Джой Филдинг
Гранд авеню (14)

13.

Вики се събуди от сън, в който отчаяно се опитваше да изпълзи от дълбока черна яма. Пръстите й дращеха по стените на нейния затвор, в ръцете й пръстта се ронеше и се навираше под ноктите.

— Ох!

Тя отвори очи и видя мъжа си, седнал до нея в леглото да разтрива една доста дълбока драскотина на ръката си.

— Май’ш тря’а да отрежеш тия нокти, скъпа — с усмивка произнесе Джереми Латимър.

— О, боже, толкова съжалявам. Не мога да повярвам, че ти причиних това. Горкичкият. — Вики вдигна ръката на мъжа си до устата си и прокара език по тънката ивица подкожна кръв.

— Ще ми се да ме беше одрала малко по-надолу. — Бледите бузи на Джереми се разтеглиха в дяволита гримаса.

Вики се разсмя и стана от леглото, правейки се, че не забелязва поканата в очите на мъжа си. Мъжете никога ли не се уморяваха? Та той бе на шейсет и пет, за бога. Не се ли предполагаше, че вече трябва да се повъздържа? Тя влезе гола в банята, пристъпи под душа и изчезна под струята гореща вода. Твърде много неща й се въртяха в главата, за да си позволи лукса от една бърза утринна игричка. Трябваше да е в Луисвил до един часа, а преди това имаше да свърши нещо, което отлагаше от седмици. Искаше вече да го приключи.

Вики чу вратата на банята да се отваря, видя една сянка да се приближава към нея, усети струя студен въздух, когато вратата на душа се отвори и съпругът й влезе вътре.

— Помислих си, че може да имаш нужда от малко помощ. — Джереми взе сапуна от ръката й и я обърна на другата страна. — Сещаш се — за трудно достъпните места.

Силните му ръце нежно масажираха основата на врата й, после се спуснаха надолу по гърба и покриха костеливия й задник. Никога ли не порастват, зачуди се Вики. Изглежда, че нямаше значение дали са на шестнайсет или на шейсет — бяха си все едни и същи. Е, може би не съвсем същите, поправи се тя, припомняйки си шестнайсетгодишното момче, което бе първият й любовник, с неговото мършаво кораво тяло, блъскащо се в нейното, докато пръстите на съпруга й проникваха между краката й. Но коравите тела не бяха всичко. Виж, например, моето, помисли си Вики, но не го погледна. То се променяше всеки ден, но не към по-добро, въпреки личния треньор, който идваше вкъщи два пъти седмично. Кевин не спираше да й повтаря, че изглежда чудесно, но това бе част от работата му. От него се очакваше да я накара да се чувства добре. И всъщност, успяваше. Това, че бе на четирийсет, не беше толкова ужасно. Все още караше много глави да се обръщат след нея. Знаеше, че съпругът й определено я намира секси и я желаеше, така че реши да не се противи на възбудата, обхващаща тялото й и да се наслади на непредвидения антракт, дори с цената на изоставане от програмата си.

— Натоварен ли ти е денят? — попита по-късно на закуска Джереми.

— Трябва да довърша някои неща. — Вики бе вече на крака, пусна сутрешния вестник на масата и целуна мъжа си за довиждане.

— Къде отиваш? — попита Кирстен, която в този момент влезе в кухнята с брат си, хванал се за задния джоб на дънките й.

— На работа. — Вики целуна пътьом децата си, докато бързаше към входната врата.

— Днес е неделя — напомни й Кирстен.

— Скоро ще се върна.

— Пиесата започва в осем.

— Ще се върна много по-рано. Не се тревожи. Стискам палци.

Вики бе в колата на половината път за Синсинати, преди да си даде време да помисли. Погледна си часовника. Едва десет часа. Имаше много време. Не се тревожи, опита се да се успокои. Вършиш правилното нещо.

 

 

— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете, госпожо Латимър — говореше й сестрата. — Той пита за вас само преди един ден.

Вики последва внушителната чернокожа сестра по дългия, в прасковен цвят коридор, сдържайки дъха си, опитвайки се да не вдишва тежкия застоял въздух. Подобно на всичко останало в четириетажната сграда от жълти тухли, и въздухът носеше мириса на разложение и отчаяние. Независимо колко ярко боядисвате стените, колко яростно изстъргвате пода, колко често дезинфекцирате стаите, тази смрад винаги остава — тъжната миризма на изоставените, на които им отнема твърде дълго време да умрат.

