М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (26)

26.
В незнайното

Адисла се тресеше, свила се в кораба. Имаше смелостта да направи каквото трябваше за майка си, но когато дойде нейният ред, решимостта я изостави.

Опита се да вдигне майка си от леглото, но напразно. Диса беше много тежка за нея, а и не издържаше на болката. После чуха датчаните, които тичаха през стопанствата. Нейната майка я умоляваше да направи това, но чак когато датчанинът се ухили на прага, тя се престраши. Той не й попречи да пререже гърлото на Диса. Адисла се обърна към него, хванала ножа. Този беше ярл, изглеждаше корав мъж, имаше сурово и слабо лице. Носеше ризница и шлем, щит и дълъг сеакс.

— Идваш кораб, бързо — каза й на лош норвежки. — Кораб сега, бързо. Лошо за мен, няма време с тебе. Пуска нож или чупи ръка. Ти избира.

Адисла чу думите, разбра някои от тях, но не проумяваше смисъла. Стоеше и хлипаше, подгизнала от кръвта на своята майка, отпуснала ръката с ножа. Датчанинът го издърпа от пръстите й и я изведе навън.

Често си бе представяла как отплава с дракар към някой от големите пазари или за да види южните земи. Сега пътуваше към местата, за които бе мечтала, но при най-страшни обстоятелства. Плашеше се какво може да я сполети на кораба, но беше изтръпнала от ужас от стореното и отначало не се поддаде на страха. Разбира се, наслуша се на приказки как щели да я натискат цяла седмица в морето и никога повече нямало да си събере краката. Някои дори я доближаваха и се опитваха да я заприказват пиянски — хем я закачаха, хем сякаш се опитваха да я спечелят.

Имаше един, който я смразяваше по-силно и от грубите воини. Тя виждаше, че е чужденец и сред тях. Носеше сини вълнени дрехи, поръбени, с червено. На главата си имаше четириъгълна шапка, на раменете си — дебело морско наметало, а на гърба — плосък кръгъл калъф от тюленова кожа. Той дойде при нея, щом я доведоха на кораба, и я огледа с блестящите си сини очи, сякаш беше кобила, която се канеше да купи. Седна до нея. Адисла се загледа в пожарите из родната си земя и заплака.

Оттласнаха кораба от брега, кралят се изправи и я обяви за своя пленница. Заплаши бойците си, че ако някой я докосне, ще плува сам до дома. Веслата загребваха равномерно и въпреки това мъжете пиеха. Адисла се питаше колко ли дълго кралят ще може да им налага волята си. Той не й продума, само й подхвърли дебело наметало и се върна на кърмата при руля.

Адисла реши да не плаче и се помъчи да заспи, но затвореше ли очи, отново чуваше датчаните пред вратата на къщата, виждаше храбрия Мани с неговия сеакс, слушаше как майка й я моли за смърт, взираше се в кръвта и в пожарите. А щом отвореше очи, пред нея беше само странният дивак с непривичните дрехи, който я зяпаше отблизо. В изражението му нямаше похот, нямаше някакво чувство, само непреклонна и неуморна бдителност.

Около час след отплаването тя си позволи да огледа набързо какво става наоколо. Другият спасил се дракар на Хаарик беше наблизо, но земя не се виждаше никъде. Ръцете й затрепериха от безпокойството. Адисла не се бе отдалечавала на повече от половин ден път от своя дом, но знаеше, че корабите трябва да са близо до брега. Как иначе щяха да знаят накъде плават? Можеха да излизат и в открито море при крайна нужда, но моряците се стараеха да не го правят.

Стелеха се гъсти облаци и слънцето беше само по-светло петно на сивия хоризонт. Адисла видя, че са се насочили на север. Застигна ги и дъжд, плющеше на пресекулки по платното, затова и корабът ту се хвърляше напред, ту забавяше ход и на Адисла й призляваше. А после се изсипа порой, същински стени от вода, които заливаха кораба с поривите на все по-силния вятър. Воините зарязаха веслата и само изливаха водата с шлемове, купи и дървени кофи.

Накрая Хаарик поклати глава.

— Свалете платното!

Затрудненията им бяха причинени не от вятъра, дори не и от вълните, които не тревожеха опитните моряци, а от дъжда. Побързаха да свалят мачтата, измериха дълбочината под кила. Пуснаха котвата и вързаха платното за бордовете — даваше им подслон, но под него съвсем притъмня.

— Миличка, ще дойдеш ли да се топлиш с нас под одеялото? — подвикна един датчанин.

Тя не отговори, само се притискаше към борда, за да я пази от вятъра. Наметалото поне я сгряваше, а под платното беше сухо, но в теснотията вонята на мъжете стана гнусна, а тъмнината я караше да се пита как ли ще я опази Хаарик.

Сега и движенията на кораба я плашеха — ту нагоре, ту надолу. Стомахът й сякаш оставаше под поредната вълна, докато главата й се мяташе върху гребена. Не се сдържа и повърна. Устата й пресъхна, жаждата стана непоносима, но тя не помоли за вода.

Мислеше за майка си, мислеше за Вали (знаеше, че никога няма да го види), мислеше и за човека вълк. Дали бе оцелял при набега?

Потърси в паметта си думите на молитвата към Фрея: „Заради любовта, която изпитах, господарке, вземи ме при себе си.“

Адисла надигна края на платното и се плъзна през борда във водата.