Павел Вежинов
Човекът в сянката (6)

6

На другата сутрин Донев отиде в Софекспорт. Старото неудобно здание се състоеше главно от стълбища и коридори, но в замяна на това стаичките бяха съвсем тесни, с далечни като небе опушени тавани. Дори в най-малките имаше по няколко бюра, между които човек можеше да се движи само по един начин — настрани. Беше чудно, че все пак някакви чужденци идваха тук и разговаряха за сделки. Младият човек разсъди, че те навярно печелят достатъчно добре, щом се подлагат на такива изпитания.

Разбира се, за директорския кабинет беше предвидено най-хубавото помещение. Една дебела секретарка, която явно не обичаше физическите усилия, му показа износения фотьойл.

— Малко ще почакате — каза тя.

Донев беше принуден да й покаже служебната си карта и в едрата човешка маса се появи внезапна пъргавина. След малко тя се измъкна от кабинета на шефа си и каза благосклонно.

— Можете да влезете.

Директорът Генчев се оказа дребен, младолик човек на средна възраст със светло, енергично лице. Донев реши, че може да мине и за приятен, ако не се чувствуваше излишна самоувереност в жестовете му и нещо като белези на повишено самочувствие в начина, по който разговаряше.

— Да, получих вчера вашето писмо — започна той живо. — Кажете ми искрено, толкова ли е бърза тая работа?

— Да, наистина е бърза — отвърна учтиво Донев.

— Какво толкова им е припарило?

— Много се страхувам да не припари на вас! — все тъй учтиво, но малко твърдо отвърна младият човек.

Едва сега Генчев го погледна малко по-втренчено, русите му клепачи леко трепнаха.

— Още ли ни се мяркат призраци и видения? — запита той недоволно.

— Нима вие не знаете, че „Хемус“ е бил обискиран от френски военни кораби? — отвърна коварно Донев.

Генчев го погледна още по-втренчено.

— Не!… Наистина — не! — отвърна той сепнато. — И какво?

— Нищо…

— Как тъй нищо?… А оръжието?

— Кое оръжие? — запита невинно Донев.

— Как кое?… Оръжието, което натоварихме за Алжир.

Донев престорено въздъхна.

— Другарю Генчев, вие сте подписали клетвена декларация, че с никого няма да говорите по тоя въпрос.

— Но не и с вас — отвърна Генчев, леко объркан.

— А вие откъде ме познавате?… Дори не проверихте служебната ми карта?

Но Генчев бързо се съвзе.

— Значи оръжието е конфискувано? — попита той и Донев беше готов да се закълне, че в гласа му прозвуча истинска тревога.

— Не, не е конфискувано… То не е било на „Хемус“, а на друг кораб. И мога да ви кажа, че благополучно е пристигнало.

— О, слава богу! — възкликна искрено Генчев, но учудването не слизаше от лицето му. — И защо тая игра?…

— Мислех, че знаете — отвърна Донев. — Но изглежда другарите не са намерили за необходимо да ви кажат… И може би са имали право — не виждам тук да се пази някаква особена тайна.

Ударът беше добре премерен и падна точно на място. Генчев силно се намръщи.

— Това са детинщини! — каза той сухо. — Както разбирам — с вас може да говори… Да не смятате, че бих могъл да се разприкажа и другаде?…

— Не е само в приказките въпросът, другарю Генчев — отвърна Донев сериозно. — Кажете ми къде държите вие секретните документи във връзка със сделките?…

— Тук! — посочи Генчев бюрото си. — Здраво заключени в чекмеджето…

— Доста лекомислено, наистина. Тая ключалка може да се отвори с обикновена клечка за зъби… Знаете ли какво ще стане с вас, ако се окаже, че липсва някой от тия документи?… Тогава и дяволът не може да ви помогне…

— Как тъй ще липсва? — намръщи се отново директорът. — Вие мислите, че някой може да дойде нощем и да ми бърка по чекмеджетата?… Такива работи стават само в лошите криминални филми.

— Не, бъдете сигурен, че не само по филмите — каза Донев. — А кой изготвя секретните документи?

