Петър Бобев
Свирепия (2)

2

Тропическият ден настъпваше в цялото си великолепие.

На китоловния кораб „Делфин“ започваше обикновеният работен ден. Моряците, цяла нощ пълнили буретата с китова мас, сега се прибираха, капнали от умора, да подремнат час-два, докато наблюдателят от гнездото на фокмачтата откриеше ново китово стадо.

Платната висяха отпуснати, обречени на бездействие от настъпилото безветрие. Всъщност това нямаше особено значение за китобойците. Те не бързаха. Техният товар се вадеше от морето. Никой не знае къде ще се явят китовете — дали тук, или там.

Сега моряците имаха само една задача — да се стягат за новия лов и да оглеждат кръгозора. И скучна, и забавна работа. И в същото време напомняща комар. Който забележи най-големия кит през цялото плаване, получава за награда златен часовник с верижка. Да се перчи по пристанищата, додето му го отмъкнат или той самият го заложи. За всеки по-малък кит — бутилка ром, но не на море, а когато свърши плаването. По време на работа китобойците не пият, а тяхната работа трае три-четири години, докато напълнят касите на господаря.

Наблизо, върху водата, се люлееха лениви и апатични няколко албатроса. Очакваха и те да се засили вятърът, за да разперят тогава криле и да полетят като живи реячи.

Капитан Бил Дайк седеше в командната рубка и попълваше корабния дневник. Вчерашният ден се оказа щастлив — удариха три кашалота, без да загубят нито една лодка, нито дори един харпун. Приятелят му Джим Мелой пак показа умението си. Или не само умението. Показа нещо повече — жаждата си да спечели на всяка цена. За никого не беше тайна какво ставаше в сърцето му. Всички бяха слушали за условието, което му постави старият Райт, бащата на Ен — ако събере при едно плаване петдесет хиляди долара, Ен ще стане негова жена.

Затова Джим вършеше всичко, показваше чудеса от смелост — по-право не смелост, а нещо нечувано дори сред тези храбри мъже — безразсъдна, дива дързост. Затова по всички китобойци се носеше славата му на ненадминат харпунер.

И всичко това заради хубавата Ен…

За нея рискуваше живота си всеки ден. Нападаше като дявол. Ето и вчера. И двата кита уби с първия удар, направо с копието, без харпуна.

И сега той се въртеше около лодката си, изтеглена на борда, оправяше въжето, потягаше харпуните, точеше острието на копието, тананикаше си нещо.

Впрочем всеки на негово място щеше да си тананика така, щом знаеше, че го чака хубавата Ен.

Хубавата Ен — за която въздишаха толкова младежи, за която капитан Бил Дайк е готов да даде живота си, да скочи дори в ада…

Той се надигна. Висок, малко прегърбен тридесетгодишен мъж, с черна права коса и бледо лице, Бил Дайк с външността си ни най-малко не напомняше опитния морски вълк. Приличаше повече на маскиран изнежен гражданин — търговец или нотариус. Но тия тънки, артистични ръце умееха да стискат здраво руля, тия замечтани кафяви очи можеха да откриват отдалеч китовите стада, тези малко присвити гърди умееха да пресрещат уверено пристъпите на всяка буря.

Капитанът излезе на палубата, облегна се на фалшборда. Край него навред, додето стигаше погледът, се плискаше безкрайният океан. От изток слънцето струеше светлина като някаква пробойна в небесния свод, от която бълваше огнен потоп — потоп от лъчи, плътни, осезаеми, ослепяващи. Сякаш можеха да се гребат с шепи. Толкова блясък — в небето, в океана, навред! Блясък до задъхване!

Това беше първото му самостоятелно плаване. А толкова години се бе готвил за него. Само с труд и четене. За десет години бездомният юнга бе станал капитан. В кръчма не бе влизал. Знаеше само едно — кораба, морето. Моряците скришно му се надсмиваха, той подочуваше нещо, но господарите го търсеха. Всеки от тях искаше да знае, че корабът му се управлява от трезва глава.

Другите капитани се губеха из океаните с години, докато напълнят трюмовете, а той за десетина месеца наблъска буретата с мас и спермацет, натрупа балените и вече се тъкмеше да се прибира в родното пристанище.

