Петър Бобев
Свирепия (11)

11

Корабът „Успех“ се полюшваше лениво, спуснал котва до кораловия атол. Матросите пристягаха въжетата, кърпеха платната, поправяха продънените лодки.

Зад живописната колонада на разкривените и натрошени от бурята палми в далечината се губеше хоризонтът, забулен в седефена мараня, слял в блестящо единство водата и небето. Върху кристалносинята неспокойна плът на океана пъплеха тъмните сенки на облаците, наподобили безредни архипелази от зелени мъгливи островчета.

Капитан Боб се изправи зад помощника си, който нагласяваше пред очите си секстанта.

— Хари — пошепна той в ухото му. — Знаеш ли, че имах право да убия и тебе, като онова глупаво животно — харпунера?

Без да мръдне, Хари Честер отговори:

— Много важно! Дали сега, или след година… Все едно…

Капитанът го прекъсна:

— Защо, мислиш, те пощадих? От любов ли?

— Ти нищо не вършиш по любов. Само по сметка.

Боб Каменната глава се усмихна.

— Виждам, разбираме се. Затуй ще ти кажа. Ти ми трябваш. Кой друг ще води кораба, ако те няма? Нужен си ми, наистина, но само да повториш…

Той направи многозначително движение с ръка около врата си.

— За бунт обесват на мачтата.

Помощникът му свали уреда и записа в дневника височината на слънцето. Отбеляза и часа по хронометъра.

— Това не беше бунт.

— А какво, ако смея да попитам?

— Призив към благоразумие.

Капитанът се разсмя:

— А защо не продума нещичко за благоразумието на оня тип, който ме прасна с лопатата?

Хари Честер замълча.

Боб Каменната глава го потупа по рамото.

— Уплетох те най-сетне, господин философ.

— Не съм се уплел — отвърна Честер. — Мислех си как да ти отговоря, та да ме разбереш. Как да ти обясня, че той беше прав. Когато някой извършва безразсъдство, от което зависи животът на четиридесет души, трябва да му се попречи. Да пробиеш лодките на потъващ кораб — та това е престъпление. Не знам по-страшно престъпление на море.

Капитанът беше в добро настроение. Доволен. Всичко мина благополучно. Командата пак се бе смирила, вършеше си работата. Корабчето му, кръстено в момент на оптимизъм, пак бе заслужило името си.

— Виждам, Хари, не си поумнял. Все към бунтарите. Каторгата не те оправи. И тогава е било пак за бунт, доколкото си спомням…

— Не бунт — пресече го Хари, — а сбиване.

— Сбиване с началник значи бунт. И при военните е така, и при нас. Някога приковаваха ръката, която се е вдигнала срещу началник. Приковаваха я с нож към мачтата.

Над кораба прелетяха ниско два буревестника, но скоро се отпуснаха върху вълните изморени. Вятърът беше утихнал, нямаше сила да ги поддържа.

Помощник-капитанът нанасяше мълчаливо в дневника наблюденията си.

По едно време вдигна глава.

— Капитане, ти знаеш, че тогава пострадах невинно. Старшият офицер би жестоко юнга. Не успях да се стърпя. Щеше да го осакати. Хванах му ръцете. Той ме удари. После не помня…

Боб Каменната глава се разкиска:

— Чудно! Такива като тебе… все невинни. Ха, ха! Но да се разберем! Опиташ ли още веднъж, ще украсиш мачтата.

Хари Честер остави писалката.

— Пет пари не давам за заплахата ти! Правя това, което смятам, че е право. И ако още един път… Нещо такова като с лодките… Не отговарям… Всяка човешка слабост разбирам. Прощавам. Дори убийството. Не и алчността. Алчността ме отвращава.

Капитанът свъси вежди. В гърдите му заклокочи потисканата омраза към единствения подчинен, който не искаше да му се подчини — ни с добро, ни със зло.

— Ти го наричаш алчност — сопна му се той. — Аз пък — цел в живота. Та ти знаеш ли какво значи за мен този кораб? Цял живот съм се трепал да го имам. Как тъй ще го загубя — и то заради глупостта на няколко страхливци, заради някакви си бабини деветини? Е де, какво показаха привиденията ви?

