М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (9)

9.
Различен мрак

Някои израстват в светлината, други — в тъмата. Фейлег, взетото от вещиците момче, бе отгледан не на слънчевия бряг, а сред планинските върхари с диваците и вълците.

Кралицата на вещиците се вслуша в усета си — момчето трябваше да бъде подготвено с друга магия, а не с онази, до която тя прибягваше. Простолюдието познаваше нейната магия под названието сейд, изцяло женско умение, магията на съзнанието. Гулвейг бе размила чертата, деляща миналото от бъдещето, бе бродила в унес като сянка на заек или вълк, за да се промъкне в кошмара на задрямал крал, но изкуството на телесната магия й бе непознато. След такъв унес или съзерцание тя оставаше без сили дни наред, често доближаваше опасно гибелния праг, магията я изцеждаше безмилостно. Ръцете и краката й бяха съсухрени, тялото — хилаво. Самата тя приличаше на руна, по-скоро подредба от линии, отколкото човешка фигура. Годините минаваха, а у нея не настъпи промяната, каквато преживяваха другите момичета. И никога нямаше да настъпи. Кралицата на вещиците плащаше цената на знанието. Щеше да остане през целия си живот в детско тяло, дребно, слабо и недоразвито. Върколакът не можеше да тръгне по тази пътека. Тя знаеше, че Один ще се яви като воин, носещ смърт на върха на копието си. Не биваше нейният защитник да е слаб, затова Гулвейг можеше да направи само част от необходимото.

За да създаде своя върколак, тялото му трябваше да бъде закалено от берсерки и от улфхеднари, които живееха и се биеха като вълци, придобиваха неестествена сила и свирепост чрез начина си на живот и чрез магия. Вещицата проникна в съня на предводител на берсерки и той дойде да вземе пеленачето заедно с много лековити билки като дар, оставени от едно момче слуга в подножието на Тролската стена.

До седмата си година Фейлег живя по хълмовете пред планините при малък клан берсерки, които се грижеха за него, хранеха го, учеха го на своите омайващи танци и го биеха. Щом навърши седем години, предводителят го събуди преди разсъмване и го поведе обратно към планините. Вървяха по натрупан сняг, берсеркът го изчакваше, ако момчето паднеше, буташе го, ако се уморяваше, и ръмжеше, ако опитваше да се подпре на малкото си копие, за да не повреди онова, от което можеше да зависи животът му.

Снегът не беше дълбок на повечето места, но когато се покатериха по-нагоре, трябваше да спрат, за да вържат снегоходките на краката си. Изкачваха се между мрачни редици от смърчове и борове, стърчащи над белотата като армия от великани. Стигнаха и там, където дърветата губеха битката с височината, смаляваха се, разреждаха се и накрая оставаха само храсталаци.

Берсеркът спря в малка долина до наполовина заледен водопад.

— От мен се иска да те оставя тук. — Макар че беше груб и корав човек, берсеркът се усмихна тъжно. — Грижи се за себе си, Фейлег. Ще ни липсваш. Храната ще ти стигне до утре. Знаеш как да се покатериш на дърво с въжето. Не забравяй, че вълците не рискуват безразсъдно, за да не пострадат. Ако дойдат, нападни ги, за да потърсят по-слаба жертва.

Детето не продума, но щом берсеркът тръгна надолу по склона, то го последва.

— Ти ще останеш тук — повтори мъжът. — Времето ти при нас изтече.

Пак се обърна, ала детето отново тръгна подире му. Берсеркът беше свиреп човек и често го зашлевяваше, но момчето имаше само него за баща, а жена му — за майка. Искаше да се върне при котела над огнището, при братята и сестрите си, да помага на баща си в ковачницата и да се сгушва при майка си в студените нощи.

— Ти оставаш — изрече студено берсеркът.

Нямаше нужда да обяснява какво ще последва. Прояви по-голямо търпение от обичайното, нататък би си послужил с колана си, а не с думи.

Фейлег беше много уплашен и самотен. Впи пръсти в дръжката на копието си и се зарече:

— Някой ден ще се върна и ще те убия.

Берсеркът се засмя.