Старите моряци клатеха глави. Такова лудо щастие! Не можеха да допуснат, че освен щастие имаше и друго — знание, наблюдателност, въображение. Капитан Дайк не кръстосваше наслуки океана, а търсеше като опитен следотърсач, проучваше теченията, струпванията на планктона, от който морето добива вид на зехтин, рибите, птичите ята, делфините, набезите на косатките. На другите кораби харпунерите бяха моряци, гребяха в лодките до момента, когато трябваше да метнат харпуна, и след това отстъпваха място на кормчията, който имаше привилегията да забие пиката. Тук, на неговия кораб, харпунерите бяха офицери, не гребяха. Те мятаха харпуна с неуморени ръце, те забиваха и копието. Затова не грешеха. И още нещо. На другите кораби всеки харпунер работеше сам за себе си, бързаше да превари другите. При капитан Дайк не беше така. Той сам определяше кой харпунер кога ще действува. Съгласуваше нападението, слагаше ред. За него океанът не беше един безграничен лабиринт без начало и без край, а отворена книга, в която всеки, който познава буквите й, може да разгадае хиляди тайни. Точно това правеше той — опитваше да разчете тая безконечна синя книга, сричаше, запъваше се…

И ето, тя му се отплати богато.

Но не само това. Неговото знание, способностите му на морски следотърсач без силата и дързостта на Джим Мелой само щяха да се разпилеят, да пропаднат безцелно. Двамата бяха не само приятели, а и незаменими сътрудници. Това сътрудничество решаваше успеха им. Всъщност какво ли очакваше Бил? Той не ламтеше за пари. Защо му са — без Ен? А Джим диреше богатство. За да спечели Ен. И ето, по някаква прищявка на съдбата, тъкмо Бил трябваше да му помогне в спечелването на Ен.

Капитан Дайк махна с ръка. Бледото му лице, сякаш недосегнато от бурите, се сви в тъжна усмивка.

Отличен харпунер е Джим. Но другият, другият! Защо ли го взе на борда? Защо пак се поддаде на състраданието си? Всички го предупреждаваха, че Дик Смазания нос вече не е за работа. Пропаднал. Пропил се напълно. Закъде с пиян харпунер?

Вчера също. Само раздразни кита. Наложи се да отрежат въжето, петстотин метра въже. Ако не беше Джим, щяха да изтърват големия кит, да изгубят въжето с харпуна.

Смазания нос завижда на Джим, на някогашния си ученик. Не може да му прости, че е станал по-добър харпунер, макар и по-млад. Не може да му прости, че ще вземе по-голям дял. Капитан Дайк понякога е виждал с какви огънчета в очите гледа съперника си. И само страхът го спира. Какво да прави, бедният? Да се бие ли? Да се бие с младия Джим, цял Херкулес в раирана фланелка, с Джим Железния юмрук?

Бил се загледа в широкия гръб на приятеля си, който оправяше опънатото острие на харпуна, натиснал го с мускулести ръце в борда на лодката. Загледа се в якия му врат, в гордо вдигнатата русокоса глава.

Ето защо Ен предпочете него. Ако Бил беше жена, той също би се влюбил в Джим Мелой. Нищо, че сега е беден…

Изведнъж откъм мачтата прокънтя гласът на вахтения матрос:

— Кит! Спи.

— Къде? — запита капитанът.

Наблюдателят посочи с ръка:

— През десния борд. На две мили.

Капитан Дайк се изкачи пъргаво по вантите. Стъпи на площадката до наблюдателя. Наистина, на запад сред неспокойната синева се подаваше един тъмен гръб, в който връхлитаха дългите спокойни вълни, напудрени с бяла шумяща пяна. Нарядко от дихалото на кита излиташе косо напред един воден фонтан. Китът спеше. Опитното око на капитана го оцени бързо.

— Спускай лодките! — провикна се той отгоре. — Чакат ни поне сто качета мас!

Камбанката удари. Моряците наскачаха от койките и се втурнаха към палубата. Макарите заскърцаха. Една след друга лодките лягаха сред вълните. Пръв скочи Джим Мелой. Гребците и кормчията му заеха местата си. Натъкми се и вторият харпунер.

Капитанът даде последните си нареждания:

— Първият удар на Джим!

Това се разбираше. Нямаше защо да рискуват. Моряците вдигнаха веслата.

Тогава Дик Смазания нос се реши. Върна се и се заизкачва по вантите.

— Капитане, нека този път аз! — помоли се той.

Бил Дайк поклати глава.

— Защо пък все той? — запита упорито Дик. — Не е честно!

Капитанът го изгледа недоволно.

