Джой Филдинг
Гранд авеню (28)

27.

— Колко време ще остане тук полицията? — попита Ариел, влизайки в кухнята. Тя се пльосна до кръглата бяла маса. Носеше сравнително чиста синя тениска, завързана на възел под гърдите, и отпуснати дънки с паднала талия. Сюзан се опита да не обръща внимание на малкия златен пръстен промушен през пъпа на дъщеря й.

— Предполагам, че докато намерят Тони — отговори Сюзан.

— Не ми харесва да стоят отвън по цял ден. Полазват ме тръпки от тях.

— За нашата сигурност е.

— Предполагам. — Ариел се огледа из стаята. — Трейси още ли спи?

Сюзан вдигна поглед към тавана.

— Мисля, че преди малко я чух да се движи горе.

— Цял ден ли спа?

— Почти.

— Даян кога си тръгна?

— Около обяд. — Сюзан тежко се отпусна на кухненския плот. Куфарът на сестра й бе вече приготвен и чакаше до входната врата, когато тя и Оуен се прибраха от къщата на Барбара с Трейси. Даян измърмори няколко кухи фрази, в смисъл че знае какво й е на Трейси, понеже самата тя бе изгубила майка си и през останалата част от сутринта се скатаваше, колкото можа. Успя да си придаде обиден вид, когато Сюзан отказа да я откара до гарата и се наложи да вземе такси.

Уитни, разбира се, веднага предложи да пропусне дневния лагер и да си остане вкъщи да помага на Трейси, но Сюзан бе настояла тя да си следва програмата. Кой можеше да каже колко време Трейси ще остане с тях? Кой можеше да каже колко време Уитни щеше да е в състояние да си следва програмата?

Ариел се бе подала от стаята си и по лицето на майка си прецени, че е по-добре да излезе от къщата. Явно в очите на майка й имаше повече болка, отколкото би могла да понесе… Тя се озова извън вратата, преди Сюзан да има възможност да я попита къде отива.

— Къде беше цял ден? — попита тя сега.

— Навън. — Ариел сви рамене и прокара потъмнелите си от цигарен дим пръсти през розовите и лилави кичури на косата си.

Сюзан кимна, твърде изтощена, за да я разпитва повече. Ариел бе излязла, но сега си бе вкъщи. Беше в безопасност. Това бе всичко, което Сюзан искаше да знае.

— Бях у Моли — добави Ариел.

Сюзан се опита да свърже някакво лице с името, но не успя и бързо се отказа. Приятелите постоянно влизаха и излизаха от живота на Ариел. Май никой не се задържаше за по-дълго. Всъщност нямаше значение коя точно бе Моли.

— Моли е момичето, с което се запознах в салона за татуировки — обясни Ариел, без да я питат.

— Хм.

— Тя е много добро момиче. — Ариел сякаш се защитаваше.

— Сигурна съм, че е така.

— Има страхотна татуировка над задника си. Нещо като абстрактно цвете.

— Сигурна съм, че е много хубаво.

Ариел погледна озадачено, дори разтревожено.

— Добре ли си?

Сюзан почти се засмя.

— Не съвсем. — Очите й се напълниха със сълзи. Господи, никога ли нямаше да свършат?

Изражението на лицето на Ариел говореше, че не е сигурна дали да вземе да успокоява майка си, или да излезе от стаята.

— Съжалявам — каза тя, достигайки до някакъв компромис. — Наистина съжалявам.

— Зная, миличка.

— Нямах намерение да отсъствам цял ден. Но всичко ми дойде малко в повече. Първо баба, а сега и Барбара. И горката Трейси. Този ужасен празен поглед в очите й.

— Разбирам.

— Аз като Даян ли съм? — жално попита Ариел.

— Какво? — Сюзан отново едва не се засмя. — Мили боже, не. Нищо общо нямаш с Даян.

— Не ме ли мразиш? — Сълзи изпълниха очите на Ариел и тя извърна поглед.

— Да те мразя? Как бих могла да те мразя? Ти си моето бебче и аз те обичам. Винаги ще те обичам. Моля те, помни това.

Ариел кимна мълчаливо.

— Моля те — повтори Сюзан. Сърцето й се изпълни с такава нежност към дъщеря й, каквато от дълго време не бе изпитвала. — Може ли да те прегърна?

Ариел тутакси се хвърли в прегръдките на майка си. Те останаха така няколко секунди, полюшваха се насам-натам, придържаха се една-друга. Ариел тихо плачеше на рамото на майка си, сълзите й мокреха врата на Сюзан.

— По радиото казаха, че Барбара е била пребита до смърт.

Сюзан кимна, опита се да прогони спомена за своята близка приятелка, как лежи на пода в спалнята си, а кръвта покрива онова, което бе останало от някога красивото й лице. Знаеше, че ще носи този образ, докато е жива. Който и да бе направил това на Барбара, трябва много да я е мразил.

