Петър Бобев
Свирепия (15)

15

Джим Мелой почувствува, че губи разсъдък от ужас. В живота си бе преживял хиляди опасности, но те бяха други опасности, познати, естествени. А сега? Какъв беше този враг? Как щеше да постъпи?

Впрочем живо същество ли беше това, от плът и кръв, или нещо свръхестествено, привидение, демон?

В главата му се блъскаха всички поверия, които бе слушал, за ужасния Кракен, безброй бивалици и небивалици за отмъкнати от палубите хора, за обърнати лодки, за увлечени в бездната кораби.

Понякога моряците се разприказваха за Кракена. Но само в кръчмите, когато ромът развържеше езиците. В открито море не смееха. Отде да знаят дали няма да се яви, като си чуе името?

Един Кракен излязъл нейде край Лапландия. Цял полк можел да марширува на гърба му. Епископът го помислил за скала и построил отгоре му параклис. Отслужил литургия. Кракенът го изчакал любезно да свърши службата, после отплувал.

А при една битка, кой знае къде и кога станала, Кракенът потопил шест френски и четири английски кораба. А може и обратното — четири френски и шест английски.

И още случки… И още…

А старият калмар прилепи към лодката и двете си ръце, нагъна ги като огромна спирала, притегли плячката към себе си. Осемте къси пипала се разпериха алчно като исполинска многопръстна длан, протегната от морската бездна.

Наистина като ръка на сатаната!

Джим си припомни още нещо — една стара гравюра, пожълтяла, окачена в някаква пристанищна кръчма. Изобразяваше гибелта на Дрейк Пирата, тъй както разказва легендата. Ужасният Кракен е оплел кораба и отмъква с пипалата си великия пират.

Случки… Легенди… Истина и неистина…

Един пиян боцман разправяше, че неговият кораб веднъж бил нападнат от Кракена. А бил голям, солиден кораб, с три мачти. Цял час се сражавали. Удряли с брадвите, стреляли с топовете. Чак когато отсекли пипалата му, успели да се отърват. Бил бавен, тромав. Може би болен.

Бавен, тромав…

Уви! Този не изглеждаше такъв.

Джим никога не се е смятал суеверен. Беше видял безброй малки калмари, беше видял и пипала на гигантски калмари, повърнати от убити кашалоти. И все пак. При вида на тази уродлива грамада, пред студения огън на тези чудовищни, немигащи зеници, в които се плискаха вълните, пред шаващия възел на пипалата той настръхна от страх.

Но неговият страх беше здрав, нормален страх. Не сковаваше, не вцепеняваше, а подтикваше към действие.

Щом едни са успели да се спасят, значи, и други могат… Пак така — с брадва!

С удесеторени от страха сили той замахна. Тежкото острие премина през еластичната плът и се впи в борда на лодката, а пипалото отскочи на дъното и се заогъва като живо.

Зелените зеници насреща само помътняха, през тях пробягнаха няколко виолетови пламъка, но чудовището не пусна плячката си. Другата ръка продължи да я притегля към очакващите тръпнещи пипала.

Джим чу гневното жабуркане на водната му помпа и алчното щракане на отровния клюн, нейде в черната яма между пипалата. По кожата му полази леден трепет. Дъхът му пресекна. Той се сгърчи, замахна към пипалото, което се бе протегнало към него, дебела гъвкава греда с два реда вендузи като чинии. Ако беше опряно в нещо, може би и то щеше да отскочи прерязано, но сега брадвата само се плъзна по слизестата му кожа. Джим залитна и изтърва оръжието си.

Вече беше съвсем безпомощен. Вече нямаше друг изход. Сухоземен жител, той се чувствуваше по-сигурен в лодката. Отвън се плакнеше черно и заплашително нощното море. Незнайни опасности дебнеха в тайнствената му бездънност.

И все пак пред заплахата на обграждащите го пипала, пред непреодолимия ужас на действителната угроза Джим пренебрегна непознатата. Обърна се и скочи сред вълните. Краката му се удариха в някакво тяло, което мигновено изчезна.

