Джой Филдинг
Гранд авеню (32)

31.

— Какво говориш, по дяволите!

Вики отстъпи крачка назад, потърси спасение зад новото си масивно бюро.

— Сюзан, успокой се.

— Не ми казвай да се успокоя.

— Тогава, моля те, говори по-тихо.

— Кажи ми какво, по дяволите, става тук.

— Ще се радвам, стига да ми дадеш възможност.

— Какви са тези глупости, които чета?

— Не са глупости.

— Трейси убила Барбара при самозащита! И ти не наричаш това глупости?

— Наричам го разумна защита.

— Това е незащитима защита — възрази Сюзан и направи няколко големи крачки по новозакупения индиански килим, проснат на пода пред бюрото на Вики. Движението накара Вики да отстъпи още една крачка назад и да вдигне предупредително ръце.

— Ако седнеш само за малко…

Сюзан изненадващо се отпусна в един от двата нови кървавочервени кожени фотьойла, които стояха като гвардейци пред бюрото. Беше облечена в елегантен черен костюм с панталони и бяло поло. Светлокестенявата й коса нежно обгръщаше брадичката й, заграждайки зачервените от искрено негодувание бузи.

— Говори — каза тя и в този момент телефонът започна да звъни.

Вики не му обърна внимание, въздъхна дълбоко и остана права. Така имам повече сили, реши тя, макар че започваше да съжалява, задето не бе обула по-ниски обувки. Ниските по-лесно се обуваха, с тях по-лесно можеше да се избяга, ако се наложеше.

— Знаеш, че не бих правила това…

— Защо го правиш тогава?

— … освен, ако нямаше наложителни причини.

— Слушам.

Вратата на кабинета се открехна и секретарката на Вики подаде глава.

— Обажда се Марина Ръсел от „Глоубъл ТВ“. Казва, че сте й обещали да й се обадите до три часа, а вече е три и десет.

— Кажи й, че утре сутрин ще се обадя най-напред на нея. И поеми останалите обаждания. — Сякаш по даден знак, няколко други линии започнаха да звънят едновременно.

Секретарката кимна и затвори вратата след себе си. Телефоните спряха да звънят, само за да започнат отново.

— Натоварен момент — отбеляза Сюзан.

Вики сви рамене, предпочете да не обръща внимание на горчивината в гласа на приятелката си и обвинението в очите й.

— Трябва много да внимавам какво говоря — каза тя след дълга пауза. — Знаеш за поверителността на казаното между адвокат и клиент.

— Не. През последните четирийсет и четири години съм живяла на Марс.

— Може и без сарказъм.

— Може и без глупости.

— Чудесно. — В крайна сметка Вики реши да седне, строполи се в огромното въртящо се кресло зад бюрото и кръстоса крака, обути в бежови панталони „Армани“. Облегна глава на тъмночервената кожа, затвори очи и съжали, че не бе запазила старата мебелировка на кабинета си. Другият й стол бе далеч по-удобен. Когато сядаше на него, не се чувстваше толкова претоварена и смазана. Разбира се, обикновено най-близката й приятелка не й крещеше, помисли си Вики и се опита да не се чувства наранена от презрението в гневните очи на Сюзан. Когато всичко това свършеше, Сюзан щеше да разбере защо е трябвало да го направи. — Знаеш, че не мога да предам клиентката си.

— Но нямаш проблеми да предадеш приятелката си.

— Не предавам приятелката си. Защитавам онова, което тя ценеше най-много на света.

— „Нещо“ определено е най-точната дума за нея. Как можеш да правиш това?

— Трейси заслужава възможно най-добрата правна защита.

— И ти се явяваш такава?

— В този случай, да.

— Защо?

— Защо? — повтори Вики. Що за въпрос бе това?

— Защо пък да си ти?

— Защото Трейси ми вярва. Защото има нужда от мен. Защото искрено вярвам, че това е, което би желала и Барбара.

— Барбара би желала да защитаваш нейния убиец?

— В този случай, да.

— Би желала паметта й да бъде опетнена, а репутацията й унищожена?

— Нямам намерение да правя което и да било от двете.

— О, така ли? Мислиш, че репутацията й няма да пострада ни най-малко, ако й лепнеш обвинение в сексуален тормоз над деца?

— Трябва да защитавам клиентката си.

— А най-добрата защита е доброто нападение?

— Понякога.

— А сега?

Вики погледна към прозореца, загледа се в дъжда, който се лееше над улицата.

