Джой Филдинг
Гранд авеню (3)

2.

Жените се бяха наредили около кръглата дървена маса, заемаща по-голямата част от малката кухня на Крис. По средата на масата стояха отворени няколко бутилки вино, бяло и червено, заобиколени от поне шест различни стъклени чаши. Между клюките и глътките шардоне Крис разсеяно белеше връзка големи моркови, Вики си играеше с краищата на новите си, не много сполучливи къдрици, а Сюзън и Барбара се смееха на съдържанието на най-новия брой на „Космополитен“. Бяха облечени делнично, в топли пуловери и дънки, само панталоните на Вики бяха кожени. Единствено Барбара беше с пола — в кралскосиньо и стигаше до земята.

— Това е купон за Суперкупата — иронично отбеляза Вики, когато я видя, — не сватба.

— Зная — безгрижно отговори Барбара и размаха пръсти. — Зная, зная.

— Тя не може да измени на себе си — каза Сюзан.

В стаята с телевизора, точно под тях, мъжете им пиеха бира и поред окуражаваха с викове или порицаваха с ръмжене безразличния екран. Във всекидневната децата им — общо седем, пет момичета и две момчета — ядяха пуканки и се кискаха на ентия епизод на „Драконът на Пийт“, под внимателния, макар и изморен поглед на неделната бавачка на Вики.

— Е, как мислите, каква е тайната й? — внезапно попита Сюзан.

Ръцете на Крис замръзнаха както си белеше, усещайки всички погледи насочени към нея. От къде можеха да знаят, зачуди се тя и усети, че страните й придобиват цвета на морковите. Нищо не бе казала, на никого не се бе доверила. Толкова ли добре бяха настроени на вълните една на друга? След едва четиригодишно приятелство, толкова чувствителен ли бе станал взаимният им радар? Нищо ли не можеше да скрие от тях, независимо колко е лично и срамно?

Крис бавно вдигна глава, с вече готови лъжи: Тайна? Каква тайна? Не, разбира се, че няма нищо. Но ако те продължаваха да я притискат, ако упорито отказваха да приемат искрените й възражения и отхвърлеха лъжата, че само така им се струва, тогава какво? Можеше ли действително да им каже истината?

Но когато Крис вдигна поглед, видя, че никой не я гледа с тъжни питащи очи. Всъщност, никой не гледаше към нея. Сюзан и Барбара все още бяха заети със своето списание. Дори Вики бе спряла да си играе със своенравната си прическа и се бе присъединила към тях. Те поглъщаха с очи една снимка на Ракел Уелч, на която тя преливаше от миниатюрните си бели бикини и играеше йога на обления от слънце бряг на Малибу.

— Тайната й ли? — повтори Барбара. — Шегувате ли се?

— Не ми казвай, че си е правила пластична операция — каза Сюзан.

— Разбира се, че си е правила — отсече Барбара.

— Ти казваш това за всички.

— Само защото е вярно. Хайде, стига, тя е над четирийсет.

— Чух, че са й махнали две ребра — добави Вики.

— Сигурна съм, че е така — отбеляза Барбара.

— Мислите ли, че и циците й са уголемени?

— Не.

— Да.

— Ако го е направила — поде Барбара, — искам нейния доктор. Свършил е страхотна работа.

— Да бе — съгласи се Вики. — Ако си с изкуствени цици, имаш две огромни буци посред нищото, със зърна, около шест сантиметра по-високо, откъдето трябва. Изглеждат смешно и всички знаят, че не са истински.

— На мъжете не им пука — каза Барбара, точно когато силен рев се понесе от долната стая. — Харесват ги, независимо колко изкуствени изглеждат.

— Вие бихте ли си направили някога пластична операция? — попита Крис, опитвайки се да се освободи от уплахата, стаена в гърдите й и да се включи в разговора.

— Никога — отговори Сюзан и решително затвори списанието.

— Никога не казвай „никога“ — каза й Вики и си наля още една чаша червено вино.

— А аз ще си оправя нещата. — Барбара потупа обилния си бюст, скрит под бледосинята й копринена блуза. — В мига, в който тези бебчета увиснат, ще си взема друг чифт. При първия знак за бръчки и отивам на операционната маса. И никакви глупости от рода на „направете ме да изглеждам по-свежа“. Искам да съм тъй гладка, като че ли ме е брулил вятъра.

Жените се засмяха.

— Ти си луда — каза й Крис. — Защо ти е притрябвало да пипаш това красиво лице?

