Петър Бобев
Свирепия (3)

3

Джим Мелой се свести в студената вода. Пред очите му просветна, сякаш свежестта на морето отвея от погледа му някаква катранена мъгла. Отблясъците на пречупените от водните слоеве слънчеви лъчи затанцуваха в сини и зелени мълнии. Наоколо, в сияещата синева, се стрелкаха неясни сенки.

Гърдите му се свиваха в болезнена спазма за въздух.

Къде беше той? Защо не можеше да диша?

Понесено от плътността на водните маси, подмятано от неспокойния ритъм, тялото му изплува към повърхността, която трептеше над главата му като метална ципа.

Джим изскочи над вълните, вдъхна въздух. Пое още веднъж. И още. И още. Жадно, ненаситно. Бученето в ушите попрестана. Погледът се избистри. Мисълта му се проясни. Припомни си всичко: изтракването на Диковия харпун, непредвиденото нападение на кита, удара на главата му в лодката…

Една по-висока вълна го издигна на върха си и оттам той съгледа отдалечаващата се лодка с изправения на носа й китобоец. Извика с все сила, ала никой не го чу. После водата спадна и той се озова в блесналата й падина. Стовариха се няколко по-малки, безредни талази, докато нова вълна го пое повторно нагоре. Но сега вече нищо не се виждаше наоколо. Само вода, неспокойна, гъвкава, като жива. Тя клокочеше край него, изостряше се в прозрачни еластични остриета, които нарастваха, изтъняваха и изведнъж се прекършваха, кипваха в бяла пяна, сякаш в тях изцвърчаваха с всичкия си огън слънчевите отблясъци.

Джим завика, закрещя, опита се да се подхвърли нагоре, да види лодките или кораба, загреба лудо към тях.

Уви! Отвред се плискаше и шумеше, сякаш му се надсмиваше, бездушният океан. Подмяташе го, заливаше го, омаломощаваше го със солените си кристални пипала.

Джим разбра. Трябваше да пести сили. Бил щеше да се върне, щеше да прати лодките да го дирят. Трябваше да ги дочака, да не се изморява.

Да чака.

А времето течеше. С леки помръдвания на ръцете и краката, колкото да се задържи на повърхността, Джим се ослушваше в шумоленето на вълните и все му се струваше, че дочува плясък на весла, човешка глъчка.

Тогава той надигаше глава, скачаше, викаше до прегракване. После отново се отпускаше.

Но все не искаше да се признае победен. Та той още имаше сили, държеше се. Можеше да се държи часове наред.

Обърна се по гръб, изхлузи обущата. Така му олекна. Разпери ръце. Стисна очи да не го ослепи слънцето.

В този миг му се мярна вледеняващата мисъл: „Добре де. Ще плува. Ами акулите?“

Джим се превъртя мигновено по очи. Погледна под водата. Отдолу се полюшваше все същата изумрудена бездна, смайващо прозрачна и безконечна.

Очите му не доловиха никакъв признак на живот. Нищо — само танц на светлини.

А слънцето вече клонеше към заник. Какво щеше да прави, когато настъпи нощта?

Нима приятелят му го беше изоставил?

Сам, сред синята безбрежност!

Той пак завика за помощ, убеден напълно, че е безсмислено. Само хабеше сили. Но не можеше да мълчи. Усещаше как тялото му изстива, изсмукано от водата, как по кожата му пробягват ледени тръпки, как се вдървяват мускулите му.

Това не подсказваше ли края?

Нима края — тъй глупав, нелеп?

И вече няма да види Ен! Няма да я чуе! Всичко е било напразно! Всичко!

Цветът на морето помръкваше — от лазурносиньо преливаше в аметистово, към оловновиолетово, като обгоряла стомана. Падините загубиха блясъка си. Останаха да горят с брилянтни сияния единствени остриетата на вълните.

Изведнъж зад една по-ниска заоблена гънка на морето Джим зърна някакво тяло. Вцепени се. Дори спря да диша. Да не го чуе звярът, да не го усети.

При следващата вълна Джим успя да го разгледа по-добре. То беше странно тяло, на големина колкото човек или малко по-голямо, мръсносиво на цвят, някак петнисто като конгломерат от сиво и черно. Безформено и неподвижно, то се бе оставило на вълните да го подмятат като голяма тапа.

Изглежда, не беше животно.

А какво тогава?

Любопитството надделя. Джим приближи. Ясно. Не беше живо. Приличаше на пръст. И миришеше на пръст, на прясноразорана пръст. На пипане беше крехко и леко като восък.

Смаяният човек изкрещя:

— Амбра! Та това е сива амбра!

В радостта си забрави къде се намираше. Никога не беше виждал амбра. Малцина китоловци са я виждали, но всички я знаят, всички са слушали за нея, всички мечтаят за нея.

Джим не се интересуваше за какво я употребяват аптекарите, в какви парфюми я слагат, запазва или не запазва уханията. Знаеше само едно — че е скъпа, приказно скъпа, по-скъпа от златото.

