Джой Филдинг
Гранд авеню (10)

9.

— Къщата ти е направо великолепна.

— Благодаря. Заповядайте вътре. Забравих, че не сте били тук преди.

Крис пристъпи през мраморния праг на разкошния нов дом на Вики в предградието „Индиън Хил“. Тони я следваше по петите, като сянка.

— Разбира се, никога няма да ти простя, че напусна Гранд авеню.

— Донесохме ви подарък за новодомци — каза Тони. Двегодишният Рауди се разшава в ръцете му, докато поднасяше на Вики кутия скъпи конфитюри. — Май има такава традиция, да се носи нещо сладко в нов дом.

— Благодаря — отвърна Вики, но Крис долавяше какво си мисли в действителност. Мислеше си: „Е, не може да се каже, че е съвсем нов. Тук сме повече от година. Много мило от ваша страна, че най-накрая се наканихте да ни посетите“. Ето, това си мислеше.

— Отрязала си си косата! — възкликна Вики. — Не мога да повярвам.

Крис моментално вдигна ръка към тила си, пръстите й опипаха голия й врат. Сподави импулсивното си желание да избухне в сълзи.

— Не мога да повярвам, че вече си без опашка. Обърни се. Дай да те огледам.

Крис наведе глава и стеснително се завъртя. Отпред на розовата си фланелка забеляза петно, може би от храна, може би от плюнка, но най-вероятно следа от засъхнала кръв. Очите й се напълниха със сълзи. Не плачи, напомни си тя. Ако се разплачеш, Тони ще те върне вкъщи. Ще каже, че го правиш нарочно, че затова си дошла на това парти, само и само да направиш сцена. Не плачи. Не си позволявай да плачеш.

— Какво има? Не се ли харесваш с къса коса? — попита Вики, сякаш усети сълзите, криещи се зад сините очи на Крис. — Мисля, че е наистина сладко. Може би малко неравна, но това може да се оправи. Кой ти я подстрига?

Крис подръпна неравномерните краища на косата си, приковала поглед в белите мраморни плочки на фоайето.

— Някакво момче в „Теръс Парк“. Минавах покрай салона му и следващото нещо, което си спомням е, че опашката ми я нямаше. — Моля те не ми задавай повече въпроси, помоли се вътрешно Крис. Всичко ще е наред, ако можем просто да поговорим за нещо друго.

— Знаеш колко импулсивна може да бъде Крис — обади се Тони.

— Е, всъщност, не — не се съгласи Вики.

— Отначало не се зарадвах много — продължи Тони. — Но сега взех да свиквам. — И той прокара палава ръка по отрязаните кичури на Крис.

Тя изви врат на една страна, измъкна се от досега на съпруга си и погледна към алеята, където Монтана и Уайът играеха на гоненица под лятното слънце, тичайки между новия червен „Ягуар“ на Вики и класическото сребристо „Порше“ на Джереми. Непосредствено зад двете луксозни коли бяха паркирани други две: тъмнозеленият „Севил“ на Сюзан и Оуен и шоколадовокафявият „Мерцедес“ на Рон и Барбара.

— Деца, елате тук — извика Крис и изпита благодарност, когато те бързо я послушаха, избутаха се един друг от пътя, за да успее всеки да стигне пръв до входната врата. — Без да се бутате — предупреди ги майка им.

В отговор шестгодишният Уайът цапна по-голямата си сестра по рамото.

— И без бой — добави Крис.

— Всичко е наред, Крис, те са просто деца — каза Тони. — Децата се бият. Остави ги на мира.

Реакцията на Монтана бе да смушка брат си по ребрата.

— Престанете — предупреди ги пак Крис, а Монтана изви очи към баща си. — Помниш мамината добра приятелка Вики, нали, Монтана? Уайът, спомняш ли си госпожа Латимър?

— Мисля, че последният път, когато те видях — започна Вики, сочейки Монтана, като в същото време насочваше всички към голямото мраморно фоайе и затваряше вратата, — бе преди около година. Точно преди да се преместим. А виж ти колко си пораснал — обърна се тя към Рауди, който тутакси зарови лице в рамото на баща си. — Всички са в задния двор. Нямат търпение да ви видят. Хайде, ще ви заведа. — И подаде ръка на Монтана.

