Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, начална корекция и форматиране
debora (2020)
Допълнителна корекция
Karel (2021)

Издание:

Автор: Петър Бобев

Заглавие: Свирепия

Издание: второ

Издател: Анубис

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: българска

Редактор: Николай Табаков

Технически редактор: Хари Пушков

Художник: Христо Жаблянов

Коректор: Тамара Стаева

ISBN: 954-426-016-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13371

История

  1. — Добавяне

12

Шестимата капитани се разделиха шумно. Бил Дайк стисна ръцете на колегите си и те един по един прекрачиха през борда, за да се приберат на корабите си.

Капитан Тед Червенокосия се спря на стълбичката, върна се, подаде глава и повтори:

— Значи, тъй. Който го забележи пръв, вдига три пъти флага. Тогава пускаме всички лодки. Шест кораба по четири лодки — двадесет и четири, толкова харпунери и толкова кормчии, готови да ги сменят. Няма отърване за него. Вдругиден ще празнуваме. Цяла нощ пиене. Дядо ти Тед ти го обещава.

Бил Дайк вдигна ръка за сбогом. Не споделяше оптимизма на стария капитан. Познаваше врага. Но все пак трябваше да опита. Заради Ен.

Той се сепна. Значи, същото — заради Ен! Като горкия Джим.

После се прибра в каютата си. Отвори дневника. Хвана писалката и продължи да пише.

„Днес хванахме първия кит. Майка с теле. Дик уби малкото. Майката цял час се въртя край него, докато Дик заби копието сполучливо.“

Цял час!

То беше наистина трогателно. Не. Направо отвратително, гнусно. Злочестата китица се търкаше в убитото си дете, повдигаше го на гръб, разгонваше освирепелите акули, които се вгризваха в раните му. Бил видя окото й и сякаш в него прочете цялата й мъка. Почти човешка мъка. Майката не напусна детето си въпреки двата харпуна, въпреки копието, което прониза дробовете й. Бореше се, опитваше да придържа него, рожбата си, забравила напълно себе си.

Бил Дайк сви в погнуса лице.

Долен занаят! Касапски!

Да би могъл да го зареже. Да плава — той се бе сраснал с морето. Да плава, но не да убива. Да пътува, да открива нови земи, да вижда нови светове, нови хора.

Всеки път, откак се помнеше, щом зърнеше тая синева, някакво парливо огънче запалваше в гърдите му сладостен и в същото време мъчителен копнеж — към странствуване, към други, непознати кътчета, към нещо все ново… Уж ново, а всъщност старо колкото света, зародено в първата жива клетка, отнесена от вълните към други простори, към неспирното движение.

Такава кристална синева — замайваща, опияняваща, като упойка, по-силна упойка от джина и рома, по-непреодолима от опиума и хашиша. Опиумът и хашишът са врагове на човека, коварни тирани. Той им се отдава, ала ги мрази, проклина тяхната власт. А морето е друго — и господар, и приятел, и ласкава любима…

Бил се облакъти на парапета. Долу, от лявата страна на борда, лежеше трупът на майката кашалот. Малкото отдавна беше нарязано на палубата. Върху огромното туловище във водата работеха трима моряци. Единият, пробил черепа, изтребваше с кофа спермацета, а моряците от палубата изтегляха кофата и я изливаха в бъчвата. Другите двама разсичаха половинметровата сланина на големи късове, които окачваха на куките, за да бъдат изтеглени горе.

Наоколо, в кристалночистата вода, се стрелкаха безброй акули, малки и големи, тигрови, сини, белоперкови. Връхлитаха върху гигантския труп, побеснели от мириса на кръвта, и се впиваха в него настървено.

„Като вампири“ — помисли си капитан Дайк и неволно отклони поглед. Отправи го пак, както хиляди пъти досега, на запад, натам, където трябваше да бъде Ен, някъде далече-далече, на хиляди мили оттук, нейде отвъд, по-право дълбоко под кривината на кръгозора, където се раждаха, заченати в ефирната милувка на вятъра и водата, ослепителните дипли на океана. Те пъплеха насам, като ръсеха свежа бодрост и някакво неспокойно усещане за безпомощност и в същото време на неизпитвана сигурност. Облизваха корабния нос и отминаваха надире, все тъй подвижни, преходни и ведно с това вечни вълни, по-стари от живота въобще, по-стари от съзнанието, което може да ги осъзнае. Океанът бърчеше светлото си лице като бръчиците около очите на примижало от слънчевия блясък дете, тъй млад и тъй стар, предвечен, символ на безконечното движение, на бурята и покоя, на най-неправдоподобното, смайващо единство в противоположностите.

При вида на тази немирна хармония, която навяваше необяснимото смирение, всички грижи избледняваха, всички освен една — Ен. Нейният образ изплувваше навред, накъдето се обърнеше — и върху морето, и върху небосвода, сякаш запечатан в зеницата му. Но не. Той виждаше образа й и със затворени очи. Беше запълнил цялото му съзнание.

