Петър Бобев
Свирепия (4)

4

Вездесъщите акули откриха и ранения кашалот. Опиянени от мириса на изтичащата кръв, те кръжеха наоколо като лешояди, разперили дългите си гръдни перки като крила.

Но кашалотът не умираше, не отпадаше напълно. Лежеше неподвижно, едва приплясквайки с опашка, и стенеше пронизително. Хищните риби разбираха с непогрешимия си усет, че тази богата плячка все още не им принадлежи, че тази зъбата челюст все още е опасна. Те се струпваха отвред, сякаш извираха от дълбините — дребни, колкото делфини, и едри седем-осемметрови страшилища, всички до една окичени с черни риби ремора, които надзъртаха, залепнали с темената си към коремите им в очакване на своя дял. Пред всяка акула пърхаха дузини риби лоцмани, като пъстри пури, не по-малко възбудени от мириса на кръвта, избързваха напред до самите рани, от които стърчаха забитите харпуни, и светкавично, при всяко трепване на кашалота, отскачаха към повелителките си.

Неочаквано акулското сборище се пръсна, стопи се в мрака на бездната. Изчезнаха акулите, изчезнаха рояците риби лоцмани.

През водните маси долетяха далечни провиквания, пъхтене и плясъци на опашки. Кашалотът, макар и отпаднал от загубата на кръв, размаха вяло опашка да ги пресрещне.

Позна ги. Идваше неговото стадо. Идваше, разтревожено от жалните вопли на своя водач. И озадачено, невярващо.

Ето, наближиха тридесетина самки, струпаха се край него заедно с децата, засуетиха се. Те нямаха обоняние, не можеха да подушат мириса на кръвта. Затова пък усещаха добре нейния вкус, затова виждаха отпадналите му движения, чуваха болезнените му стонове.

Те се блъскаха наоколо, пъхтяха като локомотиви всеки път, когато изхвърляха фонтаните си през дихалата, пляскаха с опашки.

Две бездетни самки, наполовина от неговия ръст, застанаха от двете му страни и го понесоха на гърбовете си, следвани от цялото стадо.

Нощта настъпваше бързо, без преход, както става край тропиците. Небесният огън угасна, затиснат от траурното сукно на нощта. Покълнаха звездите. Океанът почерня, превърна се в някаква трепкаща мрежа от черни отблясъци. От дълбините се надигна светещият планктон. Първи изплуваха като призрачни луни едрите медузи, луна до луна, които пулсираха леко, развели пипала като студени пламъци. Заблещукаха рачета и риби. Сякаш звездният небосвод се бе сринал в морето, звездите се бяха умножили, бяха оживели.

Кашалотът усещаше, че самоувереността му се връща. Наистина болката оставаше, подлютена от солената вода, но раните вече не кървяха така.

Подкрепян от самките, той задрямваше, унасяше се в сън, но тозчас се стрясваше, измъчван от кошмари. Ужасните преживявания на днешния ден, коварните лодки, раната в окото, втората рана в гърба, преследването — всичко се бе струпало безредно в бедното му съзнание, бе се омотало в някакъв хаос от страх и болка.

Лодки, лодки, лодки — странни същества, които се носят по водата, размахали дървени плавници. Бавни и тромави, те бодат, пронизват тялото като риба меч. Лодките преминават над него, жилят го с дългите си жила, подлудяват го.

Подлудяват него, господаря на океана, победителя на акулите, на косатките, на гигантските калмари, на всеки самец кашалот.

Него — непобедения досега.

От оня далечен ден, когато строши челюстта на предишния водач и го прогони да умре от глад, самотен, до днес още не беше побеждаван. Всяка среща с враг значеше нова победа, нов опит в боя, нов триумф.

Децата в стадото му израстваха, женските оставаха край него, а младите мъжкари бягаха, прогонени от ревността му — тъй, както някога го бе прогонил от родното стадо и неговият баща.

Неусетно в мъжкото му същество се наслояваше някакво невъздържано самочувствие, високомерно опиянение от неговата сила и власт над живота. Никой живот не струваше нищо — никой освен собствения живот и живота на стадото.

И изведнъж бе дошло непомисляното — бяха посегнали върху неговия живот.

Изведнъж в неговото съществуване се бяха вмъкнали тези опасни лодки, бяха докарали болезнените рани, ослепяването, неизпитваната дотогава слабост…

Неосъзнато, неподозирано чувство се просмукваше в цялото му стотонно същество — унижение, срам, обида, споени в дива, безпомощна ярост. И може би не чувство, а нещо по-първобитно, по-непреодолимо — инстинктът на водача, сблъскал се с първото поражение.

