Павел Вежинов
Човекът в сянката (2)

2

„Хемус“ осъмна на открито море. Беше се появил югоизточен вятър, не повече от четири бала, и заедно с него слабо насрещно вълнение, но тежко натовареният кораб спокойно и солидно поддържаше курса си. Нямаше да минат няколко часа и пред металния му нос щяха да се появят, в началото едва зрими, стръмните зелени брегове на Босфора. Засега те все още бяха у дома си, все още не ги дебнеше никаква сериозна опасност.

Капитан Кендеров, без куртка, по тънък английски пуловер, пиеше в широката капитанска каюта своето сутрешно кафе. За разлика от всичко друго, кафето той си приготвяше сам, защото никакъв готвач на света не можеше да изпълни неговата специална рецепта. Кафето наистина беше много хубаво — ароматно и силно — и той го пиеше с леко отпуснати клепачи, което придаваше доста необичаен изглед на суровото му лице. Малко, съвсем малко бяха радостите и удоволствията на тежкия моряшки живот и това той искаше да изчерпи напълно. Едва след кафето се разпиляваха напълно последните тънки изпарения на съня или умората и хоризонтът се изправяше пред очите му ясен и отчетлив. Едва след кафето започваше животът. Може би затова той го пиеше винаги сам и досега не се бе явила сила, която да наруши желязната традиция.

Точно в осем часа в каютата се появи неговият заместник. Беше висок слаб офицер, винаги малко небрежно облечен, нещо, с което капитанът нито можеше да свикне, нито да го промени. Той и сега го погледна леко намръщен, но нищо не каза. Знаеше, че не бива да казва. Заместникът беше един от най-способните офицери в търговския флот, отдавна можеше да получи сам кораб, но предпочиташе да стои мълчаливо във внушителната сянка на своя началник. Той свали фуражката си и някак неловко се отпусна на коравата пейка, тапицирана съвсем спартански с грубичко обработена кожа. Известно време двамата мълчаха.

— Как е настроението на момчетата, Масларов? — запита най-сетне капитанът.

По служба той винаги се обръщаше към него на презиме. Слаба сянка на оживление мина през безучастния поглед на неговия помощник.

— Съвсем нормално, другарю капитан…

— Не, не е нормално! — поклати солидната си глава капитанът. — Виждам някакво особено оживление в екипажа.

— За мен това е нормално…

— Не се прави на разсеян, Масларов! — каза малко строго капитанът. — Кажи ми откровено — подозират ли момчетата какво носим в трюма?

Масларов облегна коравия си гръб на дъбовата ламперия.

— Не, не подозират, другарю капитан… Те просто знаят…

Капитанът се ококори — нещо, което му се случваше в годината веднъж.

— Как тъй — знаят?… Откъде могат да знаят, като досега никой нищо не им е казал?…

— Просто имат нос момчетата… Всеки моряк трябва да има добър нос…

— Глупости, какъв нос имат те? — разсърди се капитанът. — Нямат никакъв нос!… Изглежда в края на краищата, че някой нещичко е издрънкал…

Масларов замълча, капитанът сърдито наложи фуражката си.

— Това е много лошо, Масларов! — каза той искрено потиснат. — Изглежда, че не можем да направим нищо, без да се появи някой дълъг език… Това е не само лошо, това е крайно опасно и говори за липса на истинска сериозна дисциплина…

Масларов се поизправи, макар тежкият поглед на капитана да го подпираше като с ръка до дървената ламперия.

— Мисля, че не си прав! — каза той сериозно. — Не е чак толкова трудно човек нещичко да се досети… Товаренето се извърши при доста изключителни обстоятелства… Аз мисля, че това е грешка… И циганите по пристанището разбраха, че не товарим какво да е…

— Какво да е! — измърмори капитанът. — Какво да е!… След половин час всички свободни от наряд да се съберат в столовата…

Точно след половин час капитанът се появи в столовата — в такъв вид, в какъвто би се явил и пред началника на флота. Шумът в малката трапезария угасна внезапно, сякаш някой го бе запушил с ръка. Масларов усети как нещо като мъничка завист пропълзя само за миг в сърцето му, но той бързо я изгони. В края на краищата сам той навярно отдавна би се съгласил да заеме някоя капитанска каюта, но смътно усещаше, че никога няма да има между подчинените си такъв авторитет. Това го спираше, той не смееше да направи решителната крачка. Той отлично знаеше, че на кораб авторитетът струва толкова, колкото и знанието, а в някои случаи дори много повече. Капитанът се изправи пред застланата с червено сукно маса, свали шапката си, но не седна.