Ен, все същата, тъжно усмихната, нежна, крехка като фарфоровите статуйки върху бюрото на баща й, подпряла брадичка с ръце, заслушана в безкрайния му разказ. Почти всеки ден я посещаваше. Само за Джим приказваше. Приказваше за Джим, а мислеше за друго… И беше тъй нечестно, тъй обидно и мъчително…

Когато се върна от първото плаване, той не посмя да й обади сам. Нямаше сила да се нагърби със злокобната роля на вестител. Тя сама поръча да отиде при нея, да й говори за Джим, за силата му, за смелостта му, за трагичната му участ. Не се насищаше да слуша. Канеше го пак и пак. И не съзнаваше колко жестоко го нараняваше, как човъркаше в сърцето му с печалния си поглед… Той седеше насреща й и си мислеше: „Е, драга, заради кого киснеш всеки ден тук — заради Джим или заради себе си?“

И накрай — срещата с баща й, със стария Алан Райт. Спря го на вратата и студено го въведе в кабинета си. „Много зачестиха посещенията ви в дома ми, господин Дайк, не намирате ли?“ — запита той с любезен глас. Бил Дайк, се изчерви от смущение. Обърка се. Смотолеви някакви глупави оправдания. Алан Райт го изчака търпеливо да се оплете съвсем и отсече: „Корабът се застоя в дока повече от необходимото. Ремонтът отдавна приключи. Корабът — това е моят капитал. Никой капитал не бива да застоява много. От застояването се стопява“. Разбрал нескрития намек, Бил Дайк обеща набързо, че след три дни ще вдигне котва. „И още нещо — добави Райт. — Дъщеря ми е фантазьорка. Вие, моряците, замайвате главата й с вашите подвизи. А аз съм търговец. Мисля трезво. Не искам тя да бъде жена на моряк, да го чака цял живот — ще се върне ли? Искам да й създам спокоен, охолен живот. И да приключа. Същото казах на покойния ви приятел. Ако видя в чековата ви сметка цифрата петдесет хиляди долара, домът ми ще бъде отворен за вас. Дотогава обаче…“ — не довърши и отвори вратата с упорита любезност.

И досега това изгонване пареше лицето му като плесник. Бил замина след три дни, без да види Ен. Никой от старите моряци не тръгна повторно с него. Кой би се решил след такъв неуспех? Поднови целия екипаж. Само Дик Смазания нос остана. Него пък никой друг капитан не би взел. През цялото пътуване дотук Дик нито веднъж не се напи. Това всъщност още не значеше нищо. И друг път ставаше така — не пиеше с месеци, почваше да работи съвестно, ръцете му спираха да треперят, докато някой ден отново… Сякаш бяс се вселяваше в главата му и го повличаше към рома.

Уплашен вик го накара да се обърне.

От водата излетя триметрова акула и се метна към моряка, който изчерпваше спермацета. При извикването на другарите му той отскочи назад. Избягна на косъм от зяпналата челюст. Акулата плесна върху китовия гръб. Замята се, но не да се върне във водата, а да докопа някого за крака. Двамата моряци я заудряха ожесточено със секачите си, като отскачаха от щракащите й челюсти. Внезапно тя се хлъзна по оголената сланина и изчезна в дълбочините.

Моряците избърсаха с въздишка на облекчение изпотените си лица. Въздъхна и капитан Дайк.

— Смяна! — заповяда той. — Да слязат други трима. Тези да си поемат дъх.

Той усети, че някой стои зад него, и се обърна.

— Какво има, Дик?

Дик Смазания нос пристъпи от единия крак на другия.

— Капитане — смотолеви той. — Знаеш, че си върша добре работата. Ето и днес, кита с телето. При това вече не пия. Не можеш да се оплачеш.

— Казвай направо: какво искаш?

— Когато тръгнахме, не ставаше дума за Свирепия. За него не съм се пазарил. Всеки друг кит, не и него.

Бил Дайк не можа да скрие насмешката в очите си.

— Е?

— Това си е. Вие го гонете. Аз не ща. Дори всички да слязат в лодките, аз няма… Ако решиш, свали ме на първото пристанище за наказание. Но няма… Видял съм го. Бягал съм от него. Сигурен съм, че беше той, и не ща…

Капитанът опита да го поуспокои:

— Дори тогава да е бил той, сега е друго. Едновременно ще го нападнат двадесет и четири лодки.

— Какво са за него лодките? Той кораба ни проби. Ти за лодки говориш.

— Китовете не нападат кораби. Когато се ударят в тях, то е случайно. От болка и от страх.

— За другите може да е така. Не и за тоя. Той не е кит, а сатана. Ще видиш…

Капитан Дайк вдигна рамене.

— Както решиш. Няма насила. Рекох и ти да си опиташ късмета. Застрахователното дружество дава награда. Знаеш — двеста хиляди долара. По четиридесет — за харпунера, за гребците му, за собственика на кораба, за капитана и за останалия екипаж.

