Петър Бобев
Свирепия (19)

19

Свирепия се опомни, когато водата нахлу в дихалото му. Той пусна косатката и замахна уморено с опашка… Водните маси изтласкаха бързо нагоре тялото му.

Трупът на косатката легна на тинестото дъно. Глутницата големооки акули и гигантски раци го заръфа на часа.

Слепият кашалот, разбира се, не видя нищо. Пък и да бе видял — какво от това? Такъв беше животът там, в черната бездна. Храната идваше отгоре. Валеше като дъжд от трупове, малки и големи.

Свирепия излетя над водата, задиша жадно. Фонтан след фонтан.

Враговете бяха изчезнали. Кой знае къде се носеха сега овдовелите косатки, смутени и тревожни, да дирят друг самец, друг водач.

А Свирепия продължаваше да диша тежко и да пръхти, обезсилен, отпаднал от новите преживявания, от новите рани.

Дрема така целия ден, дрема и цялата нощ. Само от време на време се събуждаше, за да пропъди някоя по-досадна акула.

Едва на другата заран усети глада. Раните бяха позаздравели и стотонното тяло искаше настойчиво своето. Искаше храна — камари от месо. Край него се източваше пасаж скумрии, цял облак, проснал се от хоризонт до хоризонт. Той не ги виждаше, не виждаше седефения блясък на милиардите люспи, които просветваха на слънчевите лъчи, милиардите полупрозрачни перки, които се гънеха в замайващ ритъм. Но ги чуваше. Чуваше монотонното, неспирно бръмчене на мехурите им, което му подсказваше, че наоколо гъмжи от храна, от живо тръпнещо месо.

Свирепия не се сдържа повече. Знаеше, че е безполезно, и все пак…

Спусна се сред пасажа, защрака с челюсти. Напразно. Между редките му зъби не можеше да се задържи нито една скумрия. Кашалотът се отказа скоро. Ясно. Нямаше смисъл. Отпусна се отново. А гладът го подлудяваше. Нашепваше диви решения.

Около пасажа се въртяха глутници акули като вълци край стадо овце. Той се спусна подир една, подир друга, но те го усещаха навреме и мълниеносно изчезваха. Бяха сити и мирисът на кръвта от неговите рани не ги възбуждаше, не ги привличаше.

Най-сетне пасажът изчезна, сподирен по въздуха от орляци кресливи птици. Океанът отново опустя. Далечна буря беше надигнала неправилни разпенени вълни, които прииждаха безредно разбъркани. Водата изглеждаше бронзовочерна, плътна, тежка. Сърдито, намусено море. А отгоре небето се синееше все тъй модро^[1], сияещо, бездънно. Такова спокойно, безоблачно небе, а тъй бурно море!

Както се поклащаше върху нарастващите вълни, Свирепия дочу скърцане на зъби. В същия миг ехолотът му улови някакво тяло.

Риба луна. Четириметров жив диск, грозен, уродлив. Една огромна глава без тяло и без опашка. Ленива, непохватна. Едра плячка. Не за кашалотско гърло.

Този път Свирепия забрави правилото. Връхлетя отгоре й, захапа я, опита да я глътне. Но тя се запречи между челюстите му.

Цял час се мъчи с нея, мачка я със зъби, превърна я на мляно месо и пак не можа да я глътне. Струпаните акули му я отнеха.

После кашалотът усети плуващата наблизо риба трион. Друг път нейната близост го довеждаше в ужас. Два опасни врага имаше той в морето — рибата меч и рибата трион — и двата малки, почти джуджета пред него, но и двата еднакво свирепи, еднакво въоръжени. Те нападаха светкавично, забиваха дълбоко мечовете, нанасяха жестоки, смъртоносни рани.

Друг път — да, когато беше сит. Не и сега. Сега умираше от глад. Гладът — този неразумен съветник. Трябваше да се пребори, макар и на живот или на смърт. Трябваше да победи, да се нахрани, за да живее.

Без да се колебае, Свирепия се хвърли срещу петметровата риба, която лежеше спокойно, без да очаква нападението. Той опита да я захапе, но рибата му избяга с рязък скок встрани. Избяга и пак задряма, несхванала още сериозността на борбата. Беше младо, силно животно, неизмъчено от паразити. Спокойно, негневливо.

Кашалотът не се отказваше. Нападна втори път, после трети.

Тогава рибата трион се разгневи. Размаха опашка, заобиколи го в широк обход, колкото да набере скорост, и връхлетя отгоре му като огромна жива стрела.

Свирепия я чу в последния миг. Много късно. Не свари да се отдръпне, не свари да я посрещне с челюст.

Двуметровият й трион, въоръжен с две редици остри зъби, се вряза в гърба му. Потъна до основата. Но все пак Свирепия успя да се поотмести малко, да промени ъгъла на удара и трионът, вместо да прониже дробовете му, потъна косо в подкожното сало.

От болка Свирепия се изправи отвесно, завъртя се като гигантски пумпал. После се метна по гръб сред кипналия водовъртеж. Пленница на собствената си ярост, с вкован в плътната сланина зъбест меч като жив харпун, едрата риба се замята да се освободи. А кашалотът продължаваше да скача, да се въргаля настрана, докато изведнъж мечът се прекърши с трясък. Обезобразена, напълно обезоръжена, рибата трион заби във водната пропаст. Свирепия опита да я догони, ала скоро изостана. Не можеше да се мери с нейната бързина.

