Метаданни
Данни
- Серия
- Върколаци срещу богове (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wolfsangel, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Зарков, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- sqnka (2021)
Издание:
Автор: М. Д. Лаклън
Заглавие: Капан за върколаци
Преводач: Владимир Зарков
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: „Полографюг“ — Хасково
Излязла от печат: 16.01.2012 г.
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-277-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8434
История
- — Добавяне
11
Покана
Мълвата плъзна из малките стопанства наоколо, любопитството събра цяла тълпа. Къщата на Диса се претъпка и тя трябваше да напъди някои да стоят отвън.
Докато чакаха Йодис, стопанката взе една торба и започна да я пълни с храна — хляб, сирене, мед в гърненце и други неща. Говореше колкото на Вали, толкова и на себе си.
— Нуждаеш се от храна поне за част от пътя, също и от паливо за огън. Ще сложа паяжини и бял равнец за рани. Няма да ядеш меда, с него също ще мажеш раните си. Ето корени за сила в кръвта, ето и мента, за да бъдеш нащрек. От това — показа му малко шише — ще пиеш по малко, когато си се скрил добре и знаеш, че няма врагове наблизо. Ще ти помогне да си отспиваш в белите нощи, колкото ще да е корава постелята ти. Достатъчна е една капка. Сипеш ли пет в нечия чаша, човекът ще заспи толкова дълбоко, че цял ден не ще могат да го събудят… Може и до това да опреш, ако не ти потръгне. Ето и самакитка, за да притъпи болката, но от нея също само по една капка. Тъй, какво друго?…
Докато тя тършуваше по лавиците, Браги донесе меча. Диса взе оръжието безмълвно и го сложи до торбата. А Вали тънеше в срам. Обрече Адисла на смърт, защото мислеше само за себе си, а не за нея.
— Това — Диса показа отворена торбичка със сушени гъби и цветя — пият берсерките. Ще го кипнеш във вода и ще го пиеш колкото може по-горещо.
Вали се канеше да възрази, че не иска да има нищо общо с магията на берсерките. Изобщо не си представяше, че преди битка ще има време и да готви, но предпочете да си мълчи и да приема всичко с благодарност.
Влезе Йодис и го плесна силно по врата.
— Чух какво е станало. Глупак си, княже. Дано боговете се смилят над Ордата, ако някога станеш техен крал.
Майка Йодис беше гръмогласна едра жена с ръце като свински бутове. Заболя го от плесницата. Но и с това се примири мълчаливо. Познаваше Йодис от малък и беше готов да признае, че може да го шамаросва, когато си поиска.
Двете жени се спогледаха.
— Започваме ли? — попита Йодис.
Диса кимна.
Двете се захванаха да шетат в средата на стаята — разпалиха огъня, преместиха кози, пилета, скамейки и столчета. Избутаха и любопитните там, където нямаше да им се пречкат.
Сложиха една маса съвсем близо до огнището. Внесоха сандъче през навалицата, поставиха го върху масата. Диса разпиля косата си по раменете, Йодис веднага я събра и я върза на три стегнати възела. Вали потръпна. Знаеше, че това е символ на възлите по въжето на обесения Один — бога, когото бе намразил.
Съседите си шепнеха — онези, които виждаха, разказваха на стоящите отвън.
— Връзва си косата.
— Така става невяста на Один.
— Ако тя се обеси, може би богът ще спаси момичето.
— Да, онова страшилище ще иска някой непременно да увисне на въжето.
— Той е господар на обесените, наистина могъщ бог!
— Стига си бръщолевил, смъртта на майка Диса не може да спаси момичето.
Някои възхваляваха Один едва ли не с възторг. Други, но по-тихо, не одобряваха случващото се. По-бедните хора с оскъдните пасища и схлупените колиби вярваха, че съдбата е в ръцете на боговете. Богатите стопани или онези, натрупали голяма плячка от набези, бяха по-склонни да твърдят, че сами направляват късмета си и не разчитат чак толкова на божествата.
Йодис избута сандъчето към края на масата и Диса седна на него. Главата й стърчеше малко над тълпата, ходилата й висяха ниско над огъня. Йодис хвана ръката на Вали и го издърпа да седне от другата страна на огнището, обърнат към Диса.
Той оглеждаше лицата на струпаните хора, изопнати и напрегнати в светлината от пламъците. Струваше му се, че е насред чудновата поляна в гората, а хората са надвиснали подобно на разкривени дървета.
— Който няма работа тук, да не се застоява, защото ни чака дълга нощ — троснато каза Йодис, но никой не помръдна.
Тя разбута тълпата, взе от лавица в дъното на стаята едно гърне, махна плоския каменен похлупак и изтръска в ръката си някакви трески.
Хвърли ги в огъня, който се разгоря с лютив и неприятен дим. Хората около огнището, сред тях и Вали, придърпаха нагоре туниките си, за да закрият устите и носовете си. Но Диса вдишваше дълбоко и нареждаше с необичайно изтънял глас:
„Изричам руната на бога на магията,
вия руната на обесения бог.