— Защо полицията се бави толкова в търсенето на Тони? — попита Ариел, сякаш четеше мислите на майка си.

— Не зная.

— Чу ли нещо за Крис?

— Не. — Мили боже, ако Тони бе направил това на Барбара, какво ли би сторил на Крис? Нови сълзи избликнаха от очите на Сюзан.

— О, боже, съжалявам. Нищо не мога да кажа като хората. Трябваше да остана у Моли.

— Не, миличка… — Сюзан потупа главата на дъщеря си и с удивление установи колко меки са кичурите й.

— Коя е Моли? — прекъсна ги един глас.

Ариел незабавно се отдръпна от ръцете на майка си. Сюзан се обърна и видя Трейси да стои на вратата на кухнята. Тя бе спретнато облечена в бяла блузка и синя плисирана пола, тъмната й коса бе измита и вързана на конска опашка. Сюзан втъкна своята несресана коса зад ушите и приглади с ръка гънките на тениската и шортите, които носеше от ранна утрин.

— Коя е Моли? — отново попита Трейси и седна до масата.

Ариел вдигна рамене и се присъедини до Трейси на масата.

— Едно момиче, което срещнах в салона за татуировки.

— Според мен, татуировките са отвратително нещо. — Трейси погледна към Сюзан, сякаш очакваше одобрение. — Ще те затрудня ли, ако те помоля за чаша мляко?

Сюзан изтри сълзите от очите си, размаза ги по бузите като руж.

— Какво? О, разбира се. — Тя наля на Трейси чаша мляко и я постави пред нея на масата. — Сигурно си гладна. Мога ли да ти предложа нещо? — От самата мисъл за храна й се повдигна и тя си помисли, че и Трейси се чувства по същия начин. Но за Трейси бе важно да пази силите си.

— Обожавам онези малки сандвичи — каза Трейси. — Онези, които сервира след погребението на майка ти. Имате ли още от тях?

Сюзан се мъчеше да не покаже изненадата си. В края на краищата, Трейси бе тийнейджърка. Имаше нормален младежки апетит, който очевидно надвиваше трагедията. Освен това, може би храната бе начинът й да се справи с ужаса на случилото се. Трябваше да внимава да не я съди. Човек никога не можеше да разбере болката на другия. Сюзан се върна при хладилника, извади големия поднос със сандвичи и ги постави на масата до чашата на Трейси.

— Тези най-много ги харесвам. — Трейси взе един от тънките сандвичи, разгледа дебелия слой риба тон и яйца, намазани между малките филийки бял и черен хляб. Отхапа веднъж, после още веднъж. Погълна сандвича на две хапки. Трейси си облиза пръстите, същите пръсти, които едва сутринта бяха покрити с кръвта на майка й. — Толкова са вкусни — отбеляза тя, взе нов сандвич от подноса и го вдигна до устата си.

Сюзан извърна поглед, не бе сигурна, че ще успее да прикрие отвращението си. Не бива да я съдиш, напомни си тя.

— Как можеш да ядеш в такъв момент? — попита Ариел, която не изпитваше подобни скрупули.

— Какво? — Трейси изглеждаше объркана, поразена.

Ариел невярващо поклати глава.

— Не мога да разбера как можеш да говориш за сандвичи, когато майка ти е била убита.

— Ариел — предупреди я Сюзан, но не бе сигурна какво друго да каже. Самата тя си мислеше същото.

— О, боже, майка ми — простена Трейси. Тя пусна сандвича в чинията, хвана се за корема и започна яростно да се клати напред-назад. — Майка ми. Горката ми майка.

Ариел скочи на крака.

— О, боже, съжалявам, Трейси. Моля те, прости ми. Съжалявам. Мамо? Наистина съжалявам.

— Няма нищо, миличка. Защо не излезеш отвън да почакаш автобуса на Уитни?

— Къде е Уитни? — попита Трейси, когато Ариел изскочи от кухнята и хукна към входната врата.

Кога за последен път Ариел бе проявила такова нетърпение да види сестра си, почуди се Сюзан.

— На дневен лагер — отговори тя, но й беше трудно да се придържа към внезапните обрати на разговора. — Тя е ПТ.

— Какво е това?

— Помощник-треньор. — Наистина ли провеждаха този разговор?

— Никога не съм ходила на лагер.

— Не?

— Винаги съм искала, но мама…

— Тя обичаше да си при нея.

— Тя каза, че това лято мога да отида, предполагам, заради Хауърд. — Трейси направи физиономия. — Още не съм му се обадила. Предполагам, че е ужасно от моя страна, но не ми се иска да говоря с него. Той само ще ме пита какво се е случило, а аз се уморих да говоря за това. Не искам повече да говоря за това.