— Фейлег, наистина е жалко, че те губим. Вярвам ти. Когато възмъжееш, ще бъдеш велик воин, а аз ще съм старец, ако изобщо оцелея дотогава. За мен ще бъде чест да ме погуби твоята десница. Не се страхувай. Нишките на съдбата ти са сплетени и не прекъсват в този ден.

Пое надолу и скоро се скри от погледа на детето.

Фейлег се огледа през тясната пролука в плата, с който бе омотал лицето си, за да не ослепее от белотата. Започнаха да падат редки снежинки. Над него имаше каменен ръб, под него беше долината. Виждаше следите от стъпките им насам, но ловуваше отдавна с берсерките и знаеше, че снегът вече е заличил голяма част от дирята, която би го отвела у дома.

Стоеше и се питаше защо бе доведен на това диво място и с какво ли бе оскърбил толкова зле своето семейство. Ходилата му мръзнеха и той реши, че е най-добре да си намери подслон. Дните бяха кратки, а слънцето се спускаше ниско в небето.

С Фейлег никога не се бяха държали като с дете, затова и мисленето му не беше детско. Започнаха да го водят на лов едва ли не откакто проходи, очакваха от него да заточва остриетата на оръжия, да готви, да стъкмява и поддържа огън и да се грижи за себе си още от времето, когато разбираше достатъчно думи. Научен да разчита на себе си, той измисли какво да прави. Същото правеше и баща му, ако го застигне виелица — изравяше дупка под дърво, нареждаше клони за постеля и спеше вътре. На другия ден щеше да се спусне от планината с надеждата, че някой ще го приюти, може би дори щеше да намери майка си и да й се примоли да го прибере у дома.

Спусна се по склона и намери подходящо дърво до малка канара, която се надяваше да го опази от вятъра. От половин час ровеше замръзналата пръст с остър камък, когато чу вой. Стори му се, че вълкът е някъде над дърветата откъм залязващото слънце, но в планината не беше лесно да се определи посоката. Увери се, че копието му е подръка, и продължи да копае. От долината се разнесе ответен вой. Фейлег копаеше. За трети път проехтя вой, но вече беше по-наблизо. Момчето вдигна глава. Голям бял вълк, доста по-едър от самия него, стоеше върху ръба над долината. Трудно се различаваше на фона на камъните. Миг по-късно изчезна в снега. Фейлег продължи да рови. Животът с берсерките го научи да не умува излишно за последствията. Нуждаеше се от подслон, денят свършваше, значи трябваше да копае. Ако вълците го нападнат, ще умре. Ако остане на открито, ще умре. Ако се покатери на дърво, ще умре. Какво друго да стори, освен да копае с надеждата, че вълците няма да му налетят?

Но вълците се събраха безшумно на хребета над него. Вече нямаше нужда да вдигат шум и да разкриват на някоя съперничеща глутница, че са оградили плячка. Бледото слънце слизаше зад билото и в здрача пурпурното небе придоби метален оттенък. Осем вълка дебнеха копаещото момче. Щом някой от тях помръдна, Фейлег грабна копието си и изкрещя.

Най-големият вълк беше по-тъмен от първия. Имаше козина в мръсно червено и сиво, беше висок колкото момчето и изглеждаше доста тежък. Спря насред склона от вика на Фейлег. Берсеркът беше прав. В дивата пустош вълците са преди всичко мършояди, а не убийци, и избягват схватките до последно. В заснежените гори раната означава ограничена подвижност, тоест глад и смърт. Подобно на останалите животни, включително и човеците, вълците предпочитат жертвите им да са слаби, още по-добре — беззащитни.

Фейлег се вторачи в звяра и насочи копието си към него. Светлината гаснеше и всичко изглеждаше по-плоско. Момчето с усилие задържаше погледа си ясен. Долови с ъгълчето на окото, че друг вълк се промъква отдясно. Огледа се припряно наляво — и там пристъпваше звяр. Фейлег не се уплаши.

— Изоставиха ме и съм готов да умра! — развика се той. — Кой от вас, горски господари, иска да сподели участта ми? Когато отида в залите на Один, а вие легнете в краката му, как ще ви ритам!