— Знаеш отлично защо… А ти, вместо да благодариш, че те взех…

Дик не слизаше.

— Сега не пия. А знаеш, че когато съм трезвен, не пропускам.

Капитан Дайк се разсърди:

— Тръгвай веднага! Това е голям кашалот. Няма да рискуваме тъкмо сега.

Дик все не си отиваше. Моряците взеха да вдигат глави, озадачени от това ненавременно съвещание на мачтата.

— Влизай в лодката! Веднага! — изкрещя накрай капитана и Дик, видял-невидял, се спусна надолу. В замечтаните очи на капитана беше съзрял същите искрици, който се явяваха при най-силната буря.

Скочи в лодката и застана на носа й, стиснал харпуна. Дързостта му стигна само дотук. Яките гребци размахаха веслата и лодката се хлъзна върху вълните, които налитаха насреща й като разтопен зелен мрамор, замрежен от белите повлекла на пяната.

На двадесетина метра напред се носеше лодката на Джим Мелой, догонвана от третата лодка.

Сигналистът с флагчетата предаваше от кораба заповедите на капитана:

— Надясно!

Лодките послушно изпълниха заповедта.

— Още надясно!

И ето, сред вълните се мярна широкият гръб на кашалота.

Дик Смазания нос остана с отворена уста. Наистина, такъв кит не беше виждал. Грамада. Може би двадесет и пет, може би тридесет метра дълъг. Не сто качета мас, както подметна капитанът, а най-малко сто и петдесет.

Той тихо се обърна към гребците:

— Тихо!

Същата заповед прошепна и Джим на своята команда. После се наведе и остави копието. Прецени, че с този великан не би могъл да се справи с първия удар. Очакваше тежка борба. Взе харпуна, огледа острието със зъбците, оправи намотаното в бурето въже, после се изправи на мястото си, стъпил с левия крак върху носа на лодката. Ръцете му, тялото му, цялата стойка излъчваха сила и увереност.

— Проклето хлапе! — процеди през стиснати зъби Дик, а очите му заискриха от злоба.

И сякаш против волята му в съзнанието му отново изплува омразният спомен. Досаден, натраплив спомен.

Дик беше млад тогава. И силен. И тъй уверен в себе си може би. Хвърляше здраво харпуна. Наистина, тогава също обичаше рома, ала от него ръцете не трепереха като сега. Само животът изглеждаше по-привлекателен, погледнат през изпразнената бутилка. Не тъй кален като сега. Имаше си и той момиче, Мод, мило момиче. От всяко плаване му носеше подаръци. Колкото долара останеха неизпити по кръчмите, отиваха за огърлици и гривни. Заговориха за сватбата. Мод искаше мебели, къщичка, туй-онуй. И Дик, тогава се казваше Дик Морисън, а не Смазания нос, отиде да си иска заплатата от стария Мелой. Голям разбойник беше старецът. Най-хищната „акула“ от всички сухоземни „акули“ в града. Имаше пет китобойни кораба. И „Делфин“ беше негов преди фалита, преди да му я грабне другата „акула“ — бащата на Ен… Мелой екипираше в предплата всичките си моряци, а след завръщането им си удържаше предплатата от припечеленото. И още нещо. Даваше и аванси. С тях примамваше най-добрите матроси при себе си… И ги заробваше. Никога не успяваха да му се наплатят. Все му оставаха длъжници… Ех, няма що. Отиде при него Дик, поиска си дела. Току-що бяха докарали препълнен кораб. И половината китове, кажи-речи, бе уловил той, Дик. Посрещна го Мелой, както обикновено, важно, надуто, отвори тефтера, прелиства — чете, прелиства — чете. И какво излезе от цялата сметка? Излезе, че Дик не само няма да получава нищо, но на това отгоре дължи още сто долара. Дик опита да спори, после взе да се моли — напразно. Накрай се измъкна смазан и се напи. Наряза се, както рядко се бе нарязвал. Тъй го срещна момичето му. И вместо да я излъже, той взе, че й разказа всичко. От игла до конец. Такъв си е бил винаги — всички глупости все в пиянството върши. Става добър, искрен, обича целия свят, мисли, че и целият свят го обича така. А какво стана? Избяга Мод. Намери друг, с повече пари. Цяла седмица пиянствува Дик. Най-сетне реши да се примоли на Мелой да му даде пари, сега в предплата — после ще му ги отработи. Да опита — може би Мод ще се върне. Срещна го на улицата. Спря го. Мелой въртеше в ръка бастуна си от полиран акулски гръбнак и слушаше разсеяно. Когато чу молбата му, отсече: „Не!“ Как не опита Дик — и с добро, и с клетви. Не, та не! Тогава кипна. Нали беше пиян. Не му мислеше много. Взе, че му наговори всичко, което шушукаха за него моряците. Че е разбойник в жакет, грабител на моряшката пот, акула, най-мръсна акула. Забрави, че господарите не понасят такива приказки. Не довърши. Тежкият бастун изсвистя и се стовари в носа му. Нещо изпращя, после Дик падна…