— Моята секретарка…

— Тя не е доверено лице… И да направи някоя неволна грешка — тя няма да отговаря… За всичко ще отговаряте вие… Трябва да ви кажа, че не само ние, но и правителството е много разтревожено от тоя внезапен и неочакван обиск на „Хемус“… Нареждането е да се вземат най-строги мерки за пълна секретност… Но досега у вас не са срещнали никакво съчувствие…

— Никога не съм бил против! — каза нервно Донев. — Но кажете ми къде да ви сложа?… У нас тука няма свободно дори едно кьоше…

— Ще трябва все пак да намерите една стая, другарю Генчев! — каза твърдо Донев. — Аз ще сложа там един хубав железен сейф. Вие ще ми давате срещу подпис всички секретни документи. Аз ще ги заключвам там, ще отговарям за тях, а вие ще можете да спите напълно спокойно…

И като се усмихна едва забележимо, добави.

— Впрочем както виждам, и без сейф сънят ви не е бил много лош…

Но Генчев сякаш не го чу, лицето му бе замислено и напрегнато.

— Да, да — наистина! — отвърна той бързо. — От съня си не се оплаквам… Но защо французите са обискирали „Хемус“?… Тая работа ми се вижда доста странна…

— Меко казано — допълни Донев.

— Но от къде на къде?

— Няма как да ги питаме — отвърна Донев. — Но наша грижа трябва да бъде да осигурим поне тук пълна секретност на всички бъдещи сделки…

— Да не говорим повече за това! — каза троснато Генчев. — Утре ще имате стая!…

— Тоя път ми харесвате — отвърна Донев.

Но директорът сякаш отново не го чу. Изглежда че неприятните мисли го бяха наобиколили като оси и той вече не знаеше как да се запази от тях.

— Наистина много неприятно! — измърмори той най-сетне. — Както и да мисли човек — изглежда, че французите са дочули нещо… Имате ли някакви предположения?

— Най-далечни — отвърна внимателно Донев. — Никак не е чудно французите да имат своя агентура в редовете на алжирското движение… И да са подразбрали нещичко…

Донев ясно забеляза как облекчението мина като светло петно по разтревоженото лице на директора.

— Да, наистина — възкликна той. — Това е най-близко до ума…

— И във връзка с това кажете ми какви ви са впечатленията от Бен Салал? — запита Донев. — Като какъв човек бихте го преценили?

Генчев не отговори веднага. По лицето му личеше, че усилено мисли.

— Какво да ви кажа? — отвърна той затруднен. — Може ли човек да ги разбере тия араби — те са съвсем друг тип хора. На вид хубав мъж — даже нещо пламенно има в него, особено в погледа му. Ако имаше брада — бих го оприличил на нашия Ботев…

— Тъй — кимна Донев.

— Но иначе хитър като видра… Надали досега някой друг чужд търговец ме е потил тъй с най-малката дреболия по договора и спецификациите… Трябва да ви кажа, че той е отличен познавач на оръжието. И много пестелив търговец, добре запознат с цените… През цялото време имах впечатлението, че харчи пари за доставките от джоба си.

— Това не са лоши референции — обади се Донев.

— Казвам ви истината…

— Би ли могъл да каже за него човек, че е… бъбрив или доверчив?…

— Не, напротив! — поклати глава Генчев. — По-скоро мълчалив и затворен. Но моите впечатления са доста ограничени, аз имах с него само няколко срещи…

— Имате ли представа в каква среда се е движил тук?

— Не, не мога да ви кажа…

— Изобщо нещо в неговото поведение или в сделките, което да ви се види съмнително?…

За миг леко колебание се появи в погледа на директора. Той помълча малко, после отвърна неохотно.

— Ще бъде пресилено да твърдя такова нещо… Например малко странна ми се видя тая негова поръчка за „кураре“…

— За отровата „кураре“? — попита Донев с леко притаен дъх.

— Вие сте прав — отвърна неохотно Генчев. — „Кураре“ е наистина много силна отрова… Попитах го за какъв дявол му е „кураре“ — да не би да иска да изтрови с нея френската армия?… Той ми отвърна, че от „кураре“ се изготвят упойки, нужни за операциите на ранени бойци… Имали начин да си приготвят тия упойки — липсвала им само суровината… Сигурно знаете, че освен оръжие ние им доставихме медикаменти, консерви, цигари и още някои дреболии…

— Да, знам — кимна младият човек.

— Разбира се, опитах се да отклоня поръчката… Аз съм търговец, готов съм да им доставя, ако поискат, и ангелски пера, но къде да им търся „кураре“?… Но Бен Салал постави твърдо въпроса като условие за осъществяването на цялата сделка… Нямаше как, разшетах се и наистина му доставих…

— Сериозно? — учуди се искрено Донев. — А къде го намерихте?…

— Чрез един наш представител в Ливан… И да ви кажа — не струваше много скъпо — нещо към двеста долара…

— Какво количество?

