Джой Филдинг
Гранд авеню (20)

19.

Звънът на телефона събуди Вики от сън, в който тя преследваше една жена без лице по непозната улица. Точно когато жената спря и се обърна, Вики с всички сили се блъсна в коравата тухлена стена. Пред очите й се замятаха искри, в ушите й звъннаха камбани, после осъзна, че това е телефонът и неохотно си възвърна съзнанието.

— Ало — прошепна в слушалката и взе да разтрива чело, в опит да пропъди надигащото се главоболие. Червеното вино бе твърде много, помисли си и се помъчи да си спомни колко бутилки бяха пресушили.

— Добро утро. Поръчали сте събуждане за шест и половина.

Вики автоматично погледна часовника до голямото двойно легло. Точно шест и половина. Точно както го бе поръчала. Кой каза, че провинциалните хотелчета не предлагали четиризвездно обслужване?

— Благодаря. — Тя постави слушалката, седна в леглото, повдигна колене към гърдите си и намачканият бял чаршаф се свлече от малките й голи гърди. Как може да е вече шест и половина? Не си ли бяха легнали току-що? — Ей, ти, поспаланко — подвикна тя към голия мъж до нея. — Събуди се, скъпи. Време е денят да почне.

— Кой казва? — Гласът на мъжа звучеше като ниско ръмжене, със следи от съня, сякаш си правеше гаргара с пясък.

— Аз. — Вики скочи от леглото и се отправи към банята.

Е, добре, не бе точно „Риц“, помисли си тя, пусна душа, влезе във ваната и се мушна под струята. Почувства как тялото й постепенно се разбужда от горещата вода, обгръщаща я отвсякъде. Прозя се, после се насапуниса със скъпия „Шанел“, който бе донесла от къщи и бавно изви врата си назад. Така водата обливаше врата й като език на любовник.

Тогава чу някакъв шум, почувства студената струя въздух от отварянето на вратата и видя една сянка да се движи към нея. Завесата се отметна и сянката се материализира в гол мъж. Той стъпи във ваната зад нея и пое сапуна от ръката й.

— Позволи на мен — каза й.

Джереми винаги бе обичал да прави любов под душа, помисли си Вики с усмивка. Казваше, че му напомняло за медения им месец на Хаваите. Там бяха успели да си намерят един уединен водопад, недалеч от хотела и всяка нощ правеха любов под звездите.

Само че тук не беше Хаваи.

И мъжът не беше Джереми.

Хлъзгавите от сапуна ръце на мъжа се обвиха около нея, обхванаха гърдите й и Вики въздъхна. Джереми бе във Флорида да преговаря с някаква местна телевизионна станция за партньорство, а тя бе тук, в провинциалния хотел на летище Синсинати, който всъщност се намираше в Ерлангер, Кентъки, заедно с помощник щатския прокурор Майкъл Роуз, с който имаше наистина гореща афера през последните три месеца. Може би беше време да я прекрати, мислеше си Вики, а той бързо проникна в нея изотзад, пръстите му се впиха в миниатюрната татуирана маргаритка, която наскоро си би поставила на вътрешната страна на бедрото. Тласъците му бяха изпълнени с такава утринна страст, че тя почти припадна и за да запази равновесие се наложи да се подпира с ръце на покритите с бели плочки стени.

Само това ми трябва, помисли си, нагласяйки се към неговото темпо. Да си счупя някоя ръка или крак. Как да го обясня после? Макар че се съмняваше Джереми да иска обяснения. Не ми задавай въпроси, ако не искаш да те лъжа. Нали това бе мълчаливото им споразумение? Тя самата се съмняваше, че мъжът й прекарва сам многобройните си нощи надалеч от нея, въпреки че напоследък той бе успокоил малко топката, така че вероятно сексът за него вече не бе кой знае какво.

— Господи, това беше добре — чу се да казва, доволна, че той стоеше зад нея. Така не се налагаше да го гледа и да се преструва, че е нещо повече, отколкото бе в действителност. Достатъчно бе, че е млад, поне пет години по-млад от нея и не бе нужно да бъде предразполаган. Вики обичаше мъжа си, но бога ми, понякога с него бе трудно. Стоеше по двайсет минути на колене и за какво? — наградата бе трийсетсекундна. Мъже като Майкъл Роуз бяха нейният начин да изравни уравнението.