В мозъка му, изтерзан от ужаса на преживяното, ведно с мъката от изтеклата кръв, с тревогата на слабостта, се наслояваше един нов опит, една нова връзка:

Лодка — болка!

А това значеше — всяка лодка причинява болка.

Лодката е враг.

Внезапно в полусън той дочу далечен призив за бой. Водните маси ехтяха от рева на приближилия съперник и от усилващите се плясъци на опашката му.

Водачът трепна, изпъна се. Забрави умората, болката, кошмара. Забрави слабостта си. Остана едно — мъжкият инстинкт, неугасим до смъртта, нагонът за победа.

Самките се отдръпнаха, очистиха арената на борбата. Нямаха право да се намесват в мъжкия двубой.

И ето, отново доплува, разпенил вълните, черният кашалот. Дочул отдалече болезнените скимтения на водача, той бе разбрал. Надеждата го бе овладяла отново. Силен самец не скимти така. Сега вече имаше изгледи за победа. Толкова време бе скитал сам, пропъден из харема си от връхлетелия чужденец, бе опитвал и той да се добере до някой чужд харем, да изгони властелина му — но все напразно. Водачите защищаваха настървено правата си, отблъсваха всяко нападение. Изпохапан, удрян, пребит, той чакаше, диреше случай.

И случаят най-сетне бе дошъл.

Силният противник, който заранта го прогони позорно, сега по чудо лежеше обезсилен и беззащитен.

Само фучеше яростно.

Нека си фучи! Това издаваше слабостта му.

Уверен в победата си, Черния повторно налетя. Водачът прибягна до старата си хитрост. Дръпна се назад, опита да докопа челюстта му. Но тоя път не сполучи. Излъганият противник вместо в хълбока стовари силата на гигантската си глава върху лявото му слепоочие, докачи харпуна, който стърчеше в окото му, и го наби още по-навътре.

Водачът замря от болка. Кръвта отново шурна като черен облак. Врагът му премина над него, върна се и повторно налетя — този път върху корема. Стовари се още веднъж, после го остави, сигурен в поражението му. Протръби под водата победния си вик и гордо отведе лесно завладяното стадо. Двете бездетни самки се посуетиха около сваления водач, но щом чуха заглъхващите подвиквания на другарките си, се спуснаха да ги настигнат, подчинили се, както винаги, на стадния инстинкт.

Раненият остана сам, тъй сам, както не се е чувствувал никога. Сам и беззащитен, с изтичаща кръв. Лежеше и дишаше учестено.

Вълните прииждаха, вълни от рядка смола, плискаха се в четвъртитата му глава и отминаваха в мрака, отстъпили място на следващата вълна, която изникваше от другия мрак отпред, за да изчезне и тя на свой ред. Вълна подир вълна…

Наоколо блещукаше само светещият планктон, полепваше по гърба му като бисерна ризница. В черната разплискана безбрежност нещастният гигант се полюшкваше слаб и безпомощен, по-слаб и по-безпомощен и от най-слабата медузка. Пред единственото му око бързо нахлуваше пълната тъмнина, загасваха и светулките на планктона, главата му се опразваше, забучаваше глухо — настъпваше нищото. Струваше му се, че потъва в някаква неизмерима бездна, сред пипалата на някакво непобедимо чудовище, невиждан калмар, който смачкваше дробовете му и го задушаваше…

Тъй някога, преди много-много години, когато беше неопитно кашалотче, той се бе отделил лекомислено от майка си и бе получил заслужен урок. Старият калмар бе връхлетял отгоре му, бе го омотал в мрежата на пипалата си, бе го повлякъл в бездната…

Така стягаха и тогава слизестите пипала, така налягаха водните маси…

Но тогава майка му беше наблизо. Тя връхлетя като запокитена скала от сила и ярост, пред които калмарът не устоя, избяга.

А сега нямаше кой да помогне. Нещастникът беше сам.

Внезапно остра болка го стресна, разбуди го от задушаващия унес. Някаква по-дръзка акула се бе вгризала в раната на гърба му.

Единственото око погледна. Сред помръкналата вода се стрелкаха десетина зловещи сенки, прелитаха като черни мълнии. Акулите се бяха завърнали и танцуваха край него своето демонско хоро, настръхнали, опиянени от дива кръвожадност.

Той отново размаха опашка. Огромното му тяло все още криеше в себе си неподозирана жизненост. Отново се понесе по океана, повлякъл подире си мамещия воал на изтичащата кръв. И в тая кървава диря се юрна цялото акулско сборище.