Два-три пъти по-скъпа!

А пред него се полюшваше върху вълните един къс, тежък може би сто, може би двеста килограма. Кой ли кашалот с болен стомах го бе изхвърлил, бе освободил от него червата си, бе облекчил мъките си?

И това легендарно богатство плаваше до него. Принадлежеше му. Стотици хиляди долара. Може би милиони.

Джим се покатери върху него. Амбрата едва потъна. Удържа го над водата. Нещастният човек се поотпусна. Сега вече беше по-добре, къде по-добре. Имаше опора. И то каква опора — от милиони. Той целият лежеше върху милиони.

Ен! Чуваш ли, Ен? Виждаш ли?

Твоят Джим е собственик на милиони. Не някакви си мизерни петдесет хиляди долара, колкото искаше баща ти.

Петдесет хиляди долара! Че кой харпунер е донасял толкова пари? Старият Райт определи тази сума, колкото да го прогони. Неудобно му беше да откаже направо. Бяха приятели с баща му преди фалита на Мелой. Каза му горе-долу туй: Поне петдесет хиляди! Не е важно как — от китове, от търговия с туземците, от пиратство. Важното беше да докаже, че умее да печели.

Джим не се сърдеше. Баща й имаше право за себе си. Ен не можеше да живее в бедност. Беше красива — заслужаваше лукса и охолството си.

И го обичаше. Щом се съгласи да го изчака. Да чака три години. Кое момиче на нейно място щеше да се съгласи?

Наистина, познаваше го от детинство, когато и той беше син на богаташ. Не го отхвърли и след нещастието.

И сега изведнъж — толкова пари, такова съкровище! Да живеят с Ен безгрижно и разкошно до края на живота си!

Ще се венчаят веднага, щом се върне. Доста са чакали. Ще направят най-шумната сватба. Половината град ще поканят. Ще пеят, ще танцуват. Години наред да се приказва за тази сватба. Ен ще бъде най-хубавата булка — с бялата рокля, с венеца, воала, влачещия се шлейф, придържан от една дузина шаферчета. И до нея — Джим, доволен, горд. Хората ще се побутват с лакти, ще шепнат: „По-богат от баща си!“

После животът ще потече спокойно и охолно. Корабите му ще отплувват и ще се завръщат, претоварени с мас и балени. Ще пълнят касата му. Ще си направи къща, по-право не къща, а дворец, там на хълма, сред горичката, където се срещаха с Ен. Ще си купи яхта, най-елегантната яхта. Или не, няма да я купува готова, а ще я поръча — друг да няма такава яхта. Неговата карета ще бъде запретната с четири бели коня. И по пътя всички ще се обръщат подире му: „Това е Джим Мелой…“

Внезапно Джим трепна. Дали наистина видя, или само му се стори така? Отсреща, в надигналата се вълна, откроена като в аквариум, се мярна акула. Едра, с остри перки и източена назад неправилна опашка. Тялото й блесна като метал, червените й хрилни отвори пулсираха бързо, устата й се отвори като грозен нарез почти на корема, за да разкрие трите наниза бели зъби.

Озъби се като зло куче и със спадането на вълната изчезна.

Джим неволно сви краката си. Озърна се с разтуптяно сърце.

Нима тъкмо сега? Тъкмо когато бе станал богат, когато бе станал милионер, когато вече беше спечелил Ен?…

Той измъкна моряшкия нож, приготви се. Не беше свикнал да се предава без бой. Но имаше ли изгледи за победа сега? Тъй сам сред водната пустош?

Усети, че тялото му трепери. Но не само от студ. Стана му досадно. Да трепери от страх, той, Джим Мелой! Стисна зъби, сви юмруци. Безполезно. Тялото продължаваше да се тресе неудържимо.

Къде ли се дяна тази проклетница? И откъде ли щеше да го нападне, да щракне челюсти и да избяга с пълна уста?

Познаваше ги той, познаваше страхливата им алчност. Гледал ги беше безброй пъти как се връфват с челюсти в тялото на убития кит, сякаш потъват в сланината му, как отскачат с тласък назад и потъват в дълбочините.

Минута, две, пет! Звярът не се показваше. Океанът отново бе опустял.

Из въздуха профучаха ято летящи риби и се посипаха във водата като метната шепа скъпоценни камъни. Подире им се стрелнаха до самата повърхност, по вълните, прелитайки от гребен на гребен, стадо делфини — сплеснати пъргави риби с уродливо високи чела. Люспите им бяха сини, тъй сини, както могат да бъдат сини едрите метални мухи.

И отново пустош…

Джим нямаше навик да стои в бездействие, в пасивно очакване. С ръце и крака опита да се изкатери върху амбрата, да се изправи, да огледа кръгозора. Но се подхлъзна. Потъна.

Това, що видя под водата, вледени кръвта му. На дълбочина десет-петнадесет метра под него плуваха в кръг седем акули, от най-опасните, седем сини акули-людоеди.

Откога ли го дебнеха?

