М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (24)

24.
Съд

Някои надигнаха глас срещу екзекуцията на Вали. Арнхватр разказа как князът е организирал отбраната, Хакир изтъкна храбростта му в битката. Но Двубрадия изреди силни обвинения.

Събранието се състоя два дена след като извадиха Вали от вира, но вестта бе разнесена бързо и само хората от най-далечните стопанства не дойдоха. Всички се стичаха в Ейкунд да чуят за нападението на датчаните и да видят шпионина, заловен от Двубрадия.

Кралят изложи своите доводи с присъщата си груба прямота. Първо, Вали знаел за набега и повикал нашествениците по време, когато Двубрадия бил далече. Второ, убил Дренги от ревност заради Адисла. Обвинението не можело да се оспорва, защото момчето Лоптр го видяло да стои над трупа с брадва в ръка. А и на Свински гръб го чули да казва на Дренги, че трябвало да умре. Трето, когато враговете нападнали, той се опитал да избяга с ценни чаши и блюда, но му попречили същите хора, на които той се стремял да помогне. Знаел, че макар да е довел берсерките в Ейкунд, те нямало да го разпознаят в яростта си, затова побягнал, уплашен от мечовете им. Четвърто, дори в стената от щитове отказал да вземе оръжие в ръка и спасил един нашественик от сигурна смърт. А когато разбрал, че е неизбежно да бъде разобличен за злодеянията си, отишъл при вира, за да отърве кожата с магия. И още нещо — ако изобщо беше необходимо да се добави нещо. Предателят дори говореше езика на враговете. Защо си е направил труда да го научи, ако не за да се уговори с тях?

Вали не можеше да продума. И гърлото му се бе свило след мъченията в тресавището, и умът. Той бе отнесъл със себе си нещо от онази вода, натиск отвътре в главата, прекомерна тежест, заради която тялото не можеше да крепи главата. Чувстваше, че е пристъпил близо до скритото в себе си и е изтласкал встрани света на обикновеното.

Събранието беше като сън за него, трудно схващаше смисъла на ставащото. Имаше лица, някои познати, други не: неприветливи жени на селяни го гледаха с укор, сред воините пък някои бяха дружелюбни, за други не можеше да определи, останалите се настроиха враждебно. Мнозина бяха на негова страна, но сражението е неспирна бъркотия. Онези, които бяха в пристанището при идването на врага, не можеха да опишат точно какво се е случило. Двубрадия им натрапи своето тълкуване — вложи смисъл в случките, назова героите и страхливците.

Мислите на Вали тъмнееха, мяркаха се размити като дневната светлина през водата в тресавището. Той трепереше, по избледнялата му кожа избиваха петна. Гласове около него твърдяха, че това показвало какъв слабак е князът.

Всеки от мъжете, които бяха придружили Двубрадия на срещата на кралете, нарече Вали страхливец и изменник. Срамът, че ги е нямало тук, когато датчаните са нападнали, насищаше със злоба обвиненията им.

Двубрадия знаеше, че не е изпълнил дълга си пред своя народ, остави се да го подмамят твърде лесно, позволи си безгрижие след дългите мирни години. Нуждаеше се от изкупителна жертва, а Вали — чужд на Ригир и чужд на героичния калъп — подхождаше чудесно за ролята. Грешката на княза беше в заблудата му, че е достатъчно да се държи като герой. А трябваше и да говори като герой, да се пъчи с влечението си към оръжията и кланетата, вместо да им се присмива и да си бърбори с жени около домашни огнища. Когато той оглави отбраната, надхитри берсерките и извоюва победата, мнозина трудно повярваха на очите си. А когато Двубрадия наблъска внушенията си в главите им, вече не вярваха и на очите си.

И кралица Ирса неволно бе застрашила живота на своя син. Направи грешка, каквато Аутун, ако още имаше разсъдъка си, не би допуснал. Тя се опасяваше от склонността на датчаните към коварство, затова не отиде на срещата на кралете и удвои охраната на своите брегове. Знаеше, че ще има набег срещу Ригир, но подозираше, че датчаните може да си набележат повече от една цел или да настъпят в земите на Ордата, ако постигнат успех в Рогаланд. Отсъствието на Ордата от срещата (дори един ярл не бе изпратен да ги представя там) се превърна в предостатъчно доказателство в устата на Двубрадия.

Вали е шпионин, повтори кралят, изпратен в неговия двор с тази цел още като дете, придружен и обучаван на лукавство от измамника Браги.

Старият наставник на Вали беше до него, пребит и вързан. Браги отричаше гръмогласно, но Двубрадия заповяда да го усмирят. Събранието гласува и гласовете срещу тях натежаха. Стражите на Двубрадия хванаха Вали и го извлякоха навън.

Нагоре по хълма бе изкопана яма, двойно по-дълбока от човешки ръст и толкова широка, че никой да не изпълзи от нея, като се опира и на двете стени. Вали не забеляза това, когато го хвърлиха вътре — усети само падането и усилието да си поеме дъх след това. Долу беше влажно. Макар че дъждът спря, на дъното имаше поне два пръста вода. Вали бе останал с парцаливи дрипи по себе си след всички премеждия в тресавището и сега мръзнеше. Въпреки това изтощението го потопи в дълбок сън.

