Джой Филдинг
Гранд авеню (25)

24.

— Би ли желала чаша кафе?

— Не, благодаря. — Сюзан се усмихна на Вики, която стоеше права до нея. Канареножълтият й костюм контрастираше на прекалено розовите стени и тъмночервената найлонова дамаска на мебелите в болничната чакалня. Августовското слънце се процеждаше през венецианските щори на прозорците и хвърляше тъмни сенки, подобни на райетата на зебра, по белия линолеум на пода. Купища изненадващо нови списания стояха по малките масички, пръснати из голямото помещение. Изкуствено получен студен въздух духаше в лицата им от няколкото близки вентилационни отвора. Сюзан се чудеше как е възможно в една стая да бъде едновременно твърде горещо, твърде студено и да не достига въздух. — Не мога да ти опиша колко много значи за мен присъствието ти тук. Зная колко си заета.

— Случи се лек ден — каза Вики.

Сюзан знаеше, че тя лъже и че сигурно е отложила няколко ангажимента, за да дойде.

— Как е тя? — попита Вики.

— Не е добре.

— Какво казват лекарите?

— Че не могат да направят нищо повече и че навярно няма да изкара седмицата. — Сюзан погледна към дългия болничен коридор към стаята, където спеше майка й, неузнаваема под зле стоящата й руса перука, която й купи Сюзан, когато косата й започна да пада. Операциите в продължение на години, хемодиализата и радиацията бяха смалили горката жена до по-малко от половината й тегло, бяха й отнели силата, от която се нуждаеше, за да се бори с безмилостно прогресиращия рак.

Вики кимна разбиращо и взе ръката на Сюзан в своята.

— Какво мога да направя за теб?

— Ти вече го правиш.

— Искаш ли да се обадя на някого? На брат ти и сестра ти…?

— Кени лети довечера. Все още събирам нерви да се обадя на Даян.

Сюзан си представи по-големия си брат и по-малката си сестра, костенурката и заека, както веднъж шеговито ги нарече майка им. Кени бе висок, набит и муден, докато Даян бе мършава, жилава и не бе в състояние да стои мирна повече от няколко минути. Докато Кени бавно и методично се придвижваше през различните етапи на живота си, Даян, с всичката си излишна енергия, изглежда, че вечно се въртеше в кръг. Избягва всичко, помисли си Сюзан, припомняйки си как сестра й бе избягала, когато тя се показа от водата, с крака, покрити с пиявици. В последвалите десетилетия тя не се бе променила много. Сестра й все още бягаше и от най-малкия намек за някаква неприятност.

— Последният път, когато говорих с Даян, тя каза, че много би искала да дойде да види мама — каза Сюзан на Вики, — но съм я улучвала в наистина лош момент за нея. Май луната или нещо такова, била в погрешната планета, не си спомням.

— Защо да не се опитам аз да й звънна сега? — предложи Вики.

Сюзан надраска лосанджелиския номер на сестра си на късче хартия, което намери в чантата си, подаде го на Вики и се загледа след приятелката си, която се отправи към телефонния апарат до по-отдалечената стена. Горката Вики, помисли си Сюзан. Няма представа какво я чака.

Даян бе от онези хора, които мислеха, че смъртта е заразна. Когато съпругът й почина неочаквано от сърдечен удар преди пет години, Даян изхвърли не само чаршафите, но и леглото. Тя тутакси обяви къщата им в Уестууд за продан и се премести в малко бунгало в Холивуд. Нямаха деца, защото тя винаги бе таяла убеждението, че ще умре при раждането; отказваше да лети, понеже бе абсолютно сигурна, че самолетът ще катастрофира; имаше дори предубеждение относно шофирането по мостове.

— Мисля, че лекарите не очакват тя да живее толкова дълго — Сюзан чу Вики да казва тихо в телефона. — Не, разбирам това. Просто…

Сюзан си пое дълбоко дъх, насили се да стане от стола, при което кафявите й памучни панталони, залепнали за найлоновата седалка, издадоха неприятен смучещ звук.