Усещаше, че има вълк и зад гърба му, други се подреждаха от двете му страни. Но той насочи копието към червено-сивия звяр. Този беше най-едрият и щеше да умре, за да разказва Фейлег добра история в залите на всеобщия отец.

Големият вълк тръгна полека към него в променливата светлина. И Фейлег за пръв път почувства страх да се надига и сграбчва сърцето му. Имаше нещо сбъркано в движенията на това същество. Другите вълци сякаш се носеха по снега. Този, макар и могъщ, изглеждаше по-тромав. Да не беше ранен? Сумракът се сгъстяваше и му пречеше да вижда, ала животното си беше огромно, по-едро и от човек. Фейлег не бе срещал по-грамаден мъж от баща си, но ако съществото се изправеше, щеше да стърчи с една глава над него.

Вълкът спря на десетина крачки и се взря в него през сивотата на здрача. Фейлег бе възпитан да смята живота за нещо незначително, а смъртта в битка — за най-благородния му завършек. Копнееше за такава съдба, както други копнеят да трупат злато или да имат разкошна къща. Но сега се разтрепери. Това не беше обикновен вълк, а някаква митична твар.

Съществото наклони глава към снега.

— Сродник — изрече.

Думата нахлу и разтърси ума на Фейлег. Той впи поглед в очите на съществото.

И тогава проумя, че мъж наднича изпод вълча кожа насреща му. Огромен, неимоверно силен мъж, дълго брулен от стихиите, със заскрежена руса брада. Нямаше козина по ръцете и краката си, а дълга дреха от еленова кожа, в каквато можеш да видиш всеки ловец през зимата. Само че този човек не носеше лък или копие, нямаше ски или снегоходки на краката си.

Дълго сдържаният страх се отприщи изведнъж и Фейлег се усети ужасно премръзнал. Стори му се, че нощта се стовари отгоре му, а звездите се пробудиха като очите на милион вълци, жадни за неговата кръв.

— Помогни ми — смънка той, неспособен да спре сълзите си.

Мъжът не продума повече. Никога. Обърна се и тръгна нагоре. Момчето го последва, глутницата се прокрадваше подире им. Берсеркът бе направил каквото поискаха вещиците — предаде детето на Квелд Улф, Вечерния вълк, човека вълк от върхарите. Той не беше върколак в смисъла, който Фейлег по-късно придаваше на тази дума, а мъж, доближил животното в инстинктите и мисленето си.

Момчето растеше и в мрак, и в светлина. Но не в плътния, гробовен мрак на вещиците, а в северния мрак с остро проблясващи звезди, пронизан от ярки ивици. Тук утрото носеше миражи на градове, реещи се в далечината, а вечерта се спускаше с плътна тишина. Не палеха огън, имаха само пещерното си леговище и телата на вълците наоколо. Фейлег си топлеше ръцете, като ги пъхаше в изкормен елен, повален от глутницата, луната му служеше за светилник, а вкусът на суровото месо му харесваше.

В кратките зимни дни се хранеше до насита — животните бяха слаби и ги хващаха лесно. С лятото настъпваше времето на духовете и неизменния ден, ловът ставаше по-труден. Фейлег упорстваше в безплодното дирене, почти без да мигне, без да каже дума, мислите му се откъсваха от котвите на речта в годините на мълчание, съзнанието му все повече наподобяваше животинското, тялото му все повече заякваше. В немощния сумрак на летните вечери Квелд Улф биеше барабана си и напяваше странни съзвучия. Двамата изрязваха пикочните мехури на елени, яли особени гъби, и пиеха пикнята им. Момчето се пренасяше във владенията на духовете, където тичаше из тъмни проходи и подгизнали пещери, утоляваше жаждата си в подземни потоци и усещаше как тъмата разширява пределите на ума му. Надушваше силно като миризмата на елен присъствието на нещо живо в тези тунели. Долавяше глад в пещерите.

