Джой Филдинг
Гранд авеню (23)

22.

— В началото си мислех, че е чудесна — говореше на притихналата зала Питър Басет. — Може би работата й не беше на нивото на професионалните стандарти, но тя бе интелигентна, ентусиазирана, пълна с идеи и аз си помислих, че ще се научи. Освен това, очевидно бе, че си пада по мен. Предполагам, че съм се почувствал поласкан. Вижте, зная, че бе глупаво. Не се гордея с това, което съм направил — аз съм женен мъж. Но инициаторът бе Сюзан, не аз.

Сюзан прочисти гърло, втренчи се в скута си и пак си прочисти гърлото. О, боже, помисли си тя и погледна за помощ към Вики. Но Вики само се усмихна с онази нейна малка полуусмивка, която изобрази още щом започна прослушването, и не каза нищо.

Трябваше ли да си дава този дяволски вид, че се чувства напълно удобно, зачуди се Сюзан. Макар че защо да не се чувства удобно? Тя бе в свои води. На Вики й харесваше, че се намираха в голямата заседателна зала на най-голямата юридическа фирма в Синсинати, заобиколени от скъпи картини и великолепни гледки. Тежката дъбова маса, около която бяха насядали, заемаше почти всичките дванайсет метра на стаята, а шестнайсетте стола с високи облегалки в есенни цветове вероятно струваха повече, отколкото бе струвало на Сюзан да обзаведе цялата си къща. Съпругът й, видимо вдълбоченият Джереми Латимър, бе заобиколен от трима високоплатени, безупречно облечени адвокати със сериозни изражения и всички очакваха да видят какво ще направи Вики.

Какво правеха тук? Как бе допуснала да се стигне толкова надалеч?

— Ще съдим копелето! — заяви Вики, когато Сюзан я запозна с цялата истина за случилото се между нея и Питър Басет.

— Какво!

— Нарича се сексуален тормоз и ако това не е идеален пример за подобно нещо, не зная какво друго е.

— Не можем да го съдим — бе възразила Сюзан.

— Защо не?

— Ами, като начало, това означава да съдиш собствения си съпруг. Списанието е негово.

— И какво от това?

— Такова, че то е наречено на твое име. Тук няма ли малък конфликт на интересите?

— Не и ако ми повериш да защитавам твоите интереси.

— Моите интереси не са ли противоположни на твоите?

— Джереми и аз не сме впрегнати един за друг. Той е голямо момче. Може сам да се грижи за себе си.

— И все пак, какво ще каже, ако го зашлевиш с един съдебен процес?

— Шегуваш ли се? Той не би могъл да си купи този вид популярност и с пари. Всеки миг ще му носи наслада.

— Но…

— Но какво?

— Но аз не съм съвсем невинна. Позволих на Питър да ме целуне.

— Да, и затова ще ти дамгосат алена буква А на челото — безстрастно произнесе Вики. — Хайде, Сюзан. Ти не си използвала тази целувка, за да го шантажираш да спи с теб. Ни повече, ни по-малко, Питър Басет те е заплашил, че ще те уволни, ако не спиш с него. Не виждам да ти е оставил някакъв избор.

— Наистина ли мислиш, че имаме шансове?

— Нека веднага да изясним едно нещо. Никога няма гаранции, ако отидеш на дело. И този случай няма да е лесен да се спечели.

— Тогава защо да рискуваме?

— Защото следващата жена, която този негодник вземе да тормози, може да бъде собствената ти дъщеря — просто каза Вики.

След това не го обсъждаха повече.

Пет месеца, след като това се случи, Анита Хил повдигна обвинения срещу Кларънс Томас, те направиха сексуалния тормоз горещата новина на деня и изтикаха делото на Сюзан на първите страници на вестниците.

— Голям късмет — обяви Вики. — Ударихме джакпота.

