Павел Вежинов
Човекът в сянката (16)

16

Един съвсем празен ден, колкото празен може да бъде акумулаторът, включен в мрежата за зареждане. Но на следния ден го чакаше интересна новина. Той влезе в кабинета на шефа си, полковникът стана от стола си и някак по момчешки се засмя:

— Ти каза, че може да ни провърви!… И ето — провървя ни!…

— Пливие се е съгласил?

— Не, не се е съгласил и все пак е на път за България.

Като видя озадаченото лице на помощника си, полковникът побърза да обясни.

— Заминал е по своя инициатива за България… Това е съвсем автентично сведение на нашето туристическо бюро. Най-малко от две седмици той фигурира в техните списъци.

— Кога е тръгнал?

— Това не знаят, защото пътува със своя кола. Но предполагат, че най-малко преди пет-шест дни… Кой го знае къде се мотае по пътищата, без да знае, че го очакваш тук с отворени обятия…

— Сам ли е?

— Сам…

— Това е хубаво, стига да не се залепи като мида някъде по адриатическите брегове — каза загрижено Донев.

— Не ми се вярва! — успокои го полковникът. — Предупредих на границата, ще го посрещне човек от „Балкантурист“ и ще го настани в хотел „България“…

След малко Донев се запъти за секретната служба — не бе ходил от два дни там. Когато отвори вратата, която водеше към стаята на секретарката, първият човек, когото зърна, бе Измирски. Той седеше близо до бюрото на момичето, нещо оживено приказваше. Като чу шума на отворената врата, Измирски бързо се обърна. Донев ясно видя как лицето му светна от облекчение.

— Къде се загуби, бе човек! — възкликна оживено Измирски. — Рекох, че си заминал някъде…

Донев сърдечно се ръкува.

— Тоя път самарът остана у мене — отвърна той. — Тая работа не била толкова лека…

— Така е, като не търсите помощници — каза шеговито Измирски.

— Многото помощници развалят къщата! — отвърна Донев в тона му. — Елате при мене…

Двамата влязоха в кабинета му и седнаха край малката масичка, която се намираше на две крачки от бюрото му. Донев извади кутия шоколадови бонбони и каза усмихнат:

— Имам хубави новини за вас…

— Това е добре… Хубави новини май от години не съм чувал — отвърна Измирски. — И какво ново?… Произвеждат ме действително генерал?

— Нещо по-хубаво!… Първо — признават ви разхода в Цюрих. И второ — за успешната сделка ви определят една чувствителна премия…

Нещо особено светна в погледа на Измирски.

— Колко? — запита той кратко.

— Сега не мога да ви кажа точно… Но на мен така ми предадоха — чувствителна. Най-хубавото е, че половината от тая сума ще получите в чужда валута… Така че в бъдеще ще се чувствувате по-спокоен, когато пътувате в чужбина.

— Това е наистина хубава новина! — каза Измирски. — Доколкото си спомням — за пръв път получавам някакво сериозно отличие… И за коя сделка? За Ашкенази?

— Защо за Ашкенази?… За Бен Салал… За Ашкенази отделно, като свършим успешно работата…

Измирски се замисли.

— Тия пари наистина идват навреме! — каза той. — Ще мога да отделя малко валута за жена си.

— Тя ще пътува някъде?

— Да, за Израел! — кимна Измирски.

Донев го погледна учудено.

— За Израел ли?… Че какво ще прави в Израел?… Там е по-горещо оттука…

— Женски работи! — вдигна рамене Измирски. — Има в Израел някаква много близка приятелка… Смяташе от нея да вземе малко пари, но сега няма да има нужда…

— Ашкенази ли ще прати сертификат?

— Да, Ашкенази…

— Малко се съмнявам, че ще я пуснат в Израел… Особено като разберат на кого е жена…

— Ашкенази обеща да уреди тоя въпрос.

Той помисли малко и добави:

— Пък и друго имах предвид… Предполагам, че аз ще предам стоката на Ашкенази в уговореното арабско пристанище… Тъкмо на връщане ще мога да мина през Израел, за да прибера жена си.

В тоя миг зазвъня телефонът. Донев стана от мястото си, отиде зад бюрото си и вдигна слушалката. В ухото му бръмна доста високо познат глас.

— Другарят Донев ли е?

— Да, аз съм…

— Другарю майор, наредено ми е да ви съобщя, че митничарят е в София и сега се намира в хотел „България“.

— Добре! — отвърна сухо Донев и веднага затвори слушалката.

Той се върна на мястото си с разтуптяно сърце, но външният му вид с нищо не издаваше неговото вълнение. И Измирски изглеждаше съвсем спокоен.

— За какво говорехме? — попита Донев. — Ах, да!… По принцип не се предвижда специален човек, който да предаде стоката. Съгласно установения ред — това е длъжност на капитана. И в Тунис ние не изпратихме човек, който да предаде стоката.