Помощникът мълчеше.

— Аз имам цел в живота — повтори Боб. — Не съм като тебе. Искам да забогатея.

Той не чу последните думи, които изрече помощникът му:

— И акулата, като теб, тъй преследва целите си.

Защото в същия миг вахтеният от мачтата се провикна развълнуван:

— Човек на острова!

Капитанът обърна далекогледа нататък.

— Що рече? — попита той небрежно, но не дочака отговора. В кръга на далекогледа изникна част от атола, уголемен, приближен. Прекрасните палми лежеха прекършени и повалени върху белия пясък. По брега се мъкнеше човек с отдавна небръсната брада, само с няколко дрипи върху тялото си. Махаше с ръце, викаше нещо. Но след две крачки залитна и се простря на земята.

— Спуснете лодка! — заповяда капитанът. — Докарайте тая птица да я видим!

После се обърна към Хари Честер:

— Дано и той не е някой бунтар, свален на острова.

Четирима моряци скочиха в лодката и грабнаха веслата. Достигнаха рифа, откриха една пролука сред нестихващия прибой и се вмъкнаха във външната лагуна. Скоро лодката опря на брега. Моряците натовариха безчувствения самотник, после загребаха назад.

Целият екипаж се струпа на палубата, когато изнесоха нещастника. Дърводелецът Педро коленичи до него, отвори му устата и изля вътре глътка ром. Разтри челото и шията му. Освен като дърводелец на кораба той служеше и като лекар. Имаше инструменти: ножове, клещи. Можеше да отреже набързо някой смазан пръст, дори и ръка, да извади зъб. Имаше и някакви билки, които даваше при всеки случай.

Джим Мелой отвори очи, огледа навалицата, която го заобикаляше, и отново ги затвори.

— Хайде, по местата си! — викна капитанът. — Стига сте зяпали! Намереничето възкръсна. А нас ни чака работа.

При гърлестия му глас Джим пак погледна. Направи опит да се усмихне.

— Знаех си — промълвиха изсъхналите му устни. — И от това ще се отърва.

Дърводелецът запита:

— Още искаш ли?

И посочи рома.

Джим отпи още една глътка.

— Гладен съм — каза той, като се понадигна.

Дърводелецът му помогна. Джим се изправи, изпит, издраскан, със синини по лицето и по тялото.

— Ти ли си капитанът?

И пристъпи, залитайки, към него.

Капитан Боб мушна ръце в джобовете.

— Не си ли личи?

Джим не забеляза предизвикателството.

— Искам да ти говоря — пошепна той в ухото му. — Насаме.

И добави тайнствено.

— За едно богатство.

Боб Каменната глава трепна:

— Ела с мен!

Отведе го в каютата си, заключи вратата.

Джим седна на леглото му.

— Гладен съм! Чак свят ми се вие. Дай нещо да хапна!

Капитанът извади от долапа сухар и сушено месо. После застана да го гледа как яде.

Когато позасити глада си, Джим вдигна глава.

— Намерих едно съкровище. Трябва да го пренеса на континента. Колко ще ми вземеш за тая услуга?

Капитанът присви очи.

— Първо, кой си ти?

— Казвам се Джим Мелой, старши харпунер на китобоеца „Делфин“. От Ню Бедфорд. Кит разби лодката ми и едва се спасих на този остров. Живея тук вече три месеца.

— А богатството? — не се стърпя капитанът.

Джим се поусмихна.

— По-напред да се договорим.

Капитанът вдигна рамене.

— Добре! Ето моите условия — половината!

— Няма да го бъде! — отсече Джим. — Съкровището ще си стои, докато се върна с друг кораб, с друг капитан, по-скромен.

Боб Каменната глава пристъпи към него:

— Тогава ставай! Качвай се отново в лодката! Ще те стоваря на брега. Пази си съкровището сам!

Джим го изгледа бързо.

— Аз съм корабокрушенец. Нямаш право да ме оставяш.

— Право е това, което ми отърва! — отсече рязко капитанът. — Тук, на моя кораб, е така. Ако не ти харесва, слизай! И не ме бави! Приемаш ли условието ми и да делим честно, по братски — или… на острова? Там чакай някой по-глупав капитан!