— Ти си нещо различно — прошепна той в ухото й.

Защо мъжете считаха за нужно да говорят? Особено когато не казваха нищо конкретно. Ти си нещо различно. Какво по дяволите означаваше това? Вики изсумтя възхитено, но в интерес на истината, не се чувстваше възхитена. Тя, във всеки случай, не правеше нищо, заслужаващо възхищение. Просто си стоеше там и си гледаше живота. Не бе кой знае колко яко, както би се изразил синът й Джош. Господи, какво ли би казало момчето, ако можеше да види какво прави майка му сега.

А Кирстен?

— Не разбирам. Защо няма да си вкъщи тая нощ? — с негодувание бе попитала дъщеря й, когато Вики я уведоми за плановете си.

— Казах ти. Един клиент пристига със самолет от Ню Йорк и ще се срещнем на летището. Предполагам, че срещата ще продължи до полунощ. Ще бъде по-лесно, ако просто остана там.

— Не разбирам — повтори Кирстен, макар че може би разбираше, помисли си сега Вики. Може би твърде добре разбираше. В края на краищата, бе почти на петнайсет години. Вики си представи дъщеря си, абсолютно нейно копие на същата възраст, цялата кокалести крайници и остри колене, малки, щръкнали гърди, хлътнал корем. Само косата й бе различна. Червената коса на Кирстен бе един-два нюанса по-тъмна отколкото на майка й и свободно падаше по гърба и челото, прикривайки лице, което бе по-скоро интересно, отколкото красиво, лице, което тепърва имаше какво да разкрива. Може би тя предпочиташе очите й да са по-големи, а носа по-малък, същото, което искаше и Вики на времето.

Дали и нейната майка бе желала същото за себе си?

Вики тръсна глава да прогони неочакваното натрапничество на образа на майка си. Не бе мислила за нея от месеци. В крайна сметка, след цялото това време, бе освободила частния детектив, когото бе наела да я издири. Каза му, че не се нуждае повече от услугите му. Човек трябваше да знае кога да спре. Нямаше нито време вече, нито търпение да се занимава с тази, продължила твърде дълго, игра на котка и мишка. Ако майка й имаше някакъв интерес да я види отново, е, тогава неин ред бе да направи нещо по въпроса. Вики свиваше бойните знамена и вместо тях развяваше бяло знаме. Ти печелиш, аз се предавам.

В такъв случай, какво правеше сега тук майка й, нежелана и неканена, нервно си помисли Вики и отново тръсна глава, толкова силно този път, че цялото й тяло се разтресе. Майкъл Роуз изтълкува погрешно внезапните й движения като сигнал, че се приближава до оргазъм и тутакси пое инициативата. Започна яростно да блъска тяло в нейното, докато тя се озова толкова тясно притисната до мократа стена, че едва дишаше. Усети как Майкъл потръпна, щом стигна до кулминацията, почувства устните му на рамото си, докато леко се измъкваше от нея.

— Ти си нещо различно — повтори той.

Само това ли се сещаше да каже, зачуди се Вики. Тя грабна сапуна и отми онова, което бе останало от него между краката й. Нищо чудно, че заключителните му речи пред журито винаги оставяха по още нещо да се желае. Нищо чудно, че никога не бе срещала трудности да го разбие в съда. Ти си нещо различно, повтори си наум и обърна очи направо към струята вода.

Добре де, аз съм нещо различно, помисли и си представи Джереми да спи в леглото си в „Бразилски двор“ в Палм Бийч. Трябваше да отиде с него. Няколко дни във Флорида щяха да й се отразят добре. Имаше нужда от почивка, а в офиса сигурно щяха да се оправят и без нея. Но пък тогава щеше да изпусне обаждането на Сюзан, а каквото и да искаше Сюзан да обсъди с нея, звучеше неотложно. Първата й работа сутринта щеше да бъде да я посети. В осем часа, преди да отиде на работа. Вики спря рязко водата, заобиколи помощник щатския прокурор Майкъл Роуз и излезе от ваната. Какво ли бе толкова дяволски важно, че Сюзан не можеше да почака?

