М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (40)

40.
Вълчи лов

Фейлег се събуди от граченето на гарвани. Треската му бе минала, раната зарастваше. Подпря се да седне и се огледа. В първите мигове не разбираше какво видя. Вместо семейство, огън и приветливи усмивки имаше само опустошение.

Разбира се, и преди се бе озовавал сред трупове, а и сам бе превръщал живи същества в мъртви тела, но такава касапница виждаше за пръв път. Телата бяха обезобразени неузнаваемо. Откога ли лежеше тук? Взря се в останките. Започваха да се разлагат.

Гледката не го отврати, защото бе прекарал половината от живота си като вълк, но го потресе. Откакто търсеше момичето, човешкото у Фейлег се завръщаше и страданията отново означаваха нещо за него. Пожали за годините, отнети от тези деца, за отказаната им нежност и радост. Пак си спомни своята майка и откъсването от семейството си, чувстваше се сякаш го осакатиха.

Чудеше се какво да прави. Изобщо не познаваше обичаите на тези хора, нямаше представа как предпочитат да постъпват с мъртъвците. Имаше птици, щяха да дойдат и вълци, щом притъмнее достатъчно. Според него това беше добър край. Затова само върна камъка върху равния пън, послужил като олтар, сложи барабана до него и си тръгна.

Не беше трудно да проследи Вали. Пръстта беше влажна и отпечатъците от стъпките на княза личаха ясно тук-там, другаде пък имаше кръв по тревата.

Мислеше за видяното на кораба — стихията от плът, в която се преобрази Вали. Спомняше си как князът се хранеше с труповете. Въпреки всички убийства с нокти и зъби Фейлег не бе вкусвал човешко месо. Нямаше нужда през зимата, когато слабите животни ставаха лесна плячка, нито възможност през лятото, когато пътниците избираха морето. А и Квелд Улф не го бе научил да яде хора. Знаеше добре, че канибализмът навлича болести и лудост.

Фейлег беше уверен, че Вали е нападнал ловците на елени. Заклинанието бе обсебило напълно княза. Но за Фейлег нямаше друг избор, освен да върви по дирите му. Вали търсеше Адисла, значи и той беше обвързан с него. Каза си, че когато намери момичето и тя се омъжи за него, ще я помоли да го освободи от клетвата. Тогава ще убие Вали.

Фейлег вървя дълго по следите на княза, разчиташе на миризмите, стъпките и усета си на ловец. В проход през тъмни планини се натъкна на пещера. Забеляза, че Вали е останал дни наред вътре. Князът вече не беше чистник, на земята отпред имаше изпражнения. Воняха на кръв, потвърждаваха опасенията на Фейлег.

Не искаше да спи тук и продължи през прохода.

Вървеше на изток в по-студено време, под сиво, а не синьо небе. В тази тундра имаше само ниски храсталаци и хилави дървета, които сякаш се притискаха към земята заради вятъра. Трудно намираше подслон. Фейлег се засищаше с храната, взета от кораба. Не пожела да отнесе припасите на семейството, макар да знаеше, че ще се нуждае от тях. Пиеше от потоци, при дъжд се криеше в пещери или дупки. Изнизваха се седмици и Фейлег откриваше признаци, че Вали вече не бърза толкова. Спираше често ту в пещери, ту на открито. Оставяше различна миризма — не само човешка, а и друга. Фейлег я познаваше по-добре от всяка миризма в света. Вълк.

Накрая слезе от планините и се озова в края на широка равнина, която стигаше до ниските хълмове на морския бряг. Скоро намери място, където тревата беше смачкана. Тръгна по дирята и видя цяло ято гарвани. Разхвърчаха се в небето, щом ги доближи, все едно отнасяха духа от трупа, който бяха кълвали. Фейлег прибра късия лък и стрелите на мъртвия ловец. Не бе стрелял с лък от малък, нито умееше да борави с друго оръжие, но сега беше готов да си помогне с каквото намери. Гарваните го гледаха отдалече.

— Ще ядете, когато привърша тук — подхвърли им Фейлег.

Приклекна до трупа. Черепът беше сцепен на две. Не от птица.

