М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (6)

6.
Вълчи капан

Ако Аутун имаше склонност към размисъл, може би щеше да се запита защо вещиците проявиха такава щедрост и му дадоха сина, от когото толкова се нуждаеше. Ако някой друг владетел и съперник проявеше подобна щедрост, Аутун би се усъмнил. Само че вещиците обитаваха съвсем друг свят — на свръхестественото, което не може да бъде отгатнато. То имаше прилики с предопределението, със съдбата, затова Аутун не си задаваше въпроси за техния дар, както нямаше да се чуди на кит, изхвърлен от вълните на подвластните му брегове, или на попътен вятър за корабите му при набег.

Ако научеше, че вещиците са били подтикнати от нещо толкова обикновено като страха, щеше да се изненада.

Макар че жените от Тролската стена бяха чудовища в очите и на простосмъртни, и на крале, от които вземаха своята дан, всъщност не се отличаваха особено от наплашените селяни, роби и ярлове, оставящи приношенията си от храна, напитки и деца до планината.

Например рибарят, който загуби своето момче, също смяташе вещиците за чудовища. Не знаеше дали е бодърствал, или е сънувал насред нощта, когато въздухът в къщата му започнал да го притиска като студен компрес, а онова, което зървал с ъгълчето на окото, тутакси изчезвало, щом той обърнел глава натам. Сутринта синът му се събудил и казал, че вещиците го призовали, затова рибарят го завел при планината. Разбирал, че това е единствено възможното решение. Последствията от отказ биха се стоварили върху всички наоколо, не само върху семейството му.

Мъжът гледал разтреперан как синът му се отдалечава и мъглата го поглъща. Изобщо не му хрумвало, че вещиците изпитват някакви чувства, камо ли тъкмо страх. Жените обаче се страхуваха.

Що е пророчество? Може да е какво ли не и превъплъщенията му са много. Ако някой предвиди, че котката ще бутне чаша, и протегне ръка да я хване навреме, не го наричаме пророк. Не твърдим, че когато погледне облаците и предусети дъжда, той е ясновидец. Дори в разгара на лятото сме уверени, че ще настъпи зима, но не си приписваме магически дарби. Тези предсказания са вписани във всекидневния ни досег с бъдещето, не са скрита за разума загадка, а нещо пряко свързано с настоящето.

По чукарите и в пещерите на Тролската стена, зад онзи вход, който няма да видиш, ако не са те повикали, пророческата сила на кралицата имаше някакво сходство с достъпните за всички ни предсказания. Границата между настоящето и бъдещето не е толкова непроницаема, колкото си въобразяваме. Кралицата на вещиците се бе потила, мръзнала, гладувала и поддавала на видения, докато за нея границата изтъня съвсем.

Пророчествата не бяха дела или слова, което тя извършваше или изричаше. Те си оставаха неделими от съзнанието й, от нейната представа за света. Приличаха на език, който знае. Цяла година, преди тя да прати Аутун на съдбовния набег, този език бе съскал тихо за заплаха. Не изникна в ума й недвусмислено през някой от дните, а започна като подозрение или слух — шепот в бученето на подземните потоци или студен повей, проникнал прекалено дълбоко в земните недра, който я караше да настръхва дори във вълчата зала, където дъхът на окован бог нагряваше скалата така, че не биваше да я докосва.

Докато седеше в мрака, предчувствието напираше, засилваше се и у другите сестри. Както рушаха границата между днес и утре, така размиваха и пределите между „аз“, „ти“, „тя“. Преживяванията им приличаха на вещи, които можеха да дават, да заемат или да ползват заедно.

Опитаха лесни магии, за да прояснят предвестието. Сестрите запалиха свещ от китова мас и си пожелаха видение. Биха могли да поискат от каквото и да било да ги упъти, но избраха свещта, защото някога е била част от жива твар и връзките й със света отвън бяха по-силни, отколкото на камъните в пещерите. Свещта първо им разкри миналото си, както би го сторила с всеки — миризмата изпълни кухината. Сестрите обаче долавяха още нещо. Вдишаха потреса и страданието, проникнали в маста, когато китът е бил изхвърлен на брега, намерен от ловците и убит. Свещта си гореше и те вече виждаха, че за пророчеството най-важна ще бъде яркостта на светлината.

