Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Grand Avenue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Джой Филдинг

Заглавие: Гранд авеню

Преводач: Снежинка Вакрилова

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Петекстон“

Редактор: Весела Люцканова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-94-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10408

История

  1. — Добавяне

23.

— Съжалявам, госпожо Хелъндейл, в кой ден от следващата седмица казахте, че бихте искали да доведете Чарли да го види доктор Маркус?

Крис видя как раменете на Емили Хелъндейл се повдигат и спускат в явно раздразнение.

— Казах, че по принцип ми е удобно в сряда следобед. — Тя гушна Чарли, миниатюрен бял пудел, в реверите на черното си боброво палто, дълго до прасците. Тонът й подсказваше колко й е неприятно, че се налага да повтаря. На четирийсет и няколко, Емили Хелъндейл имаше импозантно присъствие, висока и пълна, с къса тъмна коса и маслинен тен, издължени скули и нетърпимост към всякаква некомпетентност.

Мрази ме, помисли си Крис и докато вписваше името на Чарли в календара на доктор Маркус, реши, че чувството е взаимно.

— Ето — един часа в четвъртък, деветнайсти март 1992 година. — Разтреперана, Крис надраска информацията на едно картонче, опитвайки се да не обръща внимание на непрестанното звънене на телефона зад нея и подаде картончето на Емили Хелъндейл, която я гледаше така, сякаш бе пълен идиот.

— Сряда — поправи я Емили Хелъндейл с равен глас, подсказващ, че Крис не си струва повече усилията да се ядосва.

— Извинете. Вие наистина казахте сряда, нали?

— Три пъти.

— Да, много съжалявам.

Телефонът продължаваше да звъни. Крис се взря в него и втъкна зад ушите си няколко отпуснати краища на дългата си до раменете коса.

— Не мислите ли, че трябва да го вдигнете?

— Не. — Крис се насили да се усмихне и да не се разпищи. За коя се мислеше тази жена, че да й казва какво да прави?

— Не съм сигурна, че одобрявам тона ви — заяви Емили Хелъндейл.

— Съжалявам — побърза да се извини Крис.

— Може би трябва да поговоря с доктора относно хората, които е наел на работа.

— Може би трябва да го направите — съгласи се Крис и попълни друго картонче, после го затръшна на бюрото, без да вдигне очи. — Сряда. Осемнайсти март, 1992 година. Един часа. Приятен ден.

Емили Хелъндейл остана неподвижна до бюрото за няколко минути, сякаш премисляше възможностите си, после пъхна картончето в голямата си черна крокодилска чанта.

— Не забравяйте да промените датата в календара на доктора — хладно й напомни тя, докато се отправяше към вратата, а малкото кученце до шията й излая за довиждане.

— Няма ли някой да вдигне проклетия телефон? — и без това грубият глас на доктора изрева от една от задните стаи.

Крис кимна и си помисли, че с всеки изминал ден докторът започваше да звучи все повече като пациентите си. Не направи никакво движение да вдигне телефона. Какъв смисъл имаше? Вече знаеше кой е на другия край на жицата.

— Вдигни проклетия телефон. Вдигни проклетия телефон — достигна вик от средата на тясната чакалня.

— Тихо, Лидия. — Крис изшътка на величествения папагал, кацнал отгоре на клетката си. Лидия бе талисмана на кабинета, заядлив папагал, докаран тук за преглед преди шест месеца и оттогава изоставен.

— Тихо — повтори папагалът. — Тихо, Лидия. — Голямата птица взе да крачи напред-назад по клетката си, клатейки глава нагоре-надолу в неуловим ритъм.

— Какво прави? — попита едно малко момиченце откъм редицата черни кожени столове край стената. Бе на около осем години, с чип нос, покрит с лунички. То седеше и полюшваше в скута си малко сиво котенце. На детското му личице бе изписана загриженост като у възрастен. Майка му седеше до него, с глава, отпусната на бледорозовата стена, със затворени очи, под картина на лудуващ делфин.