— Момчета, някой ви е пуснал някакви бръмбари в главата! — започна той, без да повишава тона си. — Това са глупости!… Вие много добре знаете, че пътуваме за Гвинея и караме за там машини и съоръжения…

Той млъкна за момент, колкото да провери каква е реакцията. Не беше никак трудно да се разбере, че реакцията е доста странна. Погледите на моряците сякаш говореха: „Бъди спокоен, бе другарю капитан, знаем, как да не знаем!… Ти само бъди спокоен!…“. Капитанът усети, че го обзема лекичко раздразнение, но бързо потисна това ненужно в момента чувство.

— Все пак няма да скрия от вас, че нашият рейс е особено важен! — продължи той спокойно. — Няма да скрия от вас, че е възможно да имаме и някои малки неприятности… Именно това налага до края на тоя рейс да носите службата си с особено високо чувство на дълг, дисциплина и съзнание… Трябва да ви кажа, че за нас сега от особена важност е точността. Ние плаваме по строго определен курс и на което и място да бъдем, не трябва да имаме нито секунда закъснение и никакво превишаване на скоростта… А това, вие знаете, няма да бъде възможно, ако всеки не бъде на мястото си с пълното чувство на отговорност… Разбрано ли е?…

Последва дружен отговор. Капитанът наложи отново фуражката си, козирува стегнато и напусна трапезарията.

Още същия ден „Хемус“ премина през Босфора и привечер навлезе в Мраморно море, цялото потънало в синкави изпарения. От време на време в полупрозирната мъглица като гигантски крабове с щръкнали щипци изплавваха военни съдове и отново изчезваха — някаква американска флотилия пътуваше за Истанбул. После съвсем се смрачи. В топлата пролетна нощ, наситена с пари, не се виждаха никакви звезди, освен цветните сигнални светлини на корабите. Без да намалява скоростта, „Хемус“ все тъй уверено поддържаше курса си. Малко преди полунощ капитан Кендеров влезе в тясната стаичка на радиста и остана там близо цял час. Никога досега офицерът на вахта не бе виждал капитана да проявява такъв особен интерес към радиовръзките.

След това започнаха най-спокойните и най-приятни дни на морското плаване. Корабът бе навлязъл в Егейско море. Из синята вода един по един започнаха да никнат островите на най-стария архипелаг на света — отначало като едва забележими конусчета сред морето, докато израснат до небето пред очите им с опустошените си стръмни брегове. Времето бе все така тихо и ясно, корабът неизменно поддържаше своя курс. През цялото време капитанът рядко напускаше каютата си. Виждаха го само привечер да се разхожда по мостика — съвсем спокоен, даже равнодушен и към морето, и към скалистите брегове на островите, които хилядолетия са се славили със своите отлични вина. Капитанът разбираше от тия неща и умееше да ги цени, но сега не мислеше за тях. Сега той мислеше за своята мисия, макар и с дълбоко чувство на спокойствие и вътрешна убеденост.

Но капитан Кендеров може би напразно се чувствуваше така спокоен. На самия бряг на Босфора, недалече от Пера, имаше малка старинна къща в генуезки стил, цялата потънала в зеленина. Няколко престарели пинии зад гърба й я откъсваха от общия пейзаж и същевременно привличаха погледите на туристите, които пътуваха с морски трамваи по Пролива. Нищо не пречеше и на капитана да погледне със своя бинокъл към нея. Ако го беше направил, щеше да види на верандата един друг човек — с малък театрален бинокъл. Сухото му лице бе съвсем безучастно, но очите зад силните лещи — любопитни и внимателни. Името на кораба се четеше много добре и с просто око, но той не беше съвсем сигурен в славянските букви. Нямаше никакво съмнение, това беше „Хемус“ и той бе минал през пролива точно в часа, в който го бяха очаквали. Очевидно курсът му беше директен и след своето потегляне той не се беше отбивал никъде. Човекът свали бинокъла и се оттегли в стаята все още дълбоко замислен. В единия ъгъл върху старинна бяла масичка с позлатени крака имаше телефон. Той вдигна слушалката и избра номера.