После една от сестрите почувства, че е редно да протегне ръка и да угаси пламъчето. Светлината изчезна, но мисълта за нея витаеше в умовете на сестрите. Под жълтеникавото пламъче откриваха по-тъмен цвят, като на небето преди буря. Проследиха връзката и от върха на планината бе донесена купа с дъждовна вода. Забелязаха, че е някак по-тежка от обикновената вода. По-скоро носеше в себе си усет, желание. Сестрите си рекоха, че тази вода все още иска да пада, отново да бъде дъжд. От нея се разнасяше прекалено рязък дъх, надушваха още по-силно връзката с наближаваща буря.

Една вещица се качи на върха на Тролската стена да наблюдава птиците. Те се бяха преместили от северната към южната страна на грамадата. Сестрата долови, че в долината и други животни са потърсили подслон. Чайките бяха навлезли над сушата, а буболечките се заравяха навътре в пръстта. Защо ли се случваше това? Защото вещиците търсеха. Животните не биха се помръднали, за да дадат поличби на обикновените хора в планините.

Вникнаха в знамението — идеше буря. Магическа буря. През зимата посланието стана по-разбираемо. Димът във вятъра миришеше на погребални клади. Щъкащите в пещерите плъхове сякаш носеха възбуда и очакване. В небето се виждаха повече гарвани, отколкото чайки. В съзнанията им денем и нощем сякаш трептеше отчетливо дървото на обесения, проскърцването на въжето ги изтръгваше от сънищата и се натрапваше в ритуали, където не му беше мястото. Знаеха, че смъртта е навсякъде около тях и чака своя миг да ги докосне. Времето за умереност бе свършило.

Налагаше се да издълбаят руна. И обикновените хора познаваха руните, надрасканите знаци, с които можеха да запишат прости съобщения или да съставят списък. Но за вещиците руните означаваха нещо повече дори от заклинания за предпазни амулети или за защита на сандък от крадци — за такива цели умееха да ги използват дори знахарките в стопанствата. Руните бяха живи, пускаха корени в съзнанието и прорастваха в него, променяха го напълно, гризяха разума и разцъфтяваха в магия.

Вещиците не се отнасяха лекомислено към дълбаенето на руни, те бяха могъщ източник на магия, даден им от Один. Или по-скоро първите жени, усамотили се в планината, го бяха взели от онзи мрачен бог с болки, мъки и доброволно безумие.

Преди незнайно колко поколения имало само една вещица. Тя седяла в пещерите, а съзнанието й пропадало в тъмата, докато не се изравнило по страдание с мъртвия властител, който висял на дървото девет дни, пронизан от копието и смразяван от луната край извора на мъдростта. За награда жената се сдобила с руна, която означава дневна светлина, и макар че нямала име, сияела в ума й и сгрявала костите й подобно на слънцето в летен следобед. С руната в себе си тя придобила силата да лекува планинците и дарбата да им разкрива мигове от бъдещето. В замяна те й изпратили три момичета, които да обучава.

Една от младите вещици се лишавала от въздух, храна и топлина година след година и накрая срещнала мъртвия бог до дълбокия вир и получила руна, която искряла подобно на бистра вода. С нея прониквала в човешките умове и започнала да споделя сънищата на деца в далечни села, да чува завистлив шепот, достигащ тунелите в планината, и да долавя потоците от любов и омраза, които заливали стопанствата наоколо.

Друга избрала различен път към знанието. Сама си изкопала гроб, легнала вътре и сестрите я похлупили с тежък камък. Докато разумът й се разпадал, тя усетила бога, легнал до нея в тясната дупка, докоснала въжето на шията му и студеното безжизнено тяло. Нейната руна ту израствала, ту се съсухряла в съзнанието, веднъж закрита от пръст и бурени, друг път изскочила цъфтяща над земята. Когато извадили вещицата от гроба, тя едва си поемала дъх, но била извоювала най-скъпоценната руна. Тя вече знаела тайната как се наследява знание и как магията може да бъде дадена някому в дар.

Оттогава смъртта нямаше власт да отнеме силата на руните от сестрите. Всяка можеше да гради върху наученото от своите наставници. Имаше напредък. Вещиците ставаха по-могъщи, опазваха и трупаха знанието поколение след поколение и накрая в кръга на посветените имаше двайсет и четири сестри, всяка от тях пазителка, хранителка и изразителка на различна руна.