Може би акула!

Поиска му се да се върне обратно, отново да усети опора под краката си, но в същия миг Стария повдигна лодката във въздуха и я превъртя. Сандъците с провизиите и бурето с водата плеснаха в морето.

Нещо изпръхтя зад гърба му.

Нов враг!

Джим се обърна. От върха на повдигналата го вълна той видя как връхлетя Свирепия с яростни плясъци на мощната си опашка, надигнал глава, от която стърчаха заплашително трофеите му от нанизани харпуни.

Нима можеше да има още надежда?

Но кашалотът не го забеляза, устремен право срещу гигантския калмар. Стария усети топлината на приближаващия неприятел. Захвърли лодката и се извърна да пресрещне неочакваната атака.

Двата исполина се вкопчиха яростно, размятаха се, запениха водата в черен водовъртеж. Кашалотът се подхвърли във въздуха като делфин и плесна с гръм обратно, изплисквайки десетметрови фонтани. Морето се разлюля, вълните се объркаха. С цялата злост на дивото си сърце и с неугасимата стръв на глада Свирепия се подметна повторно и повторно се стовари сред вълните, като опитваше да оглуши жертвата си.

Джим загреба лудо с ръце, достигна лодката, изкатери се в нея. Бързо опъна платното и слабият вятър го наду. Кипналото полесражение взе да изостава. Той все пак успя да види края на борбата. Калмарът оплете тялото на кашалота с пипалата си, разклати харпуните, разкъса старите рани. Свирепия и тоя път отпусна от болка челюсти. Това беше достатъчно. Старият калмар изплющя с водната си фуния и потъна. Зъбите на кашалота само закачиха опашния му плавник, раздраха го на няколко дрипави ивици. Но водната ракета действуваше безупречно. Дори така, с повредено кормило, тя изтласка светкавично гигантския молюск в дълбините. Измаменият кит вирна опашка и се спусна подире му, побеснял от ярост и от глад.

Океанът отново опустя. Сякаш нищо не бе ставало, сякаш всичко преживяно е било само някакво мъчително бълнуване. Наоколо се люшкаше все същото сребърно море, по което препускаха същите огнени вълни. Стопено сребро се плискаше в бордовете, сребърни капки се стичаха от мокрите дрехи на Джим.

И само грозният къс месо, остатъкът от отсеченото пипало на калмара, което продължаваше да потръпва конвулсивно, доказваше, че не е било сън, не е било кошмар, а истина, по-жестока от кошмар.

Джим не мигна цяла нощ. През живота си не помнеше такова безсъние. И неговите железни нерви тоя път не издържаха. Така дочака изгрева. Дочака и пладне. Изправен до мачтата, пред издутото платно, което го побутваше леко, той оглеждаше с нетърпеливи очи кръгозора.

Отгоре слънцето жареше немилостиво. Лодката се бе нажежила като огън. Под отвесното слънце платното не даваше сянка, а лъхаше жар като пещ.

Не му се ядеше, но затова пък жаждата беше непоносима. Устните му се напукаха, разкървавиха се. Струваше му се, че вече няма да издържи.

Нямаше ли да завали дъжд? Нямаше ли да се покаже поне едно облаче да заслони слънцето?

Изведнъж той извика от радост. На хоризонта се мярна платно, точно на пътя му. Трябваше да го достигне — на всяка цена, ако искаше да живее.

Цели два часа Джим го гони. Накрай успя да го настигне. Настигна го, защото корабът не беше вдигнал всички платна.

Джим размаха ризата си, завика радостно. От кораба го забелязаха. Прибраха всички платна, легнаха на дрейф. Джим го настигна. И каква беше изненадата му, когато прочете на кърмата „Успех“.

Успех!

Наистина, такъв успех не бе очаквал.

На три скока той се изкачи по стълбичката. Посрещна го капитан Боб.

— Отде се излюпи пък това пиленце? — изкиска се той и му протегна ръка.