— Аз бях не по-малко шокирана от теб, когато Трейси ми разказа тези неща.

— Да, всеки ден на първа страница вестниците гърмят за твоя шок. Ти не би си и помислила да повлияеш на бъдещото жури, нали?

— Обществеността има право да чуе и двете страни на случая.

— Обществеността има право на истината.

— О, моля те — каза Вики. Наистина ли Сюзан бе толкова наивна?

— Да не се опитваш да ми кажеш, че действително вярваш на глупостите, които Трейси бълва?

— Няма значение какво вярвам аз.

— Не ми пробутвай тези боклуци — презрително заяви Сюзан. — Аз може и да не съм адвокат, но гледам достатъчно телевизия, за да зная, че не можеш да призовеш свидетел, за който си убедена, че съзнателно ще лъжесвидетелства.

— Кой казва, че Трейси ще лъжесвидетелства?

— Аз — твърдо отговори Сюзан. — А също и ти, ако си откровена.

— Да не би да поставяш под съмнение моята честност?

— Поставям под съмнение мотивите ти.

— Какво искаш да кажеш? Че се захващам с това заради парите, славата или известността?

— Не зная. За това ли го правиш? Чие внимание искаш всъщност да привлечеш, Вики?

Вики почувства, че пулсът й се ускорява и бузите й се зачервяват от гняв. Накъде, по дяволите, клонеше Сюзан?

— Не разбирам за какво говориш.

— Наистина ли?

— Това не се отнася за мен — изстреля в отговор Вики с глас, който предупреждаваше Сюзан, че навлиза в опасна територия.

— Именно — възрази Сюзан, не допускайки да я сплашват. — Виж — продължи тя, — Барбара е била дълбоко заспала. Дори ако приемаш абсурдните твърдения на Трейси, които аз не приемам нито за миг, как би могла изобщо да твърдиш, че по времето, когато е убивала майка си, Трейси се е страхувала за живота си? Каква заплаха би могла да представлява Барбара, щом е спяла?

Вики издиша затаения в гърдите й въздух, радостна, че са се върнали на по-удобен терен.

— Трейси е била убедена, че щом майка й се събуди, насилието над нея ще продължи.

— И какво? Не е можела да избяга? Не е можела да каже на баща си? Убийството е било единствената й възможност?

— Тя твърди, че насилието е продължавало, откакто е била малко момиче и че никой не е направил нищо, за да й помогне през цялото време.

— Това са глупости и ти го знаеш.

— Така ли? Ти знаеш ли го?

— Какво!

— Как можеш да си толкова сигурна, че Барбара никога не е посягала на Трейси?

Сюзан поклати глава.

— Това е абсурдно.

— Факт е, че не можеш да си сигурна. Никой от нас не може да е сигурен, независимо колко добри приятелки бяхме.

— Аз съм сигурна — упорито подчерта Сюзан.

Сюзан винаги ли беше толкова дяволски уверена за всичко?

— Би ли характеризирала Барбара като добра майка? — внезапно попита Вики.

— Разбира се.

— Ангажирана с дъщеря си майка?

— Да.

— Не би ли описала връзката й с Трейси като малко прекалено ангажирана и натрапчива?

— Не, не мога и не бих я описала така.

— Помисли върху това за минута — предложи й Вики.

— Ти помисли. Само защото ти самата си израсла без майка…

Вики почувства думите като шамар.

— Може ли да не замесваме майка ми?

— Не зная. Можем ли?

Вики затаи дъх, опита се да брои до десет, но едва стигна до пет и избухна.

— Добре, до тук с тези евтини психологически боклуци! Тук не става въпрос за моята майка. Противно на онова, което може би си мислиш, аз не се опитвам да използвам този случай, за да привлека вниманието на майка ми. Нито пък се опитвам да разруша репутацията на Барбара като майка, понеже имам нещо против майките изобщо, тъй като собствената ми майка ме е изоставила като малка.

Сюзан изглеждаше искрено учудена от избухването на Вики.

— Не съм казала това. Дори не съм си го помислила.

Вики скочи на крака, понеже почувства опасно потрепване в бедрата си. Тя сграбчи облегалката на стола си за опора.

— Мислиш се за голяма умница. Мислиш си, че всичко знаеш. Знаеше ли, че Барбара е имала навика да прави анонимни обаждания по телефона в дома на Рон по всяко време на нощта? — попита Вики, като рязко смени темата, опитвайки се да си върне контрола над разговора.