— На телефона е де ла Рош — каза той. — Добър ден, господин генерален консул… „Хемус“ мина през пролива в четири и двайсет и две… Не, нищо особено… Благодаря, господин генерален консул…

С това незначителният разговор приключи, но капитан Кендеров доста би се обезпокоил, ако можеше да го чуе. А той дори не го подозираше и продължаваше да плава спокойно в най-спокойното от всички морета…

Но като заобикаляха Матапан, времето се развали, силно вълнение, което идваше от Стария континент, започна да ги блъска в якия железен хълбок. Все пак това не беше нищо, моряците спокойно си гледаха работата. По-трудничко беше да се спи — страничното вълнение можеше всеки миг да ги изсипе от леглото. Само готвачът както винаги силно прежълтя и гозбите му започнаха да добиват странен вкус — ту съвсем безсолни, ту отровно солени. Нямаше какво да се прави, трябваше да се търпи — и вълнението, и солената гозба. Всички знаеха, че след ден-два това ще свърши.

И тъкмо когато вълнението затихна, се случи нещо, което досега не беше им се случвало. В рубката прозвуча спокойният, уверен глас на капитана: „Стоп машини!“. И наистина корабните машини постепенно замряха, настана необикновена тишина. Минаха цели четири часа в празен и безсмислен дрейф на открито море, без да има никаква авария в кораба или каква да е друга видима причина за престой. Мръкна се. Малцина забелязаха, че радистът посети капитана и малко след това в рубката отново прозвуча спокойният глас: „Пълен напред!“.

С това за дни наред се изчерпаха всички произшествия. Рейсът беше отличен, моряците постепенно забравиха странното му начало. Може би приказките бяха само празни приказки, може би нищо нямаше да им се случи и те спокойно щяха да откарат своята стока в Гвинея. И затова мнозина погледнаха без особено внимание на обикновената в морето случка. От дясната им страна се появи малък военен кораб, очевидно разрушител, и започна с пълен ход да приближава към тях. Като дойде на няколкостотин метра, всички видяха, че на мачтата му се вее френското знаме. Погледите на моряците неволно се обърнаха към командното място. Капитан Кендеров наистина стоеше на мостика и спокойно гледаше пред себе си, сякаш около тях сновеше най-обикновена рибарска гемия. Слънцето беше вече залязло, морето трептеше от виолетови сенки, гледката беше по-обикновена и по-мирна от всякога. На всичко отгоре разрушителят направи доста рязък завой и започна бързо да се отдалечава на север, по посока на френските брегове.

Но на другата сутрин дори готвачът разбра, че краткото посещение на разрушителя съвсем не е било случайно. Сега ги съпровождаха два разрушителя — един от северната страна, друг от южната. Един кръстосвач цепеше остро синята морска вода на две мили от носа им. Погледите на всички отново се отправиха към мостика. Капитан Кендеров беше на мястото си и все така равнодушно и спокойно, както предния ден, зяпаше към морето. И както предния ден, там нямаше нищо за зяпане освен няколко делфини, които весело гонеха из морето летящи риби. Заместник-командирът свали от очите си силния бинокъл.

— Кръстосвачът е „Гренобъл“ — каза той. — Съвсем модерен кораб, строен след войната… Развива най-малко четиридесет възли на час…

— Не се готвя да му избягам! — каза спокойно капитанът. — И да бих искал — не мога…

И като помисли малко, добави:

— Освен ако падне мъгла привечер…

Помощникът му погледна критично небето.

— Има такъв шанс — отвърна той.