При падането му те прекъснаха търпеливия си танц и се насочиха към него. Наедряха, уплътниха се — огромни, разкривени от пречупването на водата, зловещи.

Джим успя да запази самообладание. Застина неподвижно. Слушал беше, че тъй застивали при среща с акула ловците на бисери.

И наистина, хищниците като че ли се поколебаха, отстъпиха, подредиха се две по две и закръжиха отново наоколо му, само че вече по-плитко, в по-стеснена орбита. Сякаш се досещаха, че тази плячка няма да им избяга. Обречена им бе.

Джим изпълзя върху амбрата, опита да прибере върху й нозете и ръцете си, да не стърчат във водата — примамка за нетърпеливите хищници. Но не успя. И друг път се бе мъчил само за игра да се покатери върху плаващо буре. Така и сега. При всеки опит сивият му безформен сал се превърташе и го сваляше.

Волею-неволею, той пак се нагласи отгоре с разперени крайници, натопен до гърди във водата, в очакване всеки миг да усети как се отделя от тялото му стъпалото или китката му.

А мократа амбра дъхаше тъй приятно на прясна пръст, опиваше го, напомняше за поле, за разорани ниви, за сигурност.

Акулите изплуваха нагоре, перките им щръкнаха над повърхността, като се вдигаха и спадаха с вълните. Вретеновидните им тела, сякаш изковани от еластична стомана, излъчваха някаква необуздана сила. Зелените им котешки очи не се откъсваха от него, вперени в безчувствена лакомия.

Ей там, съвсем наблизо, плуваше къс храна. Трябваше да си го поделят…

Когато зърна брега, в първия миг Джим не повярва. Но при следната вълна забеляза ясно къдравата зеленина на палмите и бялата пясъчна ивица под тях.

Морското течение го влечеше нататък.

Дали щеше да се спаси?

Брегът приближаваше. Всъщност малък бряг, тесен пясъчен пръстен, обрасъл с кокосови палми.

Малък атол!

Нищо! Каквото и да е — само да е суша! Нали може да стъпи, да легне, да се отпусне без тоя вледеняващ ужас, без това напрегнато очакване на края.

Акулите, сякаш предугадили надеждата му, станаха нетърпеливи, забързаха, свиха обръча си.

Ето, една се стрелна насреща му, но той свари навреме да я бодне с ножа по носа и тя, все едно нищо не било, се врътна обратно. Но оттам внезапно пак нападна. Разбъркаха строя си и останалите. Наближиха, вперили в него жестоките си погледи. Ту една, ту друга се устремяваше към него, коремът й се бялваше, прерязан от зловещия полумесец на устата, но в последния миг отскачаше назад разколебана, отстъпваше място на другарката си за същата маневра.

Джим едва смогваше да отбива с ножа набезите им, като се обръщаше ту наляво, ту надясно, ту назад към най-уязвимото място — към краката си.

Слънцето наближи кръгозора, кървавочервено като разтопено метално кълбо. Сякаш, щом го докоснеше, и океанът щеше да изцвърчи. Небето с огрените облаци се превърна по чудо в разкошна завеса, изтъкана от пурпур и злато, а върху нея се откроиха като театрални декори черните силуети на разкривените палми. По върховете на водните гребени избликнаха петна от кръв. Ямите между тях станаха виолетови, после сиви и накрай черни — чудна черна прозрачност, сред която се стрелкаха настървените акули.

А това? Защо се дръпнаха акулите? Защо го пощадиха?

Задаваше се нов враг. Мярна се огромно тяло, плесна дълга, назъбена като трион опашка.

Морският змей! Като в легендите!

Но не!

Джим го позна. Морски крокодил, гребенест крокодил, дълъг десетина метра, не по-малко опасен от кой да е змей.

Акулите, отстъпили за малко, внезапно връхлетяха срещу новия хищник, който им оспорваше сигурната плячка.

Крокодилът само щракна челюсти и сгриза най-близката акула. Но не успя да я задържи. Пъргава и силна, тя се изплъзна от зъбите му и се гмурна надолу, като ръсеше от раните си облак от кръв.

Примамени от тази кръв, другарките й се спуснаха подир нея. Изчезнаха.

Но крокодилът не се отклони от целта си, а продължи напред, раззинал двуметровите си челюсти, осеяни с едри разкривени зъби, право към скования от ужас нещастник.

Джим стисна ножа. А защо ли? Какво можеше да стори на тази неуязвима броня от рогови плочи? Знаеше — удар в окото! Само там имаше надежда да засегне мозъка. Но как да стигне окото? Малайците се гмуркаха във водата със заострен кол в ръка. Казват, че, когато ги нападнел крокодил, те мушвали кола между челюстите му. Казват… Но дори да е вярно, каква полза, щом като няма кол?

Такава мръсна съдба! Тъй близо до брега — и тъй богат… Милионер… Тежко се умира, когато си милионер… Беднякът може да умира… Впрочем неговото живот ли е?… Но милионер…

А зиналите челюсти вече се надвесваха отгоре му. Месоядният им дъх го лъхна в лицето, задави го.