Джим прецени бързо. Нямаше изход. Кой кораб ще мине доброволно край опасните рифове? Не биваше да изпуска случая. При това и половината от амбрата представляваше все пак богатство.

— Добре! — протегна той ръка. — Да делим, както казваш, братски! Но само ние, никой друг!

— Роберт Конован по начало не обича да дели — отговори капитанът. — Казвай сега!

— Намерих амбра! — почти извика Джим. — Сива амбра, повече от сто кила, може и двеста.

Капитанът подсвирна.

— Охо! Да речем сто… Та ти си бил златно пиле, райско пиле. Сядай да полеем сделката!

Извади шише ром и му подаде. Джим едва отпи.

— По-добре да тръгваме!

— А как ще я скрием от екипажа?

— И за това съм мислил. Ще я натъпчем в едно буре. Ще излъжем, че е китова мас, изхвърлена от тайфуна. Моя мас.

Капитанът му подаде китка банани.

— Хапвай — и да вървим!

Джим ги изяде с удоволствие, глътна наново от рома. Усети как му се връща силата. Стана и уверено тръгна към вратата. Отвори я рязко. В този миг някой притича към трюма.

Смътно подозрение се мярна в ума му. Дали не ги бяха подслушвали?

Той се обърна да сподели мисълта си с капитана. Надзърна в каютата и го видя, че мушва пистолета в джоба си.

— Остави го! — обади се Джим. — Няма нужда. Островът е пуст.

С гузна усмивка капитанът заключи оръжието си в сандъка.

— Обикновено не се разделям с него. Екипажът, знаеш… Бунт ми правиха… Но ти се усъмни, виждам. Само заради теб го оставям. Да не ме подозираш…

Боб Конован изтика на палубата с крак едно празно буре, на чието дъно скри малко китова мас. Сложи го в лодката. Моряците я спуснаха във водата. Двамата скочиха вътре, натиснаха веслата. Преминаха върху гърба на една по-голяма вълна прохода между рифовете и прекосиха лагуната.

Мълчаливо, без да говорят, те изтеглиха лодката на брега, да не би да я отвлече водата. Джим Мелой разрови с лопата прибъхтания от вълните пясък. След няколко минути амбрата се показа.

Капитан Боб коленичи, избърса полепналия пясък, отрони късче от нея, помириса го. Очите му блеснаха с алчна радост.

— Не съм виждал досега амбра. Но я познах. Кой не е слушал за нея? Истина е. Не лъжеш.

Грабна лопатата от Джим и продължи да откопава скъпоценната буца. В пясъка се работеше трудно, стените на ямата се сриваха непрекъснато, засипваха я, но все пак накрай съкровището бе изровено, натъпкано в бурето и замазано отгоре със слой мас.

Под разкъртените палми лежаха обрулени от урагана стотина кокосови ореха. Двамата ги натовариха в лодката. През нощта три костенурки бяха снесли яйца. Намериха ги по следите. Взеха и тях.

Тук-там пясъкът се размърдваше, надигаше се в малки купчинки, от които се измъкваха грозни, уродливи костенурчета и със смешни подскачания се втурваха към брега.

Ту тук, ту там!

Но не всички достигаха водата. От висините връхлитаха рибарки, от водата ги пресрещаха пълчища едри крабове. Малцина щастливци успяваха да се спасят от дебнещата многоуста гибел.

Нагазили до пояс, съдружниците нагласиха с големи усилия бурето с амбрата. А трябваше да внимават много, защото плиткото дъно беше осеяно с морски ежове, сред чиито опасни бодли се криеха отвесни рибки. Наоколо се въртяха риби лоцмани. Къде ли се спотайваше господарката им — акулата?

Капитанът хвана веслата. Джим се напъна и изтласка лодката. Освободи я от пясъка. Но в момента, когато се хвана в кърмата, за да се метне вътре, капитан Боб го блъсна назад и загреба към кораба.

Джим се просна върху плиткото дъно, нарани се в парливите ръбове на коралите, няколко ежови шипа убодоха прасеца на крака му, но успя да се изправи навреме.