— Десет флакончета… Лично аз получих това „кураре“ и му го предадох на ръка тука в тоя кабинет…

— И с това се изчерпаха неговите специални желания, така ли?

— И слава богу — кимна Генчев. — Всеки момент очаквах да ми поръча жив питон или опитомен тигър… Но ще пиете ли едно кафе?…

— Стига да не го купувате от магазина — каза Донев усмихнат.

— За това можете да бъдете напълно спокоен… Ако не друго — поне мострите, които ми предлагат, са качествени…

Генчев стана живо от мястото си, мина в съседната стая и след малко се върна. По лицето му се познаваше, че пиенето на кафе е за него привилегировано удоволствие.

— За какво Измирски замина за Цюрих? — попита внезапно Донев.

Директорът леко се намръщи.

— С две сериозни задачи — отвърна той без желание. — Преди всичко трябваше да проверим дали алжирците наистина ще внесат остатъка от сумата на наша сметка, както се бяхме договорили…

— Това можеше да провери и нашият търговски представител.

— Разбира се, че можеше — съгласи се веднага Генчев. — Но не се състоеше само в това работата. Ние сме в преговори да осъществим още една нова сделка с оръжие… Разбира се, не в такъв голям размер, както сделката с алжирците, но си заслужава трудът… В края на краищата защо ще палим само френската черга, нека разтревожим малко и някои други колониалисти…

— На кого ще доставите оръжие? — попита Донев.

— А, да имате да вземате! — засмя се Генчев. — Аз се ловя веднъж на въдица, не два пъти…

Донев трябваше да се съгласи, че възражението му е правилно, но все пак каза:

— Та нали аз завеждам вашата секретна служба?… Как тъй ще пазите тайна от мене…

— Като получа заповед за назначението ви — тогава ще говорим…

— Поне осигурихте ли достатъчно секретност? — запита Донев. — Тоя път може направо да ви торпилират кораба някъде из Червеното море.

Генчев го погледна леко ококорен.

— Откъде знаете, че става дума за Червено море? — попита той смаяно.

— Както виждате, не е толкова трудно да се досеща човек — отвърна той вътрешно удовлетворен. — И затова трябва да си мери и най-малката дума…

— Излиза, че е тъй — отвърна Генчев замислен.

— Поне предупредихте ли Измирски да бъде по-предпазлив?

— Как да го предупредя? — каза Генчев понамръщен. — Него можеш ли да предупредиш?… Той знае повече от всички…

— Може наистина да знае, но в края на краищата вие отговаряте…

— Не, за това няма да отговарям! — каза твърдо Генчев. — Сделката е изцяло на „Универ“… Ще си преговаря лично Измирски в Цюрих — ние оттук само поехме задължението да му изпратим мострите…

— Как ще ги изпратите?

— Със самолет… И сигурно са ги изпратили вече…

Донев погледна с недоумение директора.

— Ако съм ви разбрал правилно — вие искате да изпратите със самолет мостри от оръжие в Цюрих, така ли?

— А как да ги изпратим — с подводница ли? — попита сърдито Генчев.

— Но това е идиотщина! — не по-малко сърдито възрази Донев. — Пратката може да бъде разкрита още на митницата…

— Търговските мостри не се преглеждат — отвърна Генчев. — И освен това на Запад търговията с оръжие с нещо, кажи-речи, нормално… В края на краищата ние сме свободна държава, можем да пращаме мостри, на когото си искаме…

— Кой ще получи мострите — швейцарската фирма ли?

— Фирмата е италианска, в Швейцария има само свое представителство… По начало беше уговорено именно фирмата да получи мострите. След това не знам какво е ставало, но Измирски се обади по телефона да ги изпратим на негово име…

— И вие ги изпратихте?

— Това не мога да кажа със сигурност, но навярно са изпратени… С тая работа се занимава Инженерният отдел.

Донев се замисли.

— Всичко това ми се вижда безкрайно лекомислено — каза той намръщено. — Да ви кажа право — имах много по-добро мнение за Измирски…

Генчев стана нетърпеливо от мястото си.

— Съвсем напразно! — каза той нервно. — Според мен, Измирски не е никакъв търговец. Той е само една фасада и зад нея — нищо…

— „Нищо“ е силно казано! — отвърна Донев. — Той е живял близо петнайсет години в чужбина и познава много добре обстановката… И освен това доказано е, че има сериозни делови качества.