На половин ден път оттам се натъкна на друга находка. Нещо бе почивало на завет до скала и по утъпканата трева личеше, че е останало известно време. Оттам започваше диря, но стъпките не бяха на Вали. По-едра твар, която ходеше на два крака, но с огромни крачки. Фейлег подуши следите и миризмата се оказа същата — вълк. Нататък имаше и други следи, елени и широки плазове на шейни бяха заличили дирята на княза. Облаците чернееха над земята. Падаха големи снежинки и полепваха студено по кожата му.

Фейлег вече не можеше да проследи Вали, затова просто тръгна по пътека към морето. Откога издирваше княза? Два пъти мина пълнолуние, а сега луната беше сребърна ивичка в нощното небе. Но тази нощ нямаше да се вижда. Времето се влошаваше, а Фейлег нямаше къде да се подслони. За тези два месеца си възвърна силите и вървеше неуморно.

Накрая видя острова — дълга плоска скала като бял прорез в тъмния плат на морето.

Фейлег имаше вълчата кожа, оръфан панталон, който му дадоха датчаните от съжаление, риза и наметало, взето от кораба. Имаше и още нещо, с което да се пази от студа, но досега не се престрашаваше да го използва. Ботушите висяха на врата му вързани с връв, откакто ги свали от един труп на датския кораб. Все му се струваше, че е измяна спрямо Квелд Улф да ги обуе. Само че изглеждаше разумно. От години бе свикнал да увива ходилата си с кожа от елени, за да не мръзнат. И сега обу ботушите. Бяха му големи, но не и неудобни. Поумува дали да натъпче трева в тях, както правеха селяните.

И сякаш чу гласа на Браги: „Ще ми се размекваш ли, синко?“ Фейлег се усмихна, споменът го стопли по-добре от дрехите.

Във вятъра надуши още нещо — елени. Спря и се заслуша. Дочу потрепването на копитата и позна, че стоят на място. Втурна се в побеляващия свят, бягаше, за да прогони студа. Надяваше се да убие елен и да се пъхне в изкорменото животно, за да се топли през нощта. В гаснещата светлина забеляза движение и откри, че елените не са сами. Имаше и хора около тях, животните бяха вързани за малки плоски шейни.

Фейлег забави крачка. Едва различаваше на острова фигурки, които се събираха на най-високото място. Той стигна до малко възвишение над къс равен бряг от сребристи камъчета. Морето долу му се струваше яростно. А по водата до него стигаха вопли и удари по барабани. Почувства се твърде странно, сякаш не той повеляваше на ръцете и краката си. Отиде при елените и му се привидя, че гледа свое отражение. Мъж до една шейна носеше вълча кожа, само че бяла. Друг имаше наметало от черни пера, а косата си носеше на шипове, за да наподоби птичи гребен. Не му обърнаха внимание, а довършиха връзването на своите животни и тръгнаха към брега. Последва ги към водата, където те избутаха малка лодка във вълните.

Фейлег вече не мислеше, а постъпваше според кънтящите в главата му викове и бумтене. Трябваше да намери подслон. Тези мъже щяха да му помогнат. Захвърли ловния лък и стрелите, втурна се напред, улесни ги с бутането на лодката и се качи в нея при двамата мъже. Те не продумаха през краткото, но страшно за него пътуване до острова.

Стъпиха на брега под скалата и се покатериха. Врявата беше по-силна, а и спътниците му също започнаха да бият своите барабани, докато се катереха. Горе Фейлег се озова на плато, където петдесетина мъже с маски стояха срещу него, удряха барабани, виеха, лаеха и ревяха. Гледката го втрещи.

Настъпи внезапна тишина като по безмълвна заповед. Мъжете се отдръпнаха, за да мине нисък човек с вълча маска. Той беше хилав и очевидно изпитваше болка. Застана пред Фейлег, взря се в лицето му, обърна се към своите събратя и каза нещо на неразбираем език.

Барабаните задумкаха с нова сила, множество ръце хванаха Фейлег. Поднасяха към лицето му амулети и малки изображения, ръсеха го с вода, накрая го понесоха през острова. Донесоха въжета и ги мятаха върху него, а когато той ги отърсваше, ги мятаха отново. Бумтенето сякаш изсмукваше силата му и беше неизбежно да го вържат. Но вече нямаше нужда. Барабаните влязоха в главата му и вцепениха тялото.

