Павел Вежинов
Човекът в сянката (9)

9

В Цюрих има малък стар хотел в късно викториански стил на име „Крал Джордж“. В него обикновено отсядат богати английски туристи, които си съставят мнение за обстановката по цените и имат твърдо установени предпочитания към английската кухня. Разбира се, освен хубав изглед към езерото и полусурови бифтеци, „Крал Джордж“ може да поднесе на своите гости и някои от най-ценните атрибути на тая отминала цивилизация — кристални огледала, бронзирани мебели, абажури с кадифени ресни и най-вече открити водопроводни тръби по ъглите на стаите, замазани не дотам изкусно с бяла блажна боя. Това е, както се вижда, много спокоен фамилен хотел, в който никога не са ставали никакви произшествия.

Разбира се, в хотела отсядат не само англичани, но нациите не интересуват особено администрацията. На много по-голямо уважение са титлите и ако в хотела се появи някой третостепенен арабски принц, това е истински празник, тъй като във вестниците ще излезе съобщение, че той е отседнал в „Крал Джордж“. На много по-малко уважение са лордовете, а генералите и професорите — това са съвсем обикновени гости.

Ресторантът на хотела е много тих, застлан целият с вишневочервен килим. Разбира се, ще видите същите грамадни кристални огледала и същите бронзирани мебели. В стила на цялата обстановка е и престарелият метр д’отел с бели бакенбарди и свежо лице — жива реклама на английската кухня, и превъзходният швейцарски климат. Обикновено той стои край голямото огледало срещу входа, винаги изправен и бодър въпреки преклонната си възраст. И най-разсеяният посетител на ресторанта не може да не забележи съвършения начин, по който ръководи своите келнери — само с поглед и незабележими жестове.

Но тая сутрин ресторантът беше почти празен и старият човек бе приседнал край сервизната масичка. Имаше само един клиент, който бе заел своето обикновено място в ъгъла. Изглеждаше около петдесетгодишен, с малко нездрав цвят на лицето и проредяла коса. Винаги се хранеше сам, почти не пиеше и изобщо беше един скучен и невзрачен генерал, в чието присъствие може да се седи край сервизната масичка.

В ресторанта влезе пиколото от асансьора и безшумно се приближи до масата на чужденеца.

— Господин генерал — каза момчето. — Търсят ви на телефона.

— Благодаря, сега ще дойда — кимна чужденецът.

Той остави прибора, избърса със салфетка устните си и бавно стана. Изправен на краката си, той изглеждаше леко прегърбен, походката му бе малко отпусната. Пиколото го чакаше до телефонната кабина, на която бяха дали линия. Чужденецът бръкна в джоба си, извади оттам няколко дребни монети и ги пъхна в ръката му. Пиколото само с един поглед прецени — бакшишът не беше малък. Той се поклони пъргаво, с привично движение затвори вратата на кабинката. Чужденецът вдигна слушалката.

— Кой, моля?…

— Вие ли сте, генерале?… На телефона е Висконти…

— Радвам се да ви чуя, господин Висконти…

— Навярно си спомняте, господин генерал, че днес е последният срок.

— Отлично помня, господин Висконти… И се надявам да не ви разочаровам…

— Надявате се — измърмори недоволно гласът отсреща. — Какво значи това?

— Бих желал все пак да поговоря с вас лично…

И понеже отговорът оттатък се позабави, той побърза да каже.

— Всъщност чудесен повод да изпием по чашка…

Изглежда, че това реши въпроса.

— Добре, ще бъда там след половин час — отвърна той.

Генералът окачи слушалката и бавно се върна на мястото си. Острите думи, които бе отправил сутринта към директора на „Софекспорт“, го бяха успокоили временно, но сега гневът му отново бликна и той дори не усети добре вкуса на превъзходния салам, който му бяха сервирали. Как тъй няма да вземат пратката?… Има най-малко десет сигурни начини да накараш един комендант да вземе дори жив крокодил на борда си.

