Джой Филдинг
Гранд авеню (17)

16.

Барбара си беше в леглото и се опитваше да свърши първа глава на книгата, за която всички твърдяха, че била чудесна, но не успяваше да се съсредоточи. Прочете последния абзац поне четири пъти и пак нямаше представа за какво се отнася. Тя затръшна книгата и я пусна до коленете си. Трейси спеше до нея, с възглавница, захлупена на главата, за да не й пречи светлината. „Мило дете“ — прошепна Барбара. — „Какво щях да правя без теб?“ — Тя постави книгата на нощното шкафче и загаси. После внимателно махна възглавницата от лицето на Трейси и приглади разпиляната по челото й коса, поглъщайки дъщеря си с очи, както сюнгер поглъща водата. Трейси се размърда и се обърна по гръб. Очите й потрепнаха, като че ли щяха да се отворят.

— Трейси? — с надежда попита Барбара. Понякога Трейси сякаш подсъзнателно усещаше кога на Барбара не й се спи, събуждаше се, изправяше се в леглото и те разговаряха. За филми, мода, козметика, тържества. Барбара съзнаваше, че говори най-вече тя, а Трейси предимно слуша. Понякога Барбара отиваше по-далече — споделяше своите страхове, разочарования, колебания, а Трейси спокойно я окуражаваше. От време на време Барбара си мислеше, че струпва твърде много на крехките й рамене, но Трейси никога не се оплакваше. Чувстваше се удобно в ролята си на възрастна. Кога ли си бяха разменили ролите, зачуди се сега Барбара. Кога точно тринайсетгодишното момиче във фланелена пижама на синьо-бели точки бе станало родителя, а тя — детето? Не се ли предполагаше, че тя трябва да знае всичко, да бъде мъдра и опитна, търпелива и силна? Вместо това беше глупава, несръчна, слаба. Измамница. Нищо не знаеше. Дали Трейси го усещаше? Затова ли споделяше толкова малко за самата себе си с майка си?

Не че Трейси бе потайна, груба, или дори трудна. Не, дъщеря й бе неизменно учтива, отзивчива и внимателна. Тя отговаряше на всички въпроси на майка си — за училището, приятелите, момчетата — откровено и с лекота. С две думи, училището беше наред, приятелите й — чудесни, а на хоризонта се мотаеха няколко момчета. Когато Барбара я притиснеше за подробности, Трейси незабавно ги излагаше, предавайки фактите от ежедневието си внимателно и точно, сякаш рецитираше стихотворение пред класа. Изглеждаше, че няма истински амбиции, нито изгарящо желание да бъде това или онова, в резултат на което рядко, ако изобщо някога, биваше разочарована или потисната. Лесно се бе справила с развода на родителите си, добре се приспособяваше към растящото си ново семейство и успяваше да продължи напред със собствения си живот по такъв начин, че майка й можеше само да гледа отстрани и да й се възхищава, понеже самата тя бе толкова неспособна да се справи.

— Трейси? — попита отново Барбара, но очите на Трейси си останаха плътно затворени.

Барбара потупа бузите й и си даде сметка, че изобщо не познаваше както трябва дъщеря си.

Свършила си чудесна работа, уверяваха я приятелките й. Трейси е прекрасно дете, съгласяваха се те.

Което не би могло да се каже за всичките дъщери от Гранд авеню.

Докато дъщерята на Вики, Кирстен, се развиваше забележително добре — забележително, като се има предвид фактът, че бе отгледана от поредица детегледачки и рядко виждаше изобщо майка си, което бе пряко отражение на начина, по който е била отгледана самата Вики, осъзна Барбара — първородната дъщеря на Сюзан, Ариел, в най-добрата си светлина бе едно начумерено дете, а в най-лошата — направо груба. Което, според майка й, се случваше през повечето време. Ариел бе непокорна и войнствена, бързо се ядосваше и бавно прощаваше, в почти всяко отношение бе пряка противоположност на Сюзан.