Той щеше да се хвърли във водата и да догони с плуване нечестния грабител, когато видя перката на акулата. Но тя не го нападна. Сви настрана. Подаде се друг враг, по-опасен — крокодилът.

Раззинал нагоре някак неестествено, сякаш напук на всички други твари, горната си челюст, той връхлиташе с отсечени тласъци на опашката си, уверен, че сега вече плячката няма да му избяга.

Капитанът спря да гребе.

— Казах ли ти, че Роберт Конован не обича да дели?

Джим стъпи на рифа. До лодката имаше четири-пет метра. Само три гребвания с ръце, не повече. Но на пътя му стоеше ужасното влечуго.

Нима щеше да се откаже, да изгуби всичко, ей тъй, като най-презрян страхливец? Да загуби богатството, да загуби и Ен заради…

Не беше свикнал да му мисли много. Тъй и сега. Засили се, скочи върху роговите плочи на крокодилския гръб и преди влечугото и капитанът да разберат що става, се метна на лодката.

Левият му юмрук с мълниеносен удар улучи подбрадника на капитана, десният се стовари с трясък в слепоочието му.

Боб Каменната глава изпусна веслата, отстъпи назад, зашеметен, но не победен. Опита да замахне и той, но Джим не му позволи да се опомни. Пестниците му се стоварваха бързо, неочаквано, като удари на железен чук.

Излъганият крокодил се обърна, захапа лодката, но вкусът на дървото не му допадна. Дръпна се и замахна с опашка. Придошлата вълна смекчи удара й. Когато докосна лодката, тя само спука килната греда. От сътресението Джим се строполи на дъното. В този миг капитан Боб го стисна за гърлото.

Крокодилът удари повторно, пак захапа лодката. Откърти няколко трески, ала и сега не можа да я сгризе, не можа да засегне и бойците. Зъбите му пробиха две дупки в дъсчената обшивка и оттам шурна водата.

Джим захърка, задушен от коравите пръсти на врага си. Но не се предаде. Макар и отпаднал от гладуването на острова и от непосилната борба с тайфуна, той пак намери сили. Извъртя се пъргаво и блъсна капитана с колене. Метна се отгоре му. На свой ред докопа гърлото му. А над главата му крокодилската челюст предъвкваше борда на лодката — една ужасна, дъхаща смрад челюст, нанизана с грозна огърлица разкривени зъби.

Джим освободи десницата си и както държеше капитана с лявата ръка за гръкляна, почна да му нанася отчаяно жестоки удари по носа, по очите, по брадата.

Най-сетне Каменната глава не издържа, отпусна се, омекна.

Тогава Джим скочи, грабна лопатата и заудря с нея по муцуната на отвратителното влечуго, като с всеки удар мереше очите, единственото уязвимо място.

Ето, улучи едното! Вторият удар ослепи и другото. Звярът се дръпна рязко, преметна се няколко пъти във водата и изчезна в дълбочината.

Джим Мелой се отпусна на пейката с веслото в ръка. Капитанът, успял да се посвести, го гледаше с мътен поглед. От устата му течеше кръв.

— Пфу! — изръмжа той. — Боб Каменната глава доживя и това, да го смъкнат „нокаут“.

Джим отговори:

— Някои ме наричат Железния юмрук. Та не е чудно, дето Каменната глава не издържа.

— Бива си те! — въздъхна капитанът и се надигна да става.

Джим замахна с лопатата.

— Ако ми кроиш някоя нова мизерия, ще ти пръсна черепа.

— Нямаш сметка. Момчетата ми ще те хванат, ще те дадат на съда и ще ти вземат цялата амбра. А с мене е по-добре — само половината.

Джим плю през борда.

— Като те гледа човек, не изглеждаш такъв мерзавец, какъвто си.

Капитанът облиза устни.

— Може да съм мерзавец, а може и да не съм. Само дето искам да забогатея. Или може би го искам повече от другите. Искам! Не знам дали ме разбираш!

— Как да не разбирам? Та нали и аз… Също за пари…

— Ха така! Значи, ще се спогодим. Ти ми харесваш. Знаеш да се биеш. Знаеш какво искаш. Не си хапльо. Струва ми се, че с теб ще свършим добра работа.