— Късмет? — възрази Сюзан. — Как можеш да кажеш това? Нямам работа. Мъжът ми почти не ми говори. Няма случай да отворя вестник и да не видя голямото си дебело лице на снимка. Никое жури няма да повярва, че не аз съм се натискала на Питър.

— Мисля, че си красива на снимката. Освен това, вярвай ми. Този случай никога няма да влезе в съда.

— Благодаря ви, господин Басет — каза адвокатът му. — Госпожо Латимър, сигурен съм, че имате някои въпроси към моя клиент.

В отговор Вики бръкна в куфарчето си, извади оттам малък черен предмет и внимателно, но демонстративно го постави по средата на дългата маса. Натисна един бутон на миниатюрния касетофон, облегна се назад в стола си и се усмихна на Сюзан.

Сюзан затаи дъх и зачака да чуе звука от отваряне и затваряне на далечна врата.

— Добре, добре, я да видим какво имаме тук — произнесе мъжки глас.

Всички в стаята се обърнаха към Питър Басет.

— Какво, по дяволите, е това? — гневно попита той.

— Завърших статията за лечението чрез замяна на хормони — Сюзан движеше устни заедно с гласа си на лентата. — Зная, че нямате търпение да я видите.

— Що за игрички си играем тук, господин съветник? — попита най-старшият от тримата адвокати на Джереми Латимър и незабавно скочи на крака.

— Седни си на мястото, Остин — твърдо каза Джереми и солидният мъж, по-възрастен от него, тутакси направи каквото му бе казано.

— Възразявам на това — заяви най-младият адвокат, ръцете му се размахваха в няколко посоки едновременно, сякаш не бе съвсем сигурен точно на какво възразява.

— Спести ни театралностите, Том — сухо го скастри Джереми. — Не се намираме в съда. Нека чуем проклетото нещо.

Всички погледи бързо се върнаха на малкия касетофон и се вторачиха в него, като че ли бе голям телевизионен екран.

— Какво ще кажеш да разгледаме това в заседателната зала — произнесе безплътният глас на Питър Басет. Спокойният му баритон изпълни стаята и привлече всички слушатели. — Това не те притеснява, нали?

— Ти си била с жици? — драматично попита Питър с глас, преизпълнен с възмущение.

Сюзан не му обърна внимание и погледна към Вики.

Вики се засмя. Идеята бе моя, говореше усмивката й.

— Това законно ли е? — попита той.

— Млъкни, Питър — каза Джереми Латимър.

Питър Басет потъна в стола си и затвори очи. В този момент в стаята се възцари тишина, тежка като черен дим.

И тогава:

— Не желая никакви проблеми, Питър. Моля те, би ли могъл просто да ме оставиш да си върша работата?

— Точно в този момент работата ти е подложена на голям риск. — Думите, изплюти от касетофона, сякаш изпръскаха всички, които слушаха, като отрова от зъбите на кобра. — Надявах се, че ще се вразумиш. Аз те харесвам, Сюзан. Много те харесвам. Мислех, че и ти ме харесваш. Мислех си също, че ти харесва да работиш тук.

— Мисля, че ще намериш статията за повече от задоволителна.

— Аз пък мисля, че ще я намеря за твърде незадоволителна.

— Ако поне я погледнеш…

— Убеди ме да го направя.

— Какво?

— Убеди ме да я погледна.

— Питър, моля те. Не може ли просто да прекратим това, преди да е станало твърде късно?

— Да не си мислиш, че можеш просто да ми се фръцкаш тук, да въртиш този великолепен задник пред мен и аз да не реагирам по начина, по който всеки американец с гореща кръв би реагирал, начин, който и на самата теб ти харесва?

— Искрено съжалявам, ако с нещо съм ти създала погрешни впечатления — каза Сюзан с глас, пълен със сълзи.

— Много повече ще съжаляваш, като се наредиш на опашката за безработни.

— Сериозно ли говориш? — попита след известно мълчание Сюзан. — Наистина ли ще ме уволниш, ако не легна с теб?