— Не можем ли да остаряваме и пак да сме грациозни? — попита Сюзан.

— О, моля те — възрази Барбара. — Какво грациозно има в това да остаряваш?

— Ето защо всички трябваше да се ожените за по-стари мъже — отбеляза Вики. — Така винаги си оставате по-младите.

— Да де, ама не се ли минаваш така? — попита Барбара и повдигна едната си внимателно почистена вежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти може и да оставаш млада — Барбара намигна, — но дали те остават твърди?

От гърлото на Крис излезе хриплив писък, а бузите й от оранжеви станаха червени. Тя скочи от масата, забързано пусна обелките в кошчето под мивката, а морковите в голямата дървена салатиера на белия теракотен плот.

— Крис, домъкни си задника обратно — нареди й Вики, — темата, която обсъждаме, е много важна.

— Не мисля, че е редно да говорим за такива неща — проговори Крис, опитвайки се да не вижда щръкналия пенис на Тони да танцува пред очите й, да не го чувства как се удря във вътрешността на устата й.

— Винаги говорим за такива неща — възрази Вики.

— Зная, но… — Крис хвърли поглед към всекидневната. — Нали знаете поговорката за малките играчи с големите уши?

— Тъкмо за големите играчи е приказката — ухили се Вики. — Освен това, аз бях предизвикана. Знаете, че не бягам от предизвикателствата.

— Значи, в това отношение няма проблеми? — Барбара продължи умишлено да подкача Вики. — Искам да кажа, Джереми сега е… на колко, шейсет?

— На петдесет и седем — поправи я Вики.

— И?

— И в това отношение всичко е съвсем наред, много благодаря. — Вики отпи голяма глътка вино. — Пък и играчът Джереми не е единственият на игрището.

— Какво! — в един глас ахнаха останалите жени.

— О, боже! — възкликна Барбара. — Какво говориш?

— Ей, може ли малко да намалите тона? — провикна се отдолу Тони.

— Имате ли нужда от помощ там горе, скъпа? — разнесе се гласът на Джереми.

— Справяме се чудесно, скъпи — отвърна му Вики.

— Какво по-точно правиш? — попита Сюзан.

Вики се усмихна:

— Е, всички знаем, че разнообразието е солта на живота.

Крис бързо се върна на мястото си край кръглата дървена маса.

— Връзка ли имаш?

— Не бъдете толкова шокирани. То не значи нищо.

— Как може да не значи нищо? — попита Сюзан.

— Това е само секс — обясни им Вики, сякаш бе очевидно. — Да не искате да ми кажете, че никога не сте имали странични връзки?

— Точно това казвам — отговори Сюзан.

— Никога не казвай „никога“ — отново й напомни Вики.

— А ако Джереми разбере?

— Няма.

— Как можеш да си толкова сигурна?

— Защото никога преди не е разбирал.

— О, боже мой!

— Не ти вярвам.

— Какво става там? — провикна се Тони.

— Ти си крила от нас — кафявите очи на Барбара се свиха обвиняващо.

— Всичко с времето си — заяви Вики.

— Мамо! — едно от децата викна от детската.

— Да — едновременно отговориха четирите жени.

— Главата на Уитни е твърде голяма. Пречи ми.

Сюзан въздъхна.

— Главата на сестра й била твърде голяма — повтори тя и срещна разбиращи кимания. — Дай й целувка, Ариел — провикна се тя в отговор. — Ще се свие.

— Като говорим за целуване на глави… — подметна Вики.

— Ужасна си — каза през смях Барбара, а Крис наведе поглед към скута си. — Виж, притесни нашата домакиня.

— Наистина ли? Обожавам това. Крис, притеснявам ли те?

— Може би трябва да говорим за нещо друго — отново предложи Крис.

— Какво например?

— Не зная. Политика, литература. Някой да е чел интересна книга напоследък? — Крис погледна към Сюзан. Тя винаги четеше нещо.

— През Коледните празници прочетох последната книга на Джон Ървинг.

— Добра ли е?

— Хареса ми.

— Досадно! — произнесе се Вики с престорена прозявка. — Хайде, момичета. Сега не е време за интелектуални дискусии. Да се върнем на добрите теми. — Тя посочи едно от заглавията на корицата на „Космополитен“. „Умножете оргазмите си“, думите сякаш крещяха. — И така, кой тук, освен мен, разбира се, получава по няколко оргазма?