Колкото до дъщерята на Крис, Монтана…

Барбара изрече безмълвна молитва и затвори очи. Крис рядко напускаше мислите й, откакто се бе натъкнала на Тони преди няколко седмици. Но сега не можеше да си позволи да мисли за Крис. Ако й позволеше да навлезе в мислите й, щеше да остане там цяла нощ, а вече беше късно, тя се чувстваше уморена и беше време да поспи. Барбара се отпусна по гръб, а мислите за Крис витаеха някъде зад очите й, като изгубен самолет, който търси своята писта в мрака.

Напомни си да се отпусне. Започнете с пръстите на краката, пишеше в едно скорошно издание на „Виктория“. Пръсти, отпуснете се, заповяда им мислено, но ги усещаше, че мърдат под завивките. Сега бавно се придвижете нагоре по тялото. Първо краката. Крака, отпуснете се. Сега глезените. Глезени, отпуснете се. Може би, ако започнеше да носи по-практични обувки, помисли си Барбара, нямаше да й е нужно толкова време, за да се почувстват краката й удобно. Прасци, отпуснете се. Сега коленете. После бедрата. Моите дебели бедра, неспокойно си помисли тя. Преди имаше такива великолепни крака, че само с тях бе спечелила състезанието по бански костюми. А сега я ги погледни! Не, не ги гледай. Ще видиш само целулит, разширени вени и прораснали навътре косми. „Крака, отпуснете се“ — заповяда на глас Барбара, мятайки се неспокойно в леглото. А сега, задника ти, каза си тя. О, бива си го и него. Моят голям, дебел, непрекъснато растящ задник. Ако го отпуснеше още малко, той щеше да заеме цялото легло. „Отпусни се, да те вземат мътните“ — изсъска Барбара и мислите й се завъртяха около корема. Моят голям, дебел, подут корем, помисли си тя с отвращение. Глупавото проклето нещо. Първата й работа сутринта щеше да е да се обади на доктор Стийвс, да си запише час и да върви по дяволите и болката, и колко струва, и всичко.

Барбара се надигна и отхвърли завивките. Е, малкото упражнение завърши с шумен успех, каза си тя, с усещането, че адреналинът й е скочил. Със същия успех би могла да погълне една доза кофеин. Сега щеше да будува цяла нощ. „По дяволите!“ Тя потърси Трейси в тъмното. — „Трейси? Трейси, будна ли си?“

В отговор Трейси се обърна на другата страна, с лице към стената.

— По дяволите. — Барбара завъртя неспокойно глава насам-натам. Почуди се дали да не стане и да иде до банята, но реши да не си прави труда. Пресегна се за книгата, но вместо нея хвана телефона. — Почти полунощ — отбеляза със задоволство, докато набираше цифрите, които пръстите й знаеха наизуст. — Вече всички би трябвало да сте заспали.

Телефонът иззвъня веднъж… втори път…

— Ало? — Гласът на младата жена бе натежал от сън.

Барбара се засмя. О, горкичката, събудих ли те?

— Ало? — отново попита гласът.

Глупаво момиче, помисли си Барбара. Човек би си помислил, че вече си е взела поука.

— Барбара, ти ли си? — внезапно попита Пам.

Барбара постави слушалката на мястото й, ръката й гореше, като че ли бе попарена с киселина. Сърцето й биеше така силно, че заплашваше да изскочи от гърдите. Мили боже, какво беше направила?

Успокой се. Отпусни се. „Сърце, отпусни се“ — каза си тя и се изсмя на глас с пронизителен звук, който отекна в тъмнината като пропукване на лед.

— Мамо? — промърмори Трейси и обърна глава към майка си.

— Всичко е наред, миличка. — Барбара потупа рамото на дъщеря си. — Просто имах кошмар. Заспивай пак.

Всичко е наред, повтори си безмълвно тя. Всичко бе наред. Пам просто се мъчеше да отгатне, подхвърли първото име, което й дойде наум. Нямаше начин да докаже каквото и да било. Няма нищо. Лягай. Опитай се да поспиш.

Минаха няколко минути и постепенно сърцето й се нормализира. Изтощена, уплашена, уморена, накрая тя се унесе в неспокоен сън, в който тичаше по Гранд авеню, преследвана от един бесен доберман. Кучето дишаше в петите й и всеки момент щеше да я ухапе, но изведнъж спря, извърна глава и се ослуша. За какво ли, почуди се Барбара.