— Там работата беше по-друга — каза Измирски. — Но ако сега не присъствува специален наш човек — Ашкенази може да направи някои рекламации.

— Е, да, прав сте — съгласи се Донев. — Ще говоря още веднъж в министерството… Нашата работа е наистина по-специална, заслужава да се похарчи някой и друг долар повече…

След малко Измирски си отиде. Донев го изпрати до външната врата, след това рязко се обърна. Секретарката никога не бе виждала лицето на своя шеф така напрегнато и сериозно.

— Ела при мен! — каза той бързо и веднага хлътна в кабинета си.

Когато секретарката влезе след него, Донев енергично въртеше шайбата на телефона. Гласът му прозвуча рязко.

— Марков, ти ли си?

— Аз съм…

— На телефона е Донев. Преди малко ти ли ми се обади?

— Аз, другарю майор…

— Чакай на телефона! — каза Донев, като едва криеше вътрешното си раздразнение.

Той отново се обърна към секретарката. Лицето му бе все така нервно и възбудено.

— Седнете край малката масичка! — каза той. — Не на тоя стол, на другия.

Секретарката мълчаливо седна край масичката. Донев затисна с длан слушалката.

— Опитайте се да чуете какво ще ми кажат по телефона! — обади се той. — Макар и една думичка!… Много е важно!…

Той вдигна ръката си от слушалката и отново заговори по телефона.

— Слушайте, Марков, припомнете си какво ми казахте преди малко… И ми го повторете точно със същата височина на гласа. Ясно ли е или да ви повторя.

— Ясно, другарю майор — отвърна гласът оттатък. — Наредено ми е да ви съобщя, че митничарят е в София и се намира в хотел „България“…

— Добре, чакайте на телефона…

Донев погледна изпитателно секретарката.

— Чухте ли нещо?

— Нищо — отвърна уверено момичето. — Някакъв глас се чуваше, но думи не можах да разбера.

— Марков, повторете още веднъж фразата. Но сега на по-висок глас — каза Донев в слушалката.

Марков повтори фразата. Сега гласът му звучеше съвсем отчетливо и ясно.

— Чухте ли нещо? — запита отново Донев.

Момичето го гледаше с разколебан поглед.

— Струва ми се, че чух — България! — отвърна то неуверено.

Донев въздъхна дълбоко.

— Достатъчно, Марков — каза той по-спокойно. — Можеш да затвориш телефона.

След няколко минути Донев вече летеше по стълбите на учреждението. Докато бързаше към хотела, умът му работеше усилено. Мислите, които носеха спокойствие, бяха повече от мислите, които носеха тревога. Не беше възможно Измирски да го е изпреварил в хотела. Надали би се опитал. Това би го изобличило повече от каквато и да е друга постъпка. И да е чул нещо, надали така евтино би се издал. Като наближи хотел „България“, Донев успокои крачките си и влезе във фоайето като всеки обикновен гражданин. На гишето за регистрация имаше двама души — дежурният администратор и една чиновничка, която в момента тъкмо записваше някакъв пътник. Администраторът забеляза Донев и веднага приближи към него. Целият му вид подсказваше, че го познава.

— Мога ли с нещо да ви услужа? — каза той любезно.

— Пристигнал ли е тази сутрин един швейцарец? — запита направо Донев.

— Да, преди половин час.

— Как се казва?

— Още не съм го записал.

— Добре, вземете му паспорта и елате с мен в канцеларията.

Администраторът го въведе предвидливо в кабинета на директора. Там нямаше никой, можеха да говорят спокойно. Донев се легитимира, другият едва-едва погледна книжката му.

— Мога ли да видя паспорта?

Администраторът му го подаде. Това действително беше паспорт на името на Морис Пливие. От фотографията го гледаше пълничък, полуплешив човек с меки, увиснали бузи. Устните му бяха сочни като на жена, но затова пък погледът му даже на фотографията бе жив и енергичен.

— Слушайте ме сега внимателно! — започна Донев. — Ще регистрирате господин Пливие в милицията, както е редно. Но той не трябва да фигурира никъде по вашите списъци — все едно че такъв пътник изобщо не е пристигал. Това ясно ли е?

— Напълно ясно! — отвърна спокойно администраторът.

— Освен това ще внимавате дали някой няма да запита за него. Най-малкото — ще се опитате да запомните добре външността му. Предупредете за това и вашия заместник.

— Разбирам — кимна администраторът.

— Къде е човекът, който го придружава?

— Отиде си… Но те се уговориха нещо, навярно да се видят по-късно.