Наистина имаше. Хоризонтът беше невидим в тоя час, всичко плуваше в прозирни млечни изпарения, които жаркото средиземноморско слънце бе насветлило до блясък. Никой не може да каже кога всичко това ще се превърне в гъста мъгла — понякога тия неща стават за половин час. И все пак надеждата не беше много реална — военните кораби бяха съвсем близко, за да ги изпуснат при каквито и да било обстоятелства. Нима капитан Кендеров не разбираше това, когато измърмори под носа си.

— И все пак временцето е хубаво!… Наистина си го бива!…

Към три часа стана нещо странно — отначало съвсем леко, а след това под доста остър ъгъл „Хемус“ се отклони от своя курс по посока на юг. Радистът веднага долови разтревоженото писукане на трите военни кораба. Капитанът все тъй стоеше на мостика и безучастно дъвчеше небелена ябълка. Не бяха запомнили да се е занимавал друг път с такива неща на кораба.

Ескортът им веднага промени своя курс и по-плътно се приближи до „Хемус“. И все пак мина половин час, преди на мачтата на „Гренобъл“ да се появи известният на всички моряци сигнален флаг — „Веднага спрете!“… Заместник-капитанът горчиво въздъхна.

— Какво да им отговорим? — запита той.

Някаква слаба, необичайна усмивка се появи за пръв път на коравото лице на морския вълк.

— Няма нищо да им отговорим — каза той. — Ще се правим на разсеяни…

Но като видя озадаченото лице на своя помощник, без желание добави.

— Може и да се лъжа, но всяка спечелена минута за нас сега е особено ценна…

Радиостанциите на трите кораба отново тревожно записукаха. Слабият вятър достатъчно силно бе опънал сигналния флаг, заповедта бе ясна. Само „Хемус“ като че ли бе ослепял — нито отвръщаше на сигнала, нито спираше. Мина още половин час, докато се появи новата заповед на сигналната мачта: „Спрете… Ще стреляме…“.

— Заканват се, че ще стрелят по нас! — измърмори загрижено Масларов.

Сега лицето на капитана бе наистина здравата смръщено.

— Вярваш ли, че ще посмеят? — попита той.

— Положително ще дадат няколко предупредителни изстрела.

Капитанът усилено мислеше.

— А тогава какво? — запита учудено помощникът. — Зер ще им се оставим?

— Ще поспорим!… Ще видим!…

И като се наведе над рубката, заповяда ясно и твърдо. — Стоп машини!…

Ритмичният шум на машините започна бавно да стихва. Капитанът все тъй гледаше пред себе си. Сега се срамуваше да погледне към палубата, да види там някое от смръщените, огорчени лица на своите моряци.

Мина доста време, докато „Гренобъл“ направи маневрата и се изравни с тях. На мостика му стоеше млад офицер с рупорна тръба в ръка.

— Пуснете стълбата! — заповяда той. — Ще извършим обиск на кораба…

Капитан Кендеров повдигна намръщено своята тръба до устата си.

— Нямате право! — извика той.

— Изпълняваме заповед…

Капитанът доста забави своя отговор.

— Отстъпвам на насилието — отвърна кратко той.

След половин час група от трима офицери и десетина по-низши чинове се изкачи на борда на „Хемус“. Капитан Кендеров ги прецени само за миг — бяха наистина опитни моряци, които нямаше да оставят непрегледано дори най-тайното кътче на кораба. Той прие офицерите в каютата си — прав, с фуражка на глава, стегнат грижливо в своя официален костюм, безукорно избръснат. Тримата френски офицери козируваха, но капитан Кендеров не повдигна ръка. Хладният му поглед бе спрял на старшия офицер.

— Извинете, господине — каза той на чист френски език, — но вие нарушавате грубо най-святия закон на морето — свободното мореплаване… Франция като велика морска сила е заинтересувана повече от нас тоя закон неотменимо да се спазва…

— Казахме ви вече, че изпълняваме заповед! — отвърна старшият офицер.

Тонът му все още беше вежлив, той дори леко се поусмихна.

— Тези, които са ви дали тая заповед, дали съзнават, че нарушават важни морски конвенции?…

— Това не може да бъде предмет за разговор между нас, господине — отвърна старшият офицер. — Тези, които ни ръководят, ще разговарят за тоя случай между себе си… И освен това съгласете се, че самите вие съвсем не сте така невинни…

— Какво искате да кажете? — запита сухо капитан Кендеров.

