Петър Бобев
Свирепия (5)

5

С прибрани платна корабът се поклащаше над вълните, мълчалив, притихнал. Тая вечер не се чуваше обичайната глъчка, когато смазаните от труд моряци си отдъхват с песни и закачки. Загаснали бяха и огнищата. Всичката сланина беше стопена, налята в буретата. Тук-там по палубата святкаха огънчетата от лулите на окъснели матроси. Над целия кораб тегнеше потиснатост. Загубата на Джим беше потресла суровите китоловци, бе убила жизнерадостта им.

По заповед на капитана върху всяка мачта дежуреха по двама наблюдатели. Те и сега стърчаха горе, откроени върху звездното сукно на настъпващата нощ като кацнали чудновати птици. Но всеки беше убеден в себе си, че всичко е излишно. Правеха го само за успокоение, от съчувствие към капитана си, макар и напълно убедени в безполезността му.

Дик Смазания нос се измъкна от каютата и залитайки, се хвана за парапета. Бе успял да пресуши бутилката.

А се бе въздържал цял месец, решил да стане отново човек. Макар и късно… Но толкова. Повече не устоя. Напи се. Гибелта на Джим го разстрои. В безцелното му живуркане до днес имаше само една малка цел. Малка цел за малък човек — пакост на дребно. Дик не можа да понесе голямото отмъщение, не беше по силите му. То го смая, смаза го. Как ще се чувствува заякът, ако победи вълка. Животът отново обезцветя без тази мисъл. Толкова бе мечтал за малкото отмъщение.

И изведнъж — празнота! Не, не празнота — ужас!

Не това бе искал той, не това!

Главата му се въртеше, не само от изпития спирт. Странно действуваше тая подла течност. Едного прави звяр, другиго укротява. Дик беше разбрал — пиян, той ставаше добър, забравяше злото. Може би беше роден добър, но животът го озлоби. В пиянство човек показва какъв е. В пиянството той самият се вижда какъв е.

А Дик беше подлец, страхлив подлец.

Това признание не стигаше, не беше достатъчно, трябваше да го разгласи, за да го чуят всички. Длъжен беше да го каже и на капитана, ако искаше да се покаже честен — веднъж поне честен…

Дик пое към капитанската рубка, като залиташе все навътре, за да не се катурне през борда.

Бил Дайк пушеше лулата си. При всяко смукване огънчето огряваше с розово сиянийце бледите черти на измъченото му лице. Стоеше до руля сам. Освободил беше и кормчията. Сега корабът нямаше нужда от кормило.

Дик опита да се задържи прав.

— Капитане — почна той, — искам да говоря с теб.

Бил Дайк махна с ръка.

— Върви да спиш!

Но в пиянската си упоритост Дик не отстъпваше:

— Трябва да ме изслушаш. После ме беси, ако щеш. Защото аз съм убиец. Чуваш ли, подъл, страхлив убиец. Аз убих Джим. Ти мислиш, че неволно изпуснах харпуна, така ли?

Но капитанът не го слушаше. Защо не се махаше, защо не се пръждосваше някъде, да го остави насаме, да не му споменава за онова, което беше сковало мозъка му — за оня безимен ужас, който изсмукваше душата му с убийственото съзнание за непоправимост? Защо…

— Махай се! — изкрещя Бил.

И Дик Смазания нос, стреснат от този внезапен изблик на гняв, отново отстъпи. Цял живот беше отстъпвал пред силните. Сви се като бито куче, забрави плахия глас на съвестта, измъкна се, залитайки назад.

Защо не го разбират? Никога не са го разбирали. И когато е лош, и когато иска да стане добър… Защо не го изслуша, та да му олекне? Дик идваше при него като при изповедник, а той…

Горчилката от живота отново се надигна в гърлото му. Такива са те, силните. Винаги те мачкат — не искат да знаят какво ти е…

Когато умираше на пейката в кръчмата, Даг, старият боцман, казваше тъй: „Живях тежко, работих пряко сили, умирам в мъки и накрай ще бъда проклет…“

Такава е ориста на китобоеца. Милиони долари вади от морето, за да тъпче касите на „акулите“. После да мре като Даг на пейката в кръчмата или като Джим в морето!