— Какво? За какво говориш?

— А, значи все пак има някои неща за приятелката ни, които не знаеш.

Бе ред на Сюзан да се почувства явно неудобно. Тя се размърда на стола си.

— Добре де, голяма работа. Дори и да допуснем, че Барбара е правила някакви злополучни телефонни обаждания, в което не вярвам непременно…

— Разбира се, че не вярваш.

— Това все още е много далеч от сексуално малтретиране на собственото си дете.

— Защо би лъгала Трейси?

— Ох, не зная. Мислиш ли, че желанието й да излезе от затвора би могло да има нещо общо с това?

— Смяташ, че си измисля цялата история?

— Зная, че си измисля цялата история.

— От къде знаеш? Ти прекара по-малко от два дена с нея. Как можеш да твърдиш, че я познаваш толкова добре?

— Изобщо не я познавам! Но познавах Барбара. А също и ти, по дяволите.

Вики отиде до прозореца и се взря към улицата. Почакайте ме, безмълвно викна тя към пешеходците, забързани насам-натам.

— Добре, с какво разполагаме тогава? — Тя се обърна отново към Сюзан и забеляза сълзите в очите й, но се престори, че не ги вижда. — Имаме едно шестнайсетгодишно момиче, което признава, че е убило майка си.

— След като многократно лъга полицията. И мен. И теб.

— Да, тя излъга.

— Тогава какво те кара да мислиш, че не лъже и сега? Разполагаш ли поне с едно доказателство в подкрепа на твърденията й?

Вики изви глава назад и потърка мускулите в основата на врата си. Сюзан бе права. Тя не разполагаше с доказателства, с нищо, което да потвърди невероятните обвинения на Трейси. Журито щеше да иска нещо повече от няколко крокодилски сълзи, за да издаде решение за невинност.

— Нямаш доказателства, нали?

— Все трябва да има причина Трейси да извърши това, което е извършила.

— Кой го казва?

— Момичетата не убиват майките си просто така, по прищявка.

— Може би на Трейси не й е харесвало, че вече не е в центъра на майчината си вселена. Може да не й е харесвало това, че майка й си гради нов живот. Може пък просто да не й е харесало онова, което майка й е сервирала за вечеря онази нощ.

— Или пък може майка й да я е тормозила сексуално — с безизразен глас заяви Вики. — Кажи ми, Сюзан. Щеше ли толкова бързо да обвиниш Трейси, ако тя се бе оплакала по същия начин от баща си? Не можеш да пренебрегваш твърденията на Трейси, само защото Барбара беше жена.

— Аз не ги пренебрегвам, защото тя беше жена. Пренебрегвам ги, защото ми беше приятелка.

— И ако те призова като свидетел…

— На твое място не бих направила това.

Вики сви рамене.

— Но не си на мое място.

Сюзан отиде до вратата, отвори я рязко и излезе в коридора.

— И всеки божи ден благодаря на Господ за това. — После затръшна вратата зад гърба си.

 

 

— По дяволите! Мамка му! — Вики взе една писалка „Монблан“ от бюрото си и я захвърли към вратата в мига, в който секретарката й надникна вътре. Писалката се размина с главата на младата жена само на сантиметър. — По дяволите, никога ли не чукаш?

— Чух да викате — започна секретарката и избухна в сълзи. — Съжалявам. — Тя забързано излезе и затвори вратата след себе си.

— По дяволите! — Сега щеше да се наложи да праща цветя на грозноватата млада жена, помисли си Вики. И което бе по-лошо, да й се извинява. А можеше просто да й повиши заплатата. По дяволите, защо всички през тези дни бяха толкова дяволски чувствителни? Крис се оказа така разстроена от твърденията на Трейси, че отказа да й се обади, въпреки оставените съобщения; Сюзан, която не страдаше от подобна плахост, бе нахлула в кабинета й и открито постави под съмнение мотивите и честността й. И тези абсурдни намеци за майка й, за бога. Дори Джереми се съмняваше дали е разумно това, което прави.

— Може би трябва да оставиш някой друг да се оправя с този случай, скъпа — бе я посъветвал той.

— Може би ти трябва да си гледаш твоята работа — бе възразила тя.