— Просто малко се упражнява — каза Крис на червенокосото дете и се опита да прогони образа на Монтана на същата възраст.

Детето незабавно скочи на крака и отиде до клетката.

— Внимавай, понякога хапе — предупреди я Крис.

Момичето тутакси направи крачка назад, бледозелените му очи се разшириха като палачинки, то протегна ръце напред да предпази от беда котенцето си.

— Дали ще ухапе Флафи?

Би изяла Флафи на закуска, помисли си Крис, но не каза нищо, удивена в каква ранна възраст се задействаше покровителственият инстинкт, колко естествено ставаше това. Пак се опита да не мисли за Монтана, но както обикновено, дъщеря й бе навсякъде, образът й изпълваше всеки празен стол, сянката й падаше на прозорците като тежка завеса, очите й поглъщаха светлината от улицата, устните й изсмукваха въздуха в стаята като вода през сламка. Крис се почувства замаяна и слаба, почти не можеше да диша.

— Телефонът! — отново излая доктор Маркус.

— Телефонът — повтори Лидия и тръсна глава назидателно. — Телефонът. Вдигни проклетия телефон.

Крис затвори очи, опитвайки се да не вижда дъщеря си, пое дълбоко въздух и почувства как той прониква в дробовете й като режещ нож. После вдигна слушалката и пак я постави на мястото й, без да я доближи до ухото си.

— Защо постъпихте така? — попита момиченцето и очите й се разшириха още повече, заеха цялото й лице.

— Беше грешка.

— Откъде знаете?

Крис се засмя и не каза нищо. Какво можеше да каже?

— Дали ще отнеме още много време? — попита майката на момичето, а очите й все още си оставаха затворени.

— Надявам се, че не. — Телефонът отново започна настойчиво да звъни. — Тази сутрин докторът имаше спешен случай — продължи по-силно тя, за да заглуши звъна. — Едно куче, блъснато от кола. Това измести всичко останало. Съжалявам — извини се тя на другите двама души в чакалнята — един възстар мъж, който държеше на рамото си като бебе треперещата си немска овчарка и възрастна жена с бяла къдрава коса, която пееше тихичко на въздебелата си персийска котка. Никой от двамата не изглеждаше да е обърнал особено внимание. Вероятно бяха свикнали да чакат. Доктор Маркус имаше процъфтяваща, вечно натоварена практика. Вероятно това бе причината ветеринарят с вид на момче да я наеме, въпреки липсата й на опит.

Крис имаше късмет да си намери тази работа и отчаяно желаеше да я задържи. Какво си бе помислила преди малко? Ако не внимаваше, щяха да я уволнят. Щеше да се наложи да се обади на Емили Хелъндейл по-късно и да се извини за грубостта си. Не можеше да си позволи да бъде толкова разсеяна. Не можеше да подскача всеки път, щом телефонът звъннеше. Нито пък да отказва да го вдига. Пресегна се за него, но се поколеба. Моля те, нека да не е като последния път, помоли се тя, както правеше всяка сутрин, когато напускаше малкия си апартамент в приземието, за да отиде на работа. Моля те, не позволявай на Тони да ме намери. Моля те, накарай го да ме остави на мира.

Но той, разбира се, всеки път я намираше. И тя знаеше, че никога няма да я остави на мира. Без значение колко пъти се местеше — четири пъти само през последните шест месеца. Няма значение колко пъти си сменяше телефонния номер — поне шест пъти. Той въпреки всичко я откриваше, преследваше я, тормозеше я на работа и вкъщи, до такава степен, че Крис не можеше да спи, не можеше да се съсредоточи, не можеше да се справи и с най-леките задачи и в крайна сметка отчаяните й работодатели нямаха друг избор, освен да я отпратят. „Съжаляваме“ — казваха й те, достигнали предела на проявеното разбиране, с изчерпано търпение. — „Знаем, че вината не е твоя. Но имаме работа да вършим.“ Първата й работа бе на сервитьорка в закусвалня в стил „петдесетте“. Тони откри къде работи и започна да я следи до ресторанта и обратно, седеше кротко на някоя маса в ъгъла по време на дежурствата й, наблюдаваше всяко нейно движение с онази своя навъсена усмивка, онази ужасно изкривена гримаса, която казваше, че има големи планове за нея по-късно, докато накрая тя вече едва ходеше от маса на маса, спъваше се и вечно нещо разливаше.