Монтана погледна към баща си, сякаш искаше позволение. Тони се усмихна. Монтана последва Вики през просторния преден хол, с ръце, здраво хванати зад гърба й.

— Майка ти разказвала ли ти е някога как се запознахме? — бодро попита Вики.

— Казваш го така, като че ли е някаква любовна история — обади се Тони и повдигна Уайът в ръцете си до Рауди. Така влязоха в огромната дневна.

— Ами, в определен смисъл, май е такава. — Вики сграбчи ръката на Крис и я стисна в своята. — Толкова е хубаво да те видя.

— Също и аз теб. Донесохме подарък за рождения ден на Джош. — Крис извади един ярко опакован пакет от голямата си платнена чанта.

— Благодаря. Много мило, наистина. Можете ли да повярвате колко бързо растат? — Вики взе малката кутийка от ръцете на Крис и я постави до конфитюрите на една антична масичка с позлатени ръбове. После поведе Крис и семейството й към задния край на къщата. — Толкова ясно си спомням деня, в който се роди.

Крис не можа да сдържи удивлението си. Вики беше всичко друго, но не и сантиментална. Единствените дати, които обикновено помнеше, бяха датите, на които трябваше да се яви в съда.

— Господи, каква бъркотия беше! — възкликна Вики. — Бе по средата на онова голямо дело и си бях взела всичките неща в болницата. И там едновременно говоря по телефона, и получавам контракции, за бога, няма какво да ви разправям за това, и в следващия момент се опитвам да сключа споразумение, докато в същото време сестрите ми казват, че имам пълно разкритие и трябва да отиваме в родилната зала. „Госпожо Латимър, трябва да оставите телефона“ — разправят ми те. Казвам им, че не съм готова, трябват ми още две минути, а те пищят, че вече виждат главата на бебето. Господи, каква сцена. Най-накрая просто ми взеха телефона от ръцете, но не и преди да постигна устно съгласие от другата страна. Да, господа, ето какъв следобед беше. Никога няма да го забравя.

Крис се засмя. Спомни си, че се бе обадила на Вики в болницата в деня след раждането на Джош, само за да разбере, че госпожа Латимър и синът й вече са изписани. Само три дни след раждането Вики бе обратно в офиса си.

— Много ми харесва това, което си направила с къщата си — възхищаваше се Крис и надзърташе в огромните стаи, край които минаваха. — Всичко е толкова красиво.

— Е, декораторът направи всичко — призна Вики. — Само му казах, че аз обичам антики, а Джереми предпочита модерни неща, така че той съчета старинни мебели и съвременно изкуство, и не зная как, но цялото нещо сработи.

— Изглежда великолепно — каза Тони, имитирайки зад гърба й самоуверената й походка, от което двете деца в ръцете му се разсмяха на глас.

— Нещо смешно ли има? — попита Вики.

Рауди веднага обърна пак лице към рамото на Тони, но Уайът се разсмя дори още по-силно. Пискливият звук разсече въздуха като дразнеща кашлица. Рауди изведнъж закри уши с ръце и започна да пищи.

— Какво има, Рауди? — попита Крис.

— Остави го намира, Крис. Нищо му няма — каза Тони.

— Мога да ви разведа по-късно, ако искате — заяви Вики, видимо забравила вече за малката сценка, разиграна зад гърба й, макар Крис да знаеше, че Вики не забравя нищо и тези тесни кафяви очи също не пропускаха нищо. — Всичко наред ли е? — Вики попита Крис, докато минаваха през кухнята, където уреди от неръждаема стомана красиво се съчетаваха със старинни мебели от орехово дърво.

— Да.

— Изглеждаш малко бледа.

— Просто съм уморена.

— Отслабнала ли си?

— С няколко килограма може би.

— А може би с повече.

— Татко казва, че е невъзпитано да се шепне — каза Уайът.