— Питал е за мен? Какво каза?

— Попита защо дъщеря му от толкова отдавна не е идвала да го посети.

Вики пренебрегна преднамерения упрек, реши да не отговаря. Какъв смисъл имаше? А и какво би могла да каже? Сестрата бе права. Бяха минали месеци от последната й визита, месеци откакто за последен път се бе взирала в празните очи на баща си с надеждата да го чуе да промълвя името й.

— Как е той?

— Днес изглежда малко по-добре. Изяде си цялата закуска. Направи малка разходка по коридора.

— Наистина ли пита за мен? — Вики спря пред вратата на стаята на баща си.

— Е, не с толкова много думи — призна сестрата. — Но ме погледна особено — знаете онзи негов симпатичен поглед от време на време — и съм сигурна, че мислеше за вас.

— Благодаря — каза Вики, давайки си сметка, че не би използвала „симпатичен“, за да опише баща си.

— Ще съм малко по-нататък по коридора, ако ви трябвам.

Вики сведе очи към добре почистения под, издиша дълбоко, после бутна вратата.

Мъжът в единичното легло на малката стая имаше цвят на бледожълт тебешир.

— Почти си отиваш със стените, татко — произнесе Вики, приближавайки се бавно към леглото, втренчена в крехката фигура на мъжа, който бе само пет години по-стар от мъжа й.

Той на свой ред се взря с влажните си кафяви очи, един нюанс по-светли от нейните и се засмя със същата плътна гримаса, която тя помнеше от детството си. Само дето веднага се разбираше, че той няма представа коя е тя. Мина поне една година, откакто му се бе появил въобще някакъв спомен за нея.

— Е, как се отнасят с теб, татко?

— Добре — дойде незабавният отговор. — Много добре.

— Съжалявам, че не съм идвала да те видя от известно време.

— Била си заета — каза, сякаш разбираше.

— Да, така е. Помниш ли какво работя, татко?

— Ти си много заета — повтори баща й, загледан в снежния пейзаж, окачен на стената срещу леглото.

— Аз съм адвокат, татко. Точно като теб. В „Петерсън, Манинг и Карлайл“ на „Мърсър стрийт“. Помниш ги, нали?

— Разбира се — отговори той. Главата му се клатеше нагоре-надолу върху сухия му врат, а адамовата му ябълка се издаваше навън толкова остро, сякаш в гърлото му бе заседнало детско кубче за игра.

Вики се наведе, приглади няколкото бели косъма, стърчащи от оплешивялата му глава, намести яката на синята му фланелена пижама.

— Миналата година ме направиха пълноправен партньор. Не си спомням дали ти казах.

— Била си заета.

— Е, не е нужно да ти разправям колко смахнати са нещата в голяма юридическа фирма. Но не е зле. Постигнах голяма победа по случая Маккарти. Може да си чел в пресата. Беше на първа страница. — Тя млъкна. Какво дърдореше? Баща й нямаше и представа за какво става въпрос. Едва ли бе поглеждал вестник от години.

— Това е много добре — каза той. — Добре е за теб.

Да, за мен е добре, помисли си Вики, дръпна стола, поставен до една от стените и се отпусна на него, усещайки иронията. „Добре е за теб“ — това бе може би най-хубавото нещо, което й бе казвал баща й някога, а дори не знаеше за какво говори. Тя почти се засмя и отклони поглед покрай баща си към дървото, докосващо прозореца на отсрещната стена. Ярките му октомврийски листа шляпаха по стъклото и металната дограма.

— Доста е топло за това време на годината — обади се тя.

— Да — съгласи се баща й.

— Трябва да ги караш да те извеждат на разходка.

— Разходка на открито. Да, доста е топло за това време на годината.

Вики пристегна червената кърпа, която си бе преметнала. Въпреки неестествено високата температура и претоплената стая, тя чувстваше студ.

— Значи ще те запиша за всичко, което е запланувано — в гласа й прозвуча фалшив ентусиазъм.