След три месеца я уволниха.

(„Съжаляваме. Знаем, че вината не е твоя…“)

След това Барбара предложи Крис да започне работа в някоя висока сграда с охрана на входа. Накрая тя си намери такава работа, рецепционистка в рекламна агенция на дванайсетия етаж в една четиринайсететажна сграда с двайсет и четиричасова охрана, но я освободиха след четири месеца, понеже Тони започна да бомбардира офиса с безсмислени телефонни обаждания. („… но имаме работа да вършим.“)

Крис си издейства ограничителна заповед срещу Тони. Тя нямаше ефект. Нито пък втората, която му размаха в лицето, когато една вечер я преследваше до дома й след работа. Ограничителните заповеди не си струваха и хартията, на която бяха написани, каза й той. Куршумите бяха по-силни от хартията; юмруците имаха повече тежест от юридическите постановления. Ако ограничителните заповеди изобщо имаха някакъв ефект върху Тони, той бе да го ядосат още повече и да го подтикнат повече от всякога да превърне живота й в ад.

— Може да се наложи да го застреляш — просто каза Вики и Крис потърси по лицето й знак, че се шегува, но не откри такъв. — Не се безпокой — утеши я Вики. — Аз ще те защитавам. Няма да останеш и един ден в затвора. Обещавам ти.

Това ли бе решението, мислеше си сега Вики и се зачуди дали би могла да го направи. Той ми отне всичко: моите деца, моя дом, моето спокойствие. Но и това не му бе достатъчно. Никога нямаше да бъде. Ще танцувам на гроба ти, бе й казал веднъж. Ще танцувам на гроба ти, казваше й сега телефонът.

— Няма ли да вдигнете телефона? — попита момиченцето.

— Вдигни телефона — повтори на глас Лидия. — Вдигни телефона. Вдигни проклетия телефон.

— За бога, Крис. Какво става тук? — попита доктор Маркус, който се подаде от вътрешния кабинет и се приближи зад нея. Грабна телефона от поставката му и пое дълбоко дъх. — Ветеринарна служба „Мариемонт“ — измърмори той.

— Слава богу. — Крис чу някаква жена да възкликва. — От половин час звъня. Постоянно прекъсваше.

— Имаме проблеми с телефоните — бързо отговори доктор Маркус и малките му копойски очички й хвърлиха озадачен поглед. — Какво мога да направя за вас?

Крис потъна в стола си, отправи празен поглед към прозореца и се заслуша в успокояващия глас на доктора, който взе молива от ръката й и записа името на жената в календара си. Колко ли време й оставаше, преди да загуби и тази работа?

— Да, госпожо Нюман, съгласен съм, че е обезпокоително. Доведете Снагълс около четири часа и ще се опитаме да ви вмъкнем в графика. И още веднъж съжалявам за трудностите с телефона. — Доктор Маркус отново погледна въпросително към Крис. — Има ли някакъв проблем — меко попита той.

— Проблем? — изкрещя от върха на клетката си Лидия.

— Не, докторе. Съжалявам. Няма никакви проблеми — отговори Крис.

— Наред ли е телефонът?

Сякаш нарочно телефонът взе отново да звъни.

— Вдигни телефона — ясно заповяда Лидия. — Вдигни проклетия телефон.

Крис усети всички погледи обърнати към нея, докато вдигаше телефона.

— Ветеринарна служба „Мариемонт“ — със стържещ глас произнесе тя.