Сега обаче имаше двайсет и пета вещица. На Аутун беше известна като Гулвейг, кралицата на вещиците, а някои от планинците я познаваха като Хулдра, но сестрите никога не я назоваваха по име. Донесоха я в подземните проходи още пеленаче и според откровението нейната съдба беше да поеме в себе си руната на дневната светлина. Но когато вещиците започнаха заниманията си с момичето, тутакси откриха, че руната вече е у нея и все едно сияе от мрака, шумоли подобно на вятър в гъстата корона на дърво и в умовете на другите вещици наоколо. Това озадачи сестрите, защото обикновено бяха необходими години на страдания и лишения, докато руната се прояви… както и смъртта на предишната носителка. Щом момичето навърши две години, подложиха го на нови мъчения и наблюдаваха. Стори им се, че от нея бликна руна, сребриста като морето в лунна нощ, после втора, искряща като лед под утринното слънце, трета — по-скоро досег, отколкото видение, четвърта с уханието на див плод, пета, напомняща за глада, шеста с лъщенето на злато, седма с миризмата на рози и кръв, осма с плющенето на бурята в корабни платна. Към края на третата година всички двайсет и четири руни, които сестрите носеха, сънуваха и използваха за могъществото си, се бяха събрали у момичето.

Тя беше нещо ново в напредъка на вещиците. Дотогава кралицата носеше само руната на дневната светлина, намерена от първата вещица. Гулвейг бе събрала всички руни. През първите години ритуалните страдания тласкаха съзнанието й да броди с обесения бог из сухи гробници в безводни земи, където мъртвите сякаш се протягаха да я сграбчат, из тресавища и торфища, където виждаше свежо розовата кожа на скорошни удавници и й се струваше, че лицата им я умоляват за помощ, докато потъват. Попадаха в битки и тя чуваше прошепнатите имена на любими жени и деца от устните на умиращи мъже, събираше виещите руни от пръстите им. За нея говореха, че е луда, но ако селяните и воините от долините знаеха през какво е преминала, щяха да се чудят, че поне дотолкова е запазила разсъдъка си.

Гулвейг разгадаваше знаменията в камък, вятър и вода и разбираше, че се случва нещо необичайно. Предвестието, витаещо из пещерите, натежалият въздух, напиращото чувство на безсилие й подсказаха, че няма избор. Налагаше се да извае руна, да привлече насила бъдещето в света на материалното, да го преобрази така, че да е достъпно за обсъждане и насочване.

Затова слезе в долните пещери, където по камъните имаше мъждукащи червени и зелени петна, а студът и влагата отстъпваха пред просмукваща се от земята жега. Взе със себе си малко парче щавена кожа от колана на вожд и иглата, която бе придържала наметалото му. Остана сама дълго. Никой не й носеше храна, а вода облизваше от стените на кухината. Нямаше друга светлина, освен блещукането на камъните. Не долови ничие присъствие, освен своето. В края на изпитанието сестрите дойдоха и я изнесоха от пещерата. Тя не бе написала нищо и пролича, че е необходимо по-тежко мъчение.

Дупката в пещерите на призраците не се бе образувала естествено, макар че никой не помнеше от кого е изкопана. Горе беше широка колкото разперени ръце, но се стесняваше и на дълбочина десетина човешки ръста падналият в нея би се заклещил като тапа. Силен подземен поток се вливаше в дупката през процеп колкото юмрук и изтичаше от нея на дъното. И когато спуснаха вещицата с въже, тя се потопи до брадичката в течаща вода.

Знаеше, че за да успее в ритуала, трябва да издържи там девет дни.

През първите три преживя същинска агония в мрака. Все пак и тя беше човек. Никой не би издържал без нейната подготовка. Още от мъничка я подлагаха на изнурително дълго гладуване и съзерцание, даваха й да яде странни гъби, заравяха я като покойница, извеждаха я гола под луната на замръзнали склонове, където само силата на духа се изпречва между живота и смъртта. Затова кралицата на вещиците оцеляваше и се откъсваше от човешкото у себе си в болка и страдания. На четвъртия ден изтезанието отдели съзнанието й от тялото и я озари светлина. Джуджета й предлагаха злато и скъпоценни камъни, също и кораб, наглед направен от седеф, но тя си знаеше, че е от ноктите на трупове. Всичко щеше да бъде нейно, трябваше само да повика сестрите, за да я извадят от водата. На петия ден стените около нея припламваха в зелено и лилаво и духовете на скалата се опитваха да я вдигнат нагоре, но тя остана. На шестия ден се събраха нейните предшественички — призраците, дали името на тези пещери, сто не толкова могъщи като нея кралици, които все пак си оставаха част от нея. Всички мъртви кралици бяха там, някои голи и омазани с кал и багрила от растения, други по-пременени от нея — викаха, гълчаха, пееха и ридаеха в тъмата. Те я умоляваха да се откаже, плюеха я, опитваха се да я измъкнат насила от водата, но тя оставаше непреклонна. Доближаваше отговора. На седмия ден се разнесоха гласове и тя се увери, че боговете са наблизо. На осмия ден — само мрак, липса на мисъл, нищото на ръба на смъртта. А на деветия ден се озова във водата както в мига, когато се потопи.