— Татко ти е абсолютно прав — съгласи се Вики. — Я вижте всички кой е тук — обяви тя на малката група, струпана в каменния вътрешен двор пред обширния ограден басейн. Всички се обърнаха да ги поздравят.

Приятелите ми, с благодарност си помисли Крис. Искаше й се да ги прегърне и никога да не ги пуска. Чудесните й, скъпи приятели: Сюзан и Оуен, почернели и усмихнати, прегърнати през кръста; Барбара и Рон, високи и очарователни, червилото на Барбара в същия цвят като ризата за голф на Рон; Джереми Латимър, небрежно-елегантен и много горд, възхитен от своята жена фурия.

— Здравейте, непознати. — Сюзан протегна ръце към Крис. — Не мога да повярвам, че живеем на една и съща улица, а трябваше да изминем целия път до тук, за да ви видим.

— Отдавна не сме се срещали — добави и Оуен, здрависвайки се с Тони.

— Всичко наред ли е? — попита Сюзан.

— Тя си е отрязала косата! — провикна се Барбара, взе да обикаля около Крис на осемсантиметровите си токчета и да стиска приятелката си в мечешка прегръдка. — Кога свърши тази работа?

Крис трепна, когато ръцете на Барбара я натиснаха по една нова синина ниско на гърба.

— Виждам, че е ред на поздравленията. — Тони се обърна към Крис. — Защо не си ми казала, че Барбара чака дете?

Всички едновременно си поеха дъх.

— Какво? — произнесе Барбара.

— За какво говориш? — попита мъжът й.

— Не съм бременна.

— О. Съжалявам — бързо каза Тони. — Просто си помислих… — И той направи леки кръгови движения по посока на корема на Барбара.

— Това е от блузата. — Големите кафяви очи на Барбара заблестяха от натрупаните сълзи. Тя придръпна блузата си на бели и лилави райета. — Може би трябваше да я запаша в панталона. — Тя махна някаква несъществуваща прашинка от белия си панталон и заби поглед в големите сиви камъни на земята.

— Наистина съжалявам — повтори Тони, но Крис забеляза искрите в очите му и не бе толкова сигурна.

— Как вървят нещата? — попита Рон.

— Никога не са били по-добре — отвърна Тони.

— Предполагам, че този малък приятел е Рори.

— Рауди — поправи го Тони.

— Рауди. Да, точно така. Монтана, Уайът и Рауди. Такива интересни имена.

— Тони ги измисли. От нас двамата той е този с въображението — каза Крис, насила усмихната. — Аз бих ги нарекла Ан, Уилям и Робърт.

— Чуваш ли това, Монтана? — попита Тони. — Майка ти би предпочела да носиш досадното име Ан. — Изпитото лице на детето бе копие на лицето на баща му.

— Е, искрено се надявам децата ви да са си взели банските — каза Джереми Латимър и погледна към просторния, с неопределена форма басейн, заемащ само малка част от обширния заден двор. Останалите деца — Кирстен, Джош, Ариел, Уитни и Трейси — си прекарваха страхотно, пръскаха се и скачаха от трамплина, под зоркото око на прислужницата и детегледачката на семейство Латимър.

— О, не, забравих ги — в думите на Крис прозвуча паника.

— Какво! — възнегодува Монтана.

— Тъпачка такава! — И Уайът блъсна майка си.

— Престанете — скара им се Крис и извърна очи към Тони за помощ.

Уайът излая със силен и пронизителен глас:

— Тъпа мама — и повтори, — тъпа мама.

— Добре, Уайът, достатъчно — заповяда Тони. Уайът тутакси млъкна.

— Мисля, че имаме някакви бански, които ще им станат — бързо съобрази Джереми Латимър. — Мая — той повика една от прислужничките, които кръжаха около дългата маса със закуски, сложена в единия край на двора. — Би ли завела децата вътре и да им намериш някакви бански костюми?

Младата жена отметна дългата си руса коса зад раменете в бяла униформа и се приближи към трите деца. Крис забеляза потайната усмивка, която си размениха момичето и съпруга на Барбара. После тя хвана Рауди за ръка и поведе децата към къщата.

— Тъпа мама — весело си бъбреше Уайът. — Тъпа мама.

