М. Д. Лаклън
Капан за върколаци (35)

35.
Вълча гозба

Вали се събуди в мъгла. Мачтата хвърляше дълги сенки, подобни на слънчеви лъчи иззад облак, но те прорязваха мъглата с мрак, не със светлина. Лъчите висяха пред него като черна паяжина в сивото, сякаш скрибуцането на кораба, нарушаващо влажната тишина, бе добило видими очертания.

Той сведе поглед към дрехите си, или по-точно към останките от тях. Разкъсани и потъмнели от кръв. И в устата си имаше вкус на кръв. Чувстваше се вял, с мудна мисъл като след преяждане под следобедното слънце.

— Браги?

Нямаше отговор. Ръката му докосваше нещо меко. Погледна натам и изпищя. Мъж с разкъсан гръден кош, с натрошени ръце и крака зяпаше сляпо под него. Вали се изправи със скок. Някой стоеше наблизо. Сепна се и щеше да отстъпи заднешком, но нямаше нужда. Просто собствената му сянка, призрак, сътворен от слънцето, странно плътен в мъглата. Огледа се. Корабът беше пълен с трупове, разкъсани и осакатени по най-страховит начин. Мъртви очи се пулеха насреща, около краката му се гънеха черва, вонята на смърт нахлуваше в ноздрите му.

Той се затътри насам-натам, да се махне от мъртъвците, но те бяха навсякъде от носа до кърмата. Впусна се в лудешки танц, вдигаше високо коленете си, все едно се мъчеше да лети над труповете. Ръка се вкопчи в рамото му и той видя човека вълк да се взира в него. Лицето на Фейлег беше изпито и бледо, дълбока рана минаваше от мишницата по гърдите му. Вали се дръпна назад, спъна се в тяло и падна възнак. Мъчеше се да стане, обзет от погнуса. Човекът вълк го издърпа да стъпи.

— Колко време мина? — попита Вали.

— Седмица.

— Бил съм в безсъзнание цяла седмица?

— Не беше в безсъзнание — отвърна Фейлег.

— Тогава какво ми имаше?

Човекът вълк се загледа в труповете.

— Ти ли?… — запъна се Вали.

— Не бях аз.

— Защо не ги хвърли в морето?

Фейлег се вторачи в очите му.

— Страхувах се от тебе.

Вали не намираше смисъл в обяснението. Човекът вълк лесно би надделял в схватка между тях, можел е да прави на кораба каквото си поиска.

— Защо се страхуваше от мен?

— Ти си вълк — каза му Фейлег. — Трябваше да се крия от тебе сред мъртвите.

Вали не схващаше за какво говори. Усещаше главата си твърде олекнала, а денят бе прекалено ярък въпреки мъглата. Взираше се в телата. Всички бяха датчани, поне двайсетина, и не личеше да са повалени от стрели или мечове. Раните им бяха разкъсани и раздрани. Половината лице на един мъж беше откъснато сякаш е бил нападнат от див звяр, а не е загинал в сражение.

Вали не издържаше на облещените погледи на труповете в неестествената светлина. Отдели няколко мига да напрегне волята си и започна да ги прехвърля през борда, но преди това прибираше мечовете и кесиите им. Работата се проточи и го изтощи, Вали спираше начесто, защото отвращението надделяваше. Раната на Фейлег беше болезнена и той не помагаше особено. Мъглата започна да се разнася, спускаха се птици — повечето чайки, но имаше и врани. Вали се обнадежди, когато ги видя. Значи не бяха далече от сушата. Все пак се помъчи да ги напъди. Дали птиците не бяха обезобразили така мъртъвците, преди да се сгъсти мъглата?

Фейлег му помогна да вдигнат тялото на едър датчанин до щитовете, закрепени отвън на борда. Трупът беше много по-тежък, отколкото изглеждаше, изчерпваха силите си в напъните да го избутат нагоре. Подпряха го за миг, за да си поемат дъх, мъртвецът беше провесен през борда, сякаш повръщаше. Тогава Вали се досети какво може да е станало.

— Ти им причини това, нали? Ти си извършил това злодеяние.

Човекът вълк го гледаше безизразно.

— Княже, не бива да ми говориш така, защото ти яде от вълчата гозба.

— Фейлег, с гатанки ли си започнал да говориш? Май животът сред хора те покварява. Кажи ясно каквото мислиш.

Но човекът вълк не продума повече.

Трупът на датчанина се бе разлагал дни наред. Когато повдигнаха и краката му над борда, коремът се разкъса и Вали бе обгърнат от смрадлив газ. Повърна. Тялото цопна във водата, а Вали се разтрепери, докато бършеше устни. Усещаше странен метален вкус в устата си, изобщо не беше неприятен. Погледна първо ръката си, после ботушите. Още кръв. По инстинкт опипа хълбоците, ръцете и нозете си. Не беше ранен, но повръщаше кръв. Човекът вълк го гледаше с все същото неразгадаемо изражение.

Щом се отърваха и от последния труп, Вали седна, отвори едно сандъче и извади мях с вино. Отпи голяма глътка. Вкусът му се стори странен, дори гаден. Допусна, че виното е вкиснало. Но кому е щукнало да вземе лошо вино в морето? Опита виното от друг мях. И това беше вкиснало. Пивото също беше толкова противно, не можеше да го пие.

Накрая намери мях с вода. Вкусът й беше несравнимо по-приятен. Сега усещаше още миризми, безименни признаци, които обаче го караха да мисли за предсмъртните мъки на животното, от чиято кожа е бил направен този мях. Долови още нещо, надхвърлящо вкуса — усещане за онзи, който е пил преди него малко преди битката. По меха бе полепнала потта на уплахата.

И тогава осъзна, че в соления морски полъх, в миризмата на мокри дъски и въжета долавя хиляди други ухания. Трева, пръст, елени, дървета, съхнещ пясък и водорасли, дори толкова позната и силна миризма, че го разсмя. Мокро куче. В спомена виждаше как Диса напъжда Скокльо от огъня и казва, че ако се примъкне още малко, ще имат печено куче за вечеря. Вдиша и се увери, че са близо до сушата.

Погледна, но не видя нищо. По аромата на борови иглички определи, че най-близката земя е на изток, встрани от слънцето, което хвърляше сенките си в мъглата. Корабът беше повлечен от течение и твърде голям, за да се справи сам с платното, но Вали хвана руля и се постара да го насочи към сушата.

Човекът вълк не откъсваше поглед от него.

Мислите на Вали се бяха оплели заради труповете и дългото безпаметство. Докато се връщаха към нормалния си ход, той осъзна, че не е задал много важен въпрос.

— Знаеш ли какво стана с Браги?

— Да — отвърна Фейлег.

— Какво?

— Ти го уби.