Баща й се засмя със своята стисната полуусмивка, същата, с която й се подиграваше, когато загуби литературното състезание в пети клас, когато се класира на второ място в дебатите в гимназията, когато получи само осемдесет и седем точки на матурата по английски в колежа. Нищо от това, което правеше не бе достатъчно добро. Нали, тате, помисли си Вики сега и изпита желание да изтрие ужасната гримаса от лицето му. Нищо, което някой някога правеше, не бе достатъчно добро.

Затова ли ги напусна майка й?

— Внуците ти са много добре — каза на глас Вики, опитвайки се да прогони наплива от неприятни мисли. — Кирстен расте като тръстика. На тринайсет е, а е почти цяла глава по-висока от мен. Чакай, имам една снимка. — Тя претършува голямата си черна кожена чанта марка „Ботега“ за портмонето си, извади леко намачкана снимка на Кирстен и я подаде на баща си. — Е, тази всъщност е отпреди няколко години. По дяволите, мислех си, че имам по-нова. — Бе напълно сигурна, че Кирстен й даде своята последна училищна снимка да си я носи в портмонето. Къде ли я бе дянала? — Но и така можеш да видиш колко е хубава. Оттогава лицето й малко се поизтъни, а косата й е доста по-дълга. Иска да я пусне до кръста. А в училище се справя много добре. Миналата година бе първа по успех в класа. Ти много би се гордял с нея.

Дали? Вики се съмняваше. „Осемдесет и седем?“ — още го чуваше как й се подиграва. — „Едва ли някой би се гордял с такава оценка.“

— Все още няма гадже или нещо такова. Е, малка е още. — Вики се облегна назад, за да се пребори с неочаквания пристъп на сълзи. Тя едва бе навършила четиринайсет, когато загуби девствеността си. Възможно ли бе Кирстен да е също толкова активна? Вече да прави секс?

Няма начин, реши Вики, макар че, как би могла да знае? Така и нямаше да разбере, че на Кирстен й бе дошла менструацията, ако прислужницата не се бе оплакала, че тоалетната е запушена от превръзки. Момичето бе сравнително сдържано по такива въпроси и рядко споделяше с майка си, предпочиташе личните неща да си останат лични, което напълно устройваше Вики. Ако иска да разбере нещо, винаги може да ме потърси, разсъждаваше Вики. Тя поне знае къде е майка й и това е повече, отколкото аз бих могла някога да кажа за моята майка.

— Получи главна роля в училищната пиеса — произнесе на глас Вики, уморена от вътрешния си монолог. — Нанси в „Оливър!“. Помниш ли мюзикъла „Оливър!“? Оливър, Оливър — тихичко изтананика тя, а баща й тактуваше леко с глава. — Е, тя, слава богу, има по-хубав глас от мен, но въпреки това, трябва да ти призная, че мисълта, че едно тринайсетгодишно момиче ще пее „До тогава, докато той има нужда от мен“ е някак ужасяваща. Както и да е, ще я гледам довечера. Ще бъде последното представление. Не успях да отида на премиерата. Беше в сряда и аз трябваше да работя до късно, така че… — Вики млъкна, щом видя, че очите на баща й се затварят. — Татко? Татко, спиш ли?

— Ти си много заета — каза той, сякаш я бе слушал.

— Както и да е — продължи Вики, — всички ще ходим. Джереми и Джош, който засега не е много добър ученик, но това може да се промени, човек никога не знае, и по-странни неща са се случвали. Приятелките ми, Сюзан с мъжа си и Барбара, както и децата им, всички ще са там. Без Крис — добави Вики, при което гласът й се понижи. — Никой нито е чувал, нито е виждал Крис, откакто напуснаха Гранд авеню. Сякаш изчезна от лицето на земята.

Като още някой, когото познаваме, помисли си Вики.

— Аз ще я видя — заяви тя внезапно.

— Какво? Говори по-високо — заповяда баща й, а сълзите в очите й заплашиха да се отприщят. „Чу ли ме? Говори по-високо, казах. Да не си мислиш, че ще те пусна на танци с подобни оценки?“

Вики изчака заплахата да отмине и тогава проговори:

— Казах, че ще я видя.

— О — каза баща й, без да изисква някакви пояснения. Обясненията не го интересуваха.

— Майка ми — каза Вики. Думата тежеше на езика й.

— Ти си много заета.