Завлякоха го в пещера — зейнала паст, която превръщаше каменния склон в челюстите на грозно чудовище. Внесоха го в дупката на трепкащата светлина от лампи, дълги сенки се протягаха като паешки крачета, сякаш го опипваха, докато слизаше към тъмата. На мястото, където подът пропадаше, мъжът с вълчата маска излезе напред със запален факел в едната ръка и лъскав железен нож в другата.

— Господарю — изрече на норвежки.

Склони глава и завъртя Фейлег с лице към мрака. Сряза въжетата на ръцете му и с рязко движение го бутна напред.

Фейлег понечи да се извърти, за да го удари, но тялото не му се подчини. Стовари се в чернотата. Падна тежко и се зашемети за кратко. Когато се опомни, чу забързано дишане — някой опитваше да се овладее, но в паниката си поемаше трескаво въздух.

— Какво си ти?!

— Госпожо?… — запъна се Фейлег.

Тя изхлипа. Фейлег си знаеше, че е Адисла. Сигурен беше, че чува нейния глас.

— Ти ли си? Заклех се да те закрилям, помниш ли? Адисла, ти ли си?

— Аз съм — отговори му гласът.

Тя дойде при него, прегърна го и промълви името му.

Над тях ударите на барабаните секнаха.

Лиеайболмай се обърна към събратята си. Гласът му звучеше немощно, но беше непоколебим.

— Развързахме го и духът ще го намери. В глада си вълкът ще се покаже и ще стори нужното, за да приеме бога в себе си.

Животинските ревове и вой зазвучаха отново, но по-пронизително.

Адисла се притисна до Фейлег в тъмнината.

— Ще ме убиеш ли?

— Ще умра за тебе — каза Фейлег и се зае да развързва въжетата на глезените си.

Горе Лиеайболмай седна и взе барабана си. От два месеца бе подхванал последния напев за призоваване на вълка. Магьосникът се обливаше в пот. Откакто се пребори с Яббмеаакка, богинята на подземния свят, магическата му мощ растеше ден след ден и въпреки това не знаеше досега дали вълкът ще дойде. Минаха години, докато съгради магията правилно, за да го призове — години на изтощителен труд. А после изтръгна нещо от богинята, ярко грейнала руна, която изглеждаше гъвкава и растеше като дърво. Той бе размишлявал над руната в своите напеви и усещаше как вълкът идва при него. Но само преди две седмици настъпи промяна и той изгуби съществото, поне така му се стори. Ала ето че вълкът дойде, съвсем същият, какъвто го видя първия път в тресавището. С лице като във видението. Магьосникът вече можеше да започне преобразяването.

Щеше да се труди още месец или по-дълго, за да сбъдне желанието си, но Лиеайболмай беше готов да чака. Той бе разпратил послания до целия си народ, за да призове всеки мъж, посветен в тези знания, и сега щеше да бъде възнаграден за усилията си. Знаеше, че някои ноайди са слаби и няма да стигнат до края на магията, а други трябва да изминат непосилен път, и въпреки това беше доволен. Някои нямаше да издържат, но други щяха да заемат местата им. А той и другите, с които започна, щяха да възстановяват силите си и да се връщат в ритуала, когато решат.

Колкото и изчерпан да беше телесно, чувстваше се готов. Битката с богинята го направи по-силен в магията. Той изтръгна знанието от нея, видя помощничките й да умират и я принуди да му разкрие тайните им — виещите руни, които отне от мъртвите сестри. Само че битката наруши равновесието у него. Руните жужаха и го лишаваха от сън, насищаха го с чудновати сили и нежелани преживявания. Лиеайболмай беше добър човек, но не и могъщ, за да устои на страховитите знаци. През цялото време се чувстваше болен и доста обезумял.

Представи си руна като копие, дълга и остра. Съсредоточи се върху нея, за да укрепи стремежите си. Постигна каквото искаше, но у него се надигна и непривичен гняв. Руните бяха непокорни и безмерно опасни, някои беснееха като порой от образи и звуци, които заплашваха да отнесат разума му, други кротко прикриваха подмолни течения, завличащи в лудостта.

Напевите продължаваха, нощите се удължаваха. В небето се появиха великолепни цветни гънки — лисичият огън беше вест, че и духът на небесната лисица е бил призован на техния сбор. Лиеайболмай знаеше, че по-добро знамение не може да има. Лисицата беше най-магическото създание, благословило техния ритуал с размахана опашка, от която хвърчаха искри и се разгаряха в зелено из небесата.