— Вие знаете, че сте във френски териториални води…

— Да, знам — отвърна капитанът. — Но не знаех, че в тях могат да се вършат беззакония.

Старшият офицер се намръщи.

— Тук сте длъжни да изпълнявате нашите заповеди! — каза той. — Нареждаме ви да спрете — ще спрете… Представете си, че плувахте с пълна пара към откъснати плаващи мини…

— Не мога да си го представя — усмихна се слабо капитанът. — Тогава надали бихте летели така след нас…

— Определете ваши офицери, които да присъствуват на обиска.

— Определил съм вече — отвърна капитанът. — И бихте ли ми казали поне какво търсите?

— Мисля, че ще намерим, каквото търсим…

— Да не е само съкровището на Колхида — каза капитанът. — Защото ще останете безкрайно разочаровани…

Обискът продължи около четири часа и през цялото време капитан Кендеров не напусна нито за секунда каютата си. Удобно изтегнат на тясното легло, той успя през това време да прочете с растящ интерес почти половината от „Острието на бръснача“. Най-сетне на вратата се почука, той стана бавно, закопча двете горни копчета и наложи фуражката си.

— Влез!…

Влязоха старшият офицер и Масларов. От двете лица това на неговия помощник изглеждаше далече по-изненадано и комай сърдито.

— Господин капитан, след малко ще продължите пътя си — каза чужденецът. — Нашият комендант ви моли да приемете неговите извинения. Ще се съгласите ли да бъдат придружени с тоя малък подарък?

Старшият офицер отвори лакираната вратичка. Един от френските мичмани влезе в малкото помещение с плетена кошница, гарнирана със сини копринени ленти. Само един поглед му беше достатъчен да види, че е пълна с изкусно подредени бутилки стари френски вина. Един миг капитан Кендеров като че ли лекичко се поколеба.

— Много съжалявам — каза той. — Но това е нищо в сравнение с щетите, които ни нанесохте…

— За щетите ще отговаря нашето правителство — отвърна старшият офицер. — Не смесвайте това с добрите чувства на коменданта…

— Не го укорявам в нищо — каза капитанът. — Но това не е в кръга на нашите славянски обичаи… Ние не взимаме подаръци. Ние си разменяме подаръци, и то само когато се срещаме като добри приятели.

Капитан Кендеров очакваше, че френският офицер ще се разсърди, но той се усмихна.

— Жалко — каза той. — Виното си го биваше…

— И нашето не е лошо…

— Да, знам — каза офицерът. — Гроздето ви е може би по-хубаво от нашето. Но трудно бихте се научили да го приготвяте като нас…

— Вече се понаучихме — отвърна капитан Кендеров. — Ние имаме френски завод… И го оборудваха френски специалисти.

— Тъй ли? — вдигна вежди старшият офицер. — Наистина не знаех… Признавам, че това е по-добър повод за приятелски разговор…

— И за приятелски отношения — добави капитанът.

Чужденецът козирува и напусна каютата, без да подаде ръка. Малко трудничко беше за капитан Кендеров да понесе възмутения поглед на своя помощник.

— Що за комедия? — възкликна той. — Та ние наистина возим машинни части…

— Чуден човек си! — отвърна шеговито капитанът. — Искаше ти се да возим оръжие?… И да ни заловят тука като плъхове?

— Не, не това, разбира се… Но защо не ми каза истината?… Защо трябваше да стоя през цялото време на тръни?

Лицето на капитан Кендеров изведнъж стана сериозно.

— Не бива да се сърдиш — отвърна той. — Казал съм ти това, което имах право да ти кажа… А ти знаеш добре, че нашите права и задължения друг определя…

Заместник-капитанът наистина знаеше много добре това, но все пак лицето му си остана обидено и помръкнало.

След малко „Хемус“ пое пътя си. Мина още половин час. Капитан Кендеров влезе в стаичката на радиста и остана там, докато съвсем се мръкна. Много тъмно беше наистина и когато излезе, никой не видя неговото възбудено лице.