Крис стоеше насред каменния двор с изкуствена усмивка, залепена за устата й, сякаш устните й бяха от восък. Изцяло ти си си виновна, по дяволите, казваше си тя. Вики ти каза да им вземеш банските. Ако не беше толкова глупава, това нямаше да се случи. Уайът е прав. Ти си тъпачка. Тъпа мама. Тъпа мама. Не плачи, тъпа мамо. Да не си посмяла да плачеш.

— Е, харесва ли ви животът в предградието? — попита с глас, който едва разпозна.

— Безкрайно — бързо отговори Джереми Латимър.

— И сме само на двайсет и пет минути от офиса ми — добави Вики.

— Колко декара са тук? — Тони взе висока бутилка с бира от близкия хладилник и погълна почти половината на една дълга глътка.

— Пет и нещо — отговори Джереми. — Не ме питай за застроената площ. Така и не запомних.

— Къщата е малко по-малко от деветстотин квадратни метра — обясни Вики вместо съпруга си. — Четиринайсет стаи, шест спални, пет и половина бани, крило на стопаните на първия етаж. Хайде, Крис, ще те разведа. — Тя грабна ръката на Крис и я задърпа към изхода на двора.

— И аз идвам — обади се Барбара.

— Чакайте ме — додаде Крис.

Тони изпразни остатъка от бирата си.

— Мисля, че и аз ще дойда.

— Съжалявам — бързо каза Вики. — Обиколката е само за момичета. Джереми ще те разведе по-късно.

— Отпусни се — обърна се Оуен към Тони, подаде му втора бира и го поведе към една редица дървени шезлонги. — Разкажи ни с какво се занимаваш напоследък. Разбрах, че мислиш да напуснеш рекламния бизнес.

Крис усещаше как погледът на Тони пробива голяма дупка в гърба на розовата й фланелка, докато се оставяше на Вики и другите да я замъкнат в къщата.

— Кухнята — обясняваше Вики и небрежно сочеше с ръце към всяко следващо помещение. — Трапезарията. Всекидневната. Ловджийският салон, каквото и да означава това. — Тя дръпна Крис в така нареченото крило на стопаните и внимателно затвори двете чудесно инкрустирали врати зад тях. — И така, какво става? — попита тя, а Сюзан и Барбара се събраха наоколо, сякаш да предпазят Крис.

Крис нервно погледна към надиплените муселинени завеси, висящи от корниза на двойното старинно легло пред дългата стена с френски прозорци, които гледаха към задния двор. Дори от това разстояние можеше да види как Тони крачи нервно напред-назад пред шезлонгите, отказвайки да седне, въпреки неколкократните покани на Оуен.

— Какво имаш пред вид? Нищо не става.

— Ти си едно кълбо нерви — каза Сюзан — Погледни се. Цялата трепериш.

— Просто съм уморена. Знаете как е — три деца, само две ръце.

— Не изглеждаш добре — обади се Барбара.

— Отслабнала е — каза на останалите Вики.

— Заради косата ми е — настоя Крис, очите й все бягаха от жените към прозореца. — Изобщо не трябваше да я подстригвам.

— Е, трябва да призная, че не е най-доброто изпълнение. — Барбара разгледа неравните краища на косата й. — При кого отиде, все пак?

Крис затаи дъх и не каза нищо.

— Крис?

В очите й избиха сълзи. Тя незабавно ги сведе към дебелия ментовозелен килим, отказваше да вдигне поглед.

— Крис, говори с нас — помоли я Сюзан. — Не можеш да продължаваш да твърдиш, че няма нищо. Позволи ни да ти помогнем.

Крис не каза нищо. Никой не може да ми помогне, помисли си тя.

— Наистина, трябва да се връщам.

— Говори с нас, Крис — повтори Сюзан.

— Не мога.