От лодката си Джим Мелой му даваше знак да се приготвя, да излиза пред кита, да му пресече пътя. Вземаше всички мерки. Нищо не забравяше. И не знаеше, не подозираше каква буря от омраза фучеше в мозъка на престарелия харпунер…

Никой не бе узнал тогава какво е станало. И старият Мелой не бе казал никому. Но прякорът остана — Смазания нос. И сякаш този обиден прякор смаза целия му живот. Днес никой не го знае с истинското му име. Когато махна превръзката, случайно срещна Мод. Тя се изкиска и избяга. Какво можеше да стори тогава бедният Дик? Отиде пак в кръчмата. И така — до днес. Не свари да си отмъсти, защото старият Мелой избърза да умре. По-алчни акули от него лапнаха корабите му, складовете му, голямата господарска къща. И той, макар държелив, як, наперен, не издържа. Погребаха го. Но злобата в гърдите на Дик не угасна. Напротив, разгоря се повече, с всяка година, с всеки ден, когато виждаше настъпващата старост и разбираше какво бе загубил заради него. Неусетно омразата му се прехвърли върху младия Мелой.

Все Мелой!

Но как да му отмъсти? Как? Ако можеше, той би го удушил, би го ръгнал с ножа. Ала за това трябваше смелост. Много смелост. Лесно ли се убива такъв юначага? Железния юмрук. За кураж Дик се напиваше. Тогава пък омразата му изведнъж се стопяваше. Виждаше му се безсмислена. Не намираше никаква вина в момчето. Прощаваше му. Не само на него. Забравяше и злото, което му бе причинил баща му. Странна власт имаше спиртът. Правеше го отстъпчив, мек, кекав… Оглупяваше. Мислеше си: Сега младият Мелой е като него, като всички други бедняци. Само с две ръце. И на него отказват момичето му. И той трябва като звяр да се бори. Как да го мрази?

Но щом изтрезнееше, тозчас забравяше тази всеопрощаваща глупост, юмруците му се свиваха, злобата задавяше гърдите му. На мястото на Джим Мелой отново заставаше старият Мелой, който му се надсмиваше, пак посягаше да го ограби. Ограбваше славата, вземаше му китовете, обираше наградите — ей така, направо от ръцете му…

Ако не тая година, догодина старият Дик ще остане без работа. Ще го изхвърлят на пристанището. Господарите искат силни ръце, които да им печелят много. Отслабналите, остарелите не са им нужни. Да правят, каквото си щат. Всеки да мисли за себе си. И с него така — ще го изгонят. Никой няма да го пожали. Да е пестил. Да не е пропивал всичко. Това щеше да стане и сега — ако не се бе смилил Бил Дайк. И сега навярно Дик щеше да се скита по пристанището като Дрипавия Сам. Китобойците се познавали по кръпките. Дрипавия Сам, както казват, е убил толкова кита, колкото са космите на главата му. А всеки кит донася на „акулите“ по три-четири хиляди долара. Старецът сега спеше по изоставените кораби на кея, сред плъховете и ровеше из боклуците, за да се нахрани…

Дик щеше да стане като него. И то скоро, твърде скоро…

Кашалотът отсреща все още спеше дълбоко, преуморен от борбата, без да подозира надвисналата опасност. От какво впрочем можеше да се плаши той, победителят? При всяко издишване и вдишване тялото му изплувваше над водата като изгладена от вълните черна скала.

Лодките се прокрадваха съвсем безшумно. Наближиха. Гигантското му тяло се виждаше в прозрачната вода, разкривено и още по-чудовищно. В гънките на грапавата му кожа се белееха струпани китови въшки, а в ръбестата му глава, сякаш отцепена базалтова скала, се плискаха звучно вълните.

Джим Мелой се обърна. Гребците отпуснаха веслата. Лодките продължиха да се хлъзгат дебнешком. Харпунерите застинаха като дървените изваяния върху носовете на старовремски кораби.