След като закуси, Измирски прегледа внимателно листа с питиетата. Висконти, разбира се, щеше да пие своето вечно уиски. Но сам той се колебаеше — за него това питие беше твърде силно с оглед на работата, която му предстоеше. Какво тогава, за да бъде поръчката му и представителна, и не много скъпа. Може би чаша портвайн? Да, това е наистина най-доброто. На всичко отгоре не му бяха дали достатъчно пари, а Висконти надали би помислил да разговаря с него, ако живееше в някой второстепенен хотел.

Точно след половин час пред хотела спря синя Алфа Ромео и от нея слезе висок, елегантен мъж в сако, което твърде малко се различаваше от цвета на колата. Когато влезе в хотела, между персонала настана малка паника. Всички тук познаваха красивия, мъжествен италианец, син на графско семейство, който имаше много пари и умееше да ги харчи. Той прекоси хола, без да погледне никого, и влезе в ресторанта. Измирски се изправи и любезно му поднесе стол.

— Знам, много добре знам какво ще ми кажете! — започна Висконти, щом седна край масата. — Че днес разчитате непременно да получите пратката…

Измирски се усмихна.

— Изглежда, господин Висконти, че трябваше нещо да ви излъжа, за да ми повярвате…

Келнерът приближи към масата им, изпълнен с респект и уважение.

— Аз ще пия чашка портвайн — каза Измирски. — А вие едно уиски?

— Не, и аз портвайн…

— Тогава една бутилка няма да ни бъде много, надявам се…

Висконти кимна, келнерът взе поръчката и се отдалечи с величествената си походка.

— Слушайте, господин генерал! — започна отново Висконти. — Аз съм продавал оръжие не по четирите, а по осемте краища на света… И ще ви кажа нещо като на колега. Тая работа не си заслужава труда освен в два случая. Първо — ако друг конкурент не може да достави оръжието. И второ — ако оръжието се достави в момент, когато клиентът има от него някаква особена нужда… Само тогава то струва истински пари…

— Много добре ви разбирам, господин Висконти…

— Тогава разберете, че като се бавим, всеки ден цената пада…

— Трябва да се съгласите, че и вие имате известна вина… Нима не познавате моделите, които ви предлагаме?

— Познавам ги много добре и искам да знам какви боклуци на времето са ви продали немците…

— Казах ви, че не сме го купували… Това оръжие е трофейно…

— Искам да го видя… От стомана до стомана и от изработка до изработка има колосална разлика.

— Тогава най-добре беше да дойдете у нас, в България, и сам да си го изберете…

— Само това ми липсваше — да почна да търгувам официално с комунистически страни! — възкликна Висконти. — Не, мили генерале, у нас репутацията се добива по други начини…

Трябваше да млъкнат за момент, понеже се зададе келнерът. След като си отиде, Висконти отново подкачи разговора.

— Ако и днес мострите не пристигнат, ще трябва да ви огорча, господин генерал… Тогава смятайте, че нашите преговори са приключени… Хубаво оръжие аз мога да купя отвсякъде…

— Знаете, че никой няма да ви предложи нашите цени…

— Уви, зная! — вдигна рамене Висконти. — Но зная освен това и нещо друго. При всички други случаи рискът да се компрометирам е много по-малък…

— Да не спорим повече, господин Висконти — каза Измирски. — Мисля, че спокойно можем да се чукнем за хубавата сделка…

Един час им беше съвсем достатъчен, за да изпият бутилката. Висконти предложи да прибавят към нея и по чаша уиски, но Измирски любезно отказа.

— Трябва да отида на летището! — каза той. — Искам да се уверя, че пратката наистина е тръгнала…

Лицето на Висконти вече беше доста почервеняло от изпитите чашки.

— Тръгнала е, по дяволите! — едва не изруга той. — Макар и за беля, но е тръгнала!

Накрая все пак те изпиха по две чаши уиски и това стана причина Измирски да поръча телефонния разговор със София с доста надебелен език.

След четвърт час в телефонната слушалка бръмна гласът на Генчев.