— Чуй ме — настоя Сюзан. — За всички нас от дълго време е очевидно, че ти и Тони имате сериозни проблеми. Може би, ако успееш да го убедиш да се срещне с брачен консултант…

Крис усети, че ръцете й започват да треперят, коленете й да се подгъват, а главата й да се клати неудържимо нагоре-надолу, докато накрая цялото й тяло се затресе толкова силно, че едва се задържа на крака. Нейният позор се канеше да излезе на показ, да изригне от дълбините й, като лава от вулкан. И нищо не можеше да направи, за да го спре.

— О, боже.

— Крис, какво има?

— Вие не разбирате.

— Какво не разбираме? Кажи ни, Крис. Какво е това, което не разбираме?

— Той го направи. — Мили боже, каза го.

— Какво? Кой какво е направил?

— Тони. — Тайната й бе изскочила. Тайната й си имаше име.

— Какво е направил Тони? — властно попита Вики.

— Косата ми. — Дълбок стон се изтръгна от гърлото на Крис. Можеше ли да им каже? Можеше ли да им довери всичко?

За миг настъпи пълна тишина.

После:

— Тони ти отряза косата? — невярващо се обади Барбара.

— Как така ти е отрязал косата? — с нисък глас попита Сюзан. И отново, дори още по-ниско: — Как така ти е отрязал косата?

— Миналата събота заведохме децата в търговския център в Кенууд. Минахме покрай един фризьорски салон и аз се спрях да погледам едно момиче, на което подстригваха много късо косата. Казах нещо като: „Бих искала да съм достатъчно смела и аз да направя нещо такова“. — Крис спря безжизнената си рецитация, преглътна, после се помъчи да продължи. — Всичко беше чудесно. Разхождахме се още. Купихме на децата сладолед. Мислех, че си прекарваме добре. — Тя отново млъкна. Какво й бе станало, за бога? Кое я бе накарало да си помисли, че й се полага добро прекарване?

— Какво се случи, Крис? — попита Сюзан.

— Прибрахме се вкъщи. Приготвих вечерята. Сложих децата да спят. Легнах си да гледам телевизия. — Един уплашен хлип прозвуча в гласа й, докато търсеше думи да опише ужасния кошмар, който бе последвал. — Тони влезе в стаята. Виждах, че е разстроен от нещо, но не знаех от какво. Започна да крачи напред-назад пред телевизора. Попитах го какво има, а той отвърна, че зная какво има. Казах му не, нямам представа. Той каза: „Мислиш ли, че ми е приятно жена ми да флиртува с други мъже, докато стоя точно до нея?“. Честна дума, изобщо не разбирах за какво говори. Затова му казах: „Не разбирам за какво говориш“, а той каза: „Да не мислиш, че не видях какви погледи си хвърляхте с онзи фризьор в търговския център?“. Аз го попитах: „За какво говориш? Аз просто го гледах как подстригва косата на момичето“. Но той не ми вярваше. Все повтаряше как съм го направила на глупак, как всички около нас видели по какъв начин съм гледала онзи мъж, как той ме гледал, а аз му казвах, че не, не е така, онзи човек дори не знаеше, че съм там, че вероятно така или иначе той бе гей, че само съм гледала прическата.

Изведнъж Тони ме хвана за опашката и ме задърпа от леглото към банята. Аз го умолявах да спре, а той ми викаше да пазя тишина, че ще събудя децата, така че аз се опитах да говоря по-тихо. Мислех си, не му създавай трудности, просто го остави да си свърши налудничавата работа, той ще се успокои, ще разбере, че това е смешно. Аз дори не бях погледнала онзи мъж.

— Разбира се, че не си — обади се Сюзан.

— Няма нужда да се оправдаваш пред нас — каза Барбара.

— Трябваше да сриташ шибаняка в топките — додаде Вики.

— И тогава ли го направи? — попита Сюзан. — Тогава ли ти отряза косата?

— Вкара ме в банята и взе да отваря чекмеджетата. Почна да тършува в тях и да откача все повече и повече, защото не намираше това, което търси. Междувременно не ми пускаше опашката, блъскаше ми главата надолу, аз се превивах и не виждах какво прави. Изведнъж чух този звук, отначало не разбрах от какво е, после осъзнах, че са ножиците и той кълца във въздуха с тях. Питах го: „Какво правиш?“ — а той ми отговори: — „Харесва ти къса коса, така ли? Искаш нова прическа, значи? Е, аз ще ти я пострижа.“ — Аз изпищях: „Не!“ — а той ми кресна да мълча, ще събудя децата. Тогава усетих ужасно скубане, чух отвратителен стържещ звук и видях как косата ми пада пред очите, а опашката ми тупва на земята.