— Ще лежиш, на каквото си постелиш — многозначително произнесе Питър Басет.

Сюзан си спомни как той вдигна ръце, сякаш се предава, сякаш казва: следващият ход е твой.

— Моля те, не прави това — умоляващо произнесе тя за последен път.

— Считай го за направено. Уволнена си, госпожо Норман. Ще повикам охраната да те съпроводи до изхода.

Вики се наведе и изключи касетофона. Тишината се просмука в стаята като отровен газ, толкова наситена, че заплашваше да експлодира с първата произнесена дума.

— Някой иска ли да прослуша лентата отново? — със сладък глас попита Вики, но все пак успя да не прозвучи самодоволно.

— Благодаря. Мисля, че чутото бе напълно достатъчно. — Разгромът се примесваше с трудно прикривана гордост, докато Джереми Латимър се мъчеше да не се усмихне на жена си. — Приемете искрените ми извинения, госпожо Норман — започна той и кимна по посока на Сюзан, — за мъките и неудобствата, които очевидно сте понесли.

Сюзан кимна с благодарност, устните й трепереха, а очите й се изпълниха със сълзи.

— Защо не направим малка почивка — предложи той, когато Вики прибра обратно касетофона в куфарчето си. — Да се срещнем пак тук в, да кажем, три часа? — Джереми огледа залата. Всички глави около масата закимаха нагоре-надолу подобно на ония животинки играчки, които хората слагат на задното стъкло на колите си. — Това ще даде време на мен и колегите ми да постигнем някакво споразумение, което се надявам да удовлетвори всички ни.

Вики тутакси скочи на крака.

— На мен ми звучи добре.

Сюзан усети как я дърпат за лакътя, изправи се несигурно, главата й неочаквано се замая. Нима този кошмар най-накрая свърши? Можеше ли вече да се върне на работа и да си продължи живота? Наистина ли всичко приключи? Тя се хвана за масата. Мили боже, нима щеше да припадне?

— Определено умирам от глад — каза Вики, докато насочваше Сюзан към коридора, а тежката дъбова врата се затваряше зад тях.

— Чувствам се малко замаяна — прошепна Сюзан и тежко се облегна на отсрещната стена.

— Малко шампанско ще свърши работа. — Вики се изсмя с кратък енергичен изблик, като кучешки лай.

— Шампанско?

— Шампанско — повтори Вики и пак излая, после помъкна Сюзан надолу по дългия коридор. — Ние победихме, скъпа. Време е да празнуваме.

 

 

— Добре, колко човека ще дойдат?

Сюзан спря за миг да рови в кухненските чекмеджета, където търсеше свещи, изгорели по-малко от две трети, и взе да брои на глас хората, поканени на вечеря:

— Чакай да видим. Ти, аз, Ариел, Барбара и Трейси, Вики и Кирстен, Крис…

— Монтана?

— Монтана имаше други ангажименти. — Очевидно Монтана й бе затворила телефона в момента, в който чу гласа й.

— Как стана така, че татко няма да вечеря с нас? — попита Уитни.

— Твърде много жени — отговори Сюзан с надежда, че лъжата ще задоволи дъщеря й, която бе доста умна за своите почти тринайсет години. Уитни бе висока и слаба, и с всеки изминал ден ставаше все по-красива. Имаше очите на баба си, осъзна Сюзан и собствените й очи незабавно се изпълниха със сълзи. Тя се обърна, престори се, че е погълната от търсенето на неизползвани свещи.

— Да не сте се скарали с татко?

— Не. Разбира се, че не.

— Тогава защо не си говорите вече?

— Говорим си — неуверено възрази Сюзан, но изглежда дори и солидното споразумение, което бе постигнала, не бе достатъчно да компенсира наранените чувства и его на Оуен. Тя потръпна като се сети за онази ужасна сцена, когато най-накрая му призна цялата истина за случилото се.