— Пак ли си ти? — запита той недоволно. — Ще се разориш с тия телефонни разговори!… Да, изпратихме мострите, летят вече… Казвам, че летят… Летят, бе, не разбираш ли…

Измирски остави слушалката.

— Летели! — измърмори той с облекчение. — Ще ми побелее съвсем косата от тия хора… Кой ли ме караше да се занимавам на стари години с българска търговия…

Измирски обядва в едно малко италианско ресторантче, след това побърза да се прибере в хотела. До четири и половина часа имаше достатъчно време да си почине, да поспи дори и съвсем да изтрезнее. Не, не го биваше вече за пиене, пък и никога не е бил силен в тая опасна дисциплина. Той пусна плътно пердетата на стаята, мушна се в леглото, но да заспи, все пак не успя. Нямаше ни страх, ни тревога в душата му, знаеше, че в тая малка и равнодушна цивилизована страна нещата някак ще се уредят и все пак очакването го държеше нащрек. Като полежа така два часа, той стана, изми се и замина на летището.

Но там го чакаше неприятна изненада. Когато се опита да получи колета, митническият чиновник каза, че трябва да го отворят.

— На какво основание? — запита възмутен генералът. — Това са търговски мостри…

— Не спорим, но желаем да ги видим…

— Но това не е законно! — опита се да спори генералът. — Вие ме поставяте в неравноправно положение…

— Напълно законно е, господине! — заяви митническият чиновник, без да дава ни най-малък признак на недоволство и нетърпение…

— Извинете, но в такъв случай ще се посъветвам с нашия търговски представител.

— Ваше право е!…

Измирски побърза да се върне в града. Той имаше един адрес, който смяташе, че при всички случаи ще му свърши работа. Генералът се бави там около половин час, след това излезе и пеша се запъти към представителството. Наистина тоя път нямаше къде да бърза.

Търговският представител бе приключил работния ден и се бе прибрал у дома си. Това увеличи малко разходката, но в хубавия пролетен следобед беше приятно да се походи по улиците. Той знаеше, че няма опасност да не завари търговския представител у дома му — той никъде не ходеше, пестеше като дявол, за да си купи лека кола.

Генералът го намери със запретнати ръкави в кухнята да вари макарони. Младата жена, която му отвори, навярно бе сметнала, че няма нищо обидно, ако намерят мъжа й в такова положение.

— Ако искате да минем оттатък — каза представителят, леко зачервен, — но се страхувам, че жена ми…

— Не, няма нужда, добре ми е тук! — сряза го малко грубо генералът.

Той седна на едно от кухненските столчета и погледна подозрително към вратата. Мрачният вид на младата жена нищо хубаво не обещаваше.

— Вие знаете, че съм в търговски преговори с фирмата на Висконти — започна направо генералът.

Търговският представител унило поклати глава.

— За съжаление преговорите доста се проточиха, защото се забавиха нашите мостри! — продължи генералът. — Едва днес те пристигнаха на летището. Аз току-що проверих — не стига, че ги забавиха, но са пропуснали една цяла колекция…

— Никак не се учудвам! — каза представителят. — За изложбата тук пристигнаха едва половината от поръчаните експонати…

— Точно за тая изложба ми е думата! — зарадва се генералът. — На нея имаше цяла колекция от мостри на патронници за тежки стругове… Бихте ли ми ги дали, за да попълня офертата си за Висконти?…

— С най-голямо удоволствие! — каза младият човек облекчен. — Ще ми подпишете за това само една разписка…

— Къде са сега тия мостри?

— В нашия склад…

— Чудесно — аз ще се погрижа да ги опаковам… Освен това ще ми дадете колата довечера, за да си взема мострите, които пристигнаха от България…

— И това не е проблем…

— Радвам се, че се разбираме! — каза генералът доволен. — И една последна молба — ще ми дадете петстотин долара, които ми са нужни във връзка с моите сделки…

Търговският представител се намръщи.

— Нямам това право! — каза той.

— Имате това право!… Аз нося писмо от Софекспорт, което ви задължава да ми услужите с пари при нужда.

— Мога ли да го видя? — попита младият човек.