Барбара обхвана с ръце Крис.

— Боже мой, той е ненормален.

— Какво друго ти направи? — попита Сюзан.

Крис поклати глава, очите й се стрелнаха към прозореца и започнаха да претърсват задния двор. Къде беше Тони? Не можеше да види Тони.

— От колко време продължава тази работа? — попита Барбара.

— Бие ли те? — додаде Сюзан.

— Вината е колкото негова, толкова и моя — настоя Крис. Тя бе открила Джереми и Рон, но не можеше да види Оуен и Тони. Може би бяха потънали в разговор точно извън линията на полезрението й. — Аз го предизвиквам. Искам да кажа, че е нервен. Разбира се, че е нервен. Знаете колко лесно се обижда. Той е много чувствителен.

— Той е задник — каза Вики. — Казвам ти, заслужава да го застреляш копелето. Как смее да ти вдига ръка?

— Не е толкова черно-бяло — възрази Крис. — Спомнете си, че за един скандал са нужни двама. Вината не е изцяло негова. И аз не съм безгрешна. Зная точно кои копчета да натисна, така че да го предизвикам.

Сюзан погледна объркана.

— Искаш да кажеш, че те удря по твоя вина?

— Не съм казала, че ме е ударил. Това са твои думи. Никога не съм казвала това.

— Но той ти е отрязал косата, за бога!

— Не трябваше да споря с него. Трябваше просто да се извиня. Може пък да съм погледнала към онзи мъж.

— За бога, само се чуй — каза Сюзан, хвана ръката на Крис и я принуди да я погледне в очите. — Ти не си отговорна за ужасното поведение на мъжа ти.

— Какво става, Крис? — попита Вики. — По моему, всяка жена, която стои с мъж, който я бие, обича да я бият.

— Не мисля, че това е вярно — възрази Сюзан, на облото й лице бе изписано пълно объркване.

— Той не ме бие — подчерта Крис. — Само се караме, като всички други хора.

— Не като всички — обади се Барбара.

— Нека да поговоря с един човек от моя офис. Сигурна съм, че ще намерим добър адвокат по бракоразводни дела.

— Не мога да се разведа. И дума да не става.

После всички заговориха едновременно, гласовете им се смесиха, зазвучаха като един. Няма от какво да се страхуваш. Няма абсолютно никакъв шанс той да получи попечителство над децата. Какъв друг избор ти е оставил? Не можеш да останеш в тази къща. Той е чудовище. Трябва да се махнеш от този човек. Трябва да се махнеш, преди да е станало твърде късно.

И тогава двойната врата изведнъж се разтвори с трясък и Тони сякаш се взриви в стаята.

— Какво става тук? — попита той със заповеден тон.

— Женско парти — отговори Вики и скочи право между Тони и Крис. — Не се допускат мъже.

— Струва ми се, че жена ми плаче. Какво сте й наговорили?

Вики поклати невярващо глава, ръцете й от двете страни се свиваха в юмруци и пак се отпускаха.

— Виж, след няколко минути ще дойдем при вас.

— Сега. Прибирам жена си у дома. Деца! — провикна се Тони към трите деца, слизащи по стълбите, пременени в нови бански костюми. — Връщайте се и се преобличайте. Прибираме се.

— Какво! — писна ядосано и невярващо Уайът.

— Майка ви не се чувства много добре. Тя иска да си отиваме вкъщи.

— О, боже! — протестира Уайът и се завъртя на пети.

— Тя никога не се чувства добре — измърмори Монтана.

— Тъпа мама! Тъпа мама! — завика Рауди.

— Тъпа мама! Тъпа мама! — запригласяха и другите деца, подеха припева и го понесоха със себе си нагоре по стълбите.

