Петър Бобев
Свирепия (21)

21

Свирепия водеше отново завладяното стадо, все тъй гладен, все тъй недоял като преди, но радостен, щастлив, задоволил най-силния нагон на своето властно същество. Сбрани в плътно стадо, една до друга, майките и децата лежаха сред вълните, а на една миля встрани бодърствуваше водачът, вслушваше се във всеки подозрителен шум, пазеше, дебнеше.

От време на време някоя майка се гмурваше надолу, за да изплува след двадесет-тридесет минути, задъхана от дълбочините, с развяващ се от устата й кичур пипала. Тя се изправяше отвесно, преглъщаше няколко пъти и уловеният калмар изчезваше в гърлото й. Поотрасналите кашалотчета опитваха да подражават на майките си, ниреха в бездната, боязливо притиснати към хълбоците им, учеха се да ловуват, готвеха се за живота. Най-малките, сукалчетата, останали на повърхността, пищяха провлачено и тревожно, докато майките им отново се върнеха при тях, за да ги накърмят, да цръкнат в устата им едно ведро гъсто маслено мляко, после пак да се спуснат на лов.

Свирепия в това време пък гонеше акули, тюлени, делфини, пингвини — всяко по-бавно или по-непредпазливо животно, което прекосяваше снопа на ехолота му.

Той чу приближаващите лодки. Празният му стомах се напълни със слюнка.

Лодка — храна!

Забравил беше другата връзка: лодка — болка!

Вече никой не се осмеляваше да го напада, да хвърля отгоре му харпуни.

Сега лодка значеше само храна. Акулите са пъргави и бързи. Тъй бързи са и делфините. Трудно се настигат и повратливите тюлени, които се огъват като дебели змиорки във водата. А храната от лодките е тромава, безобидна, най-леката плячка.

Той изплющя с опашка и се понесе стремглаво нататък като оживяла подводна канара, обрасла с гора от харпуни и въжета, а дихалото му пръскаше като гейзер струя след струя.

От кораба го видяха отдалеч, загърмяха с пушки и пистолети. Сигналистът размаха тревожно флагчетата. Устремените към кашалотското стадо китобойци чуха изстрелите, разчетоха сигналите. Кормчиите извиха назад, гребците натиснаха в ужас веслата, опънаха и платната.

Докато Свирепия ги догони, те достигнаха кораба и се покатериха на борда. Никога по-рано не бяха опъвали тъй бързо платната, никога по-рано не бяха бягали така.

Но кашалотът се отказа от преследването. Стадото бе останало без защитник. А той не биваше да се отдалечава от него. Всеки миг друг самец можеше да се възползува от отсъствието му, да заеме мястото му. Всеки миг някой китобоец можеше да прати лодките си, срещу които женските и децата са беззащитни.

И наистина втори кораб се зададе от обратната посока. Свирепия го нападна, преди още моряците да стъпят в спуснатата лодка. Корабът побягна с всички платна, зарязал лодката си. Навярно това го спаси.

Свирепия смаза с челюсти лодката, но я изплю на часа. Този път дървената черупка се оказа празна, без вътрешност, без месо. А докато той се залисваше с нея и претърсваше околността за някой паднал моряк, корабът се скри зад кръгозора. По пътя си той срещна друг китоловец. Без да намали платната, капитанът му изкрещя през рупора:

— Свирепия!

Това стигаше. Срещнатият кораб тозчас обърна назад. Той пък съобщи на трети кораб, на четвърти. Районът опустя. Никой вече нямаше желание да рискува. Една такава среща можеше да му струва лодките, кораба, хората, собствения живот.

Поврага стоте качета мас, които щеше да стопи от него, поврага милионната награда!

Ставаше дума за живота.

Китобойците се отправиха по̀ на юг, да дирят други китове, по-далеч от нечуваното чудовище.

В туй време стадото на Свирепия се хранеше спокойно, необезпокоявано от хората. Ту една, ту друга опашка се вирваше над повърхността. Самките се грееха на слънцето, децата лудуваха край тях, ниреха, галеха се в майчините си туловища.

Само Свирепия оставаше все възбуден, гладен, нащрек. Обикаляше наоколо, слухтеше. Пъдеше акулите и косатките. С дързостта си, с яростта на нападенията си прогонваше скитащите самци. Владееше стадото си неоспоримо. Владееше океана.

