Петър Бобев
Свирепия (14)

14

Дик Смазания нос преведе умело лодката през рифовете и скочи в плитчината. Моряците свалиха провизиите. Отнесоха ги в пещерата. Вътре се бе натрупала грамада от сандъци и бурета. Нищо! Нека да има! Почнат ли бурите, кой знае кога ще се промъкне дотук друга лодка.

Дик занесе писмата към пощенския сандък. Остави ги и прелисти писмата, които намери. Може би имаше и за някой от техния екипаж.

Той едва сподави вика си. Грабна плика и прочете адреса:

„За мис Ен Райт, Ню Бедфорд — изпраща Джим Мелой.“

Мъртвите възкръсват ли? Пишат ли любовни писма?

Или е някоя друга Ен Райт и друг Джим Мелой? Но в Ню Бедфорд няма други. Само те.

Тогава?

Джим! Нали го видя, като потъна, изчезна в бездната?

Дик отвори плика, зачете трескаво, забравил за какво бе дошъл, забравил пещерата, кораба, всичко.

Моряците, разтоварили вече сандъците, го викаха отвън, готови за отплаване, преди отливът да оголи подводните скали. А той не ги чу.

Четеше, четеше — сякаш гълташе с очи написаното. Възможно ли бе? Да се спаси? И то върху буца сива амбра? Да прекара на атола няколко месеца, да се отърве от тайфуна? И сега пак богат.

Пак…

Дик сви юмруци. Зъбите му изскърцаха от безсилна омраза. Значи, тъй, все така? Дето е текло, пак ще тече. Беше богат, пак забогатя. А Дик е бил беден и все беден си остава.

Лошо е устроен светът, много лошо. За едни — богатство, за други — вечна сиромашия. Някой трябва да изправи тази неправда. Щом като няма за едни, да няма и за другите. Както теглят някои, да теглят всички.

Защо все Мелоевци ще бъдат щастливи — все те богати, силни, преуспяващи?

И този омразен Джим! С амбрата ще пипне тлъстата зестра. Пари при пари. Привличат се, търсят се.

Поддал се на първия порив, Дик накъса писмото. Накъса го с такава настървеност, сякаш в ръцете му беше попаднал самият Джим Мелой.

Нека! Нека това писмо да не стигне до жената, до която е отправено! Нека тя да мисли, че възлюбеният е умрял, да не го чака повече, да се омъжи за друг! Може и за Бил Дайк. Не току-тъй заплеснатото капитанче се въртеше около дома на Райтовци. А в туй време нека Джим Мелой да дири по-добра цена за своята амбра.

Щом като има хора, които не могат да успеят, нека въобще никой да не успява. Щом не могат да се изравнят в щастието, тогава да се изравнят поне в несретата.

И той, Дик, да помогне за това!

Харпунерът излезе от пещерата доволен. С усмивка хвърли листчетата на накъсаното писмо, които се пръснаха по водата, понесени от вятъра.

Някога Бил Дайк ще му благодари за това. Но сега по-добре да не знае.

Дик се качи в лодката, която се измъкна от прибоя навреме, заедно с отлива.

В морето се белееха сгънатите платна на шестте кораба, които се стягаха да унищожат Свирепия.

Лодката опря в борда на „Делфин“. Моряците се качиха горе. Дик не се обади на капитана, не посмя да му спомене за писмото. Познаваше го. Знаеше, че със своята наивност, без да разбира интереса си, щеше да развали целия план, щеше да попречи на отмъщението му.

При това Бил Дайк беше зает. Капитаните на малката флотилия се съвещаваха. Стъкмяваха плана си, цялата тактика на сражението, което предстоеше. В тясната кабина бяха събрани все опитни морски вълци, свободни и независими. Там, в пристанищата си, те може би се прегъваха пред собствениците на корабите и пред кредиторите си, но тук, сред волния простор, те не признаваха никаква власт над себе си. Всеки от тях представляваше един миниатюрен тиранин на своя кораб. Само тук се чувствуваха свободни, не признаваха друга воля, освен своята. Всеки от тях имаше свои похвати в лова, свои секрети, предлагаше свой план и за новия, необикновен лов.

Ето, вече няколко часа те се припираха разгърдени и запотени, ругаеха се, удряха с юмруци по масата.

Най-сетне успяха да се спогодят. Склони ги с умението си Бил Дайк. Той предложи такъв план, в който всеки капитан видя част от своето предложение. А всъщност нямаше за какво да се горещят така. Те умееха да се сражават с бурите, умееха да укротяват моряшката сбирщина на корабите си, умееха да убиват сръчно беззащитните китове, но сега, срещу този непознат противник, огромен, див и настървен, всичките им умения и хитрини ставаха безполезни.

Свирепия не беше обикновен кит.

Обикновените китове не обръщат внимание на китоловните лодки. Свирепия връхлита сам.

Обикновените китове, щом получат харпун в гърба си, потъват, бягат в дълбочините. Свирепия тогава напада, разбива лодките.

Обикновените китове дори когато от болка са ударили лодка, не се занимават с хората. Смятат лодката за враг. Свирепия пък троши лодките, за да изяде хората.

Изводът се налагаше сам — при такъв необичаен лов имаше изгледи за успех само необичайна, извънредна тактика.

Трябваше да нападнат всички лодки едновременно, тъй както вълците нападат бик. Всеки харпунер да забие в него копието си, като се стреми да нанесе смъртен удар. Когато Свирепия връхлети към някоя лодка, другите да не бягат, а да използуват залисията му, за да го намушкат с пиките.