— По-добре да поговоря с нея — прошепна тя и протегна ръка за телефона. Вики може и да бе гений, що се отнася до справянето с хитри престъпници и умни прокурори, но никога не би могла да се оправи с някой като Даян.

— Знаеш, че наистина бих искала да съм там — взе да хленчи Даян веднага щом Сюзан каза „здрасти“. — Просто това е действителен лош момент за мен.

Правилно е да се каже действително, не действителен. Това е наречие, на Сюзан й се искаше да извика. Но вместо това каза:

— Не остана много време.

— Не си ли леко мелодраматична?

Сюзан винаги бе мразила думата леко. Трябваше да си прехапе езика, за да не закрещи.

— Тя от месеци е така — настоя Даян.

Сюзан чу пафкането от неизменната цигара на сестра си.

— Този път е различно.

— Как можеш да си толкова сигурна?

— Защото съм тук всеки ден.

— А аз не съм, това ли искаш да кажеш? За това ли е всичко?

— Отнася се за нашата майка — бавно произнесе Сюзан, представяйки си пепелта от цигарата на Даян, как застрашително виси от филтъра, после се прекършва и пада към пода, разпръсквайки се на прах във въздуха. — Която умира.

— Ще се оправи.

— По-зле ще стане.

— Говориш на инат.

— Говориш глупости.

— Затвори — нетърпеливо заповяда Вики изотзад. — Не си хаби силите.

— Кой е това? — ядосано попита Даян. — Да не би да ти каза да ми затвориш телефона?

— Даян, трябва да вървя.

— Виж, ще видя какво мога да направя — неохотно произнесе Даян и издуха пушек в ухото на Сюзан.

— Това би било чудесно — каза Сюзан и затвори телефона.

— Не е ли очарователна? — каза Вики.

Сюзан се засмя, мислейки за по-голямата си дъщеря.

— Предполагам, че във всяко семейство има по един такъв.

— Ариел продължава ли да ти създава проблеми? — попита Вики, сякаш бе проникнала в мозъка й.

Сюзан сви рамене и пак потъна в един от столовете.

— Не зная как го правеше майка ми. Тя винаги бе толкова спокойна, толкова честна. Не си спомням някога да е повишавала тон, когато е била ядосана. — Сюзан удивено поклати глава. — Толкова много се опитвам да бъда като нея.

— Просто бъди самата себе си.

— Аз вечно крещя. Не си спомням майка ми някога да ми е крещяла така, както аз крещя на Ариел.

— Това е, защото ти не си майка си, а Ариел не е ти. Това е съвсем различна динамика. Повярвай ми, обзалагам се, че майка ти доста е крещяла на Даян.

— Мислиш ли?

— Ти си чудесна майка, Сюзан. Престани да бъдеш толкова строга към себе си.

— Ариел ме мрази.

— Разбира се, че те мрази. Това й е работата.

Сюзан се усмихна с благодарност и се отпусна на Вики, когато тя я прегърна.

— Толкова се радвам, че си тук.

— Аз също. — Вики я целуна по косата.

Двете жени леко се залюляха, звукът от дишането им изпълни стаята. Постепенно Сюзан долови други гласове, осъзна присъствието на други хора — една двойка, която си шепнеше в ъгъла, един мъж, който преглеждаше статията за банските костюми в „Спортс илюстрейтид“, една жена, която се опитваше да чете книга, но очите й се замъгляваха от постоянния поток сълзи.

— Не съм сигурна, че ще се справя с това.

— Ще се справиш.

— Не съм готова да й позволя да си отиде.

— Не мисля, че децата изобщо някога са готови да позволят това на родителите си — съгласи се Вики и в гласа й прозвуча тъга, каквато Сюзан не бе чувала преди. — Знаеш ли, на мен действително ми се пие кафе. А на теб?

— Добре — отвърна Сюзан. — С двойна сметана. Без захар.

— Връщам се след няколко минути.

— Ще вляза при майка ми.