— В Луисвил. — Вики вече говореше, за да убеди сама себе си. — Поне си мисля, че е тя. Няма да съм сигурна, докато наистина не я видя и не поговоря с нея. От известно време съм наела детективи да я издирват. От време на време изскача по нещо. Преди няколко години мислеха, че са я открили на испанското крайбрежие. Но не беше тя. Искам да кажа, жената бе американка и отговаряше на общото описание и така нататък, но в момента, в който я видях, знаех, че не е тя. Тази жена в Испания бе твърде висока за нея. Обаче другата, в Луисвил, би могла и да е тя. Притежава нужния ръст и тегло и се нарича Рита Пайпър, което, разбира се, бе моминското има на майка ми. Не е омъжена. Явно живее сама. Така че, по всичко личи, че би могла и да е тя. И в снимките, които ми изпрати детективът има някаква прилика. За мен, разбира се, е трудно да си спомня, защото бях много малка, когато тя ни напусна, но… — Гласът й внезапно прекъсна. — Теб всъщност не те интересува, нали? — горчиво попита тя баща си. — Изобщо не те интересува. Тя затова си и отиде, нали?

Само че защо трябваше да напуска и мен, безмълвно се запита Вики. Не е ли могла да ме вземе със себе си?

— Убий ме, ако зная защо правя това — каза Вики, вдигна ръце във въздуха, а после те паднаха с плясък на бедрата й. — Искам да кажа, не може да се каже, че тя се е изтрепвала от опити да се свърже с мен. Не че не е знаела къде да ме намери.

И не бе направила опит. Нито един. За всичките тези години.

— Така че не съм сигурна каква е целта на това малко занятие, но какво пък, хубав пролетен следобед е и аз имам настроение да шофирам.

— Хубав следобед е — съгласи се баща й.

Вики си погледна часовника.

— Както и да е, става късно. Наистина трябва да тръгвам. Не бива да закъснявам за последното представление на Кирстен. Не мога да пропусна и него. Казах ти, че тя играе главната роля в „Оливър!“, нали? — Вики скочи на крака. Сега тя бе тази, която не помнеше. Трябваше да се махне от тук, преди сестрите да са я взели за една от пациентките. Приведе се напред и доближи устни до сухото чело на баща си. Целуна въздуха, потупа го по рамото, усети как той се разтресе от докосването й. Дори и сега, помисли тя. — Скоро ще намина пак. Да те държа в течение как съм.

— Да — каза баща й, сякаш отговаряше на въпрос.

Вики постоя до вратата няколко секунди и наблюдаваше как баща й гледа в стената. Усети как годините на безразличие я изтласкаха в коридора.

— Довиждане, татко — каза тя и затвори вратата след себе си.

 

 

Отне й малко повече от час да стигне до малката, бяла, облицована с дъски къща в Луисвил. Вики три пъти мина покрай къщата, обиколи квартала, опитвайки се да намери най-добрия подход към жената, която би могла да бъде нейната майка. Може би трябваше да се обади предварително, да й даде време да се подготви за тяхната среща. Да й даде време да си стегне багажа и да офейка, помисли си Вики. Затова бе решила да не й се обажда. Майка й много я биваше да си стяга багажа и да напуска града. Нямаше намерение да й предостави още една възможност.

Не, по-добре бе да я изненада, направо да се изправи насреща й, макар че не бе сигурна какво точно щеше да й каже. Дни наред обмисляше разнообразни речи, от мига, в който Бил Пикъринг се бе обадил в офиса й да съобщи, че е открил жена, на име Рита Пайпър, която съответствала на описанието на майка й и не живеела на испанския бряг, нито била погребана в дървена селска колиба, нито била отлетяла за Канада. Тя живееше в непосредствена близост в Луисвил, Кентъки, на един хвърлей място от дъщерята, която бе напуснала преди трийсет и шест години. Достатъчно близо да я държи под око, да следи постиженията й в пресата, да не я изпуска от поглед. Достатъчно близо за дъщеря й да я намери, ако иска да я търси.

— Здрасти, мамо. Помниш ли ме? — произнесе на глас Вики и спря колата на половин пресечка от къщата. Не би могла да паркира право пред къщата. Не можеше да се каже, че от всички коли лъскавите нови червени ягуари са най-малко подозрителни. Не искаше да стряска майка си, тя да види, че някой наблюдава къщата и така да й даде възможност да избяга през задната врата. Вики паркира колата, пое дълбоко дъх и видя как от въздишката й едно малко петно на предното стъкло се замъгли. — Ти вероятно не ме помниш — започна отново, но спря. — Извинете, вие ли сте моята майка? — попита с превъртане на очи. Да бе. Как не. Това щеше да свърши работа.