— Здравей, курво — каза познатият глас.

Крис пребледня и изпусна телефона на бюрото.

Доктор Маркус бързо го вдигна и поднесе до ухото си.

— Ало? Тук е доктор Маркус. Мога ли да ви помогна? — Настъпи секунда тишина. — Разбира се. Тук преглеждаме всякакви кучета. Кога бихте искали да дойдете? — Докторът нетърпеливо прерови страниците на календара си. — Следващият вторник в десет часа е добре. Вашето име, моля?… Смит? Е, това е доста лесно.

Възможно ли бе да е чула погрешно, зачуди се Крис. Дали въображението й не й играеше номера? Дали не започваше да чува несъществуващи неща?

— Името на кучето?… Монтана? — повтори доктор Маркус и сърцето на Крис бе пронизано от остър спазъм. — Интересно име. Май не съм чувал такова досега. — Той затвори телефона и се взря надолу към Крис, която отново имаше проблеми с дишането. — Може ли да поговорим за минутка, моля? Извинете ни само за миг — извини се той на чакащите. — Добре ли се чувстваш? — попита я, след като я въведе в една от стаите за прегледи. За миг Крис си помисли, че ще я преслуша със стетоскопа на врата си.

Тя се облегна на високата стоманена маса за прегледи по средата на малкото помещение, без да каже нищо. Какво можеше да каже?

— Крис, какво има? Не си ли добре?

Тя забеляза загрижеността в кафявите, изпъстрени със златни точици очи на доктор Маркус и разпозна същото изражение като на мъжете, които я бяха уволнявали от предишните й работи. След седмица-две загрижеността щеше да отстъпи място на практичността.

— Съжалявам. Бих искал да не ми се налагаше да правя това — чуваше го вече да казва, — но имам работа да върша.

— Може би е най-добре да си починеш през останалата част от деня. Катлийн може да поеме твоята работа. — Той кимна с квадратната си челюст към задните стаи, където неговите сестри успокояваха пациентите. — Иди си вкъщи, наспи се добре и да се надяваме, че на сутринта ще се почувстваш по-добре.

Крис поклати глава. Утре сутрин щеше да е още по-зле. Днес бе само началото. Първият нов ден на Тони от добре организираната му кампания на терор. Първият ден от остатъка на живота й, помисли и почти се засмя. Тони бе сатана. Бе й дал почти три месеца този път, три месеца да свикне, да се отпусне, да се почувства удобно в новото си обкръжение. Цели две седмици повече, отколкото последния път. Две седмици, през които тя постепенно спря да се стряска от сянката си, две седмици, през които бе започнала отново да се чувства като човешко същество, да усети нещо подобно на надежда за нормален живот.

И тогава — телефонът бе започнал да звъни още щом прекрачи прага на офиса тази сутрин в осем часа. „Ветеринарна служба «Мариемонт»“ — бодро бе произнесла тя. Слънцето блестеше. Оставаше една седмица до пролетта. Бе време за нов оптимизъм, за ново начало.

— Здравей, курво — дойде разтърсващият отговор.

— Може би не трябва да идвам утре — каза сега Крис, изтиквайки неохотно думите от устата си, с очи, пълни със сълзи. Тя обичаше работата си, обожаваше животните. Бе започнала да си мисли дори да спести достатъчно пари и да се върне в училище, за да се изучи за помощник-ветеринар.

Кого заблуждаваше, горчиво си помисли Крис. Беше почти на четирийсет. За нея бе твърде късно да се връща в училище, твърде късно да стане нещо друго, освен това, което си беше, а то бе едно нищо. Нима Тони не й бе повтарял тъкмо това в продължение на години?

— Мислиш, че се разболяваш ли? — Доктор Маркус протегна ръка и провери челото й за температура.

— Не съм болна — каза тя и по бузите й потекоха сълзи. — Съжалявам. Не мисля, че мога да продължа да работя тук. — Помисли си, че този път би могла тя да го каже. Да спести на добрия доктор неудобството. Да му спести грижите. Така просто ускоряваше неизбежното.