— Не мога да повярвам — каза Барбара. — Никога не се предаваш.

— Ти получаваш по няколко оргазма? — Крис се чу да пита.

— Понякога — сви рамене Вики. — А ти не ли?

Крис вдигна чашата с вино до устните си и отпи голяма глътка. Какво, по дяволите, помисли си. Вече пазеше достатъчно тайни.

— Аз никога не съм имала оргазъм.

— Искаш да кажеш, че никога не си получавала по няколко оргазма — поправи я Вики.

— Искам да кажа, че изобщо никога не съм получавала оргазъм.

— Не може да го казваш сериозно.

— Аз също не съм — след кратка пауза шепнешком призна и Барбара.

— Я стига бе — отсече Вики. — Мислех си, че от Рон се очаква да е невероятен в леглото.

— Той е. — Барбара се втурна да защитава съпруга си. — Не е негова вината, че аз не получавам оргазъм.

— А чия е тогава? — простичко попита Вики. — После премести проницателния си поглед на Сюзан. — А ти?

— Време е да видим децата. — Сюзан бързо скочи от стола и изчезна в детската. — Как я карате всички тук? — Крис я чу да се обръща към разнообразната група.

— Главата на Уитни все още е твърде голяма — шумно протестира Ариел.

— Което отново ни връща към оралния секс — отбеляза Вики и се обърна към Барбара и Крис.

— Какво? Уау! Как така се върнахме на това?

— Това е най-сигурният начин да получиш оргазъм. Повярвайте ми, по което и да е време упоритият език е по-добър от един корав шип. На съпрузите ви им харесва, не е ли така?

Крис и Барбара си размениха потайни погледи.

— Рон предпочита най-вече да е от страната на получателя — призна Барбара, а Крис се загледа в пода. Истината беше, че Тони категорично отказваше сам той да прави орален секс.

— Кой беше казал, че е благословия да даваш, не да вземаш? — попита Вики.

— Не и Рон — отговори Барбара.

— Мисля, че беше Исус — обади се Крис.

— Все още ли говорите за секс, момичета? — Сюзан се върна в стаята.

— Изглежда, че дори и Исус е говорил за това — каза Вики.

— Някой ден ще гориш в ада. Знаеш това, нали? — засмя се Барбара.

— Всички ще горим там — съгласи се Крис, мислейки, че това вероятно беше истина.

— Гори ли нещо? — Тони надникна в кухнята, целуна Крис по челото и се отправи към хладилника.

— Свърши ли играта? — Крис гледаше как мъжът й грабна няколко леденостудени бири от фризера.

— Шегуваш ли се? Едва започваме битката.

— Кой води?

Тони намигна:

— Добрите.

— Това не е ли шикалкавене? — попита Вики.

— Внимавай кого наричаш шикалка — игриво я предупреди Тони. — Между другото, за какво толкова си приказвате тук, момичета?

— За политика — с безизразно лице отвърна Барбара.

— Литература — каза Сюзан.

— Е, това със сигурност обяснява всичкото кискане и дюдюкане — заключи Тони на излизане от кухнята.

Жените се засмяха и го проследиха с поглед.

— Пак ли ще ми кажеш, че този секси мъж не обича да си дава езика? — попита Вики. — Мисля, че това би могло да бъде основание за развод. И като стана дума за това, имам един виц — продължи почти на един дъх. — Защо разводите са толкова скъпи?

— Защо? — очаквателно попитаха жените.

— Защото си струват.

 

 

Дълго след като жените си тръгнаха, Крис все още чуваше смеха им. Тя затвори очи, за да съхрани звука.

— Крис — повика я от горния етаж Тони. — Няма ли да си лягаш?

— Само да свърша със съдовете — провикна се в отговор тя, махна последните бирени чаши от миялната машина и ги сложи на местата им по рафтовете.

Движеше се бавно, наслаждавайки се на усещането от топлото стъкло в ръцете си, очарована от нежната извивка на дългите тънки чаши. Добро парти беше, помисли си тя. Всеки бе донесъл по нещо за вечерята: Барбара — патладжанов сос, Сюзан — нейните прочути двойно препечени картофи, Вики — впечатляващ шоколадов мус, макар и да призна, че го е приготвила домашната й помощница. И всички превъзнасяха новата рецепта на Крис за сочните ребърца. Точното количество чесън, поднесен достатъчно леко. Нито едно парченце не остана, даде си сметка тя, въпреки че салатите можеха да стигнат до пролетта.