Джим изтегли назад и нагоре ръце, стиснали здраво дръжката на харпуна. Очите му мереха точно там, зад гръдния плавник, между третото и четвъртото ребро.

„То така всеки може — помисли ядно Дик. — Всеки юнга може да убие спящ кит.“

И дали подлата мисъл се роди в този миг, или отдавна се бе спотайвала нейде в подсъзнанието му, но той внезапно трепна и сякаш неволно удари с харпуна в дъното на лодката си.

Яката дъбова дъска изкънтя.

Кашалотът чу. Тръпка премина по тялото му. Той отвори очи и видя враговете си. Отляво и отдясно. И преди още Джим да метне оръжието си, кашалотът се хвърли напред.

Никога не бе отстъпвал — никога, пред никой враг!

Харпунът не улучи целта, а се впи в малкото, почти човешко око на гиганта. Потъна дълбоко. Рукна кръв.

Ослепял, побеснял от болка, кашалотът връхлетя върху лодката и я понесе на широкия си гръб. Моряците се вцепиха в пейките, замрели от ужас.

Само Джим, единственият прав, не успя да се задържи. Преметна се, удари глава в борда и потъна.

Всичко стана толкова бързо и толкова неочаквано, че никой не успя да разбере какво именно се бе случило.

Раненото животно се носеше лудо напред, помъкнало на гръб полегналата лодка, като пляскаше с гигантската си опашка, сякаш трещяха оръдейни изстрели. То пръхтеше и фучеше, а китобойците в лодката крещяха, обезумели от уплаха, заловени с треперещи ръце в пейките, в бордовете — кой където сварил, — изтървали гребла и харпуни.

Подире им бързаха с последни сили другите лодки. Харпунерите им бяха издигнали застрашително копията. Опънал всички платна да улови и най-слабия вятър, „Делфин“ се спусна след тях. Сигналистът размахваше тревожно флагчетата, но никой не го виждаше.

Дик Смазания нос, незабелязал нещастието с Джим, крещеше на хората си:

— По-бързо! Още! Още!

Такъв случай не се изпускаше. Там, където се бе провалил Джим Мелой, трябваше да успее учителят му Дик Морисън, да докаже, че не е по-лош, че и той струва нещо, че струва повече.

Кормчията на Джим успя да се окопити, докопа копието от подскачащото дъно и го заби наслуки в гигантския черен гръб.

Секунда-две!

Великанът сякаш не усети тази топлийка. Но в следния миг тялото му се разтърси, опашката се вирна над водата като чудовищна траурна пеперуда и се гмурна в дълбините.

Водата преля в лодката, запълни я, но не можа да я потопи. Привързаните бурета и въздушните сандъци под пейките я задържаха. И щяха да я държат, докато ги настигнеше корабът, ако не беше въжето на харпуна.

То се изтегляше бързо от бъчвата, фучеше, плющеше като разлютена змия и… изведнъж се оплете. Моряците нямаха време да го оправят. Носът на лодката заби надолу. Тогава някой, по-съобразителен, сряза с нож въжето.

После всички, заливани от вълните, се заловиха да изтребват водата.

Дик Смазания нос не спря до пострадалите, а профуча нататък, където очакваше да се появи раненият кит. Другата лодка прибра измокрените моряци и повлече потопената лодка на буксир към кораба.

Ето на петстотин-шестстотин метра вляво излетя някаква скала и се стовари с грохот върху водната повърхност, като вдигна вулкан от водни пръски. Потъна и отново изплува.

Без да се обърне, Дик посочи с ръка натам. Гребците пак наблегнаха веслата. След няколко минути достигнаха кашалота, който дишаше учестено и плискаше през дихалото си фонтан подир фонтан.

Харпунерът стегна мускули. Изпъна назад ръце. Стисна харпуна.

Оставаха още десет метра.

В този миг кашалотът усети опасността. Плясъкът на греблата му напомни станалото. И преди беше същото — плясък, после болка.

Извъртя се с неподозирана пъргавина и връхлетя срещу новите врагове. Дик успя да хвърли напосоки харпуна, който се заби безсмислено някъде около дихалото. Недочакали заповедта му, гребците подкараха назад.

Ала кашалотът ги настигна.

