Павел Вежинов
Човекът в сянката (8)

8

За неделните дни Донев имаше неизменна програма — ходеше в своя истински стар дом. Винаги когато позвъняваше, на устните му се появяваше неволна усмивка — ни щастлива, ни весела, просто усмивка на момче, което след дългата ваканция се връща при своите. Както винаги, вратата отвори майка му, той се наведе, за да го целуне по бузата, и подаде големия плик, който носеше в ръка.

— Портокали? — попита тя и добави с искрено съжаление. — Що си харчиш парите за глупости… По-хубаво чорапи си купи, останал си с няколко чифта…

Само майка му знаеше какво той има, защото и досега го переше. Той се опита да я спаси поне от тоя труд, но старата жена така се разсърди, че веднага отстъпи.

— Татко къде е?

— Отиде да купи вестници — отвърна майка му с едва забележим тон на недоволство. — Като че ли всеки ден си тука, та сега намери…

Младият човек се усмихна. Вестници той си купуваше в малката квартална кръчма, където се събираше всяка неделя сутрин със стари приятели. Баща му беше чиновник в пощата, удоволствията му в живота комай привършваха с тия малки неделни срещи.

— Остави го, моля ти се, на спокойствие — смъмри я доста сериозно синът. — И той е човек, трябва да се срещне с приятели.

Майка му примигна разтревожено.

— Знаеш ли какво съм готвила днес? — попита тя бързо, колкото да отмести разговора.

— Знам — каза той. — Дроб сарма…

Тя го погледна смаяно.

— Откъде знаеш?…

— Нали туй ми е работата — всичко да знам…

— Работата! — въздъхна тя. — И това ако е работа…

Много по-късно, докато нагъваше с удоволствие майчината си гозба, някакъв мигновен проблясък мина през ума му, той неволно се плесна по челото.

— Какво ти е? — погледна го баща му. — Забрави ли нещо?…

— Да, нещо съвсем просто — измърмори синът.

Едва сега той се бе досетил какво означава монограмът върху портфейла на Дорев. Това не бе никаква главна буква Ж, както отначало глупаво бе помислил — това бяха просто два съединени френски хаш… Ханибал Химидиен — какво по-просто от това? Навярно алжирецът в знак на признателност му беше направил тоя малък подарък.

За кожения портфейл той се досети още веднъж, когато вечерта излезе от киното. Но интересно! — тоя път подаръкът съвсем не му се видя така невинен. Бе си спомнил за една книга, която доста отдавна бе чел. На забравения вече герой бяха направили също такъв малък подарък, но след това той бе открил в портфейла няколко едри банкноти. Случай, който може да се нарече класически. Но като поразмисли малко, Донев отхвърли неприятното предположение. Работата беше наистина много сериозна, за да се играе в нея с дребни хитрини.

Все пак на другия ден сутринта сподели с Несторов своето случайно откритие. И Несторов се намръщи.

— Не! — каза той късо. — Вижда ми се невероятно…

След това се усмихна внезапно и запита:

— Как е службата?… Погаждаш ли се с новия си началник?

— Той се погажда с мене! — засмя се и младият човек.

Но в службата го чакаше неприятна изненада. Генчев нахлу сърдито в кабинета му и още от прага се скара.

— Що за безобразие?… Защо не са изпратени мострите за Цюрих?

— Доколкото си спомням, за това отговаря Дорев — отвърна младият човек сдържано.

— Но нали трябваше да проверите?

— Да, проверих… Дорев ми каза, че КЛМ не е могъл да ги транспортира. Нямали място за излишен багаж…

— Нямали място!… А вие сливи ли имахте в устата, та не дойдохте да ми кажете…

Сърдитият директор потегли стремително към вратата, но след това се обърна и каза сухо.

— Държа вие лично да отидете на аерогарата… И веднага ми докладвайте какво е станало… Преди малко ми се обади Измирски — пяна имаше на устата му…

След половин час Донев беше на аерогарата. Сътрудникът веднага го забеляза между тълпата от хора, но лицето му си остана безучастно. Донев заобиколи през задния вход и влезе в стаичката му. След малко и сътрудникът дойде при него.

— Даскалов е тук — каза той. — Навърта се около пратката.

— Как изглежда?

— Ще го познаете веднага… Мургав, със сключени вежди… Сакото му е по-светло от панталона…

Донев наистина го позна веднага — беше младият човек, когото бе срещнал по стълбите на Инженерния отдел. Не биваше да му се мярка много пред очите. Като се върна в стаичката, сътрудникът все още беше там.

— Говорихте ли нещо с Даскалов?…

— Разменихме само няколко думи… Каза, че ако и този път не вземат мострите, ще хвърли самолета във въздуха…

— За петък нищо не му намекнахте?

— Не, разбира се…

— Добре!… Искам вие лично да проверите дали КЛМ ще вземе пратката. И изобщо дръжте ме в течение…

Но не стана нужда да полага повече грижи. В десет без четвърт четиримоторният самолет излетя от пистата с опасния товар на борда си. Донев взе рейса и се върна в града. Секретарката отново тракаше упорито на машината.

— Полковникът телефонира да отидете веднага при него — каза тя. — По каквото и време да се върнете.

„Станало е нещо“ — помисли Донев разтревожен. И наистина, щом отвори вратата на Несторов, той веднага зърна неговото загрижено и потъмняло лице.

— Седни! — каза той. — Как си с немския?