— Какво говоря? — Вики попита спретнатата бяла къща, неособено различна от която и да било от останалите по тази определено работническа улица. Защо не си се опитала да се свържеш с мен? Би трябвало да знаеш коя съм, за кого съм омъжена, какво съм постигнала. Няма причина да живееш в толкова скромен квартал, когато би могла да тънеш в разкош. Джереми е щедър човек. Би сторил всичко, за да ме направи щастлива. — И няма нужда да се безпокоиш повече за него — произнесе Вики, защото винаги бе знаела, че за внезапното напускане на майка й трябваше да бъде обвиняван баща й. Не че упражняваше физическо насилие като мъжа на Крис. Вики се съмняваше, че на баща й някога му се бе налагало да вдигне ръка, за да изрази неудоволствието си. Достатъчно бе да те погледне с тези студени кафяви очи и ти си знаеш, че си преценен и намерен за неудовлетворителен, че колкото и упорито да се стараеш, винаги ще си разочарование за него.

Нищо чудно, че майка й трябваше да си тръгне.

Вики си погледна часовника. Почти един часа. Бил Пикъринг й бе казал, че жената, наричаща себе си Рита Пайпър, служеше като доброволка всяка неделя сутрин в местната болница и се прибираше обикновено до един. Разбира се, би могла да иде на пазар или да се отбие да хапне нещо. Вики усети как коремът й изкурка. Май трябваше да спре в „Макдоналдс“ и да си вземе един „Биг Мак“ и ягодов млечен шейк. А също й порция картофки. Колата тутакси се изпълни с неподправения мирис на въображаемата храна.

— Май е време да си взема нещо — каза Вики и тъкмо се готвеше да подкара колата, когато забеляза един старомоден зеленикавокафяв плимут да завива зад ъгъла и да спира пред входа на малката бяла къща. — О, боже — произнесе тя, сдържайки дъха си, докато наблюдаваше как колата спира и шофьорът излиза.

— Майко… — прошепна Вики и надникна през предното стъкло към дребната жена с кестенява коса, която се показа от предната седалка и затвори вратата, смеейки се. Защо ли се смееше?

Тогава се отвори вратата от страната на пасажера и оттам слезе още една жена. Тя бе по-висока, по-едра, във всяко отношение по-голяма от Рита Пайпър, а косата й бе навита на голяма руса топка на върха на главата. Тя също се смееше. Явно някой бе казал нещо смешно. Може би виц. Какво ли чувство за хумор имаше майка й? Вики не знаеше. Баща й отказа да говори повече за нея, след като ги напусна. Бе унищожил всичките й снимки, освен една, останала в гардероба в стаята на Вики, снимка на майка и дъщеря, за която той вероятно бе забравил и която Вики по-късно бе мушнала под матрака си, защото усещаше, че е в опасност.

Вики бръкна в чантата си и извади малката снимка, скрита в шофьорската й книжка. Взря се в образа на красива млада жена, само на двайсет по времето, когато се бе родила дъщеря й, дългата й до раменете червена коса бе прилепена до гладката буза на бебето й, а искрящите й зелени очи излъчваха в еднаква степен и радост, и скръб. „Имам очите на баща ми“ — забеляза Вики и втъкна наследената от майка й червена коса зад ушите си. „Блазе ми“ — каза си тя, докато наблюдаваше как двете жени влязоха в бялата дъсчена къща и затвориха вратата след себе си.

А сега какво?

Не можеше просто да почне да чука по вратата и да изисква някакви права по рождение, когато майка й си имаше компания. Щеше да се наложи да почака, докато посетителката си тръгне. Вики се облегна назад в черната кожена седалка, чудейки се колко ли време щеше да отнеме това. Тя изключи двигателя, затвори очи, опитвайки се да потисне чувството на глад в стомаха си и бързо заспа.

 

 

Събуди я звукът на нещо, което изплющя отстрани на колата.