— Ти си го целунала? — бе попитал Оуен, а лицето му изобразяваше смесица от болка и объркване.

Позволих му да ме целуне, едва не го поправи тя. Не го спрях. Но не каза нищо, понеже нищо от това не бе цялата истина.

— Да — бе всичко, което отговори и видя как болката се затаи дълбоко в очите на мъжа й. — Глупаво беше, зная. Не означаваше нищо за мен. — Наистина ли бе казала това?

— Какво става, Сюзан? — простичко бе попитал той в отговор. — Променили ли са се правилата?

— Разбира се, че не — увери го тогава тя, твърдеше, че я била обхванала временна невменяемост, кълнеше се, че подобно нещо никога повече няма да се случи и отново, и отново му повтаряше колко много го обича, колко високо цени техния брак. Молеше го за прошка. Най-накрая, след хиляди молби, след много сълзи и от двете страни, той каза, че разбира, но Сюзан виждаше, че не е вярно.

Уитни беше права, осъзна сега Сюзан. През последните няколко месеца разговорите със съпруга й ставаха все по-кратки и официални, докато стигнаха границата с нищото. Вече почти не можеше да го гледа в очите, толкова ясно се отразяваше в тях предателството й.

Не че го обвиняваше. Той имаше всичкото право да се чувства наранен и обиден. Вестниците надминаха себе си с новината, че Вики съди собствения си съпруг за сексуален тормоз. Ако не бяха се споразумели, ако действително бяха отишли в съда, ако всички сензационни подробности излезеха наяве… Сюзан потръпна. Оуен може и да проявяваше разбиране и подкрепа, но той също така бе и твърде горд. И много разочарован.

Тя го бе измамила.

Вики й каза да му даде време. Оуен я обичаше; в края на краищата щеше да му мине.

Разбира се, но какво знаеше Вики? Нима не беше я уверила, че ще се върне на работа? „Съжалявам, Сюзан, но ти нали не очакваше да те наемат отново, след като си ги съдила? Искам да кажа, че за тях ти, как да кажа, създаваш проблеми“ — бе добавила с многозначителна усмивка.

Предполагам, че е така, даде си сметка Сюзан и поклати глава в удивление. С един бърз поглед огледа стаята: кръгла орехова маса стоеше под модерен полилей от месинг и стъкло. Тя бе обградена от осем виненочервени стола с високи облегалки; до две от млечнобелите стени стояха два еднакви скрина; камина, никога неизползвана, независимо от добрите намерения и уверения на Оуен; набраните завеси с цвят на слонова кост бяха дръпнати и хванати с големи панделки от двете страни на обширния прозорец, гледащ към улицата, сякаш бяха рамка на дърветата, загубили вече почти всичките си листа, запазили само малко червени, оранжеви и жълти, а предишната им пищност бе повехнала или опадала на земята. Сюзан отново си помисли за майка си, която лежеше бледа и прекомерно отслабнала под грубите избелели болнични чаршафи и с живота я свързваха само системата от тръбички и едната воля за живот.

Тя грабна две тъмночервени свещи, от които бяха останали само къси угарки, и ги забучи в чифт елегантни свещници. После подреди хубавите си кристални чаши на масата, а Уитни донесе приборите. Не искаше да мисли нито за майка си, нито за Оуен, нито за трудностите около намирането на нова работа. Слава богу, Питър Басет бе в още по-лошо положение. Той не само бе уволнен по най-бързата процедура и публично унизен, но и жена му го напусна, заедно с трудните им тийнейджъри и семейното куче.

— Мислиш ли, че трябва да се преоблека?

— За какво? Хубава си така.

— Толкова си мила.

— Кой е толкова мил? — Гласът бе мрачен, някак заплашителен, също като петнайсетгодишното момиче, на което принадлежеше. Ариел бе облечена изцяло в черно, какъвто бе обичаят й напоследък, в несресаната й коса наскоро бяха нанесени тъмночервени кичури, устните й приличаха на кървава рана. — Възможно ли е да става дума за извънземното?