Джим едва се сдържа да не стовари юмрука си в усмихнатото му, плувнало в пот лице.

— Жаден съм! — рече той и без да се ръкува, изтича към бурето с водата.

Гребна с канчето, раздуха с уста премятащите се комарени личинки и се напи жадно.

Дърводелецът Педро тъкмо вадеше зъб на един моряк. Той изтърва окървавените дърводелски клещи и втренчи ужасен поглед в новодошлия.

— Ти? Ти — жив?

Джим го удари на шега по рамото.

— Такъв талисман като мене губи ли се?

Пристъпи и капитан Боб. Сякаш непочувствувал враждебността му, той не спираше да се задява:

— Рекох си, нашият красавец нахрани бесния кашалот, отиде си момчето, а то…

— Ще му преседне! — обърна се Джим. — Ще преседне и на теб!

Капитанът го хвана подръка и го отмъкна към каютата си.

— Я не се цупи! Аз, да си призная, отначало се зарадвах. Амбрата оставаше за мен. Сетне съжалих, кълна се в брадата си! Сетих се, че оставам сам срещу цялата банда. Нямам на кого другиго да се опра.

Джим издърпа ръката си. Стрелна го със суров поглед.

— Подлец си ти, капитане! — процеди гневно той. — Ей това исках да ти кажа. Не само за амбрата се върнах. И за туй също!

Боб Каменната глава отговори равнодушно:

— Не съм светия, знам. Но сега говоря истината. Имам интерес от теб. Нужен си ми. А щом си ми нужен, няма защо да се боиш от мен. Виж, и Хари Честер. Той също ми е нужен, а както знаеш, не мога да го понасям. Знае много, плеще много, подстрекава…

— Значи, докато съм нужен, да бъда спокоен. А после?

— Много надалеч се заглеждаш. По-добре живей с настоящето! Какво щяло да стане утре? Най-добри, искрени приятели се намразват, врагове се сприятеляват. Слушай! Тук става нещо. Зрее бунт. Стара лисица е капитан Боб. Подушва. Нощес, додето бях на палубата, някой се вмъкнал в кабината ми. Отмъкнал другия ми револвер. Отворил майсторски вратата, разбил още по-майсторски сандъка ми.

— Това не ме засяга! — сви устни Джим. — Аз съм пасажер.

Капитанът поклати многозначително глава.

— Не е така, момчето ми. Всички се сещат, че сме наедно. Знаят и амбрата. А това, смятам, стига…

— Е?

— Някой пуска семе на неподчинение. Раздухва суеверия. Познава колко е моряшкият мозък. Подстрекава ги да напуснат кораба, да зарежат и мен, и кой знае още какво. Всекиго подозирам. Всички все такива, нехранимайковци. Може би Хари, може би друг. Искам…

Но не довърши. Моряците, които изтегляха лодката върху палубата, бяха открили зловещата находка. Общ вик на ужас се откърти от десетина гърла. След това всички заговориха вкупом, развикаха се, закрещяха.

Джим пристъпи до тях и дръпна отсеченото пипало. Сега то се отлепи лесно и пльосна върху палубата.

— Нощес ме нападна Кракен — обясни с гордост той. — Отсякох му ръчичката. Запазих я да ви я покажа. Иначе я повярвате, я не…

— Кра… — заекна мулатът, но се запъна, прежълтял от уплаха.

Другите моряци прехапаха устни и отстъпиха назад, все по-назад и по-назад, докато достигнаха кърмата. Там спряха, зашумяха отново разпалено.

А капитанът запита възбудено:

— Истина ли е?

— Не виждаш ли? — отвърна Джим.

— А как се спаси от него? Казват, че никой не се е спасявал.

— Кашалотът с харпуните — този, дето потопи преди това лодката ми — го нападна. Сбиха се и потънаха.

Капитанът поклати глава.

— Значи, и Свирепия?

— Кой?

— Свирепия. Същият кит. Тъй са го кръстили вече. Даже е определена награда за тоя, който го убие.