А когато се опомняше, тялото му като че се хранеше с тези видения и ставаше неестествено силно и бързо. Докато навърши дванайсет, вече можеше да убие елен с голи ръце. Копието му се счупи отдавна, Квелд Улф не му позволи да си направи ново. На четиринайсет тръгна на набези, но не като Вали. Негови жертви бяха пътуващите през тези земи търговци, тръгнали на север със стоки за китоловците, или пък кралски служители, връщащи се на юг с дан, взета от същите китоловци. Фейлег и Квелд Улф ограбваха пътниците, докато спяха, или ги нападаха, ако се събудеха и им налитаха. Разкъсваха плът със зъби и нокти, чупеха ръце и крака, прекършваха вратове, отнемаха мечове и копия. Все още разбираше виковете на мъжете в тези биваци, но същината — болката, мъката, копнежа по любимите — вече му беше недостъпна.

Трупаха плячката в планинските си леговища. За Фейлег награбеното не означаваше нищо. Не можеше нито да го нахрани, нито да го сгрее. Но Квелд Улф знаеше, че изкусно изработените гребени от моржова кост, златните гривни и майсторски изкованите мечове някой ден ще бъдат от полза за момчето. Вземането-даването с вещиците го бе научило, че даровете може и да отклонят вниманието им достатъчно дълго, за да си спомнят, че не е натрапник, а самите те са го повикали.

На петнайсет Фейлег виждаше като вълк и мислеше като вълк, имаше здраво като камък тяло и зъби, превърнали се в оръжие. Планинските ветрове фучаха в ума му, чужд на миналото и бъдещето, той живееше в настоящия миг и размишляваше не повече от някоя снежинка. През това лято рядко намираше храна и накрая се озова в подножията, промъкваше се около стопанствата, за да докопа някое прасе или поне патица. Внимаваше да не го зърнат, защото стопанствата бяха разположени нагъсто. Стигаше някой да надуе сигналния рог, за да се струпат набързо двайсетина, дори и трийсетина въоръжени мъже.

Така се натъкна на развалината. Малка къща с изтърбушен от бурите покрив. Валеше и Фейлег реши да се подслони вътре. Двукраки и четирикраки плячкаджии отдавна бяха отнесли всичко ценно, но още имаше следи от някогашните обитатели — счупена хурка на пода, протъркана обувка, дори малка паянтова табуретка. В дъното щеше да се опази по-добре от дъжда, но той реши да остане по средата, където е бил отворът за дима. Не знаеше защо инстинктът го накара да изправи табуретката и да седне на нея — не бе правил това от почти десет години. И тогава видя в спомена своите сестри до огнището, баща си, седнал да пие, грамаден и, мълчалив, на скамейка в единия край, майка си, заета да кърпи дрехи. Това беше неговата къща, където живя седем години. Не умееше да се справя с чувствата, които споменът пробуди, и излезе в дъжда. Повече не отиде на това място.

Шестнайсетгодишният Фейлег се събуди веднъж в сумрака на пещерата и се изправи, готов да ловува. Квелд Улф го потупа и му показа с очи, че този ден ще бъде различен от другите. Поведе го през две долини до дъното на пролом, където най-старият вълк от глутницата бе паднал и умираше. Мъжете се спуснаха по скалите и седнаха при него. Очите на животното помътняваха, дишаше учестено. Квелд Улф се взря във Фейлег, който схвана, че духът на вълка ще се слее с неговия.

Два дена седяха и напяваха, биеха барабана и разтърсваха хлопките. На третия ден вълците се събраха и добавиха гласовете си. Седяха в заскрежения улей и виеха в чудато многогласие на ликуване и жалба. Фейлег, замаян от умората и шума, положи главата на стария вълк в скута си и започна да гали ушите му, докато умираше.

Тялото му потрепери, усети вкус на кръв. У него бушуваха странни желания и светът, толкова безграничен под звездите, се сви до тесен поток от глад, беснеещ в съзнанието му. Фейлег взе остър камък и одра кожата на своя събрат, изтръгна вътрешностите му и изяде сърцето и черния дроб. Накрая се наметна с кървавата кожа, надничаше иззад муцуната като същински вълк.

Оттогава Фейлег нямаше своя история, своя поредица от случки. Ловуваше, засищаше се, спеше и виеше под звездите. Той беше част от природата, бродеше под вятъра и слънцето без помен от свое „аз“ досущ като пяната по морските вълни.

Посред лято, когато слънцето се спускаше само колкото да настане рехав здрач, дойде неговият двойник и животът му се промени отново и завинаги.