— Знам, ама не ща! Стига ми редовната печалба.

Капитанът кимна.

— Добре, няма.

И пак се наведе през борда да гледа как върви работата. Оставаше съвсем малко сало за одиране. А и приближаваше вечер. Време беше да прибере на борда работниците от трупа.

Дик добави:

— И още нещо. Ще се женя. Затова се и зарекох. Няма да пия. Капка няма да сложа повече на езика си.

Бил Дайк се усмихна недоверчиво.

— Досега си ми го казвал поне двадесет пъти.

Харпунерът сведе поглед.

— Право е. Може и повече от двадесет пъти. Но сега е сериозно. Аз видях как умря Дрипавия Сам.

— Умря ли?

— Да. От лани легнал схванат в постелята си. Постеля от изгнили кълчища. И знаеш ли къде? На Пустия кей в един изоставен кораб, пълен с плъхове. Ако мине през седмицата някой, ще му даде да хапне нещо, да пийне глътка вода. Иначе спи. А е бил най-добрият харпунер. От неговото копие забогатял Алан Райт. И за благодарност — там, на продънения кораб. „Дик — думаше ми той. — Това сме ние: живеем като скотове, умираме като кучета“.

— И той доста пиеше — подметна Бил Дайк.

— Като няма прокопсия… Затуй… Какво друго му остава на бедняка?… Но аз няма. Уплаших се. Ще спра. И ще се оженя. Видях една вдовица. Друга няма да ме вземе. На стари години и аз да имам дом… А не като него, още приживе с изгризани уши от плъховете…

— И туй съм слушал няколко пъти, стари Дик. Все преди голямо пиене. Сега иди, нареди да стъкмят огъня и казаните. Скоро ще топим маста.

Огромният труп беше напълно оголен от сланината. Остана само гръбнакът с ребрата и вътрешностите. Моряците откачиха веригите, които го придържаха към кораба. Заедно с гъмжилото акули трупът потъна в дълбочините.

Мръкваше се. По съседните кораби запалиха фенерите. Подаде се тънкият сърп на луната, легнал водоравно над хоризонта като златна лодка, както може да се види само край екватора.

Лунна ладия — тъй го наричат арабите.

Утре, вдругиден може би щяха да срещнат Свирепия и да се разправят с него. Кой щеше да вземе наградата? Не можеше ли на Диковото място да застане той, Бил Дайк? Да спечели четиридесет хиляди като харпунер и още толкова като капитан? И да застане пред стария Алан Райт…

Той махна с ръка.

Защо са му потрябвали тези осемдесет хиляди долара? Нима имаше право да мечтае за Ен? Та това бяха празни думи на капризен богаташ.

А той? Подведе се.

И все пак — друго би било… Ето, да речем, утре видят Свирепия. Спуснат лодките. Най-отпред Бил. И той знае да мята харпуна. Убил е няколко кита. Защо да не се справи и с този? Жилав е, хладнокръвен. И после по целия Ню Бедфорд само за това ще говорят. Знаете ли, Бил Дайк убил Свирепия? И на Ен ще кажат. А тя…

Притъмня съвсем. Южният кръст засия над почернелия океан. В Ню Бедфорд Южният кръст не се вижда. Ен също не го вижда.

А не бива да мисли толкова. Няма смисъл. И все пак. Как да забрави милия овал на лицето й, ореола на бронзовата й коса, грейката на сините очи?

За него тя ще си остане блян. Недостижима мечта. Някога рицарят избирал дама на сърцето си. И за нея печелел слава. За нея загивал по турнирите. Бил също иска слава — за своята дама на сърцето. Поне едно островче да открие. И да го кръсти „Остров Ен Райт“.

Ен Райт!

Или друго — тя пътува с кораба му. Нейде край Брега на робите. И срещат пирати. Сега ги няма вече някогашните дръзки и горди господари на моретата. Днешните са подли мародери, които дебнат в засада край африканското крайбрежие, нападат и бягат като чакали. Но все пак са пирати, опасни, зли. Те я пленяват, помъкват я към вътрешността за харема на някой брадат султан. Тогава Бил връхлетява, размахва сабята, разпръсва ги. А тя притичва и се сгушва трепереща в прегръдката му.

Бил се обърна гузно.

„Капитан Дайк — помисли си той. — Какво ли биха казали моряците ти, ако можеха да надзърнат сега в душичката ти? Уж възрастен мъж, суров, уравновесен, непреклонен, а какви мисли — като петнадесетгодишен юноша. Няма ли да възмъжееш някога, капитан Дайк?“

Той пристъпи към дясната палуба. На всички китобойци трите лодки са на левия борд. На десния има само една лодка. Оттам изкачват нарязаната сланина, там са казаните, там се върши цялата работа.

— Палете огнищата! — заповяда капитанът.

Маста трябваше час по-скоро да се претопи и да се налее в буретата. Преди това никой нямаше право да почива.