— Какво има, Крис? Мога ли с нещо да ти помогна?

— Благодаря ви, доктор Маркус. Не, нищо не можете да направите. — Никой нищо не може да направи. — Моля ви, разберете ме. За всички ще бъде по-добре, ако напусна.

Крис забеляза как по озадаченото лице на доктора се мярна нерешителност. Дали да се опита да я предразположи и да открие какво не бе наред, или да остави нещата така, да приеме, че тя е една грижа в повече, да я освободи, преди да му е причинила още някакви неудобства?

— Както искаш — каза след известна пауза.

Крис тъжно се усмихна. Така бе по-добре. Щеше да си намери друга работа, да се надяваме, че щеше да си осигури още месец-два, преди Тони да я открие отново. Може би беше време да помисли дали да не се премести в друг град и там да започне нов живот.

Живот, без децата си.

Живот, без приятелките си.

Само дето тя нямаше деца. Вече не. Рауди я бе сритал последния път, когато се опита да го вземе в ръцете си. Уайът отказваше да й говори и дори да я погледне. От почти две години не бе виждала Монтана.

Не, тя нямаше деца.

А приятелките й бяха заети със собствения си живот. Вики бе претрупана от работа; от ден на ден тя ставаше все по-известна; Сюзан наскоро бе публикувала няколко статии в „Синсинати поуст“ и бе поканена да изнесе основния доклад на симпозиум, посветен на секса и работното място; Барбара бе заета с планове за сватба през есента.

Барбара, помисли си Крис и се усмихна през сълзи. Изтри ги и споменът за устните на Барбара върху нейните отново оживя, въпреки изминалото време. Възможно ли бе през цялото време Тони да е бил прав за нея? Някъде в изкривеното си съзнание да е попаднал на истина, за която дори тя не си даваше сметка?

Крис сви рамене. Какво значение имаше? Явно бе, че Барбара не страда от подобно объркване. След шест месеца тя щеше да се омъжи за чудесен и грижовен мъж. Каквото и просветление да бе изпитала Крис онази нощ у Барбара, то си беше само нейно. Целувката, която си бяха разменили с Барбара, бе колкото неочаквана, толкова и кратка. Но тъкмо тази целувка, повече от всичко друго, бе подпечатала съдбата на Крис. Тя си призна, че бе пресякла някаква линия; нямаше връщане назад.

Бе изненадала всички, особено Тони, но най-много себе си. В началото всички очакваха да се върне при него. Самият той се държеше разкаяно, пращаше й купища цветя, често и многословно се извиняваше. Това бе само на шега, опитваше се да я убеди. Тъкмо се готвел да отвори вратата, когато тя изчезнала. Сигурен бил, че тя ще види смешното в ситуацията, че по-късно ще се смее на това. Ей, помниш ли, когато те изхвърлих навън, на вледеняващия студ, само по бельото ти на Супержена?

Но на Крис не й бе смешно и тя не се върна у дома. „Никога повече няма да видиш децата си“ — бе я заплашил той и бе спазил обещанието си. Крис потръпна, щом си припомни изражението на лицето на Монтана, когато отвратена се отвърна от майка си, застанала почти гола на снега, молеща да я пуснат вътре, за да бъде тормозена още повече. Крис никога повече не искаше да види това изражение на ничие лице.

Толкова съм уморена, помисли си тя сега, борейки се с импулсивното желание да се свие на стоманената маса и да заспи. Уморена да бъде обект на презрение и подигравки, на съжаление и загриженост. Уморена от изтощеното изражение по лицата на приятелките си. Уморена да ги уверява, че е добре. Уморена да се мести от един ужасен тесен апартамент в друг. Да свиква с работа, за която знае, че не може да задържи. Уморена вечно да се озърта през рамо. Да живее в страх. Да бъде разочарована. Да бъде сама. Уморена да бъде уморена.