Макар че в края на краищата Синсинати падна от Сан Франциско с 26:21, Тони бе щастлив, защото предателски бе заложил на четирийсет и деветките и взе шейсет долара от останалите в облога. Имаше само няколко напрегнати момента. „За какво си говорехте всъщност, момичета?“ — на няколко пъти бе попитал той по време на вечерта. — „Видях Вики да ме гледа някак насмешливо“ — отбеляза по едно време. — „Да не си й казала нещо?“

„Разбира се, че не“ — отговори му Крис. — „Не се тревожи, Тони. Всичко е наред.“

А беше ли?

Крис затвори вратичката на бюфета, излезе от кухнята и мина през тъмната всекидневна. Миризмата на пуканки с масло се носеше около дивана и столовете, и я последва в предния хол. Тя побутна входната врата, за да провери дали е заключена, но вместо това я отвори и пристъпи навън в студения въздух. Беше ясна нощ. Мастиленосиньото небе, отрупано със звезди, бе осветено от три четвърти луна. Предните дворове на еднофамилните старомодни къщи в джорджиански стил бяха покрити със сняг. Крис се огледа нагоре-надолу по тихата улица. Четири къщи по-надолу семейство Олбрайт заменяха стария си покрив с кедров, а полуразрушения си тухлен комин с нов от блестяща мед. Тони бе казал, че са луди, че медта ще позеленее и ще изглежда грозно. Но Крис не бе съгласна. Тя мислеше, че ще е хубаво.

И други промени се задаваха. Семейство О’Конър, които живееха на половин пресечка от тях от другата страна на улицата, говореха, че на пролет ще пристроят още една стая към къщата си от червени тухли. Идеята породи доста мърморене сред няколко от съседите, които решиха, че целостта на квартала е заплашена. „Някои хора просто не понасят промените“ — бе отбелязала наскоро Сюзан и добави, че двамата с Оуен обсъждат варианта да разширят кухнята си с около метър по посока на задния двор. Крис й бе предложила да си направят остъклена зимна градина. Тя винаги бе харесвала зимните градини.

— Крис? — провикна се от вътрешността на къщата Тони.

Тя се обърна по посока на гласа му. Знаеше, че е време да се прибира. Бе станало късно. Повечето от къщите бяха вече тъмни и обитателите им си бяха легнали за през нощта. Дали някой не я наблюдаваше иззад гладката редица старомодни прозорци?

Какво щеше да стане, ако в този момент хукнеше да бяга? Просто да затвори вратата зад себе си и да поеме надолу по улицата? Щеше ли някой да я види? И колко далеч щеше да стигне без палто и ботуши, без пари и документи? Колко време щеше да мине, преди Тони да разбере, че я няма и да тръгне да я търси? Колко километра щеше да остави между себе си и децата си, преди да тръгне обратно? Как би могла да ги напусне? И къде, за бога, щеше да иде?

— Крис? — извика отново Тони.

Тя го чу да се движи из къщата, усети стъпките му по дървения под на фоайето. Тялото й се наклони към улицата, сякаш се бе надвесила от покрива на висока сграда. Единият й крак се повдигна, сякаш готова да полети във въздуха. Върви — подтикна я някакъв вътрешен глас. Не се обръщай назад.

Вратата зад нея се отвори.

— Крис? — повика я Тони. — Какво правиш тук навън?

Без да каже дума, Крис позволи да бъде върната обратно в къщата.

— Навън е страшен студ, за бога. — Тони взе да разтрива ръцете й. Едва тогава тя осъзна студа. — Какво правеше?

— Нищо. Просто гледах. Толкова красива нощ.

— Добре ли си?

Крис кимна.

— Сигурна ли си? Последните няколко дни се държиш някак странно.

— Добре съм. — Забеляза тревогата в очите му. Ръката й се протегна и леко го погали по бузата. — Как са децата?

— Спят. Като бебета. — Той се засмя и обхвана кръста й с ръце. — И като говорим за бебета… — Тони протегна брадичка и повдигна едната си вежда.

Крис тутакси усети стягане в гърдите.

— Тони, сега май не е най-доброто време да мислим за още едно бебе.

— Аз ще си намеря друга работа, Крис. Ако за това се притесняваш.

— Не се притеснявам.

— Добре. Тогава какъв е проблемът?

— Няма проблеми — бързо отговори тя.

— Добре. — Тони стегна прегръдката си. — Тогава да вървим в леглото.