Мисълта й скачаше от едно изречение в друго. На Сюзан й бе трудно да я следи.

— Мама толкова се вълнуваше за сватбата, трябваше да я видиш, мислеше даже да си купи бяла рокля, каза ли ти за това?

— Спомена, че може би е добре да е с цвят на слонова кост.

— Това не е ли бяло?

— Повече като избеляло.

Трейси кимна и се пресегна за нов сандвич.

— Искаше аз да съм облечена или в тревистозелено, или в лилаво. Щях да й бъда шаферка, знаеш.

— Ние щяхме да бъдем нейните съпроводителки — каза Сюзан и си се представи как ходи по алеята между седалките между Вики и Крис.

Мили боже, къде ли беше Крис?

— Спомням си сватбата на баща ми — говореше Трейси. — Бе много спретната. Пам бе в онази красива бяла рокля от „Вера Уанг“. Всички филмови звезди се обличат с „Вера Уанг“. Татко каза, че струвала цяло състояние.

— Сигурна съм, че е била чудесна — каза Сюзан, понеже не можа да се сети за нищо друго.

— Е, да… — Трейси се огледа разсеяно. — Кой ще ми дава джобните?

— Какво?

— Джобните ми. Всеки петък получавам по десет долара.

— Сигурна съм, че баща ти… — започна Сюзан, но спря.

— Говорила ли си с него?

— Не. Полицията се опитва да го открие. Явно е извън града.

Трейси погледна смутено, големите й кафяви очи се събраха на носа.

— О, да, точно така. Той и Пам щяха да ходят до Атлантик сити за два-три дни.

— Атлантик сити? — Сюзан се пресегна за телефона. — Трябва да съобщя на полицията.

— Не искам да стоя при тях.

Леглото скърца и децата стават много рано, каза си наум Сюзан.

— Не ме разбирай погрешно. Децата са чудесни. Но те са бебета. Вдигат много шум. Освен това… — Трейси понижи глас, а в ъгълчетата на очите й внезапно се появиха сълзи. — Не мисля, че майка ми би искала да стоя там, как мислиш?

— Той ти е баща, Трейси.

— Предполагам. — Трейси се пресегна за нов сандвич.

Ариел е права, помисли си Сюзан, докато наблюдаваше как сълзите се изпаряват с всяка хапка. Тя е странна.

Телефонът иззвъня. Сюзан се пресегна, благодарна за прекъсването.

— Ало?

Настъпи миг на колебание, после:

— Госпожа Норман? — Гласът бе млад, женски, вероятно някоя от приятелките на Ариел. Може би тайнствената Моли.

— Да?

— Обажда се Монтана Маларек, дъщерята на Крис.

— Боже мой, Монтана, как си? Къде си? Всичко наред ли е? — Думите се изливаха от устата й като пясък от купчина.

— Полицията току-що арестува баща ми. — Гласът на Монтана звучеше невярващо. — Казаха, че е убил госпожа Ейзингер.

— Там ли е полицията сега?

— Претърсват къщата. Имат заповед. Но той не го е направил, госпожо Норман. Зная, че не го е направил. Снощи цяла нощ си беше вкъщи. Излезе рано тази сутрин, защото имаше уговорена среща в Лексингтън. Но полицията не вярва. Те мислят, че е убил госпожа Ейзингер.

— Искаш ли да дойда?

— Не — бързо отговори Монтана. — Татко каза, че ще се върне веднага, щом изясни тази каша. Госпожо Норман…

— Да, скъпа?

Още един миг на колебание.

— Чули ли сте се с майка ми? — Дълга пауза. — Защото полицията каза, че е изчезнала. И аз просто се чудех дали не се е свързвала с вас…

Сюзан долови тревогата в гласа на Монтана, почувства любовта й, дори и тя самата да не я чувстваше.

— Не зная къде е — тъжно призна Сюзан. — Никой не я е чувал.

— Нали не мислите, че нещо й се е случило? Искам да кажа, нали не мислите, че който и да е убил госпожа Ейзингер, би… — Монтана се разплака.

— Защо да не дойда там и да те взема заедно с братята ти у нас? — предложи Сюзан, чудейки се как би реагирала Трейси на това да е в една стая с дъщерята на човека, убил майка й.

— Не. Всичко е наред. Баща ми каза, че скоро ще се върне. Каза никъде да не ходим и че ще се върне за вечеря.

— Може и да не успее.

— Ще ми се обадите ли, ако се чуете с майка ми?

— Разбира се.

— Не казвайте на баща ми, че съм се обаждала, става ли? Искам да кажа, може Ариел да се обади, да се престори на моя приятелка от училище или нещо такова, в случай че той вдигне телефона.