— Тъй!… — Донев се замисли. — Сега аз ще се кача при господин Пливие и по всяка вероятност ще изляза заедно с него. Ще кажете на неговия придружител да дойде към един часа в ресторант „Копито“. Засега това е всичко…

Когато Донев се изправи пред вратата на митничаря, той все още не бе съчинил добре на немски език своето приветствено слово. Не оставаше нищо друго, освен да се надява на вдъхновението си. Той почука, отвътре се чу едно звучно — влез! Донев отвори вратата, но в следния миг едва не се дръпна назад. Сред стаята стоеше полугол човек, неговият отпуснат, млечнобял корем лъщеше като тава.

— Извинете! — измънка смутено Донев.

— Моля, влезте спокойно! — обади се весело митничарят.

В очите му грееше смях. Донев внимателно затвори вратата.

— Наблюдение номер две! — каза шеговито митничарят. — Българите са свенливи…

— А наблюдение номер едно? — запита в тона му Донев.

— Номер едно — българите са необикновено любезни и предвидливи домакини. Да ви кажа право, никак няма да се учудя, ако след миг ми донесете домашните чехли, които забравих в Швейцария.

— Не се съмнявайте, че ще получите един чифт — усмихна се Донев.

— С кого имам честта? — запита любезно митничарят.

— Казвам се Донев, заместник-директор на „Универ“…

Митничарят здравата се облещи.

— Дяволите да ви вземат, а отде знаете, че съм тук?

— Има най-малко десет начина да разберем това.

Митничарят се отпусна с вдигнати вежди в едно от креслата. Млечнобелият корем стигна едва ли не до брадата му.

— Наблюдение номер три! — каза митничарят. — Пред българите Скотланд Ярд трици да яде. Но седнете де, защо стоите прав?

Донев седна, като вдигна грижливо ръба на панталона си.

— Господин Пливие, аз знам добре услугата, която сте ни направили — каза той. — Така че нашето внимание не бива да ви учудва…

— Имам чувството, че съм спасил България от гигантско наводнение — засмя се митничарят. — Толкова е голямо това внимание. А къде е вашият генерал?

— За съжаление той не е в България… Така че ще имам честта да го представлявам аз…

— Жалко! — каза митничарят. — Той е много симпатичен човек…

— Да се надявам ли, че нашият климат не ви е прекалено разочаровал? — запита Донев внимателно.

— Да, доста горещо е тук — съгласи се митничарят.

— Ако не сте уморен, готов съм да ви заведа веднага на едно място, където прохладата е гарантирана.

— Може, защо не? — засмя се отново митничарят. — Не съм дошъл в България, за да се чувствувам уморен. Дошъл съм, за да гледам… Ще ми позволите ли да се облека?

Донев беше даже готов да го посъветва в това отношение. Но облечен, господин Пливие загуби не само своята пикантност, но дори и половината от чара си. В доста широчката си, некоригирана конфекция той изведнъж заприлича на някакъв незначителен провинциален чичо.

— Ще ми позволите ли да извикам кола?

— Аз имам кола — обади се митничарят с доза от самочувствие.

— Не ви съветвам… Та ние няма да пием там газирана лимонада… Ще пийнем нещо като хората…

— Това е един добър съвет — съгласи се митничарят.

— У нас има такава поговорка: „Не е важно човек да има много ум. Важно е да му идва навреме“.

— Чудесно! — възхити се искрено митничарят.

След като господин Пливие се приготви, те слязоха в хола. Тук той изведнъж се досети.

— Ама чакайте, аз имам гид… И сме си определили среща в дванадесет часа.

— Бъдете спокоен, всичко съм уредил… Той ще ни намери в ресторанта.

Тоя път господин Пливие не се учуди, навярно бе решил, че вече на нищо не бива да се учудва. Все пак чайката, която ги чакаше пред хотела, доста го постресна. Той влезе в колата с чувство на известно благоговение и измърмори.

— Много хубава кола… Руска?

— Да, съветска — кимна Донев.

— Винаги съм твърдял, че руснаците имат чудесна индустрия! — каза митничарят доволно. — Американците с тяхното високомерие мъчно ще разберат това.

Мощната кола ги изтегли съвсем бързо до билото на Витоша. Господин Пливие се умълча — през цялото време любопитно зяпаше през стъклата. С почти професионално любопитство той огледа и комплекса на „Копито“-то, след това удовлетворен измърмори:

— Не е лошо!… И наистина е прохладно…

Когато опитаха разнообразните салати и силно изстудената евксиноградска ракия, господин Пливие още повече се оживи, комплиментите му повишиха своята интонация. Той хареса не по-малко и обяда, и бялото вино, разговорът потече съвсем непринуден и приятелски. Донев едва успя да погледне дискретно часовника си. Наближаваше един часът, придружвачът можеше всеки момент да дойде.

— А между другото ще можете да услужите на нашия генерал — каза Донев нехайно. — Ще потвърдите разхода, който той е направил за вас…

Митничарят го погледна учудено.