И тогава тя чу звука.

Барбара се надигна и погледна часовника. Десет минути след полунощ. Тя почака и реши, че звукът е бил част от съня й. Помоли се и обаждането до Пам също да е било част от него. Тъкмо се канеше пак да си легне, когато отново чу този звук.

Какво бе това?

Първата й мисъл беше, че трябва да е Трейси, че е станала и е отишла до кухнята да хапне нещо. Но Трейси дълбоко спеше до нея, Барбара го осъзна, без да я поглежда. Това означаваше, че е нещо друго, някой друг и че този някой се движи около стълбите. Крадец?

Защо един крадец би избрал нейната къща, когато по улицата имаше толкова по-хубави къщи, които не изглеждаха нито изоставени, нито занемарени? Защо изобщо някой би избрал тази къща?

Освен ако знаеха кой живее тук. Освен ако имаха лична причина за посещението.

Тони.

Той трябва да е, осъзна Барбара и затаи дъх. Той я беше заплашил. Лоши неща се случват на хората, които не си гледат своята работа, беше й заявил. Това бяха точните му думи. И сега бе тук да изпълни заканата си.

Мили боже, какво можеше да направи? Ако само посмееше да докосне Трейси…

Барбара вече се пресягаше за телефона да набере 911, когато долови приглушените стъпки по стълбите и чу познатия глас.

— Барбара — произнесе гласът, после пак, по-настойчиво: — Барбара.

Тя затвори очи. Не знаеше да плаче ли, или да се смее. Нямаше нужда да пита кой е. Познаваше този глас толкова добре, колкото и собствения си. Барбара мълчаливо стана от леглото и наметна тъмносин халат върху бледосинята си нощница. Хвърли поглед към Трейси, която все така шумно спеше, и се отправи към коридора.

Той я чакаше на върха на стълбите. Твърдата поза на раменете му под тежкото зимно палто издаваше, че е ядосан.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Какви, по дяволите, ги вършиш ти? — попита той на свой ред.

Барбара вдигна пръст към устните си.

— Трейси спи — прошепна тя. — Да слезем долу.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита я отново, преди да са стигнали всекидневната.

— Би трябвало аз да те попитам същото — отговори Барбара, почувствала се изведнъж изненадващо спокойна, сега, когато се изправи лице в лице с бившия си съпруг. Нима Вики не бе твърдяла винаги, че най-добрата защита е доброто нападение? — Как влезе?

— Имам ключ — напомни й Рон.

— Бих искала да ми го върнеш.

— Това е моята къща.

— Вече не. Нямаш право да нахлуваш тук посред нощ.

— Аз ли нямам право?

— Можеш ли да понижиш гласа си, ако обичаш? Не мисля, че би желал Трейси да те чуе.

— А може и да искам. Може би си мисля, че е време Трейси да разбере какво прави майка й в свободното си време.

О, боже.

— Рон, няма нужда от това.

— Няма нужда? Няма нужда?

— Моля те, успокой се.

Рон закрачи напред-назад пред нея, размахвайки ръце във всички посоки, така че от черното му палто из въздуха се разлетяха снежинки, сякаш бе вкарал зимата вътре. Дори и в яростта си си оставаше красив, не можа да се сдържи да не си помисли Барбара. Дори и сега трябваше да се бори с желанието си да се хвърли в тези ядосани ръце и да го моли да се върне обратно. Какво й ставаше? Никакво самоуважение ли не й бе останало?

— Какво, по дяволите, си мислиш че правиш, като звъниш в дома ми по всички часове на нощта и безпокоиш жена ми?

— Не зная за какво говориш. — Наистина ли очакваше да й повярва?

— Не ме баламосвай, Барбара. Зная, че ти се обаждаш. Не зная само защо. Някакво перверзно удоволствие ли изпитваш да безпокоиш семейството ми? Това ли е? Защото ми дойде до гуша. На всички ни омръзна. И сега съм тук да те предупредя, че ако това не престане, и то веднага, ще отида в полицията.

— Полицията ли?

— И в съда.