— Монтана, баща ти не може да те спира да се виждаш с майка ти.

— Аз не искам да я виждам — бързо каза Монтана, въпреки че всичко в гласа й говореше обратното. — Просто искам да зная, че е добре. Така че, бихте ли накарали Ариел да се обади?

— Разбира се — отговори Сюзан и Монтана й продиктува номера си. Тя затвори телефона. Сюзан остана абсолютно неподвижна за няколко секунди, с глава силно притисната до слушалката, а свободният сигнал нетърпеливо бръмчеше в ухото й.

— Това дъщерята на Крис ли беше? — попита Трейси.

— Полицията току-що е арестувала Тони. — Сюзан разсеяно се почуди защо не изпитва облекчение.

— Това е добре. Надявам се да гори в ада. Никога няма да забравя как ме погледна. Мислех, че при всички случаи ще ме убие.

— Какво? — Трейси не бе споменавала за това.

— Погледна ме и направи няколко крачки към мен.

Направил е няколко крачки към нея?

— Каза ли нещо?

— Не. Просто гледаше с онова забавно изражение, сякаш се чуди дали да ме убие, или не.

— Как можеш да знаеш какво изражение е имал на лицето си?

— Какво имаш предвид?

— Ти каза на полицията, че е носил маска.

— Точно така. Ски маска. Черна.

— Тогава как можеш да знаеш какво изражение е имал на лицето си? — отново попита Сюзан.

Трейси вдигна рамене.

— Можех да го видя в очите му.

Сюзан кимна. Реши, че е напълно възможно Трейси да е забелязала убийственото намерение в очите на Тони. А дори и да не беше, могла е да си го представи.

— Какво стана тогава?

— Той просто се обърна и хукна надолу по стълбите.

— И ти си сигурна, че е бил Тони? Защото Монтана твърди, че си е бил вкъщи цяла нощ.

— Е, естествено, че ще каже така.

— Но ти си сигурна, че е бил той — по-скоро заяви, отколкото запита Сюзан.

Трейси сви рамене.

— Колко беше висок мъжът, когото си видяла?

— Не зная. Среден на ръст, предполагам.

— Тони е доста нисък.

— Беше приведен.

— Защо?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо е бил приведен?

— Не зная. Тичаше.

— Но ти каза, че е спрял и те е погледнал, а после е направил няколко крачки към теб. И тогава ли беше приведен?

— Не зная. Защо ме разпитваш? Бях уплашена. Не помня. — В очите на Трейси се появиха сълзи, сякаш някой й бе зашлевил шамар.

— Съжалявам — бързо се извини Сюзан, грабна една салфетка от плота и нежно попи сълзите на Трейси. — Не исках да те разстройвам. Просто се опитвам за себе си да разбера какво се е случило снощи. Не искам Тони да бъде освободен заради… — Заради несъответствия в разказа ти, готвеше се да каже.

— Няма да го пуснат — с неочаквана сигурност заяви Трейси. — Тя ще дойде ли?

— Кой?

— Монтана. Ще дойде ли?

— Не.

— Много лошо. Отдавна не съм я виждала.

Сюзан кимна, почти се боеше да говори. Беше свикнала тийнейджърите да скачат от тема на тема, но никога не й се бе случвало точно такова нещо. Може би шокът от жестоката смърт на майка й бе разхлабил някои от връзките в главата на Трейси. Очевидно, не мислеше ясно. Може би Сюзан очакваше прекалено много от момичето.

Само дето какво толкова очакваше в края на краищата?

Най-малкото, очакваше Трейси да е толкова завладяна от мъката си, че да не може да стане от леглото. Вместо това, след няколкочасов сън, тя бе изкъпана, преоблечена и ненаситно гладна. Почти не плачеше. Всъщност, по-скоро изглеждаше, сякаш трябваше да й напомнят да плаче. А дори и тогава очите й пресъхваха с тревожна бързина. Сякаш не присъстваше напълно, помисли си Сюзан и се почуди дали винаги е била такава. Ариел и Уитни определено мислеха така. Защо тя никога преди не го бе забелязвала?

— Мисля вече да се кача горе, ако това е добре — каза Трейси.

— Разбира се. — Сигурно има нужда да се пъхне в леглото, помисли Сюзан. Едва сега започва да осъзнава какво се е случило. Едва сега я връхлита.

— Може ли да гледам телевизия?

— Какво? О! Разбира се.

Трейси любезно върна подноса със сандвичи в хладилника, постави празната си чаша в мивката и без да бърза излезе от кухнята. Секунди по-късно Сюзан чу стъпките й по стълбите. Тя се пресегна за телефона.

— Вики — започна веднага, щом чу гласа на приятелката си. — Можеш ли да дойдеш тук? Мисля, че може би имаме проблем.