Крис стоеше в центъра на тази суматоха, онемяла, неспособна нито да говори, нито да се противопостави. Долавяше, че около нея някакви тела се разместваха, че Оуен се появи на вратата, а Джереми и Рон надничаха зад него.

Тони вдигна ръце във въздуха.

— Не зная какви невероятни истории ви е наговорила жена ми.

— Как си могъл? — попита го Барбара.

— Барбара — обади се Рон, пристъпвайки напред. Докосна жена си по лакътя, сякаш я съветваше да отстъпи. — Не бива да се месим. Явно си е тяхна лична работа, нещо между мъж и жена.

— Ти не знаеш — възрази Барбара, отказвайки да си мълчи. — Не знаеш на какво е способен той.

— Аз ли на какво съм способен? — попита на свой ред Тони. — Добре, я да видим. Способен ли съм да мамя жена си всеки път, когато ми падне удобен случай с някоя младичка студентка, изпречила ми се на пътя?

— Достатъчно — предупреди го Рон.

— Мъжът ти шиба всичко, което мърда, а ти не правиш и едно проклето нещо по този въпрос — каза Тони на Барбара. — Не бих казал, че си в позиция да съветваш жена ми.

— Струва ми се, че говори предостатъчно — намеси се Джереми Латимър, а лицето на Барбара пребледня под плътния слой руж. — Партито свърши.

Тони се усмихна.

— Напълно съм съгласен. Крис… — Той протегна ръка и я побутна напред.

— Тя няма никъде да ходи с теб — каза му Барбара. — Как смееш да я докосваш. Ти не си нищо друго, освен един слаб, презрян малък човек.

— А ти не си нищо друго, освен една прецъфтяла втора кандидатка за Мис Охайо. Даже не и първа, за бога. Нищо не можеш да направиш като хората, не е ли така? Не можеш да задоволиш мъжа си, не можеш да родиш друго дете…

— Млъкни, Тони — прекъсна го Оуен.

— Още един милозлив. Добрият доктор, самият той. Кажи ми, докторе, какво е да си женен за Моби Дик?

Сюзан поклати глава.

— Не му обръщай внимание — предупреди тя съпруга си.

Тони се ухили.

— А-а, малката женичка поема огъня. Май трябваше да кажа не-толкова-малката женичка. Не те виня, докторе. Тя е доста страховита.

— Не каза ли твърде силни думи, Тони? — горчиво попита Вики.

— Предполагам — отговори той с тон, който показваше, че е в стихията си. — Но може би трябва да питаме професора тук. За да разберем дали съм прав. Горкият, сигурно не е лесно да си женен за натруфено чучело. Не е чудно тогава, че не си го държи в гащите.

— Ти, копеле!

— Какво е чучело? — попита един тъничък гласец и всички се обърнаха по посока на звука.

— Трейси, мила! — възкликна Барбара и се забърза към десетгодишната си дъщеря, застанала на прага на просторното помещение. Тъмните й влажни къдрици бяха полепнали по кукленското й лице, от банския около босите й крака по килима капеше хлорна вода.

— Чух някой да вика.

— Всичко е наред, сладурче. — Рон обгърна дъщеря си с ръце и бързо я изведе от стаята.

— Какво е чучело? — питаше отново детето, докато излизаха.

— Ти си класически случай — каза Вики на Тони.

— Знаеш ли какво ти трябва на теб? — прошепна той достатъчно тихо, че да не го чуе мъжа й. — А сега, ако ни извините, жена ми и аз трябва да си тръгваме.

Тони разбута жените, събрали се като предпазен пашкул около жена му, сграбчи ръката на Крис и я дръпна към себе си. Тя не се противопостави. Какъв смисъл имаше?

— О, боже, някой трябва да направи нещо! — Крис чу Барбара да вика, когато Тони отвори входната врата и я изблъска навън.

— Какво можем да направим? Тя избира дали да тръгне с него.

— Но той е в състояние да я убие някой ден.

Всичко е наред, искаше да й каже Крис, а Тони я буташе по предната алея към колата им. Не бива да се безпокоиш. Тони обеща, че това никога няма да се повтори.