— Какъв разход?

— Нима генералът не ви възнагради за услугата, която сте ни направили?

Рядко на Донев му се беше случвало да види такова възмутено лице.

— Какво говорите? — възкликна той гневно. — Да не би да искате да ме изкарате рушветчия?

Донев сякаш съвсем се смали на мястото си.

— Извинете, господин Пливие, имам чувството, че съм направил някакъв много идиотски гаф… Бледо си спомням, че ставаше дума за някакви петстотин долара и съм се заблудил, че това се отнася за вас…

— Какви петстотин долара! — кипна отново митничарят. — Вразумете се, момко!… — Та вие смятате, че мога да си продам съвестта за някакви долари?

— Успокойте се, господин Пливие, съвсем не смятам това…

— Как не смятате?… Та вие го казахте…

— Ясно е, че съм се заблудил…

— Все едно!… Важното е, че сте го мислили!… И то за мен!… За мен!…

Не беше никак лесна работа да се успокои обиденият митничар, но Донев успя донякъде. Накрая Пливие все пак измърмори:

— Наблюдение номер четири: любезността на българите е съвсем европейска. На дъното й винаги има някакъв интерес…

Донев го погледна сериозно.

— Слушайте, господин Пливие, ако кажете това нещо в Швейцария, направо ще наклеветите нашия народ… Българите са наистина безкористни… Та ние сме готови да похарчим за вас много повече от тия жалки пари, за които споменах…

— Нищо няма да похарчите!… Нищо няма да приема! — възбуди се отново митничарят. — Аз не съм рушветчия!… Направих го просто по… идейни съображения… И защото постъпиха несправедливо спрямо вашата пратка… Те нямаха право да вършат това и аз просто възстанових справедливостта.

— Напълно ви вярвам… — каза Донев.

Митничарят втренчи в него живите си очи.

— Ако искате и аз да ви вярвам — кажете ми какви бяха мострите.

— Генералът не ви ли каза?

— Тогава нямах право да го запитам.

— Добре, аз ще ви кажа!… В пратката имаше мостри от оръжие…

Очите на митничаря отново възбудено засвяткаха.

— А оръжието вие сте искали да пратите в някоя от поробените страни?

— Точно така.

— Значи правилно съм постъпил! — възкликна митничарят радостно.

— Съвършено правилно — отвърна Донев с усмивка.

Това като че ли изглади с гореща ютия всички недоразумения. Митничарят отново се оживи и с удоволствие се зае с изоставеното ядене. След половин час на Донев стана съвършено ясно на какво Пливие дължи размера на корема си. През това време пристигна и неговият придружител, малко изнервен, че е трябвало да бъхти дългия път с обикновен рейс. Донев поръча нова бутилка вино, която скоро успокои и придружителя.

Сега Донев трябваше да се заеме с втората част на своята трудна задача. Необходимо беше да се отстрани митничарят за няколко дни от София, за да се избегне някоя случайна или нарочна среща с Измирски. Донев търпеливо обясни на Пливие, че в една красива местност на най-красивата планина в България ще се състои народен събор — фолклорен празник, на който ще се съберат народни певци от цялата страна в своите прекрасни национални носии. Съборът е голямо събитие, на което ще пристигнат гости от цял свят, и навярно за господин Пливие ще бъде много интересно да го види.

— Може би господин Пливие е изморен? — обади се нетактично придружвачът.

— Изморен?… — Аз изморен? — възкликна митничарят. — Млади момко, вие не познавате Пливие?

С това въпросът бе решен — трябваше да тръгнат привечер и да преспят в Благоевград, за да бъдат сутринта навреме на събора. Последният инцидент възникна при плащането. Пийналият митничар искаше на всяка цена да си плати и трябваше да положат неимоверни усилия, докато го убедят в обратното. След половин час те се разделиха сърдечно пред хотела, Пливие с доста омекнала крачка се упъти към входа.

— В министерството! — каза Донев на шофьора.

Колата бързо потегли. Полковник Несторов беше в кабинета си и го чакаше. Донев му разказа подробно всичко, което се беше случило, включително и инцидента с телефона.

— Наистина неприятно! — каза полковникът. — Но аз съм убеден, че Измирски нищо не е чул… Това, което една жена не може да чуе, няма да го чуе и дяволът.

— Не знам! — въздъхна Донев. — Никак не съм спокоен…

Те говориха още дълго време и стигнаха до един извод — не можеха да продължат успешно работата, ако не се срещнеха преди това с техния заместник-министър.

— Ще се опитам генералът да ни приеме веднага — каза замислено полковникът. — Сега вече нямаме нито час за губене…

Полковник Несторов взе веднага телефона, но се оказа, че генералът не е в министерството.