Силен, страшен — а гладен.

Изведнъж той дочу писък за помощ. Пищеше малко кашалотче. Нейде дълбоко.

Водачът не се двоуми. Такъв беше неговият дълг на самец, на водач. Да води, да пази.

Водач и страж.

Той вирна опашка и се спусна в дълбочините. Водата отново помътня, изсивя, почерня. Светнаха фенерчетата на дълбокоморските животинки. А той продължаваше да плува надолу, без да вижда ни мрака, ни феерията на тяхното блещукане.

Надолу и все надолу. Натам, отдето се носеха отчаяните викове.

Ето, обади се майката, полетяла и тя на помощ. Чуха се и безредните гласове на бездетните самки, които също бързаха нататък.

Ехолотът на Свирепия улови двете боричкащи се тела. Кой знае как малкото кашалотче се бе отделило от майка си и старият калмар бе връхлетял отгоре му, бе го оплел с пипалата си. Не за удоволствие бе нападнал той, не и за отмъщение. Друго го бе принудило, по-властно. Джим бе отсякъл едната му ръка, а с другата трудно се ловят такива пъргави животни, каквито са акулите, тоновете, рибите меч. От глад бе посегнал на такъв лов, от неудържим глад опитваше да го примъкне надолу, в недостъпната за кашалотския род бездна. Водната му ракета пулсираше лудо, клюнът му опипваше да клъвне жертвата в тила, да излее отровата си, да я парализира.

Едра, силна плячка. Необичайна плячка. Друг път не би се захващал с такава, ала сега заповядваше не хитростта му, не многогодишният опит в жестоката борба за живот, а гладът, най-безразсъдният съветник.

Кашалотчето вече се давеше. От дихалото му излиташе порой шумящи мехури, гласът му отслабваше.

В същия миг майката връхлетя. Стария успя навреме да пусне жертвата си и да се лепне с всичките си пипала в главата на китицата, превърнал се в някакъв жилав намордник, който залепи челюстите й, запуши ушите й, обезсили я, оглуши я, ослепи я. Човката му стържеше настървено по челото й, ноктестите му смукала се врязваха през тънката й кожа, проникваха дълбоко в сланината й.

Освободено от жестоката примка, полузадушено, китчето бе излетяло нагоре за въздух, а майка му продължаваше борбата с гигантския калмар. Той теглеше надолу, тя — нагоре, еднакво силни, с еднаква настървеност. Премятаха се, дърпаха се. Стария имаше една цел — да я забави повече, да я удави, тя пък го влечеше нагоре, за да поеме дъх, за да продължи после борбата сред своето племе, с подкрепата на своето племе. И кой знае как би завършила тази великанска битка, ако не беше доплувал Свирепия.

Улисан в борбата, калмарът усети топлината му твърде късно. Веднъж в живота бе сгрешил. А всяка грешка се плаща. С кръв и с живот. Няма снизхождение, няма връщане.

Свирепия налапа до половина тлъстото му туловище. Стисна, разклати челюст, стисна повторно, потрети. Размачка с чудовищна сила жилавото тяло, раздра го, накъса с едрите си зъби вътрешностите му.

Стария разбра. Този враг беше многократно по-силен, опасен, непобедим. Сражението ставаше още по-тежко, почти безнадеждно, вече предрешено от изненадата. Той не бе успял да отпусне вендузите си, за да ги впие в главата на новия враг, когато усети, че кашалотските зъби разпраха трите му сърца. Следващото захапване смаза и трите му мозъка.

Свирепия се обърна нагоре, помъкнал едрата си плячка. Пипалата на гигантското мекотело продължаваха да се гърчат, но сега вече някак вяло, отпуснати.

Старият калмар беше мъртъв.

Свирепия подскача много над водата, додето нагълта едрото му тяло, но и след това дългата калмарска ръка остана да се вее извън устата му непогълната, като изплезен език.

Заситил глада си за пръв път след толкова месеца, Свирепия се отпусна, задряма, забравил слепотата си, забравил набодените в тялото си харпуни, гален от вълните и приспиван от безгрижната глъчка на женските и децата.

Отпусна се щастлив, неподозиращ нищо, забравил миналото си, незнаещ, че съществува бъдеще, задоволен от ситото безгрижно днес.