Дик Смазания нос усети как се вледенява кръвта му. Срещу такъв устрем не можеше да устои. Преди някой да съобрази какво друго да направи, китът удари лодката отдолу. Обшивката хлътна. Водата нахлу като фонтан. Искаха помощ.

И ето, току-що стоварила крушенците от Джимовата команда, третата лодка се спусна да спасява хората на Дик.

Но капитан Дайк не ги остави да се качат на кораба. Гологлав, разтревожен, той се провикна през борда:

— Веднага назад! Намерете Джим! Дик с командата си — в четвъртата лодка!

Три часа претърсваха океана там, където мислеха, че е паднал младият харпунер.

Напразно!

Не откриха ни следа. Океанът се плискаше наоколо, прекрасен, неспокоен като жив и в същото време отчайващо бездушен. Навред само вода — разплискана, светеща синева, еднообразна, потискаща, а отгоре сияеше тропическото небе, ошарено с причудливите дантели на облаците в някакъв невероятен калейдоскоп от златно и синьо.

Най-сетне от кораба дадоха знак да се прибират.

Дик седна на пейката. Отпусна глава. Нещо непознато, досадно стисна гърдите му.

Но не така искаше той. Не така. Дори не беше помислял да го погуби. Целеше само да го изложи. А то…

Впрочем дали въобще имаше някаква вина? С такъв кит трудно може да се оправи някой. Дори и Джим Мелой.

И без да изтрака с харпуна си Дик, нещата пак щяха да се развият така. Защото никой не би могъл да убие този кит от пръв удар. Никой…

В такива мисли Дик Смазания нос не усети как стигна до кораба. Изкачи се на платформата, строи се с другите.

Капитан Дайк се изправи пред екипажа пребледнял, още по-прегърбен.

— Свалете всички платна! Оставаме на дрейф! На всяка мачта по двама наблюдатели! Ще следят само за човек. Който го открие — хиляда долара!

После се обърна към Дик:

— А ти ела в кабината!

Матросите се спуснаха да изпълнят заповедта. Попълзяха по вантите, увиснаха по реите, свиха платната.

С наведен поглед, изтръпнал от страх, Дик Смазания нос последва капитана.

Бил Дайк затвори след него вратата и го загледа сурово в очите. Преди да наведе глава, Дик зърна по клепките му едва сдържани сълзи.

И двамата мълчаха.

Най-сетне капитанът заговори:

— Ти уби приятеля ми. Знаеш ли какво заслужаваш?

Дик Смазания нос потрепера.

— Аз… Аз… — заекна той. — Без да искам…

— Знам, че е било, без да искаш — прекъсна го Бил. — Знам. Но какво от това? Каква полза? Оправдава ли те? Пак си бил пиян. Харпунер — да изпусне харпуна си… до кита…

Дик си отдъхна. Виж, така може. Капитанът дори не подозира, че е било умишлено. Смята, че е от пиянството.

Нека! Така е по-добре. Дик няма да го разубеждава, то се знае.

Замълча. Не отговори.

Бил Дайк го хвана за яката. Разтърси го.

— Какво да те правя? Пияница проклети! Не ме гледай така уплашен! Няма да те убия. Не заслужаваш дори да те убия. Махай се по-бързо от очите ми!

И го блъсна назад.

— Махай се!

Дик залитна. Удари гръб о вратата. Напипа с ръка дръжката и отвори.

Тогава, в някакво злорадо хрумване, овладян от желанието и той да ухапе, да плати някак за вечните си унижения пред по-силните, процеди през зъби:

— Сега хубавата Ен е свободна!

Случайно беше доловил израза на очите му, когато, без да подозира, че е наблюдаван, Бил Дайк гледаше Ен при изпращането на пристанището.

Дик го каза тихо, в боязливата си злоба, повече на себе си. Но капитанът чу.

Сякаш този страхлив подлец раздра гърдите му и надникна вътре, надзърна в най-потайното кътче на душата му. Сякаш като зъл вълшебник изнесе на показ най-свидната му тайна, потискана и задушавана безжалостно от чувството за приятелски дълг.

Със стиснати юмруци той се хвърли напред, но Дик свари да отскочи и да хлопне подире си вратата.

Притича по палубата, мушна се в кубрика. Вътре нямаше никой. Всички се занимаваха с платната. Дик отключи сандъка си, измъкна скритата бутилка и я преполови на един дъх.

Напи се.

Напи се от мъка, от неосъзнато угризение на съвестта и в същото време от дивата наслада, че бе успял и той да покаже, че не е слепец, да ужили…