Потокът бе секнал, усещаше топлина. Никоя от другите сестри не се мяркаше наоколо, нито пък момче от слугите, но скалите светеха още по-силно, сякаш в пещерата бе проникнал денят.

Глас заехтя в тунелите, проточващи се из планината.

— Знаеш ли какво ми сториха? Знаеш ли?

Макар че кралицата продумваше рядко, тя разбираше думите, отекнали в съзнанието й също както в ушите.

— Виж какво направиха с мен, виж!

Тя се измъкна от дупката и тръгна към долните пещери. Продължи спускането си, водена от миризмата на изгоряло и гласа.

— Сляп съм, сляп съм! — пак се обади той.

Пещерите ставаха по-малки. Тя не бе идвала тук преди и долавяше, че не са част от истинския свят, а място, до което достъп дава само магията. Димът пареше в гърлото й, гъст и горчив, гласът звучеше по-силно. Накрая различи силует в сумрака. Отначало й се стори, че фигурата е обгърната в мъгла, но отблизо видя, че изпарения или пушек излизат със съскане от гърчещото се тяло.

Мъжът беше гол и вързан за камък с окървавени лепкави въжета, а над него пълзяха змии в ярки оттенъци на лилаво, зелено и жълто, от устите им капеше отрова върху тялото му. Лицето му беше подуто, натъртено и почерняло. По езика му имаше сини и бели петна, отровата цвърчеше по неговата плът. Бледата кожа беше покрита с мехури, а рижата коса — опърлена на снопчета. Той крещеше и виеше, дърпаше въжетата, но не можеше да ги махне. Вещицата бе извършвала достатъчно ритуали, за да разпознае веднага с какво е вързан. С черва.

Изведнъж, за пръв път, откакто се озова при сестрите, кралицата на вещиците се почувства дете… каквато си беше. Присъствието на този измъчен мъж й вдъхваше ужас. Знаеше, че е същество, от което се боят дори боговете.

До него имаше сребърна купа. Вещицата пристъпи напред, взе я и започна да събира в нея отровата, за да не пада по лицето на бога. Сега разбираше при кого се бе озовала — Локи, господаря на лъжите, предателя на боговете, ужаса на героите, но понякога приятел на човека.

— Умът ми се рее в мъките. Вещице, аз бродя изтерзан из деветте свята. Виждаш ли какво ми сториха тези богове, обичащи кланетата? Те, които са отнемали живот в безчет битки, ме наказват само защото аз отнех един-единствен живот. И кой ли би могъл да обича Балдур, съвършения бог, гнусния подлизурко? Не беше чак толкова съвършен, че да не умре, а?

Вещицата рядко изричаше думи, а и се бе учила да говори от момичета и слуги, доведени в пещерите късно, на седем-осем години. Затова премълча.

— Ти ми даде нещо, дари ми облекчение. Какво искаш?

Той изви глава към нея. През цялото си обучение, в беседите със скалните духове, с джуджетата и елфите тя не бе виждала толкова страшна гледка. Цялото му лице напомняше за пълен с кръв мехур, готов да се спука. Купата преливаше и пръстите й се подуваха от плискащата върху тях отрова. Тя изля на пода течността, от която се вдигна пара, но преди да нагласи съда на мястото му, отровата на змиите пак прокапа върху Локи, обгаряше и почерняше плътта му. Богът изкрещя и повърна, а вещицата подложи отново съдинката, за да спре капките.

— Два пъти ми дари облекчение от тези мъки. Какво искаш? За първото избавление ще ти кажа, че ти и твоите сестри сте близо до смъртта. Твърде могъщи станахте в магията и знанието, затова той — ревнуващият просветените Один, ще ви порази. Ще ви докопа във вашите земни владения. Той е приел човешки облик и ще ви връхлети в плът и кръв със своите съсипващи вълшебства.