Когато Майкъл се показа от банята, Вики бе вече почти облечена. Тъмната му коса падаше върху широкото чело, тънките му бедра бяха загърнати с хавлия. Висок, мургав, с традиционна хубост, помисли си Вики, без да гледа право в него. Тя винаги обръщаше повече внимание на общите впечатления, отколкото на подробностите, внимаваше да не задълбава. По този начин й бе по-лесно да пази дистанция. Да каже сбогом.

— Трябва да тръгвам — обяви тя.

— Сега? Мислех да поръчаме румсървис.

— Нямам време. — Вики намести сивата си разкроена пола, така че гънките да падат гладко по бедрата й и грабна елегантното си сако от плюшения стол до леглото.

— Рано е още. — Майкъл Роуз погледна китката си, на която обикновено стоеше часовникът му.

Вики се опита да не забелязва въпроса в очите му, нарастващата болка в гласа му.

— Един клиент ще ме посети в осем. — Тя прокара набързо гребен през късата си влажна коса.

— А довечера? Вечеря в кафе „Де Фелис“?

— Не мога. — Тя мушна ръце в ръкавите на сакото си, закопча копчетата от изкуствени перли.

— Мислех, че мъжът ти ще отсъства до края на седмицата — неприятна нотка си проправи път между думите му.

— Така е. Но аз имам две деца, забрави ли?

— Кажи им, че ще работиш до късно.

— Не мога.

— Вики…

— Майкъл…

Той се засмя, но в смеха му се чувстваше поражението.

— Какво ще кажеш за утре?

— Майкъл…

— Вики…

Неин ред бе да се засмее, но в смеха й се усещаше заплахата от лоши новини.

— Мисля, че може би е време да си дадем малко почивка.

— Почивка от какво? — Изненада, загриженост, после и недоверие преминаха по лицето му. — От нас?

— Няма никакво нас, Майкъл. — Вики спря да си оправя дрехите и го погледна право в очите за първи път, откакто бяха станали. — Аз си имам съпруг. Ти имаш жена.

— Е, и?

— И… — Вики вдигна ръце, сякаш питаше: Това обяснение не е ли достатъчно?

— Това никога преди не те е спирало. — Недоверието бързо прерастваше в гняв.

Вики усети как гърдите й се стягат, като че ли я бяха притиснали.

— Съжалявам. Не исках да те наранявам.

— Мисля, че пукната пара не даваш как се чувствам.

— Майкъл, моля те. Нужно ли е това?

Майкъл безпомощно се огледа из стаята.

— Мислех, че нещо става между нас.

— То стана. — Става, става, стана, помисли си тя. — Не е заради теб, Майкъл.

— Няма да обиждаш интелигентността ми с изтърканото „Не е заради теб, заради мен е“, нали?

— Не, разбира се, че не — излъга Вики. — Виж, наистина съжалявам.

— Не мога само да разбера как така ролите ни се размениха — каза след малко той и отметна глава невярващо, докато Вики вървеше към вратата. — Искам да кажа, аз съм този, който се предполага, че трябва да бърза за работа. Ти си тази, която би трябвало да стои гола по хавлия и да ме молиш да остана.

Значи заради това бе тази малка сцена, удиви се Вики. Не любов, не и похот. Нито разочарование, нито нещастие. Отнасяше се до нараненото его, до желанието да напусне пръв.

— Съжалявам, Майкъл — повтори Вики, макар вече да не се чувстваше така. После не можа да се въздържи и добави: — Предполагам, че ще се видим в съда.

 

 

— Добре, какъв е проблемът? — Вики седна зад бюрото си с чаша горещо кафе в ръка и повдигна току-що очертаните си вежди към приятелката си. Времето тъкмо й стигна да се гримира, преди Сюзан да пристигне, десет минути по-рано от уговореното. Сюзан се усмихна, но определено изглеждаше, че й е неудобно, което за нея бе непривично, тя винаги се чувстваше чудесно в собствената си кожа. Сега неспокойно се въртеше в стола си, поглеждаше от прозореца към скута си, после обратно, не забелязваше кафето пред себе си, очевидно уплашена от онова, което се канеше да каже. Бе облечена в стилен костюм с панталон, а косата падаше около облото й лице на меки вълни. Това бе един от плюсовете да си с наднормено тегло, помисли си Вики. Лицето ти е по-пълно, с по-малко издаващи възрастта бръчки около очите и устата. Вики отбеляза бледопрасковеното червило, придаващо свеж блясък на плътните й устни и лекия руж, който подчертаваше закръглените й бузи. В очите й светеше непознат блясък. Вики с учудване забеляза, че всъщност Сюзан цялата грее. — Да не си бременна? — ахна тя.