— Не започвай пак — предупреди я Сюзан.

Ариел хвърли свиреп поглед на току-що приготвената за вечеря маса, сякаш тя нарочно бе предназначена да я дразни.

— Какво става тук?

— Малко женско парти — обясни Сюзан. — Казах ти за него миналата седмица. Крис, Вики, Кирстен, Барбара, Трейси…

— За отпразнуване на твоята победа ли? — Гласът на Ариел потрепери от раздразнение. Вече многократно се бе оплакала на майка си, че нейният процес я е превърнал в посмешището на класа.

— Не, всъщност не. Просто мина доста време, откакто сме се събирали всички заедно и си помислих, че…

Ариел направи такава физиономия, сякаш някой се бе оригнал.

— Мен не ме брой.

— Какво?

— Няма начин да вечерям с Трейси Ейзингер — подигравателно изрече Ариел.

— Че какво й е на Трейси? Тя е чудесно момиче.

— Тя е откачалка.

— Не е откачалка.

— Просто ей така си седи с тъпата си усмивка през цялото време.

— И от кога е откачено да се усмихваш?

— Прилича на някоя от ония восъчни кукли на Мадам Трюсо.

— Тюсо — поправи я Сюзан.

— Какво?

— Тюсо, не Трюсо^[1]. Трюсо е нещо, което си носиш, когато се жениш.

— Зная какво е трюсо — изстреля Ариел, а бледите й бузи почервеняха от ярост.

— Барбара среща ли се все още с онзи човек? — прекъсна ги Уитни.

— Хауърд Кърбъл — каза Сюзан, благодарна за нарочната намеса на дъщеря й. — Да, срещат се.

— Мислиш ли, че ще се оженят?

— Възможно е.

— И тогава тя може да си има едно Тюсо — безстрастно заяви Уитни.

Сюзан се разсмя.

— На мен ли се смееш? — обвинително попита Ариел.

— Не, разбира се, че не — отговори Сюзан, уморена, преди още вечерта да е започнала. Ариел постепенно я бе накарала да се чувства така. — Това бе просто майтап.

— Самата Уитни е един майтап.

— Достатъчно.

— Тя и Трейси би трябвало да са сестри.

— Казах достатъчно.

— Трейси наистина е малко откачена, мамо. — Изненадващо, но този път гласът бе на Уитни.

— Какво?

Уитни сви рамене.

— Как става така, че на нея не й крещиш като ти казва такива неща? — поиска да знае Ариел.

— И на теб не ти крещях.

— Винаги ми крещиш.

— Никога не ти… — Не хапи. Не хапи. Не хапи. — Нека просто да оставим това. Става ли?

— Добре — каза Ариел. — Понеже излизам.

Усмивката на Сюзан мигом угасна.

— Какво искаш да кажеш с това, че излизаш?

— Имам си други планове.

— Какви по-точно?

— От типа „не е твоя работа“.

Сюзан няколко пъти си пое дълбоко дъх и мълком преброи до десет поне дванайсет пъти, преди да отговори.

— Никъде няма да ходиш, млада госпожице. А сега, защо не ни помогнеш с подреждането на масата?

В отговор Ариел излезе в коридора, отвори вратата на гардероба и започна да си облича палтото.

Сюзан незабавно се озова до нея.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Казах ти, че излизам.

— А аз ти казах, че оставаш.

Ариел поклати глава и напъха ръце в ръкавите на старото черно палто, което бе взела от някакви дарения.

— Тогава си имаме проблем.

Сюзан набързо предприе друг подход:

— Виж, Ариел, просто го направи заради мен тази нощ, а? Наистина с нетърпение очаквах всички да се съберем заедно. Сигурна съм, че би могла да понесеш Трейси за една нощ.

