М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (51)

51.
Отплата

На север Велес Либор не мръзнеше, а се потеше, макар че вятърът режеше като нож, а небето чернееше от сняг. Под земята нямаше вятър, нито валеше. В люшкащите се сенки от факлите той смъкваше камъни. Трудеше се заедно със северняците, защото ги познаваше твърде добре и разбираше, че ако не свърши малко работа, някой би го сметнал за недостоен да получи дял от плячката.

Знаеше и че най-трудното ще започне, ако намерят някакво съкровище. Бодвар Бярки не му дължеше нищо, екипажът — също, а всички те не бяха подчинени на краля, на когото той служеше. Можеше да разчита единствено на две неща — на острия си ум и на тъпотията на спътниците си. Затова говореше неспирно какви обирджии са южните търговци и как един достоен воин бил измамен да се раздели с половината от съкровището на дракон срещу боклучав колан, защото търговецът се заклел, че някога е принадлежал на бог Тор и давал на притежателя си великанска сила. Всъщност не му се вярваше да има съкровище, не можеше да измисли и как да плати на крал Хеминг откупа за княза. Струваше си обаче да опита, а разкривеният знак, бележещ съкровището, както и огромната купчина камъни изглеждаха многообещаващо. Затова трябваше да внуши на спътниците си колко е ценен за тях.

— За да вземете най-добрата цена за плячка, нужен ви е опитен търговец, който да е на ваша страна. Само като си помисля за всички горди бойци, продавали великолепни ценности, без да разбират какво са притежавали, сърцето ми се облива в кръв. Ако аз имах онова драконово имане, щях да го продам двойно по-скъпо, отколкото е струвало. Но пък аз знам къде да намеря купувачи.

Някои от слушателите му бяха наивни селяни без почти никакъв опит, затова попиваха всяка негова дума. Бярки обаче не беше като тях. Берсеркът сигурно беше наясно, че ако Велес ги склони да се върнат в Хейтабир с плячката, няма да получи и една крина овес в отплата. Но Велес предполагаше, че би го убедил колко полезни са уменията му на някой неутрален пазар, където Бярки не би се опасявал от неговите връзки. Освен това Бодвар Бярки дължеше откуп за себе си. Ако се опиташе да занесе на Двубрадия нещо друго, освен пари, кралят имаше право да определи своя цена на плячката и берсеркът би могъл да задлъжнее още повече. Търговецът беше готов да си помогне с всички тези доводи, като им дойде времето.

Най-сетне отнесоха встрани камъните и се събраха да зяпат тежката плоча. На нея видяха същата руна както на първия камък, който отместиха — начупена линия с още една черта.

— Какво означава това? — попита Бярки.

— Проклятие — отвърна Велес. — С това съкровище трябва да внимаваме, иначе който го вземе, може да бъде поразен. Използвали са този знак и във Византия, за да погубят самия император.

— Къде е Византия? — полюбопитства едно селско момче.

— Той говори за Миклагард — вметна Бярки.

— Къде е Миклагард? — пак попита селянчето.

— На запад и малко по на юг оттук — обясни му Велес. — Голям град с мнозина магьосници, опитни в налагането на проклятия. И с този знак си служат.

Бярки изсумтя.

— Аз си знам как да се оправям с проклятия — потупа меча си. — Още не съм срещал магьосник, който може да върне главата си на раменете, след като му я отсека.

— Значи никога не си срещал вълшебника Птолемей. Той е мой приятел. За него това е дреболия, с която забавлява хората.

Селяните се ококориха.

— Ще ми се да проверя колко го бива — каза Бярки. — Защо да не те върна разсечен надве, за да видя ще може ли пак да те направи цял.

Велес млъкна. Познаваше хората и се досещаше, че Бярки може като нищо да изпълни заканите си. Предпочете да не напомня, че според собствените си думи самият берсерк е бил пленен от магьосници. Може би смъртта на мъжете, които го бяха омагьосали, му върна дързостта, или пък черпеше смелост от нелепата маска на вълк?

— Хайде да привършваме — обади се някой. — Не ми харесва това място. Тук е пълно с храна за гарвани, не искам да направи гозба и от мен.