Сюзан проследи с очи Вики, докато тя изчезна от погледа й, после се изправи и тръгна надолу по тихия болничен коридор. Умът й отдавна бе свикнал с постоянните звуци на болницата — чуваха се звънци, колички се движеха по пода, разнасяха се съобщения по вътрешната уредба, пациенти стенеха зад полузатворени врати — така че сега почти не ги чуваше. Те се носеха покрай ушите й като трамвайна свирка в далечината.

Тя стигна до вратата на полусамостоятелната стая на майка си и бавно я отвори, изпълнена с боязън от това, което можеше да види.

— Здравейте, госпожо Анджър — обърна се към побелялата жена с миловидна физиономия на леглото до това на майка й и тя й се усмихна в отговор, макар че очите й гледаха празно като човек, който няма представа коя бе тя. — Здравей, мамо. — Сюзан потъна в един от двата стола пред леглото на майка си и бавно вдигна глава към нея, за да си даде време да се подготви за мъртвешката й бледност, за кожата й, толкова опъната на лицето, че сякаш щеше да се сцепи, за очите, изпълнени с болка и объркване. Но очите на майка й бяха затворени, а лицето отпуснато. Дъхът на Сюзан спря, тя се ослуша дали майка й диша и не долови никакъв звук.

Едва когато забеляза леко потрепване под болничните чаршафи, разбра, че майка й е все още жива. За да спре треперенето, Сюзан взе ръката под завивките в своята, макар че и тя трепереше, и целуна тебеширенобледото сухо чело, при което размести прекалено русата перука, застанала на върха на главата като барета. Сюзан си представи естествената коса на майка си, как всеки кичур винаги бе на мястото си, от едно къпане до следващото и не се нуждаеше от нищо повече, освен да бъде приглаждана с гребен. Косата на майка й бе едно от чудесата в детството на Сюзан, припомни си тя и се опита да намести перуката, без да безпокои жената. Облегна се назад в стола си, мъчейки се да се намести удобно.

— Кени лети тази нощ от Ню Йорк. Говорих и с Даян. Ще дойде колкото може по-скоро. Така че, горе главата. — Сюзан преглътна напиращите сълзи. — Знаеш каква е Даян, щом стане дума за болни хора.

— Даян ще идва? — попита майка й, без да отвори очи и без да мърда устни.

Дали Сюзан не си бе въобразила, че е чула нещо изобщо?

— Да, мамо, в този момент се опитва да го уреди.

— Трябва да съм много зле — каза майка й и устните й се извиха в усмивка.

— Не, всъщност се справяш доста добре. Докторът каза, че определено забелязва подобрение.

— Сюзан. — Майка й отвори очи, но не каза нищо, сякаш името на Сюзан бе изчерпало всичките й сили.

— Не искам да чувам нищо негативно. Знаеш какво казват — много е важно да мислиш позитивно.

— Те не страдат от постоянни болки — бавно прошепна майка й.

— Боли ли те сега, мамо? Искаш ли да ти намеря нещо за това?

Майка й бавно кимна. Сюзан незабавно позвъни на сестрата.

— Ще ти намерим нещо, мамо.

Няколко дълги минути по-късно на вратата се показа една сестра. Тя бе висока и ъгловата. Малки очила, без дръжки, се мъдреха на дългия й патрициански нос.

— Майка ми изпитва болки — каза Сюзан, опитвайки се да не звучи остро. Какво толкова се бавеше тази жена? — Има нужда от някакво успокоително.

— Ще се консултирам с доктора — каза сестрата и изчезна, преди Сюзан да успее да каже още нещо.

— Искаш ли малко вода, мамо? — Сюзан осъзна, че с майка си се чувства толкова безпомощна, колкото и с по-голямата си дъщеря. Майки и дъщери, помисли си тя. Има ли на света по-сложно, по-трудно взаимоотношение?

Сюзан напълни чаша вода от машината до леглото и я поднесе до напуканите устни на майка си. Тя послушно отпи, но Сюзан се съмняваше нещо да стига до гърлото й.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам, скъпа.

— Има толкова много неща, които искам да ти кажа.

— Имаш добра слушателка. — Майка й се опита да се усмихне, но вместо това лицето й се сгърчи.