И кой знае дали не е по-добре като Джим?

Дик се свлече до едно буре. Оплетеният му език смотолеви неясно:

— Исках да му обадя какъв съм… Да знае какъв тип държи на кораба си… А той, като не ще…

Изпъна се на палубата и захърка.

Капитан Дайк не го погледна повече, а остана все тъй неподвижен да гризе лулата си, без да откъсва поглед от хоризонта.

Сред вълните, които облизваха кораба със светещите си езици, на двадесетина метра зад кърмата играеха делфини. Изплуваха сред гейзери от зелени пламъци, подхвърляха се във въздуха, сякаш излени от светлина, и се гмурваха в някакви огнени отвори сред черното море.

А на север, далече-далече, в родния град, една хубава девойка очаква любимия. Ен чака. Не знае. Кой ще й каже?

Бил знаеше. Капитанът на кораба е длъжен да го каже. Но нямаше смелост. Нямаше такава смелост. Трябваше да прати друг. Не умееше да говори. Не можеше да си представи какво щеше да направи тя. Навярно щеше да отиде в манастир. Тъй пишеше в романите. А той не познаваше момичетата.

Трябваше ли да й признае, че и той я обичаше?

Не! Не беше честно спрямо приятеля. Спрямо мъртвия. Трябваше да запази тайната, своята тайна.

Той пак щеше да се върне в морето, за да се бори с ураганите, и може би никога вече нямаше да отиде в родния град. Щеше да отплува там, дето никой не е минавал, щеше да открие някоя нова земя — богата, цветуща, невиждана — и щеше да я нарече „Земята на Ен“.

Но не! И това не! Макар и в манастир, тя щеше да се научи, да открие тайната му. А той не искаше, боеше се, срамуваше се.

Да обича Ен — той, саможивецът, непохватният? Да се сравнява с Джим — колко нелепо!

Знаеше, че не я заслужава… И въпреки това я обичаше… Въпреки всичко…

Край ухото му бръмчаха досадно комари. Той размаха ръка да ги пропъди. Винаги все така ставаше. Две седмици след напълването на буретата водата почваше да гъмжи от комарени личинки. Комарите излитаха всяка вечер на рояци и се виеха над кораба. Само при буря изчезваха, отнесени в океана. Но в затишие ставаха нетърпими.

Вълните се плискаха в борда. Кристалният пулс на океана отброяваше плясък подир плясък. Отмерваше сякаш хода на времето.

Времето — най-голямата тайна на вековете, най-загадъчната, необяснима сила. Богът Хронос на елините, чудовището, което изяда децата си… Времето — чудовище, което изяда всичко: приятелство, любов, омраза…

Времето ще заличи всичко…

Някога…

Но сега… Сега…

Ен е свободна…

И трупът на приятеля му се премята някъде из дълбините, акулите го оглозгват.

Ен го чака! Чака Джим!

Бил тръсна рамене. По-добре да не се връща. Да не я вижда. Друг да й каже. Неговото място е тук, в борбата със стихиите. Може би наистина ще открие някоя неизвестна страна. Може би наистина ще я кръсти „Земята на Ен“.

Ех, ако беше жив Джим! Тогава всеки щеше да знае мястото си, правото си. Бил имаше малко спестени пари. Щеше да му ги даде назаем. Джим и Ен щяха да се оженят, щяха да имат деца. И при всяко връщане от морето Бил щеше да ги посещава, да носи на децата им подаръци: огърлици, копия и лъкове от островите. И щеше да е спокоен, щеше да обича Ен все така тайно, без да подозира никой…

А сега?

Нямаше го Джим. И Ен беше свободна…

Душата му се разкъсваше между мъката по загубения приятел и подло прокрадващата се надежда.

Тъй страшно и тъй обидно!

А защо не можеше и той като тоя пияница Дик да вдигне шишето с рома и да се напие.

Да забрави, че Ен вече е свободна.