Какво чакаше още?

Отговорът бе толкова прост.

— По дяволите — прошепна тя, внезапно намерила отговора.

— Доктор Маркус — извика една от сестрите и Крис осъзна, че докторът все още е до нея.

— Веднага се връщам. — Доктор Маркус се поколеба, сякаш се досещаше за мислите й.

— По-добре вървете — каза му Крис. — Не се тревожете за мен. Ще се оправя.

— Сигурна ли си?

— Благодаря ви за всичко.

Крис остана абсолютно неподвижна по средата на стаята в продължение на няколко секунди, след като докторът излезе, после бързо отиде при шкафовете до стената и взе да ги отваря по ред, докато не откри лекарството, което търсеше. До каква степен се различаваха приспивателните за животни от тези за хора? Сигурно цяло шишенце от едните ще е толкова смъртоносно, колкото и такова от другите. Тя пъхна в джоба си една, после още една кутийка с хапчета. Какво толкова, по дяволите? Трябваше да е сигурна. Може би в следващия си живот щеше да се преобрази в малкото като играчка пуделче на Емили Хелъндейл.

Крис се върна до бюрото да си вземе палтото и чантата и с учудване намери там Емили Хелъндейл да стои и да я чака.

— Бих искала да ви се извиня — започна Емили Хелъндейл.

— Да се извините?

— За моята грубост и нещата, които наговорих.

— Наистина, няма нужда.

— Следващата сряда съм заета — глуповато заяви Емили Хелъндейл. Мъничката главица на Чарли се показа от пазвата на разкошното й черно боброво палто. — След всичката тази шумотевица, която вдигнах за това, че сте объркали дните, се оказа, че напълно съм забравила за срещата, която трябва да председателствам в сряда. Спомних си, едва когато стигнах до колата.

Крис се усмихна.

— Катлийн ще се погрижи — каза тя и се наметна с кафявото си палто, а Катлийн я замести на бюрото.

— Доктор Маркус каза, че напускаш? — попита я Катлийн, сякаш бе разбрала неправилно.

— Напускате ли? — повтори Емили Хелъндейл.

— Напускате ли? — високо повтори Лидия от върха на клетката си.

— Надявам се не заради нещо, което съм казала! — възкликна Емили с нарастващ ужас и вдигна облечената си в ръкавица ръка към гърдите. Малкият бял пудел тутакси се захвана да я ближе.

— Не — бързо каза Крис. — Повярвайте ми. Вие нямате нищо общо със случилото се.

— Какво се е случило? — попита Емили.

Телефонът започна да звъни. Катлийн го вдигна при първото позвъняване. — Ветеринарна служба „Мариемонт“.

Крис затаи дъх, усети как кръвта се стича в краката й.

— Ало? Ало? Има ли някой? — Катлийн сви рамене и постави слушалката. — Вероятно е грешка.

Крис грабна чантата си.

— Трябва да вървя.

Тя бе наполовина изминала улицата, когато усети нечия длан на лакътя си.

— Какво искаш от мен? Ти спечели! Предавам се! Не можеш ли просто да ме оставиш на мира? — Завъртя се, без да е сигурна какво щеше да види най-напред — Тони, или юмрука му да размазва лицето й.

Вместо това видя Емили Хелъндейл.

— О, извинете. Взех ви за някой друг.

— Същият някой, който звънеше цял следобед ли?

Крис не каза нищо, не можеше да се довери на гласа си.

— Изпуснахте тези, когато излизахте — каза й Емили и извади от джоба на бобровото си палто кутийка приспивателни.

Очите на Крис се разшириха от уплаха.

— Мисля, че чаша кафе ще ви дойде добре — каза Емили.

Крис реши, че се намира по средата на нервна криза, че Емили Хелъндейл и малкият бял пудел до гушата й не съществуват и че може да приеме каквото и да й предлагаше този призрак.

— Ще идем у нас — каза Емили.