— Да не си луда? — ахна в отговор Сюзан.

Вики с облекчение се засмя.

— Какво става тогава? Какъв е проблемът?

— Всъщност, няма проблем.

— Поради което първата ти работа сутринта бе да дойдеш да ме видиш в офиса ми?

— Мислех, че така ще е по-дискретно.

— А се нуждаем от дискретност, защото…?

— Не съм сигурна от къде да започна.

Не бе в характера на Сюзан да звучи двусмислено. Обикновено биеше право в целта. Това бе едно от нещата, които Вики най-много харесваше в нея. Не като Крис, която прекалено се срамуваше, за да изтъква своята гледна точка пред останалите, нито като Барбара, прословутият чар на която бе в това, никога да не изглежда напълно сигурна точно за какво става дума. Сюзан бе от онези рядко срещани хора, които ободряваха с това, че винаги казват каквото мислят и винаги мислеха каквото говорят.

— Как са момичетата? — попита Вики, давайки възможност на Сюзан да си събере мислите.

— Добре.

Ясно, не са момичетата.

— Оуен?

— Добре.

Още един е добре.

— Майка ти?

— Все същото.

— Съжалявам да чуя това. — Не е и майка й. — Продължаваш ли да си харесваш работата?

— Обичам си работата.

Вики сви рамене, което означаваше: не ми остана никаква възможност.

— Още някакви заплашителни обаждания от Тони?

— Напоследък не. А при теб?

— Не. Май се е поуспокоил, след като съдът му присъди временно попечителство.

Двете жени поклатиха глави в недоумение.

— Как стана така? Можеш ли да ми обясниш?

— Да пукна, ако знам — искрено призна Вики, все още ядосана от решението на съдията. — Май това, че всичките деца заявиха, че искат да останат с баща си, малко или много подписа работата.

— Задник — промърмори Сюзан.

— Лайнян шибан задник — доразви мисълта Вики. — Но ти не си тук за това — меко добави тя.

— Не.

— Ще ми кажеш ли, или да продължавам да гадая?

Сюзан пое дълбоко дъх и погледна към прозореца.

— Има един мъж.

Вики проследи погледа на Сюзан до прозореца. Как можеше от тук да види някого?

— Мъж? Къде?

Сюзан наведе глава и леко се засмя.

— Не. Нямах предвид…

— О — възкликна Вики, изненадана, че я свариха толкова неподготвена. Възможно ли бе Сюзан наистина да казва това, което си мислеше, че казва? — Искаш да кажеш… мъж?

Лицето на Сюзан се покри с естествена руменина, стана яркорозово.

— Мъж, различен от Оуен? — попита Вики, внимавайки да не направи грешни предположения.

— Мъж, различен от Оуен — повтори Сюзан и покри уста с ръце, сякаш да върне думите обратно.

— Ти имаш афера? — Вики се опита, но не можа да прикрие удивлението в гласа си.

— Не. Разбира се, че не — побърза да отговори Сюзан.

— Разбира се, че не — повтори Вики, мъчейки се да следва обратите в разговора. Сюзан се намираше в кабинета й от десет минути, а тя все още нямаше никаква представа защо бе тук, нито за какво говореше. — Не разбирам.

— Нуждая се от съвет.

— А аз от информация.

— Извинявай. Много ми е трудно.

— Имаме време. — Вики тайно хвърли око на часовника си. Един клиент щеше да дойде в осем и четирийсет и пет, но по дяволите, това тук бе по-важно. Ако се наложеше, клиентът щеше да почака.

— Има един мъж…

— В работата ли?

— Не!

— Добре — каза Вики, не напълно убедена. Отричането на Сюзан дойде малко по-бързо и малко по-развълнувано, отколкото трябваше. — Никога не е добра идея да си вадиш оная работа там, където си вадиш хляба.

— Моля?

— Джереми винаги казва: „Не бива да си вадиш оная работа там, където си вадиш хляба“. — Вики прогони от ума си мисълта за голия Майкъл Роуз. — Значи че…

— Работата и удоволствията не бива да се смесват.

— Именно. Така, къде срещна този мъж?