— Додето ме зарежеш на някой остров, нали? — пресече го Джим.

Капитанът се поусмихна накриво с подутата си устна:

— Не си човек, който остава на остров. Ти от пъкъла ще се измъкнеш. Хайде да се сдобрим, да заработим наедно. Разбрах, и ти само за парата мислиш, както и аз.

— Много ми трябват — съгласи се с усмивка Джим.

Капитанът намокри кърпата си и я сложи на натъртеното си око. После седна на пейката срещу победителя си.

— Известно ли ти е какво значи бедност? А? Да не знаеш ни баща, ни майка. Да спиш пред фурните, защото от прага лъха топлина. Да ровиш за храна из боклуците, да крадеш, за да оживееш до утре. Ей това бях аз…

Джим го следеше под полусвитите си мигли. Дали не му готвеше нова подлост?

Боб Каменната глава продължи, станал необичайно откровен:

— Цял живот съм спал в сметта. Искам вече да спя на чисто, на меко бяло легло. И сега, уж капитан, а то пак в мръсотия, все в миризмата на китова мас. Душата ми се вмириса на китова мас. Искам пари, много пари. Да зарежа този занаят, да заживея на сушата, в голяма чиста къща, с каляска, с фрак, с цилиндър и златен ланец на часовника. Та аз насила станах моряк. Да не ми викат вече Боб Каменната глава, а мистър, мистър Роберт Конован.

Той грабна веслото.

— Да се прибираме!

Джим подметна:

— Че ти и сега можеш да се върнеш на сушата. Това, което получиш от кораба и от амбрата, ще стигне.

Лицето на капитана помътня:

— Не стига. Трябва още. Още много. Има нещо друго. Но то не те засяга.

— Ако искаш, казвай — ако не щеш, недей! Хич не съм любопитен. Имам си свои грижи. Но трябва да знам поне каква обща работа ще вършим.

Капитанът пак отпусна греблата. Наведе се към спътника си. Но Джим вдигна ръка:

— Не се приближавай!

— Добре де, добре. Прав си. Няма. Ей тъй, отдалеч. Рекох да ти кажа и аз плана си. Ти ми показа богатството си, защото ти бях нужен. И аз ще ти открия своята тайна, защото си ми нужен… Чувал ли си за китовото гробище?

Джим кимна:

— Че кой китобоец не е слушал?

— Ще го намерим. Някъде около Капщат. Там китовете ходят да умират и теченията ги изхвърлят на брега. Цели планини от китови мустаци.

— Бабини деветини! — подметна Джим.

Капитанът се разгорещи:

— А може да е истина. Аз също намерих такова гробище, само че по-малко.

Джим погледна любопитно.

— Преди три години — добави Боб Каменната глава. — Дълга и широка е моята история. Бях боксьор, и то от добрите. Не падах лесно. Но тъй се случи, трябваше да бягам. Станах моряк. Корабът потъна. В една лодка се спасихме десет души. Загинаха всички — от жажда ли, от страх ли… Оцелях аз. Най-сетне достигнах брега. А там — могили от китови кости и балени. Течението изхвърляше все нови полуразложени, недоизгризани трупове на китове. Имаше птици, милиони гнездещи птици. И яйца. За няколко дена закрепнах. Натъпках лодката с китови мустаци, с убити птици, пух, яйца и бъчвичка вода. Тръгнах все край брега. След два дни достигнах една кожарска фактория. Наех кораб, върнах се, та обрах всички балени. С парите си купих този кораб. Това е. А сега вярваш ли ми?

— Вярвам — вдигна рамене Джим.

— Съгласен ли си да ми станеш съдружник? Такъв човек ми трябва, като тебе — як, дързък, луда глава. И по гърбовете на крокодили да скача. Разбери, имам сметка от твоята дружба. Не от любов го правя. А и ти ще имаш сметка. Защото корабът все пак е мой. Двама с тебе ще сполучим.

— Добре — склони Джим. — Щом е за богатство. Но не за дълго. Бързам. Искам да се женя. За пари съм готов да сляза на морското дъно, да натисна Нептун с вилата му и да му изтръскам кесията.