Това озадачи вещицата. Тя беше близо до Один. Търсеше бога неведнъж и тъкмо него очакваше да намери чрез изпитанието във водата.

Локи продължи, като кашляше и се давеше от отровата:

— За второто избавление ще ти кажа, че е във ваша власт да избегнете тази участ. Той още не се е осъзнал. Богът още не се е пробудил и не знае кой е. Побързайте да нанесете удара си. Има две момчета — Огън и Лед. Едното ще живее, другото ще умре.

Купата пак преля, Гулвейг лисна встрани отровата и защити отново пищящия бог. Сега собствените й ръце пареха подути, пръстите й изтръпнаха. Само дългата подготовка й помагаше да пренебрегва болката.

— Никой не е оставал толкова дълго, че да ме избави три пъти от мъките — каза Локи, — и за тази помощ ще ти дам отговора. В края на света Один ще се бие с вълка и ще умре. Ти трябва да доведеш вълка на земята, защото и Один е там. Накарай вълчия дух да се въплъти в човек, както стори и богът. Това е твоята руна и твоето напътствие. Тя ще убие един бог. Повярвай ми, аз знам.

Вещицата избълва онова, което й хрумна:

— Покажи ми моя враг.

Но мътните изпарения от отровата закриха всичко, лютивата воня я задави и тя изтърва купата. Възцари се мрак. За пръв път от девет дни тя извика и момчетата спуснаха въже с примка, за да я извадят от потока.

Вещицата кашляше и плюеше водата от дробовете си, докато я издърпваха от дупката. Момчетата се отдръпнаха и сестрите дойдоха при нея. Не носеха вода, огън, завивки или лекове, а парчето от колана и иглата. Вещицата се вторачи в пръстите си, подпухнали и черни. Въпреки болката стисна иглата и издълба руна в кожата. Чак тогава изтърва иглата и се свлече на колене и длани от гаденето.

Събраните в кръг сестри гледаха руната, някои мърмореха неспокойно. Половината от тях я видяха така:

Не беше от двайсет и четирите руни, които им бе дал Один, а очакваха да зърнат една от тях. Нова руна, каквато никоя вещица не бе получавала от осем поколения.

За някои отзвукът на символа в умовете им беше само мъничко по-ясен от предчувствието за огромни промени, споходило ги в образа на буря. Руната изобразяваше светкавица. Започнаха да обръщат всякак изображението. И тогава една от тях съзря устието на река между два хълма. Друга се вторачи в църква на възвишение и научи, че вътре има две тиомчета — всяко посвоему беше важно за вещиците. Откриваха, че е необходима магия, чието сътворяване щеше да се проточи години, но и силата й щеше да се съхрани за дълго. Какво представляваха момчетата? Едното трябваше да бъде подложено на заклинанието, а другото… Не различаваха отговора. Помощник? Не. Жертва? Не. Другото момче беше като угасената свещ, като купата с дъждовна вода, като още стотици способи за извършването на магия. Някакъв посредник? Не съвсем. Накрая прозряха. Той беше една от съставките.

Имаше и вещици, които намериха още едно значение на руната, което тя щеше да носи през вековете, докато някой не го назове с думи. Вълчи капан. Сестрите не биха разпознали тези думи, макар че вникваха в смисъла им — капан за вълци. Виждаха себе си да летят под тежко надвисналата луна като ято скорци, да кацат в полунощ върху покрива на голямата къща на Аутун, да казват на спящия крал, че неговата съпруга никога няма да роди момче и ако се нуждае от съвет, вещиците ще го допуснат в планината. Надникнаха и в по-далечно бъдеще. Момиче на хълм. Светлоруса коса. И тя беше важна, но нито една вещица не разбра в какво и как.

Няколко от вещиците, скупчени около руната, видяха символа отстрани:

Тези сестри настръхнаха от ледена тръпка, както се случва с обикновени хора, ако чуят вълци нейде из хълмовете. В техните умове прозвуча като гладен вой, който им казваше „върколак“.

В това беше разковничето на магията, такова беше предназначението на двамата братя: вълчият бог да се въплъти в човек.

Кралицата на вещиците можеше да падне в несвяст всеки миг, не успяваше да се свърже със сестрите си по привичния начин. Изтощеното й съзнание се бе свило на топка подобно на дете, изоставено в мрака.

Тя чукна с пръст по руната и изхриптя:

— Защитник.