Сюзан се поколеба.

— Това има ли значение?

— Не зная. Ти ми кажи.

— Не мисля.

— Добре. Какво тогава?

— Не те разбирам.

Вики вдигна ръце, останала без търпение.

— Сюзан, по някое време ще трябва да ми кажеш нещо.

— Има един мъж, към когото установих, че съм много привързана.

— Добре.

— И не съм сигурна какво да направя по този въпрос.

— Какво искаш да направиш?

— Не зная.

— Мисля, че знаеш.

Сюзан събра ръце и закърши пръсти.

— Аз обичам съпруга си.

— Това няма нищо общо със съпруга ти.

— Няма ли?

— Освен ако не си влюбена в този мъж. Влюбена ли си?

— Мили боже, не! Не съм сигурна дори дали го харесвам.

Вики почти се изсмя. Понякога Сюзан можеше да бъде толкова наивна.

— Добре, срещнала си някого. Привлечена си от него. Искаш да спиш с него. Това ли е?

— Не зная дали искам да спя с него. Не зная какво искам. Просто…

— … си женена от дълго време — Вики продължи изречението й.

— Да.

— Нещата вече не са толкова вълнуващи, както едно време.

— Не че Оуен не се старае.

— Но този приятел те кара да се чувстваш специална. Слуша всяка твоя дума. Когато те погледне, коленете ти омекват.

— Никой преди това не ме е гледал така.

— Не го прави — каза Вики и изненада себе си повече, отколкото Сюзан. Канеше се да каже на приятелката си да се хвърли в това, да поразпусне, да се позабавлява. Да се присъедини към клуба. Вместо това каза точно обратното.

— Какво?

— Не го прави. — Господи, каза го отново. Какво й ставаше?

— Защо? Мислех, че ще ми кажеш…

— Че няма нищо? Така е. За някои хора.

— Но не и за мен?

— Не и за теб.

Сюзан гледаше така, като че ли не знае да плаче ли, или да се смее. Затова направи и двете.

— Погледни се. Още отсега плачеш, а дори не си направила нищо. Или си направила? — попита Вики, само за да е сигурна.

— Целунахме се.

— Това ли е всичко? Сигурна ли си?

Сюзан кимна.

— Добре, значи си целунала някого, който не е Оуен, това те е накарало да се разтрепериш и си си помислила, че може би ти се иска нещо повече, поради което си дошла да се консултираш със специалиста по взаимоотношенията между възрастни…

— Нямах намерение да те обиждам.

— Да ме обиждаш? Кой казва, че съм обидена? По дяволите, та аз съм поласкана.

— Просто имам нужда от съвет.

— Мисля, че искаш нещо повече.

— Какво?

— Мисля, че искаш разрешение.

— Разрешение ли?

— И аз няма да ти го дам — отговори Вики с твърд глас. — Ти не можеш да имаш афера. Ясно ли е? Върви си вкъщи при Оуен. Бъди добро момиче.

Сюзан скочи на крака.

— По дяволите. Уморих се да бъда добро момиче. През целия си живот съм била добро момиче!

— Ето защо сега е твърде късно да се променяш. Повярвай ми, не би искала да направиш това.

— Така ли?

— Да. Това, което ти се иска, е малко романтика, като в гимназията. Иска ти се да си държите ръцете, да правите дълги разходки и може би още нещичко в някоя кола, преди да си кажете лека нощ. Аз те познавам, Сюзан. На теб ти трябват меки целувки, не твърди пениси. Ще се почувстваш нещастна. На сутринта ще се мразиш. И ще бъдеш толкова смазана от чувството на вина, че най-вероятно ще признаеш всичко на мъжа си, което ще сложи край на брака ти, а той е един от добрите и аз няма да ти позволя да го прецакаш по какъвто и да е начин.

Сюзан се засмя и поклати глава. Какво още би могло да се каже? Вики беше права. И двете го знаеха.

— Понякога ме удивляваш.

— Понякога и сама себе си удивлявам. А сега се махай от тук, за да мога да удивлявам хората, които ми плащат, за да ги удивлявам. И не прави нищо глупаво — добави Вики, когато Сюзан се пресегна към вратата. — Ти си моят герой. Помни това.

Сюзан спря, обърна се, очите й бяха натежали от благодарствени сълзи.

— А ти си моят.