— В съда? За какво говориш? — Какво ставаше? Кога бе изгубила контрола над разговора, над ситуацията? Какво бе станало с най-добрата й защита?

Споразумението по развода чудодейно се озова в ръцете на Рон. Той го размаха пред лицето й.

— Това не е за вечни времена, нали знаеш? Ако се наложи, ще се върнем обратно в съда.

Барбара чу стъпките на Трейси горе на стълбите и разбра, че дъщеря й слуша.

— Мисля, че трябва да се успокоиш.

— Омръзна ми, Барбара. Предупреждавам те. Още едно обаждане, и аз самият ще проведа няколко разговора.

— Няма да има повече обаждания — тихо каза Барбара и видя как ръцете на Рон се отпуснаха отстрани на тялото му.

— Това място е същинска кочина — каза той, почти на себе си.

Барбара погледна към модните списания, разпръснати по пода, към мокрите петна по масичката за кафе пред намачкания тревистозелен диван. Той бе прав — въпреки че лунната светлина смекчаваше гледката, мястото си беше кочина.

— Наложи се да уволня чистачката. Нямаме достатъчно пари.

— Давам ти доста пари.

— Не са достатъчни.

— Повече от достатъчни са.

— Тази къща е скъпа за поддръжка.

— Тогава я продай.

— И да ти дам половината?

— Ти подписа такова споразумение.

— Споразумението казва, че мога да остана тук, докато Трейси завърши гимназия.

— В къща, която не можеш да си позволиш да поддържаш както трябва?

— В къщата, която обичам.

— Би могла да намериш нещо по-малко.

— Не искам нещо по-малко.

— Би могла да живееш под наем, за бога. Или да си купиш апартамент. Точно сега на пазара има голямо разнообразие от предложения.

— Не искам апартамент. Не искам да живея под наем — заяви Барбара, опитвайки се да не изостава от разговора. — Не искам да откъсна Трейси от корените й.

— Всичко е наред с Трейси. Тя няма да има проблеми с местенето.

— Аз ще имам проблеми с местенето.

— И защо? Половината ти приятелки вече се изместиха. Какво те задържа тук, освен ината?

— Не е необходимо да се оправдавам пред теб.

— Аз съм професор, Барбара — каза той, в опит да звучи разумно. — Не печеля много пари. Не мога да си позволя да издържам две семейства.

— Може би трябваше да помислиш за това, преди да напуснеш — горчиво отбеляза Барбара, — преди да решиш, че искаш повече деца.

— Затова ли е всичко? — Изражението в погледа на Рон се колебаеше между съжаление и презрение. — Защото имам син? Защото аз и Пам очакваме второ бебе?

— Трейси също е твое дете.

— Зная това. И съм напълно съгласен да осигурявам Трейси. Бъди разумна, Барбара. Не е като да те карам да живееш на улицата.

— Няма да напусна Гранд авеню.

— Правиш това само на инат.

— Кое? Това, че оцелявам?

— Доста добре оцеляваш, бих казал, като съдя по банковата си сметка.

— Това бе твоя идея.

— Идеята беше сметката да се използва само в спешни случаи.

— Наистина ли? Аз не я разбрах така.

— Няма значение — заяви Рон и поклати глава в знак, че приключва разговора. — От този момент нататък, считай кредита си за отменен.

— Какво?

— Имате лош кредит, госпожо.

— Не можеш да направиш това.

— Само виж.

— Ще се обадя на моя адвокат.

— И аз ще се обадя на моя. Сигурен съм, че всеки съдия би проявил разбиране относно спешния случай „Армани“ за три хиляди долара миналия месец, особено в светлината на среднощните обаждания, които правиш в дома ми.

Барбара погледна към стълбите.

— Говори по-тихо, ако обичаш!

— Ще ми направиш ли една услуга, Барбара? Следващият път, когато отидеш при доктора си за лифтинг, накарай го да ти прегледа главата.

Откровената злъч на Рон сякаш зашлеви Барбара и я блъсна към стената.

— Махай се от тук — тихо произнесе тя, твърде вцепенена, за да направи каквото и да било движение. — Искам да напуснеш къщата ми веднага.

Рон се загърна в палтото си и закрачи към входната врата.