— Но той е мой кит — обърна се Джим.

— Как тъй твой?

— Аз съм първият, който е забил харпуна си в него… Още преди да ви срещна… Когато ми потопи лодката и намерих амбрата…

— Китът може да е твой, искам да кажа маста му, но наградата е за оня, който го очисти, който отърве света от него.

Джим се усмихна загадъчно.

— Да видим кой ще го убие!

После се наведе към капитана.

— Казах ти, мой е! Не само по правото на първия харпун. Има още нещо. Не току-тъй го яздих четвърт час. Знам тайната му.

Боб Каменната глава наостри уши.

— Каква тайна? Я да чуя!

Джим Мелой отклони въпроса.

— Каква е наградата? — запита той.

— Казват — двеста хиляди!

Джим подсвирна:

— Охо! Струва си!

В туй време Хари Честер приближи.

— Капитане, хората се боят от това.

И посочи лигавия къс месо до крака на Джим.

Матросите го заобиколиха настръхнали. Взеха да се чуват закани, псувни.

— Махнете го!

— Изхвърлете го!

— Собственикът му ще дойде да си го вземе.

— Само туй ни липсваше!

Джим се разсмя.

— За какво става дума? За пипалото ли — за тая мърша?

Глух ропот му отговори.

Хари Честер усмири тълпата със знак.

— Това е суеверие. Известно е и на теб, и на мен. Но какво ти струва да го хвърлиш в морето? Да се успокоят хората!

Джим Мелой ритна пипалото, изтласка го до фалшборда и го блъсна във водата. После опита да обясни:

— Донесох го за доказателство. Не за друго. Доволни ли сте вече?

Няколко гласа потвърдиха, другите мълчаха.

Внезапно във враждебната тишина се обади някакъв глас. Обади се тихо, шепнешком, но всички го чуха:

— Дали вече не е късно? Дали оня вече не ни е белязал и чака само да се мръкне?

Беше Педро Лопец. Посивял от суеверен страх, той се прекръсти. Прекръсти се още веднъж и още веднъж.

— Човек да се срещне с Него и да се върне жив… Не… Тази работа не е чиста…

Джим почувствува заплахата на това подмятане и скочи насреща му. Хвана го за яката.

— Какво искаш да кажеш? За магия ли подмяташ, а?

Изведнъж той се разсмя:

— Ха така! Да знаете всички, че съм магьосник, всесилен магьосник! Ха, ха, ха! Колко сте ми глупави!

Шегата му хареса много.

— И ти, Педро, да помниш — аз съм омагьосан, съдружник на дявола. Пояздих малко Свирепия, после потанцувах с Кракена.

— О, о, о! — заръмжаха моряците. — Не споменавай името му! Не го викай!

Както се кръстеше и мърмореше оправдания, мулатът се отскубна от ръката му и избяга към кубрика.

Хари пошепна в ухото на Джим:

— Не се подигравай с тях! Не ги дразни! Моля те, прекръсти се да ги успокоиш!

И Джим повече от приятелско чувство към помощника, като едва скриваше усмивката си, се прекръсти.

Хората, задоволени донякъде от това, се разотидоха.

Хари Честер поклати глава недоволно:

— Не направи хубаво!

Тогава внезапно се намеси капитан Боб:

— Ей, помощник! Това да е за последен път! Няма на всеки бунт все ти да си начело. Ще ме разсърдиш. Помни реята!

Хари се усмихна безразлично.

— Това също не беше бунт, а другарска молба. Пък колкото за реята, на която бесят бунтовниците — по-рано или по-късно няма значение. Особено за мене.

Обърна се и пак застана зад кормилото.

Джим вдигна рамена. Враждата им не го засягаше. Друга мисъл беше изпълнила съзнанието му — дръзка, опияняваща мисъл.

Единствен той знаеше тайната на Свирепия.

Единствен той можеше да се възползува от нея.

Китът все пак беше негов.

Не само заради първия харпун…