Сюзан примигна, за да попречи на сълзите, опита се да успокои треперещата си брадичка. Можеше ли да каже всичко, което трябваше, всичко, което изпълваше сърцето й, без да се прекърши?

— Просто искам да ти благодаря — започна тя бавно. — За всичко, което си направила за мен. За това, че ми помагаше с децата. За това, че винаги бе до мен, когато имах нужда от теб. За това, че ме обичаш. За това, че толкова добре се грижеше за мен през целия ми живот.

По бузите на майка й бавно се стекоха сълзи.

Тя разбира, че се сбогувам, осъзна Сюзан.

— Искам да знаеш каква привилегия е за мен това, че те познавах — произнесе, плачейки вече открито. — Ти бе най-добрата майка, която едно момиче би могло някога да се надява да има. И аз толкова много те обичам.

— За мен бе удоволствие, скъпа — каза майка й, опита се да се усмихне, но вместо това изплака от болка.

Сюзан незабавно скочи на крака.

— Къде те боли, мамо?

— Навсякъде.

Сюзан нетърпеливо се огледа към вратата.

— Сестрата трябва да е тук всеки миг с лекарството. — Къде беше тази проклета жена? Какво я бавеше толкова? Ако не се появеше скоро, ако не се появеше на секундата, Сюзан щеше да напише гневно писмо до болницата. Не, забрави това. Щеше да напише статия в „Синсинати поуст“. Щеше да се погрижи темата да получи вниманието, което заслужаваше, дори ако това означаваше да съди болницата. Не биваше да принуждават пациентите да страдат ненужно. Не биваше майка й да прекарва последните си дни в непоносими болки.

Сякаш по команда, вратата се отвори.

— Слава богу — каза Сюзан. Само че не беше сестрата. Бе един санитар с количката с храна. Той бе нисък и черен, а главата му бе плешива и лъскава като топка за боулинг.

— Време е за вечеря — обяви той.

Сюзан си погледна часовника. Бе едва четири часът следобед.

— Ранно пиле рано пее — каза санитарят в отговор на въпросителния й поглед и отметна покривката от чиниите. — Я да видим, какво сте си поръчали, дами. Говеждо печено с вкусен кафяв сос за госпожа Анджър, и пиле с вкусен кафяв сос за госпожа Хил. Добър избор, дами — каза той и поднесе храната на съответните подноси. — И нека не забравяме битерлимона на госпожа Анджър, както и черешовия сок на госпожа Хил. Лично аз повече харесвам черешовия сок. Bon appetit. — Той махна с ръка, отдалечавайки се към вратата.

Няколко секунди Сюзан стоя и се взира в неапетитната храна.

— Хм, това не изглежда ли… ужасно — каза тя, неспособна да си криви душата. Това, че ракът бе стигнал до мозъка на майка й, не означаваше, че я е превърнал в идиот. — Как мислиш, мамо? Пие ли ти се черешов сок?

Отговорът на майка й бе остър писък на болка.

— Добре, това е. Къде е проклетата сестра? — Сюзан яростно погледна към вратата, а жалните стонове на майка й изпълниха стаята. — Опитай се да потърпиш, мамо. Отивам да доведа лекар. Веднага се връщам. — Тя изтича към вратата. — Веднага се връщам.

Тя хукна надолу по коридора към стаята на сестрите. До една масичка седяха три сестри и си бъбреха. Никоя не вдигна поглед, когато Сюзан се приближи.

— Извинете — каза тя и удари с ръка по масата, с което си осигури вниманието им. — Преди десет минути помолих една сестра за болкоуспокояващи. Майка ми е в агония.

— Бихте ли намалили тона, ако обичате? — обади се една от сестрите до масата.

— Бихте ли си надигнали задника, за да донесете нещо за болките на майка ми? — изстреля в отговор Сюзан.

Най-възрастната от сестрите стана, бавно се приближи до нея и внимателно заговори:

— Добре, а сега можете ли да се успокоите? Не искаме да плашим другите пациенти.

— Не ни пука за другите пациенти — каза й Сюзан. — Просто искаме малко морфин за майка ми.