— Ти се нуждаеш от помощ, Барбара. Превърнала си се в смачкана стара чанта, в злобен паразит, и никаква пластична хирургия не може да направи и едно проклето нещо, за да промени това.

Вратата се затръшна след него. Краката на Барбара мигом се подкосиха и тя загуби опора. Плъзна се по стената, срина се в безформена купчина, като мръсно пране, струпано от някого и забравено.

Тя все още седеше там, когато няколко минути по-късно Трейси плахо се подаде откъм стълбите.

— Мамо? Мамо, добре ли си?

Барбара кимна, без да каже нищо, понеже не можеше да се довери на гласа си.

— Той е просто ядосан — каза Трейси и коленичи до майка си на износения зелен килим. — Знаеш, че не мислеше това, което каза. Мамо?

Думата загатваше цял куп неизречени въпроси. Мамо, какво правеше татко тук? Мамо, защо той бе толкова разстроен? За какви телефонни обаждания говореше? Мамо, моля те, говори с мен. Кажи ми, за какво всъщност ставаше дума тази нощ. Аз ли съм виновна?

— Мамо?

Барбара се усмихна на Трейси през пълните си със сълзи очи, удивена, както винаги, от чудото, което бе създала. Трейси се взираше обратно в майка си с кръгли, тъмни очи, които не издаваха нищо. Какво ли всъщност си мисли за мен, помисли Барбара, пресегна се и нежно погали косата на дъщеря си. Пръстите й се заплетоха в разбърканите й от съня къдрици. Дали вижда онова, което и Рон — истерична разведена жена на средна възраст, изоставена от съпруга си, оставена да си седи сама в тъмното, витаеща в бледи спомени за отминала слава? Смачкана стара чанта, злобен паразит?

— Би трябвало да спиш — каза Барбара на дъщеря си.

— Ти също.

Може би трябваше да приеме съвета на Рон, колкото и злъчно да бе запратен в лицето й, и да се посъветва с лекар, някой, който да й помогне да се справи с проблемите си, да продължи с живота си. Само че лекарите струваха пари, а Рон недвусмислено й бе заявил, че банката е затворена.

— Трябва да си лягаш — каза тя на Трейси.

— Ти също.

— Върви, миличка. Идвам след няколко минути.

— Ще те почакам.

— Не, върви — настоя Барбара. — Моля те, миличка. Ще се оправя. Просто имам нужда от няколко минути.

Трейси погледна майка си твърде изморено, за да спори, после се изправи на босите си крака.

— Обещаваш ли, че няма да се бавиш?

— Две минути.

Трейси се наведе, целуна майка си по челото, после бавно тръгна да излиза от стаята.

— Благодаря ти — каза Барбара.

— За какво?

— За това, че толкова добре се грижиш за мен.

— Опитай се да не мислиш за онова, което каза татко — посъветва я Трейси, сякаш четеше мислите на майка си, сякаш те бяха изписани на челото й и светеха в тъмното.

— Вече го забравих — излъга Барбара и затвори очи. Обгърна я успокояваща тъмнина, когато Трейси неохотно напусна мястото си.

— Мамо? — почти веднага я повика Трейси отгоре. — Минаха две минути. Идваш ли?

Барбара се изправи с уморена усмивка и като в транс тръгна към стълбите. Беше вече на първото стъпало, с ръка на парапета, когато чу по алеята да се задава кола, после стъпки по пътеката. Рон ли е, зачуди се тя. Връща се да изплюе още омраза към нея, да изрече още думи, които е забравил в първия рунд? Дали този път ще почука или пак ще използва ключа си? Още утре трябва да иде до ключаря и да уговори смяната на всички брави в къщата. После ще изпрати сметката на Гадняра Рон. Да види той, че старата чанта крие още няколко коза в ръкава си.

Но чукането по вратата бе тихо, почти плахо, макар че, докато тя се колебаеше, стана по-настойчиво. Барбара бавно се приближи към вратата и погледна през шпионката към мразовитата нощ.

— О, боже мой!

— Мамо — извика откъм стълбите Трейси. — Кой е?

Барбара отвори вратата и протегна ръце. В следващия миг Крис грохна в тях.