Один, който изгуби око срещу знание,
Один, чакащ потресен до извора.“
После взе парче дърво и драсна с нож три пъти, но Вали не видя какъв е знакът. Тя остави парчето в скута си и доближи върха на ножа към дланта си. Вдиша дълбоко и направи същите драскотини по кожата си, но много по-бързо. Този път Вали разпозна руната Ансуз и се вцепени. И той умееше да дълбае руни, знаеше добре, че им приписват вълшебни свойства. Колкото и да бе молил Диса да му обясни, тя все отвръщаше, че кралете и воините правят своята магия, като изрязват руни по телата на враговете си и не е нужно да знаят повече.
Кръвта капеше по дървото, тя я втри в издълбания знак, после хвърли парчето в огъня.
— Какво съм аз? Жена. Къде съм аз? При огнището. Какво съм аз? Жена. Къде съм аз? При огнището. Какво съм аз?…
Йодис застана до Диса и превърза ръката й, но тя като че не забелязваше. Продължи да нарежда, вторачена с празен поглед в нищото. Гласът й сякаш притъпяваше усета за време у Вали. Видя как Йодис пак сложи в огнището дърва и странни билки, после старата майка Сефа донесе още и от двете.
— Какво съм аз? Жена. Къде съм аз? При огнището. Какво съм аз?…
Изричаше думите отново и отново, поклащаше се леко на сандъчето, а Вали я гледаше от долу нагоре през пламъците и пушека. Понякога умът му се отплесваше и се заблуждаваше, че е млъкнала, но когато се опомняше, тя продължаваше. Откога ли седеше тук? Не можеше да пресметне, но краката му изтръпваха, а главата му натежаваше.
Димът сякаш запуши и сетивата му. Налягаше го умора, а не му позволяваха да заспи. Започнеше ли да се унася, Йодис или Сефа го разтърсваха, както ръчкаха и Диса. Той се досети защо е седнала така — на сандъчето й беше неудобно и нямаше как да задреме. После забеляза, че в стаята е по-светло и по-студено. Някои си бяха тръгнали. Всъщност мнозина бяха излезли от къщата. Обърна глава към входа и осъзна, че кратката нощ е отминала и вижда светлината на утрото.
Селяни идваха и си отиваха, приказваха и разменяха догадки как ли Диса използва знанията си и що за заклинание налага на Вали. Някои разправяха, че го правела неуязвим за оръжия, според други щяла да го превърне в птица, за да открие отвисоко мъжете вълци, за трети пък Диса била доволна от отиването на своята дъщеря при Один и искала да попречи на Вали. Двама се увлякоха в хвърлянето на зарове. Други взеха фигурите и дъската на Вали за „Кралска маса“ и подхванаха игра. Ритуалът ги отегчаваше, но се бояха да не пропуснат нещо, ако се разотидат. Двама младежи дори решиха да се присмеят на Диса, като повтаряха думите й с глупаво изтънени гласове. Йодис ги прогони с метлата. От по-далечните стопанства дойдоха набожни жени, които също започнаха да напяват с надеждата да ги благослови богът, когото Диса търсеше.
— Какво съм аз? Жена. Къде съм аз? При огнището. Какво съм аз…
Напевът не спираше и за миг. Навън просветля още повече. Стана горещо, по-късно пак застудя. Влизаха още хора. Други излизаха. Йодис раздруса Вали да се съвземе, после и Диса, закрепи я на сандъчето и хвърли отново билки в огъня.
— Какво съм аз? Не знам. Къде съм аз? В тъмата. Какво съм аз? Гарван. Къде съм аз? На полето на мъртвите. Какво съм аз? Гарван. Къде съм аз? Където мога да видя.
„Наистина ли го казва?“ — питаше се Вали. Земята под него се люшкаше, все едно бе стъпил на кораб. Въздухът се сгъстяваше и лепнеше. Светлината отвън пак гаснеше. Нито Вали, нито Диса бяха спали от три дена. Диса прегракна и гласът й едва се чуваше.
Нещо се вряза в гъстата мътилка на мислите му. Диса кашляше и гъргореше, после изпищя и се разтрепери силно. Йодис и Сефа притечаха и я задържаха да не падне. Тялото й се вдърви и наглед можеше да се зарее над сандъчето.
— Тези игли са толкова остри в кожата ми…
Вали никога не бе чувал Диса да говори така — бавно и натъртено, много по-пискливо и с чуждо произношение.
— Руна, която взех от изтерзания бог.
Треперлив глас, почти детски. Диса се отметна назад и тупна тежко на масата, сандъчето отлетя с трясък встрани. Тялото й се сгърчи, но треперенето стихна и тя се успокои. Йодис и Сефа я пуснаха и тя застана върху масата, вторачена през стаята. Стаята се вледени изведнъж, Вали усети как кожата му настръхна. Виждаше мразовития дъх пред устата си. Имаше нещо в майка Диса, което не й беше присъщо. Стоеше изпъчено и гордо, оглеждаше всичко наоколо като кралица. Хората се отдръпнаха, двама-трима ахнаха неволно. Около краката й плъзна скреж. Вали не се съмняваше, че вижда магия. Позна, само че това вече нямаше нищо общо с Диса.