— Моля ви, опитайте се да говорите по-тихо — помоли сестрата, чиято черна глава бе увенчана с подобна на парцал къса, къдрава оранжева коса. — Вашата майка е…?

— Розлин Хил. В стая 407.

Сестрата си погледна картона.

— На госпожа Хил е бита инжекция морфин в два часа следобед. Не й се полага друга преди шест.

— В този момент тя има болки.

— Съжалявам. — Сестрата постави картона на бюрото.

— Това ли е всичко? Съжалявате?

— Нищо не мога да направя.

— Искам да говоря с доктор Уъртман.

— Доктор Уъртман не е тук в момента.

— В такъв случай искам да говоря с друг доктор. С някакъв доктор.

— Аз вече говорих с доктор Зарб — изписука друга от сестрите, същата онази, с острите черти, която се бе отзовала на позвъняването й. Изглежда изтощена, помисли си Сюзан, но не си позволи да изпита съчувствие. — Той каза, че предпочита да изчака поне още един час.

— Така ли? А би ли предпочел да изчака още един час, ако той имаше рак?

— Моля ви, госпожо Хил…

— Казвам се Норман. Майка ми е госпожа Хил. Тя е пациентът и тя има рак. Този рак се разпространи от гърдата към лимфните възли, дробовете, гръбнака, а сега и към мозъка й. Тя си отива. И страда от невъобразими болки. А вие просто си седите тук и не правите нищо. — Сюзан безпомощно погледна към дългия коридор, по който отекна гласа й и очите й се замъглиха от сълзи. — Не мога да ви разбера. Майка ми умира. Каква вреда биха й нанесли малко повече болкоуспокояващи? Да не се боите, че ще стане зависима? Това ли е? Да не би да се страхувате, че ще умре като наркоманка?

— Сюзан? — Внезапно Вики се озова до нея. — Сюзан, какво има? Случило ли се е нещо?

— Майка ми е в ужасни болки, а никой не иска да й помогне.

— Ще се опитам да се свържа с доктор Уъртман — предложи третата сестра.

— Моля ви, опитайте се да се успокоите, госпожо Норман — посъветва я втората сестра. — Истерията ви няма да помогне на майка ви.

— Майната ти! — Сюзан хукна по коридора, ръцете й неистово се размахваха и тя без да иска бутна пластмасовите чаши в ръцете на Вики.

Вики я последва.

— Сюзан…

— Моля те, не ми казвай да се успокоя.

— Не се опитвам да те успокоя. Искам да спреш за малко.

Сюзан спря и пое дълбоко дъх.

— Съжалявам.

— За какво?

— Цялата те залях с кафе.

— Не. Повечето отиде на пода.

— Мислиш ли, че ще повикат охраната?

— Нека само се опитат — закани се Вики. Те стигнаха до стая 407 и влязоха заедно.

Майката на Сюзан лежеше на леглото, гърбът и вратът й бяха извити от болка, очите й плътно затворени, костеливите й ръце бяха сграбчили чаршафите.

— О, боже, виж я — прошепна Сюзан и закри уста с ръка. — Толкова я боли. — Тя приближи до леглото, срина се на стола и тихо заплака.

Майка й отвори очи и събра всичките си сили да повдигне глава от възглавницата.

— Какво има, миличка? — попита тя Сюзан. Тогава нов спазъм премина през тялото й и тя извика — силен, пронизващ писък, от който сестрите веднага дотичаха, както и един млад доктор, предписващ някакво лекарство. Сюзан с благодарност наблюдава как биха на майка й инжекция с морфин, усети как тялото й постепенно се отпусна, как бръчките на лицето й се увеличиха, като смачкана хартия в разтворен юмрук.

— Може би трябва да си идете вкъщи и да си починете — посъветва я младият доктор.

Сюзан поклати глава и силно се притисна до ръката на Вики.

— Сюзан?

— Да, мамо?

Но майка й вече се бе унесла. Сюзан се наведе към нея, намести й перуката, придърпа чаршафите под брадичката й. После отново потъна в стола си и загледа как диша майка й. Ръката на Вики лежеше на рамото й.

— Тук съм, мамо — прошепна тя. — Тук съм.