— Извинете, госпожо — извика някакъв тъничък гласец отвън и Вики се изправи на мястото си. Едно малко момче се шмугна пред колата да си вземе синята гумена топка от пътя, после я хвърли към останалите малки момчета, които чакаха на отсрещния тротоар.

Какво ставаше? Къде беше? Колко бе часът?

Отговорите дойдоха толкова бързо, колкото и въпросите. Тя седеше в колата си в Луисвил, Кентъки, в очакване да се изправи срещу майка си, а вече бе почти четири часа следобед. „Четири часа!“ — Не би могло да е четири часа. Не бе възможно да е проспала три часа? Невъзможно. Никога не си подремваше през деня. Сигурно нещо не бе наред с часовника. Проклетият ягуар. Все нещо не бе наред с тъпото нещо.

Погледна си часовника. „Не, не може да бъде. Не може.“ — Главата й рязко се обърна към бялата дъсчена къщичка. — „Не, не мога да повярвам. Моля те, нека това се окаже просто още един смахнат сън.“ — Но още докато произнасяше думите, Вики осъзна, че това не бе сън, че зеленикавокафявият плимут не е вече пред входа на бялата къщурка и че майка й е заминала. „Къде отиде? Къде отиде?“ — извика тя и блъсна длани във волана, така че клаксонът писна и неволно привлече вниманието на двете момчета с топката от другата страна на улицата. Тя припряно им махна с ръка, за да успокои тревожните им погледи и те се върнаха към играта си, въпреки че от време на време скришно хвърляха по някой и друг поглед в нейната посока. — „Идиотка! Как можа да заспиш?“

„Нищо ли не можеш да свършиш като хората?“ — чуваше баща си да пита.

— А сега какво? — запита се отново, този път на глас. Какво ще правиш сега? — Добре, добре — произнесе тя в дланите си, в случай че момчетата гледаха. — Къде ли е отишла? — Може просто да е откарала приятелката си до дома й и в такъв случай скоро щеше да се върне. Само дето Вики не знаеше в колко часа е тръгнала. — Може да са отишли на кино — промърмори тя. — О, боже, не мога да го понеса. Как можа да бъдеш такава глупачка? Беше в ръцете ти. Точно тук.

Отново си погледна часовника. Минаваше четири. Трябваше да се върне в Синсинати преди осем. Най-късно в осем. Бе обещала на Кирстен. Колко дълго можеше да си позволи да чака?

— Ще й дам още един час — каза Вики. Рита Пайпър сигурно щеше да се върне до тогава.

 

 

Зеленикавокафявият плимут навлезе в алеята в пет без десет и Рита Пайпър слезе от предната седалка с ръце, пълни с покупки.

— Слава богу! — Вики затвори очи от облекчение, но тутакси ги отвори, да не би жената отново да изчезне. Добре, беше си вкъщи. Време бе шоуто да започне. — Какво се очаква да направя? Да изтичам и да й помогна да си внесе покупките? — Нямаше ли да е мило? Майка и дъщеря се запознават отново, докато зареждат хладилника. Не, по-добре да остави жената да се прибере, да й даде време да остави всичко, да си поеме дъх. — Както и аз — каза си тя, отвори вратата и пое въздух.

Пет минути по-късно Вики почука на предната врата. „Здравейте, аз съм Вики Латимър. Вашата дъщеря. Помните ли ме?“

— Момент — достигна отговор от вътрешността на къщата. Хубав глас, помисли си Вики, мъчейки се да открие прилика със собствения си глас, но не можа. — Кой е? — попита жената, без да отваря.

— Рита Пайпър? — попита Вики. Сърцето й силно биеше.

Вратата се открехна леко. От другата страна надникнаха любопитни тъмнозелени очи.

— Да?

— Казвам се Вики Латимър. Чудех се дали мога да поговоря няколко минути с вас.

— Не продавате нищо, нали?

Вики поклати глава.

— Не — каза тя и почти се засмя.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Още преди вратата да се отвори напълно, Вики осъзна, че привлекателната, шейсетгодишна жена с тъмночервена коса и питащи зелени очи, застанала пред нея, не бе нейната майка.

— Съжалявам. Направила съм огромна грешка. — И тогава избухна в порой от горчиви, гневни сълзи.

Без да каже дума повече, жената, която не бе майка й, обви ръце около тресящите се рамене на Вики и я въведе в дома си.