Харпунерът, който го убие, и корабът му получават половината награда. Другата половина си разделят останалите — за гуляя след победата.

Възбудени от очакването на новото приключение, което обещаваше да разнообрази още повече техния бурен живот, със светнали очи като юнги пред първото плаване, шестимата капитани стиснаха десници и се разделиха.

Едно след друго, според пъргавината на екипажа, платната се разперваха, издуваха се, заплющяваха нетърпеливо. Моряците на бака едва сварваха да изтеглят котвите, когато освободените кораби се залюляваха върху вълните и се плъзваха напред.

Спасителният остров изостана, скри се зад кръгозора, сякаш океанът се надигна и го заля. Синята безбрежност отново се ширна, все тъй необхватна, прекрасно еднообразна — неспокойна синя дамаска, втъкана с ослепителните нишки на слънчевите отблясъци.

Трептящ блясък — отляво, отдясно, отвред! Блясък до болка, до зашеметяване!

Във висините стоеше неподвижно, с разперени криле фрегат. Може би спеше, почиваше. Профучаваха летящи риби, като запокитени из дълбините скъпоценности. Дремещата птица сякаш не ги виждаше, а продължаваше да виси като завързано хвърчило в бялото нажежено небе.

Гласът на вахтения от гнездото на мачтата наруши сънливата тишина.

— Платно на хоризонта!

Капитан Дайк насочи далекогледа. Постепенно платноходът в зрителния му кръг изплува над водната кривина, наедря, приближи. Очертаха се формите на платната, мачтите, стройният корпус с трите лодки на левия борд и четвъртата — на десния.

Ясно — китобоец!

Олющен, отдавна небоядисван, с изкърпени платна, нанадени въжета и дълбоко потънала ватерлиния. Значи, отдавна беше излязъл от пристанището и може би вече се прибираше, натежал от китова мас.

Капитан Дайк се провикна:

— Дай сигнал да се отбие при нас!

Матросът размаха флагчетата.

Непознатият отговори:

— Приемам поканата.

Всички кораби намалиха платната, поеха общ курс. Блесна на слънцето името на новодошлия кораб, написано със златни букви — „Успех“.

Капитан Дайк вдигна рупора:

— Здравейте! Казвам се Бил Дайк. Кой е вашият капитан?

Отсреща на палубата се изправи невисока набита фигура. Гласът й прогърмя в говорителната тръба:

— Затова ли, дявол ви взел, ме повикахте?

Бил Дайк се засмя.

— И това има значение. Търсим симпатични и любезни хора — като вас.

От другия кораб се чу заповед:

— Вдигай платната! Пияни са.

Бил Дайк добави:

— Тръгнали сме заради Свирепия.

— Охо! — изръмжа рупорът на другия капитан. — Тогава остави! Не вдигай платната!

Корабът му приближи, изравни се с „Делфин“. Доплуваха и другите кораби.

— Щом е за Свирепия — заговори новодошлият, — да си поприказваме. Мога да ви кажа туй-онуй. Наричат ме Роберт Конован. Преди няколко часа го срещнах, проклетника. Отмъкна ми една лодка с трима души.

— Къде? — запита нетърпеливо от другата му страна Фред Червенокосия.

— Два румба вдясно от курса ви. На три часа попътен вятър. Ако е там, няма да се надявате дълго. Той не чака да го дирят. Сам идва. Ще го познаете лесно по набодените харпуни.

Някой зад гърба му подвикна:

— Плаващ таралеж!

Друг додаде:

— Игленик на сатаната!

Дик Смазания нос се сети изведнъж откъде познава тези имена: „Успех“ и Роберт Конован. За тях именно пишеше Джим в писмото до Ен. Ако Джим се покаже, целият му план ще рухне.

Той обходи с неспокоен поглед чуждата палуба, огледа струпаните моряци. Джим не се виждаше сред тях.

Корабите приближиха още повече. Рупорите станаха излишни. Бил Дайк се провикна:

— Капитан Конован, искате ли да дойдете с нас, да се справим дружно с този дебелак?

Боб Каменната глава се изкиска пресилено:

— На добър път! Вървете, където щете! Боб Конован няма вече лодки за прахосване. Море широко — китове мнооого! Да не е останал само този бодливец?

— Както искате — рече Бил Дайк. — Ние ще се опитаме.

— На добър път! — повтори Боб Каменната глава. — Ако видите лодката ми, запазете я!

Кормчията завъртя щурвала, моряците извиха кливера и „Успех“ пое курса си, като мина на два метра от кърмата на „Делфин“.

Дик използува случая да запита моряка, който се озова насреща му:

— Къде е Джим Мелой?

— Свирепия го изяде.

Дик изтръпна.

— Ти се шегуваш.

— Я мълчи бе! — тросна се морякът. — Кой се шегува с такива работи? Нали бях гребец в лодката му?

Но двата кораба се разминаха и прекъснаха разговора.

„Успех“ отдавна беше изчезнал зад кръгозора, а Дик Смазания нос продължаваше да стои на мястото си, изумен.

Значи, наистина мъртъв?

А Дик и тоя път не успя да му напакости. И тоя път Джим го излъга, надсмя му се.

Е, добре! Дик скъса писмото. Че какво от това? Вместо зло — добро! Ен Райт няма да се тревожи излишно.

И все пак — мъртъв!

Стана му страшно — и страшно, и гузно.

Смутен, уплашен, той се спусна в трюма. Край лодките другите харпунери заостряха копията, потягаха дръжките им.

Но той нямаше да участвува в лова. Всеки друг може да се опита да спечели. Не и той. Този път без него…

Тропическата нощ затисна света.