— Не съм безукорен…

— Не е страшно… Има и превод… Но виж по-напред вестника… Преди малко го получих…

Вестникът беше западногерманският „Курир“. На първата му страница беше поместена доста обширна информация, заградена с червен молив. Първото нещо, което Донев зърна, беше разрушена от експлозия лека кола на някаква градска улица. Малко по-долу имаше портрет — хубаво, слабо мъжко лице — решително и енергично. И късите черни мустачки, и овалът на лицето, и къдравата коса веднага му напомниха за арабин. Донев вдигна поглед към заглавието. „Пластична бомба в Дюселдорф“ — гласеше то.

— Вземи превода — каза Несторов.

Донев пое листа и нетърпеливо зачете.

Тази сутрин старият квартал околен Линденалее в Дюселдорф бе разтърсен от силна експлозия. Взривът е бил така мощен, че е изпочупил витрините и стъклата на всички околни сгради. По-смелите граждани, които след малко показали лица през прозорците, видели ужасна и непривична за нашите нрави гледка: една почти разбита от експлозията кола и един полуразкъсан човешки труп върху кормилото.

Самоличността на убития скоро била установена по документите, които той носел със себе си. Неговото име е Ханибал Хамидиен, френски гражданин от алжирски произход, преподавател по арабски езици в университета в Бон. Няма никакво съмнение, че колата му е била разрушена от пластична бомба.

За късото време, с което разполагахме, ни беше трудно да се доберем до всички подробности. Но главните обстоятелства са вече известни.

В събота вечер, между девет и десет часа една лека кола „фолксваген“ с бонски номер е спряла на Линденалее пред главния вход на сградата с номер 17. Никой не е видял кога точно Ханибал Хамидиен е слязъл. И до сега не е установено в коя квартира е бил. Но по всички данни личи, че той е прекарал нощта в някой от околните домове на Линденалее.

Сутринта в седем без десет портиерът на дом номер 15 Ото Герлах излязъл да прибере сутрешните вестници. Той забелязал, че на около двайсетина крачки срещу него идва мъж на средна възраст, с мустачки, явно не от немски произход. Мъжът държал кожена чанта в едната си ръка и бързал. Без да му обърне повече внимание, портиерът влязъл в сградата. Малко след това се разнесъл ужасен взрив.

Ото Герлах с положителност твърди, че убитият алжирец е лицето, което той видял да идва към него. Не е трудно да се възстанови това, което портиерът не е видял. Навярно Хамидиен се е качил в колата и се е опитал да я запали. Установено е, че възпламенителят на пластичната бомба е бил свързан с контакта. Мигновено е последвал взрив, който е унищожил и колата, и нейния собственик.

Нашите читатели ще се запитат, естествено, кой е извършил това ужасно престъпление. Можем да отговорим с чиста съвест — колкото и невероятно да звучи това на пръв поглед, — че автори на атентата са хора от френската терористична организация „Черната ръка“. За това могат да се приведат много доказателства.

Отдавна е известно на нашата общественост и на нашата полиция, че Ханибал Хамидиен е деен привърженик на Алжирския освободителен фронт. И неговите лекции в бонския университет, и неговите сказки по различни немски градове в близкото минало ясно говорят за неговите убеждения. Нашите собствени сведения отиват по-далече. Никак не е чудно, а даже сигурно е, че Хамидиен е бил един от ръководителите на тайната алжирска организация, натоварена да снабдява с оръжие алжирската армия. От друга страна, инспекторът Бауман от бонската полиция ни заяви, че през последните месеци Ханибал Хамидиен е водил нелегално съществуване и живял в неизвестни квартири, въпреки че не е бил търсен официално от полицията и не е имало никакво искане за неговата екстрадиция. Освен това инспекторът Бауман сподели с представители на пресата, че в близко минало, което той не пожела да уточни, Хамидиен е заминал с фалшив паспорт за България и се е върнал оттам след двуседмичен престой.

Читателите сами могат да свържат тоя факт с нашето вчерашно сензационно съобщение, че български кораб е успял да достави оръжие за алжирската армия.

Изводите сами се налагат. Навярно „Черната ръка“ отдавна е била в дирите на Ханибал Хамидиен, но не се е осмелявала да предприеме решителни действия срещу него на немска територия. По всичко изглежда, че, вбесени от сполучливата доставка на оръжие за алжирската армия, те са се решили на това ужасно престъпление в един мирен и спокоен немски град.

Следствието продължава.

Ние смятаме, че каквито и да са били действията на Ханибал Хамидиен, все пак това са били действия на патриот. И според нас, нищо не може да оправдае дръзките действия на „Черната ръка“ на чужда територия. Това е възмутителен факт, който, надяваме се, нашето правителство няма да остави без последствие.

Когато Донев остави листовете с превода, цветът на лицето му съвсем се бе изменил.

— Какво ще кажеш? — запита полковник Несторов.

— Това е нещо ужасно! — отвърна младият човек с трепкащ глас.

— Наистина ужасно! — кимна Несторов.

— Да ви кажа правото — имах тежкото чувство, че няма да го видим повече — каза Донев. — Просто го усещах… В него бяха заключени всички загадки… Страхувам се, че тоя, който е предал „Хемус“ на французите, е предал и Бен Салал… Може би се е страхувал, че Бен Салал ще го разкрие и разобличи пред нас…

— Тая мисъл е просто страшна — каза Несторов поразен. — Трябва да ти кажа, че и на мене ми мина през ума… Но не ми се иска да вярвам, че и това е направил българин…

— Сега го вярвам повече от друг път…

— Обърна ли внимание на улицата?

— Разбира се! — трепна Донев. — Той е нощувал у Петер Хаймер, на Линденалее 21…

— А сега да отидем при генерала — каза Несторов. — Ще се наложи навярно да форсираме нашите усилия…

— Нищо не трябва да форсираме! — възкликна неволно Донев. — Ако искаме да успеем — само здравите нерви ще ни спасят.