Бярки кимна и отиде при плочата. Въпреки исполинската си сила нямаше толкова дълги ръце, че да я хване от двете страни. Помъчи се да пъхне пръсти зад нея, но ръбът бе опрял в наклоненото дъно на пещерата. Приклекна пред плочата и се опита да я повдигне от тази страна, но пак не успя.

— Остави на мен — каза Велес.

Взе един от дървените клинове, захвърлени в пещерата, и го натика с камък в тясната пролука между плочата и стената. Изпрати наемник да донесе вода от морето. Мъжът се върна скоро и Велес започна да лее вода върху дървото.

— Да не се надяваш, че така ще разтвориш камъка? — подсмихва се някой от селяните.

— Да — сопна се Велес.

След малко клинът започна да се надува и пролуката между плочата и стената се разшири. Бодвар Бярки кимна впечатлен, а Велес продължи да натиква клинове в междината.

— И аз съм магьосник посвоему, както виждате — ухили се търговецът.

Накрая пролуката се разшири достатъчно и Бярки пак пристъпи към плочата. Пъхна пръстите си и задърпа. Нищо не се случи. Той плю и изпсува. Замърмори под носа си, за да се разяри:

— Один, чиято веселба е войната, повелител на смъртта. Один, разрушител, унищожител, могъщ убиец. Один означава бяс, Один означава война. Один, Один лудият, слепият с едно око. Один! Один! Аааа!

Плочата се повдигна. Бярки я издърпа да застане отвесно, тя се заклати и за миг изглеждаше, че ще падне обратно на мястото си. После се наклони към него. Бярки отскочи пъргаво и камъкът се стовари тежко на мястото, където той стоеше преди миг. Дупката в пода на пещерата избълва воня и дори Велес, чийто стомах понасяше всичко, усети гадене. Двама от наемниците изтичаха настрани, за да повърнат. И Бярки се отдръпна, но след малко пристъпи напред нетърпеливо.

— Гробница е, и то затворена наскоро, щом надушваме тази гнилоч. Момци, това е добър признак. Никой не е слизал долу преди нас. Ето какво ще ме избави от моята клетва пред Двубрадия.

Той коленичи и върза въже за издатина в ръба на дупката, която май беше пригодена точно за такава цел.

— И това е добре — отсъди берсеркът. — Улеснили са ни, момци. — Засмя се до ушите. — Който слезе последен, ще си тръгне бедняк.

Той се спусна в мрака.

Какво чакаше в ямата? Вали. Не, не беше Вали. Тази твар имаше мислите на Вали, но те вече не определяха същината й. Разпокъсани и несвързани, те приличаха на падащи звезди в небето, мярнали се за малко и изчезнали. Спомените и преживелиците му бяха като каша, преливаха се едни в други, приятелството и любовта бяха не по-важни от усещането за камъните под краката му и студа в пещерата.

Отначало се съгласи да остане в ямата, защото обичаше Адисла. Знаеше, че едва не я уби, и макар че грохотът на плочата, която го затвори долу, носеше отчаяние, той му се зарадва. Докато беше хванат в този капан, не можеше да навреди никому. Когато видя осакатения ноайди, животинското надделя и той прие участта си по съвсем различни подбуди. Имаше храна, в ямата беше защитен от стихиите — защо да не е тук? После храната свърши и той блъскаше стените в ярост, скачаше към плочата, опитваше се да избяга с ровене и накрая като всеки звяр се примири и седна.

По това време вече много трудно си спомняше кой беше. Човешкото у него беше подобно на рояк златни рибки, сменящ рязко посоката си във водата, ту придобил ясни очертания, ту разпръснат от връхлитащи огромни челюсти.

Велес не изостана от Бодвар Бярки. Ожули си дланите по въжето и стъпи с ругатня на осеяния с камънаци под.

Някой хвърли долу запален факел. Велес го взе и се огледа. Докосна стената и нещо полепна по пръстите му. Близна ги и побърза да си изтрие езика с ръкав. Вкуси кръв.

Пред него Бярки пристъпяше навътре с меч в ръка.

— Там има изумруди — прошепна берсеркът. — Виж! Грамадни са.

— Нищо чудно да са евтини ахати — охлади въодушевлението му Велес. — Ще трябва да ги оценя внимателно.

Но не бяха нито изумруди, нито ахати, а очи.