Защо не можеше да ги послуша? Заслужаваше ли си наистина заради защитата на Трейси да изгуби уважението на съпруга си? Заслужаваше ли си да изгуби най-добрите си приятелки? Наистина ли вярваше, че Трейси е нещо по-различно от една студена и пресметлива малка психопатка, напълно обяснима със средствата на популярната психология, която се опитва да избегне последствията от постъпките си?

— Не зная — горчиво проплака Вики. Но това, което знаеше, което чувстваше в дъното на душата си, независимо какво си мислеха Сюзан, Крис и Джереми, бе, че прави каквото Барбара би желала, че най-много от всичко, че независимо от всичко, Барбара би искала дъщеря й да бъде предпазена. Дори ако Трейси бе убила майка си без друга причина, освен че така й се е прищяло, то Барбара пак би искала Вики да я защитава, да направи всичко по силите си, за да не допусне дъщеря й да иде в затвора.

Правя това, което трябва, каза си Вики.

Дори и ако подозираш, че Трейси не е наред и може би е опасна за околните? — попита някакъв малък глас. Дори с цената на всичко, което ти е скъпо?

— Това не се отнася до мен — каза си тя. Предложенията от Ню Йорк, запитванията от Холивуд, вниманието на пресата, нищо от това нямаше значение. Единственото, което имаше значение, бе да зачете паметта на приятелката си по най-добрия начин, който й бе известен.

— Какво лицемерие — чуваше как подмята подигравателно Сюзан.

— Добра софистика — пригласяше й Джереми.

А Крис се обръщаше настрани, отказвайки да говори.

— Чудесно — каза им Вики и обърна гръб на въображаемите им оценки, точно както те й бяха обърнали гръб.

По един въпрос обаче, те бяха единодушни: тя не разполагаше с доказателство. Можеше да теоретизира колкото си иска. В крайна сметка нямаше нищо, освен думата на Трейси.

— Знаеш ли, с нетърпение чакам да те захапя за задника — бе казал Майкъл Роуз и образът му й намигна през стаята.

— Няма начин да допусна това да се случи — произнесе на глас Вики. Тя грабна чантата си и се отправи към вратата. — Вземи си почивка през остатъка от деня — каза на озадачената секретарка и се втурна по коридора.

 

 

— Не разбирам — казваше Трейси. — Какво правите тук?

— Нуждая се от нещо повече — повтори Вики, удивена, както винаги, от цвета по лицето на Трейси и от факта, че тя изглеждаше цветущо зад решетките.

— Казах ви всичко.

— Не е достатъчно.

— Това е истината.

Откога истината бе престанала да е достатъчна, зачуди се Вики, а грубата флуоресцентна светлина действаше болезнено на очите й.

— Нуждая се от повече — повтори тя.

— Няма нищо друго.

— Помисли добре, Трейси. Имало ли е някога някакви свидетели?

— Свидетели?

— Някой, който може да е видял майка ти да те докосва по недопустим начин.

Трейси поклати глава.

— Не мисля. Тя го правеше само когато бяхме сами.

— Някога не е ли споменавала нещо двусмислено в нечие присъствие?

— В какъв смисъл двусмислено?

Вики опита друг подход.

— Има ли някой, когото мога да призова за свидетел и да потвърди разказа ти?

Трейси сви рамене и отклони поглед.

— Трейси, има ли някой, когото мога да призова?

— Не.

Вики започна да обикаля около масата. „Да ти го начукам“; „Да го начукам на шибаняците“; „Да го начукам на адвокатите“ — прочете тя и си помисли, че това вече бе станало. Добре й го бяха начукали.

— Имам нужда от нещо, Трейси. Не мога да отида в съда, без нищо друго, освен твоята дума за случилото се онази нощ.

— Мислите, че журито няма да ми повярва?

— Дай им някаква причина да ти повярват, Трейси. Дай ми на мен някаква причина.

Трейси се изпружи на стола си, дългите й крака се протегнаха пред нея. Тя потърка ръце в бледосиния плат на затворническите си панталони.

— Има едно нещо, което бих могла да ви кажа.

Вики спря да обикаля, застина абсолютно неподвижна и зачака Трейси да продължи.

— Нещо, което ще ви убеди, че казвам истината. Което ще убеди и журито.

— Какво е то?

— Нещо за майка ми. Нещо, което не знаете. Нещо, което не съм казвала на никого.

— Можеш да кажеш на мен.

Трейси отново се изпъна и застана като истукан на стола си. Тя посочи с брадичка към стола от другата страна на масата.

— Може би е по-добре да седнете.