— Не — твърдо заяви Ариел.

— Хайде, скъпа. Толкова неразумно ли е това, за което те моля?

— Да. — Ариел отвори входната врата. Вътре нахлу вихър студен нощен въздух.

— Остави я да върви — провикна се от трапезарията Уитни. — Ако не е тук, може и наистина да си прекараме добре.

Има нещо вярно, даде си сметка Сюзан и отстъпи назад. Защо толкова настояваше Ариел да си остане вкъщи? За да й се мръщи цяла вечер? Да обижда сестра си и да не обръща внимание на гостите? Да насажда мрачното си настроение на цялата маса като заразна кашлица? Остави я, повтори си наум тя. Остави я да си върви. Сюзан отстъпи назад в коридора, а Ариел излезе и затвори вратата след себе си.

— Така е по-добре. — Уитни се усмихна на майка си и махна към масата за вечеря. — Изглежда много добре, а?

— Чудесно изглежда. Благодаря ти, скъпа. Не зная какво бих правила без теб.

Изведнъж входната врата с трясък се отвори и Ариел нахлу обратно в къщата, с изкривено от ярост лице.

— Какво искаш да кажеш, че ако не съм тук, може наистина да си прекарате добре!

Сюзан би се засмяла, ако от изражението на Ариел не бе ясно, че е дяволски сериозна. Уитни превъртя очи и не каза нищо.

— Не ми връткай очи, кучко! — изкрещя Ариел.

— Престани, Ариел — предупреди я Сюзан. — Веднага престани.

— Не й обръщай внимание, мамо. — Уитни обърна гръб на обзетата от ярост Ариел.

— Не ми се измъквай, идиотка такава! — Без всякакво предупреждение Ариел се спусна към наредената маса, сграбчи една от хубавите кристални чаши на Сюзан и я вдигна във въздуха.

— Ариел, моментално остави това на мястото му — надигна глас Сюзан, но чашата вече бе излетяла от ръката на Ариел и летеше към Уитни. — Уитни, внимавай! — изпищя Сюзан, когато чашата мина на косъм от главата на Уитни и се разби в стената, разпръсквайки се на хиляди малки парченца.

— Съжалявам — тутакси каза Ариел, а на лицето й бе изписан ужасът от това, което бе направила. — Нямах намерение да я хвърлям. Излетя, преди да мога да я спра.

— Махай се от тук — изръмжа Сюзан с толкова нисък глас, че сама едва го разпозна. Как можеха нещата тъй бързо да отидат толкова на зле? Преди една минута всичко бе спокойно. А сега навсякъде по пода на трапезарията бе разпръснато строшено стъкло. Уитни вече лазеше по колене и се опитваше да събере парчетата. Сюзан можеше да види сълзите, стичащи се по бузите на детето, въпреки че то се опитваше да ги прикрие. — Махай се от тук — повтори тя.

— Мислех, че искаш да остана тук тази вечер — възрази Ариел.

— Промених си мнението. Махай се.

— Къде да отида? — извика Ариел.

— Не ме интересува — отговори Сюзан и в този момент това бе самата истина.

— За всичко си виновна ти — изкрещя на сестра си Ариел.

— Още една дума от тази твоя отвратителна уста — бавно произнесе Сюзан — и ще извикам полицията, и ще ги накарам да те арестуват за тормоз.

Ариел невярващо се втренчи в майка си.

— Защо не го наречеш сексуален тормоз? — процеди тя. — Не беше ли това по твоята специалност?

— Пръждосвай се по дяволите. Веднага.

Ариел се спусна навън от стаята, по коридора, крещейки ядосано. Отвори входната врата и я затръшна след себе си. Няколко секунди бяха нужни на Сюзан да осъзнае думите й и да си ги повтори, след като Ариел излезе. „Ще съжаляваш“ — повтаряше дъщеря й. — „Ще съжаляваш. Ще съжаляваш. Ще съжаляваш.“