Насочи волята си към образа на леговището на богинята, който бе зърнал — онази плашеща каменна стена. Трябваше да го прехвърли в съзнанието на вълка, за да знае къде да отиде, щом излезе преобразен от пещерата.

Напевите не спряха две седмици. Фейлег и Адисла не знаеха как минава времето в мрака. Имаха само храната в торбата и поточето, от което пиеха вода. За разлика от него Адисла не бе свикнала с такива лишения и залиня.

А Фейлег, дори със съхранени телесни сили, започваше да се откъсва от действителността заради неумолимите напеви. Потеше се и кашляше, докато видението за Тролската стена се натрапваше в ума му. За него канарата не беше непозната както за магьосниците. Той ловуваше често в подножието й и бе я гледал слисан неведнъж.

— Действай и ще излезеш от този капан — чуваше глас в главата си. — Тръгни към своята съдба. Убий и ще се освободиш.

Тласкаха го да направи нещо, но не можеше да разбере какво искат и само се чувстваше окаяно. Приличаше на роб, чийто господар му крещи заповеди на чужд език. Робът иска да ги изпълни, но не знае как. Адисла усещаше треперенето му. Тя беше слаба и ужасно прегладняла.

Навън под пустотата на арктическата зора Лиеайболмай бе претръпнал към умората в неестественото си будуване. За пръв път от много дни се откъсна от ритуала, за да хапне малко, да даде отдих на гласа си и да поспи. Вече почти не успяваше да чуе напева. Руните бяха навсякъде около него, все едно надарени със собствен живот — висяха в пространството, бръмчаха, съскаха, щракаха, понякога дори издаваха мелодични звуци. И все пак му помогнаха. Той достигна по-висшето равнище, влезе в досег с животинското сърце на вълка в дупката и му говореше, направляваше го, казваше му къде да отиде. Свързвал се бе с вълка много пъти чрез дълги и трудни ритуали, за да му говори през огромни разстояния и да чуе отговорите на звяра. Но мъжът в дупката изглеждаше просто човек. Въпреки всичко знаеше, че това е вълкът, защото руните му бяха показали неговото лице. Несъответствието му изглеждаше като поредното объркване от магията, поредния плод на безумието, в което сам потъваше.

Вой разтърси сивкавия въздух. Лиеайболмай потрепери, без още да разпознае необичайното в звука, но безпокойството вече се пробуди. Другите ноайди на скалистия остров се споглеждаха. И според тях воят беше странен. Някак изкривен, ако това може да се каже за звук. Звучеше далечно и кухо, но пък силно, сякаш звярът беше наблизо. Никой не се сети за най-простото обяснение — тази твар беше несравнимо по-едра от всеки друг вълк, чийто вой бяха слушали.

В пещерата Фейлег се сепна и седна, обзет от смразяващ страх. Знаеше по-добре от всички, че този вълчи зов е неестествен.

Въпреки непоносимото главоболие Лиеайболмай се усмихваше. За него нямаше съмнение, че вълците от равнините приветстват идването на вълчия бог. Воят откъм сушата се повтори. „Много е силен — помисли магьосникът, — наистина е много силен.“ В ума му се мярнаха опасения, но радостната възбуда надделя. Този вой беше само последствие от магията. Вълците вярваха, че техният защитник идва.

А долу на брега един младеж слизаше от лодката си и им викаше. По произношението му Лиеайболмай го определи като източен ноайди, което обясняваше защо е закъснял за церемонията. Хареса му тази мисъл, беше доволен да се приобщи отново към света на всекидневното, да се откъсне от ужасното присъствие на руните.

— Вълкът! Вълкът идва! Вълкът е тук! — крещеше младежът.

Лиеайболмай се сгуши по-близо до огъня. Момчето наистина ли усещаше вълка, или се стараеше да навакса с въодушевление бавенето си по пътя?

— Братко, вземи си барабана и се присъедини към нас — подкани го мъжът до Лиеайболмай, прегракнал от пеенето.

— Черен вълк с очи от лисичи огън! Ей там, в равнината! Ей там!

— Не, той е вътре — промълви Лиеайболмай.

Усети студен повей край рамото си. Озърна се към стоящия до него ноайди и се слиса — мъжът още стоеше, но нямаше глава.