— И аз бързам. Някога може да ти поразправя защо.

Боб помълча и добави:

— Има и друго. Правиха ми бунт… хубавците от екипажа. Убих старши харпунера. В самоотбрана. Но се намират още бунтари. Дебнат ме. Ще ми се да има човек, на когото да разчитам.

Лодката опря в борда. Капитанът се изкатери пъргаво. Джим закрепи лодката към въжетата на макарите и се хвана за стълбата.

Изкачи се, прекрачи фалшборда. В този миг реята на гроттрисела прелетя над главата му. Той едва успя да се наведе. Гредата отнесе шапката му. После се блъсна в скрипеца с трясък. Спука стойката му. Върна се назад и отново налетя, под напора на плющящото платно. Настана суматоха. Моряците се спуснаха към вантите, притегнаха такелажа, свързаха в нов възел развързаното въже.

Джим огледа подозрително всички присъствуващи. Сред тях капитан Боб даваше отривистите си заповеди.

Как стана това? Случайно ли? Или някой целеше да го премахне? Кой, освен капитана, имаше интерес от това?

Той си подсвирна. Важното беше, че и сега се отърва. Звездата на Джим Мелой още блестеше. Не мислеше да гасне.

Джим търкулна бурето с амбрата с престорена небрежност към купчината на пълните бурета с китова мас.

Капитанът се провикна насмешливо:

— Дайте път на богатството! Нашият гост държи много на своето каче. И той си имал китова мас. Не искал да се прибере дома с празни ръце.

Момците се разкискаха угоднически. На капитанските шеги всеки моряк е длъжен да се смее. Но Джим забеляза, че дърводелецът Педро не се поддаде на тая плоско скроена уловка, а го проследи с изпитателен поглед.

На шегата Джим отвърна престорено шеговито:

— Като делим, ще знаете — за мене едно буре повече.

После всички, повярвали и неповярвали на хитростта им, продължиха работата си.

До вечерта платната бяха изкърпени, въжетата притегнати, корпусът поправен, по-здрав от нов. Корабът опъна платната.

Щом се нахрани, Джим поиска да спи. Умираше за сън. Очите му се слепваха.

В каютата за командния състав, където беше мястото и на харпунерите, го посрещна Хари Честер. Приближи и пошепна на ухото му:

— С далекогледа видях какво стана на острова. Не ме интересува съдържанието на бурето ти. Но те съветвам — отваряй си очите!

— Знам — отвърна усмихнат Джим.

Нощта настъпи. Прибраха се всички, захъркаха, а Джим все не можеше да заспи. Сънят не идваше. Възбуден от преживяното, преуморен, разтревожен за богатството си, той се вслушваше във всеки звук, във всяко движение.

Изведнъж Джим скочи. Не изтрая. Трябваше да провери — на мястото си ли стои бурето с амбрата. Отвори предпазливо вратата и се измъкна на палубата.

Разкъсана облачност прибулваше небето и ту палеше, ту гасеше звездите. В мрака морето не се виждаше, а само се чувствуваше по нестихващия бумтеж и клатушкането на кораба. Вятърът преминаваше на неравни тласъци и при всяко негово полъхване платната се издуваха с плясък, а въжетата проскърцваха заплашително.

Джим Мелой се прокрадна към струпаните бъчви. На десетина крачки от тях спря. В тъмнината очите му доловиха човешка фигура. Той притаи дъх. Напрегна до болка очи. Юмруците му се стиснаха гневно. Човекът отсреща ровеше в бурето с амбрата.

— Аха! — възкликна той неволно и се изправи.

Джим пристъпи дебнешком, решен да хване непознатия, да се разправи с него, да го отучи завинаги от всякакво любопитство.

Но се спъна в някаква лопата, която издрънча. В следния миг непознатият скочи и преди Джим да види лицето му, се втурна в кубрика.

Кой ли беше? Дали капитанът?

Джим приближи на пръсти до каютата му. Отвътре се носеше здравото хъркане на Боб Каменната глава.

Значи — друг!

Значи, още някой знаеше тайната му. Още някой ламтеше за съкровището му…