— С какво е доказано? — попита нетърпеливо Генчев.

— Като директор на каучуковия завод, той го е извадил от истински батак…

— Друго е да командуваш работници — каза пренебрежително Генчев. — А съвсем друго е да се занимаваш с международна търговия…

— Добре де, като е тъй — защо сте се съгласили да работите заедно с него?

— Защо съм се съгласил? — избухна внезапно Генчев. — Не съм се съгласил!… Но в края на краищата какво да правя?… Тая работа трябва да се върши!… Като няма друг изход — ще я върша с Измирски…

Вратата се отвори, в стаята влезе дебелата секретарка с двете кафета. Сега лицето й бе много по-приветливо и като поднесе чашката на Донев, тя доста кокетно му се усмихна. Разговорът за миг прекъсна, двамата се заеха с кафето, което наистина се оказа превъзходно…

— Сигурен ли сте, че не сте забравили тук някое от флакончетата с „кураре“? — запита шеговито Донев. — Няколко капки ще ви отърват само за миг от такъв заядлив събеседник като мене…

— Пропуснах! — въздъхна искрено Генчев. — Ако не друго, щях да се отърва поне от тъща си…

След четвърт час Донев напусна кабинета на директора. Остатъкът на деня беше зает с организирането на секретната служба. Към четири часа движението на бюрата из коридорите и етажите взе такъв масов размер, че по едно време всичко се заприщи и работата съвсем спря. Донев беше готов да се закълне, че такова объркване на служби и територии не е имало дори през време на Великото преселение на народите. Едва привечер той успя да отиде в министерството. Несторов беше в кабинета си.

— Прочети! — каза му късо полковникът.

Щом взе листа, Донев разбра, че това е извадка от служебния бюлетин на БТА. Касаеше се за съобщение на Франс Прес от Рабат, в което без никакви коментари бе описано акостирането на „Родопа“. Корабът не бил приет веднага, а бил задържан на котва пред пристанището до настъпването на вечерта. През това време кеят и близките кантори били очистени от всички официални или неофициални представители на френската държава и от всички специалисти от френски произход. Докато траели тия „насилствени“ действия, един френски разрушител се появил пред пристанището, но не влязъл в марокански териториални води. Разтоварването на „Родопа“ се провело при абсолютна тайна.

Донев остави листа върху бюрото на Несторов.

— Какво ще кажеш? — запита сериозно полковникът.

Донев едва доловимо въздъхна.

— Ще кажа, че това до голяма степен обяснява защо Бен Салал е искал предварително името на кораба…

— Да… И по-точно?…

— Навярно това е било нужно, за да се осигури тайното акостиране на кораба и тайното му разтоваряне… Но в случая вместо „Хемус“ пристига „Родопа“… Това сериозно е объркало сметките на нашите приятели и е дало възможност дори на Франс Прес да разбере горе-долу каква е истината. Аз съм сигурен, че с „Хемус“ те биха постъпили по някакъв друг начин, който по-ефикасно да гарантира тайната.

— Това е логично — кимна полковникът. — Но тогава излиза, че и мароканските власти са знаели името на „Хемус“…

— А, защо? — вдигна рамене Донев. — Това не е нужно… И не допускам, че Бен Салал не е знаел риска, който това носи… Предполагам, че от тяхна страна тайната е била гарантирана… Достатъчно им е било да имат принципното съгласие на мароканското правителство за неизвестен кораб от неизвестен произход… Едва в последния момент те могат да им кажат — ето това е корабът…

— Всичко това са предположения — измърмори Несторов недоволно.

— Тъй е — съгласи се унило младият човек. — Но едно трябва да имате предвид, откъдето и да е дошло издайничеството… Алжирският фронт е безкрайно повече заинтересуван от всяка друга страна да получи безпрепятствено и сигурно пратката… Това е за тях въпрос на живот и на смърт… Не мога да си представя, че те не са обмислили до най-малки детайли всеки свой ход…

Докато Донев се прибираше у дома си, той с искрена горчивина трябваше да си признае, че през изминалите два дни не се бе приближил нито с една стъпка до решаването на сложната задача. Облаците на съмнението ту се натрупваха по някой край на хоризонта, ту бързо се пръсваха, за да се покаже отново чисто небе.

Единственото му утешение в тоя момент беше, че е изминал само една мъничка част от дългия път.