Той изскочи отново за въздух, задъхан, още по-отпаднал, още по-огладнял. Не, не биваше да търпи повече, не биваше да стои на едно място. Петметровото му витло-опашка разпени водата и го тласна напред.

Плува доста, час-два, докато ухото му долови приближаването на лодка, една от пръснатите при онзиденшното сражение лодки.

Той настръхна.

Лодка! Чудна дървена раковина, която понякога жили опасно, но която в същото време крие месо, пет-шест китови хапки месо. Тя жили, когато отстъпваш или когато се бориш боязливо, но е напълно безвредна срещу внезапно решително нападение.

Опитът не мамеше, нашепваше правилни действия. Без двоумение той се отправи смело нататък.

Хората в лодката се бяха вкопчили в кървава схватка помежду си за последната глътка вода. Никой не отстъпваше. Глътка вода! Тя значеше още някой и друг час живот. А един час повече понякога значеше всичко. Затова корабокрушенците, озверени, измъкнали ножове, се дебнеха настървени. На дъното сред локва кръв лежеха два трупа.

Моряците не разбраха кога връхлетя Свирепия. Чуха само трясъка на разбитите дъски и усетиха, че политат във въздуха. При падането им отдолу ги посрещна зъбатата уста на кашалота.

Жестоката драма трая само няколко минути. Когато тя свърши, Свирепия вече не беше тъй гладен. Вече можеше да подремне. Край него вълните подмятаха останките на лодката, вирнала нагоре кила си, и празната бъчвичка за вода.

Тогава в полудрямка Свирепия чу скимтенето на черния кашалот и безредните провиквания на стадото му. Самецът в него се пробуди мигновено, изтласка слабостта, напрегна мускулите му, учести пулса на половинтонното му сърце. Той размаха опашка и се втурна срещу врага си.

Женските, които поддържаха ранения водач, се отдръпнаха. Изоставиха го. Инстинктът за взаимопомощ отстъпи, изтласкан от по-мощния, по-древния инстинкт. В кървавия двубой, който щеше да се разрази, те бяха длъжни да изчакат, за да се подчинят на победителя, който и да бъде той — да се подчинят във възторжено преклонение пред силата, пред единствения закон на техния живот.

Възбуден от предизвикателството на съперника си, Черния се приготви за бой. Нищо, че едва се държеше на повърхността; нищо, че ушите му пищяха, а очите се премрежваха от изтеклата кръв. Той беше самец. Дългът му на самец изискваше безусловно да приеме боя — и да победи или да загине. Най-мощният нагон на гигантското му същество повеляваше така.

И той се хвърли в борбата. Морето закипя. Двете исполински туловища се завъртяха сред белия кипеж, затърсиха се петметровите челюсти. Край тях се стълпиха акулите, вездесъщите, винаги нащрек морски хиени.

Като всяко сражение и това сражение най-сетне свърши. Получил много по-опасни рани, пролял повече кръв, Черния не устоя. Разбра, че е загубил. И отстъпи. Предпочете позора пред гибелта. Излъга се, че може да се спаси. Изви назад, опита да побегне.

Свирепия нададе пронизителния си вик, отдавна забравения вик на победителя. Втурна се подире му, блъсна го няколко пъти с чело в хълбоците, раздра със зъби опашния му плавник, разкървави още повече раните му. Чак тогава, уверен напълно в победата си, отмъстил, свърна назад, сбра стадото и го поведе.

Мощното му сърце биеше в гърдите радостно, възбудено. Той пак беше сред своите, пак водач! Сякаш отново се бе върнало загубеното щастие, сякаш всичко отминало беше един грозен кошмар.

Наистина очите все тъй не виждаха, същия мрак продължаваше да го обгръща в убийствената си безкрайност. Наистина при всяко докосване забитите харпуни извикваха същите болки…

Но нали плуваше сред стадото си? Нали чувствуваше близостта на своите самки, слушаше тяхното гальовно скимтене, безгрижните провиквания на децата…

Така изглеждаше — както някога, както преди…

Силен и щастлив!

А в това време Черния се мъкнеше с последни сили, следван от глутницата акули, която нарастваше всяка минута като жива лавина от стръвна ненаситност. Малки и големи, сини, бели, кафяви, тигрови — те налитаха, ръфаха, премятаха се, скачаха, опиянени от мириса на кръвта, която обгръщаше умиращия гигант с ален облак. Той нямаше сили да се брани сам. От раняването си досега плуваше все под закрилата на самките, които се бяха редували да го носят и да гонят нахалните хищници.

Черния загиваше — сам, изоставен. Враговете му нападаха все по-яростно, гризяха, гълтаха. Сланината му намаляваше, намаляваше и месото му. Той вече престана да се движи, а лежеше неподвижен сред кървавия облак.

Акулите не се запитваха дали е жив, или мъртъв. Само ръфаха, ръфаха. Скелетът му постепенно се оголваше. Трупът му бавно потъна, следван от пируващата шайка.

Океанът отново се ширна блестящ и прекрасен, скрил под атлазената си мантия още една кървава драма.