Измирски извади от портфейла си грижливо сгънатия документ. Търговският представител го прочете внимателно и горчиво въздъхна.

— Та това е почти целият ми резерв.

— Не се безпокойте! След два дни се връщам в София и сумата ще бъде веднага възстановена…

— Какво да правим, щом е нужно! — примири се по необходимост младият човек.

Генералът се изправи.

— Вие сте симпатичен момък! — каза той. — Но ви трябват малко повече акъл и хитрост… Иначе някоя от тия чуждестранни акули ще ви продаде за сто долара…

Генералът побърза да излезе, като остави младия човек в дълбок размисъл какво могат да означават тия думи.

Същата вечер към десет часа Измирски излезе от ресторанта. Като се увери, че никой не го следи, той взе една кола и отиде с нея до гаража на представителството. Шофьорът вече го чакаше.

— Качихте ли мострите? — запита генералът.

— Тъй вярно, другарю генерал.

Измирски седна до него, колата потегли.

— Как я карате, другарю генерал? — попита интимно шофьорът, докато фучеше с комбиото по пустите улици. — Май скучничко е тук — не е като във Франция…

— Наистина не е — усмихна се слабо генералът.

— Има какво да си купиш — вярно е… Но няма къде да се повеселиш като хората…

— Може пък да е за хубаво — каза генералът. — Тъкмо ще можеш да спестиш и да си купиш нещичко…

— А, не — не съм такъв човек! — каза шофьорът убедено.

Подир час те отново бяха при гаража и с доста голям труд свалиха от комбиото сандъците с мостри. След като всичко беше готово, генералът каза:

— А сега ще ме закараш до най-близката пиаца за таксита…

— Където поискате, другарю генерал…

— Не — дотам ми стига…

Колата отново тръгна. Генералът се обърна към шофьора и сложи приятелски ръка на рамото му.

— Слушай, мойто момче, ще забравиш къде сме ходили тая вечер — каза той. — Нито сме се виждали, нито сме се чували…

— Бъдете спокоен, другарю генерал… Не съм вчерашен…

Измирски слезе от комбиото малко преди да стигнат до пиацата и нае такси.

— В „Риц“! — каза той късо.

Но наистина нямаше представа, че ще пътува така дълго — сякаш не отиваха в един от нощните клубове, а в Женева. Когато най-после таксито спря, той се видя в някакъв хубав парк, който силно ухаеше на бор и цъфнали липи. Точно пред него, пламнал от светлините на неона, се виждаше входът на нощното заведение. Измирски плати и бавно изкачи трите стъпала. Портиер в елегантна униформа побърза да му отвори вратата. И все пак доста трудничко беше да се нарече лицето му приветливо.

— Чака ме господин Висконти! — каза небрежно Измирски.

Портиерът мигновено смени изражението си.

— Заповядайте, господин генерал…

Той го заведе до вътрешния вход и предаде на един келнер. Докато минаваше край масите, Измирски разбра защо така сдържано бе посрещнат на входа. Единствен той бе в тъмен вечерен костюм — всички други бяха във фракове и смокинги. Висконти бе седнал на една уединена масичка — великолепен, ухаещ на сила и здраве в смокинга и ослепително белия си нагръдник. В неговата белота той едва съзря малката красива негърка, която замислено смучеше през сламка някакъв коктейл. Като го забеляза, Висконти се усмихна и стана да му направи място.

— Да или не? — попита той късо.

— Разбира се, да — отвърна спокойно Измирски.

— Тогава можем с чиста съвест да се повеселим тая вечер! — каза Висконти в отлично разположение на духа.

Малката красива негърка стана от мястото си и с гъвкава походка се запъти нанякъде.

— Кога ще сключим договора?

— Елате утре — отвърна Висконти. — У дома най-добре… Мисля, че след една хубава вечер, единайсет часа ще е най-подходящото време…

— Нямам възражения — отвърна Измирски.

След малко негърката се появи на стъкления дансинг — така изящна и гъвкава в своя почти невидим костюм, че цялата зала притаи дъх.