Чу гласове край ямата. Спор и боричкане. Нещо голямо и тежко се стовари шумно върху него.

— Копелета! — извика Браги.

Вали го избута и той се търкулна встрани с ругатня.

— Поисках съд чрез двубой.

Браги беше бесен. Не го интересуваше нищо, освен несправедливостта и Вали май го бе чул да се оплаква и докато падаше.

Вдигна глава към звездния квадрат горе, после огледа стените на ямата. Преглътна. Усещаше гадна болка в гърлото и още една в главата, да не е самичка. Спомни си как някога стъпи върху раменете на Браги, за да се промъкне в църквата. Това беше начинът да излезе от ямата. Вали беше убеден, че ще се хване за ръба и ще се издърпа. Но дали щяха да му стигнат силите? Под осветеното от луната небе се показа лице сякаш в отговор на безсмисления въпрос. Имаше пазачи. С катеренето само щеше да си изпроси удар в лицето с дръжката на копие.

— Поне съд чрез двубой ми дължат! — Браги чак блъскаше с юмруци по стените от яд. — Холмганг, както си е редно.

— Не можеш да предизвикаш краля на двубой. Събранието ни осъди.

Князът говореше бавно и тихо, за да щади гърлото си.

— Аз го предизвиках — натърти Браги — и той ще избере кой да се бие от негово име.

Вали се облегна на пръстената стена. Лютива миризма проникна в ноздрите му. Позна я — изгаряха мъртъвците на брега. В паметта му изплуваха откъслечни мигове от стореното.

— Аз убих Ори.

— Да.

— Значи наистина съм убиец на сродници.

— Тресавището те омагьоса. А и той те нападна, не забравяй. Опита се да те наръга с нож.

— Добър защитник пред съдилището би излязъл от тебе. Но аз го убих. А той ми беше сродник.

Поседяха смълчани. Вали опитваше да се примири с престъплението си. Не можеше. И то стигаше, за да заслужи смърт. Накрая каза:

— Ако победиш, ще ти върнат свободата. И това е изход от тази бъркотия.

— Господарю, знаех си, че ще ме разбереш — отвърна Браги, — затова ти съобщавам с удоволствие, че отправих предизвикателство и от твое име като твой верен васал.

Вали едва не се разсмя, но болката го възпря.

— Кой ще излезе срещу мен от името на краля?

— Лейкр — каза Браги.

Вали пак преглътна тежко. Двубрадия знаеше какво прави — изправяше го срещу брата на Адисла.

— А ти?

— Ще се бия с берсерка, нает от датчаните.

— Още ли е жив?

— Да. Двубрадия му обеща свободата, ако ме победи.

Вали погледна наставника си. Стар си беше, все още полезен с опита си в стена от щитове или при набег, но в двубой нямаше как да се мери с берсерка. Да, Браги имаше хитрините си, уменията и несломимата воля. Но берсеркът беше в разцвета на силите си, същински великан и вече предводител. И все пак Вали се радваше за Браги, който щеше да умре тъкмо както би искал.

Браги разгада какво се върти из ума му.

— Това е най-доброто, което можех да направя. По-добре така, отколкото на въжето, а?

— Няма да се бия с брата на Адисла — заяви Вали.

— Значи той ще те убие.

— Да. Заслужавам си го за стореното от мен.

— Ами тя?

— Той ще я търси.

— Двубрадия няма да му разреши. Той я обяви за нитинг — магьосница и сила на злото, заради злощастията, които е навлякла.

— Адисла е толкова магьосница, колкото съм и аз.

— Двубрадия казва, че е магьосница. Толкова завиждала на дъщеря му, че те омагьосала и те настроила срещу хората, при които си живял толкова години. Знаеш ли, че е убила майка си? Видели са я, когато датчаните доближили стопанството. Тя прерязала гърлото на своята майка.

Вали издиша през зъби и пак се облегна. Какво ли е струвало на Адисла да постъпи така? Той знаеше, че е била помолена от майка си да го направи, за да отнеме на датчаните удоволствието да изнасилят и убият Диса. И отново не се просълзи, имаше го единствено усещането за пустота, което можеше да запълни само с датска кръв. Представяше си малкия Мани, застанал със сеакс в ръка на прага, за да брани майка си и сестра си. Убит от хора, които са можели лесно да му отнемат оръжието и да го прогонят с ритник по задника. Вали никога не бе изпитвал такъв леден бяс.

— Майка Диса не е могла да се помръдне и Адисла е искала да я спаси от мъките — промълви той.

— Двубрадия не тълкува така нещата. Нито пък братята й. Те се отрекоха от нея и положиха клетва да я убият, ако бъде намерена някога. Ти си единствената надежда на момичето, сиреч няма никаква надежда за нея.

Вали кимна.

— Щом е тъй — каза той, — налага се да оцелея все някак.