Павел Вежинов
Човекът в сянката (7)

7

На другия ден сутринта Донев отиде на новото си работно място. И все пак не беше толкова лесно да стигне до кабинета си — по коридора на няколко пъти го засякоха с недружелюбни погледи жертвите на Великото преселение. Нямаше какво да се прави — трябваше да го претърпи. Той се пъхна в стаята си с облекчението на човек, който при проливен дъжд е открил сушинка под някой балкон.

Секретарката му бе заела вече мястото си зад своето миниатюрно бюро и пишеше нещо на машина.

— Охо, вече ви намериха и работа? — попита учудено младият човек.

— Бъдете спокоен, ще ни изкарат всичко през носа — отвърна момичето, без да сваля поглед от редовете.

— Обадете се в Инженерния отдел… Кажете им, че в девет часа ще бъда при подполковник Дорев… Много го моля да ме почака…

Инженерният отдел се оказа мрачно двуетажно здание, строено навярно в началото на века. Макар да бе ясен пролетен ден, тясното стълбище, без нито един прозорец, бе така тъмно, че Донев едва не обели носа си в някаква стена. Кабинетът на Дорев бе тесен и неуютен, прошарен с големи петна от спукан водопровод. Зад овехтялото бюро седеше възрастен на вид човек с нездрав цвят на лицето. Беше облечен в овехтели цивилни дрехи, дебел, зелен пуловер скриваше от очите мършавото му тяло. Когато Донев влезе, той, четеше вестник, наведен ниско над него, макар да носеше очила. Младият човек поздрави, Дорев изправи тесния си гръб и с привично движение смени очилата си с други, които лежаха на бюрото. Зад техните силни лещи погледът му изглеждаше ясен, спокоен и студен.

— Седнете, млади човече! — каза подполковникът.

Гласът му беше изненадващ — необикновено плътен и властен за неговата нищожна пенсионерска външност. Донев веднага седна с чувството, че не би могъл да вземе никакво друго решение.

— Откога имаме секретна служба? — запита Дорев със същия властен, не търпящ възражение глас.

— От два дни — отвърна Донев.

— Малко късно са се досетили — каза подполковникът и посочи с другите очила вестника, който лежеше на масата му.

Донев много добре го разбра какво иска да каже. Във всички сутрешни вестници бе поместен протестът на българското правителство във връзка с обиска на българския кораб.

— Мисля, че сте напълно прав — кимна Донев.

— Да ви кажа право, никак не съм учуден… Цялата работа с доставките се вършеше съвсем лаически…

— Е, не съвсем — каза спокойно Донев. — Не ви ли прави впечатление, че оръжието не е заловено.

— Кое оръжие? — запита студено Дорев.

— Аз съм напълно в течение на работата — отвърна младият човек с лека усмивка. — Мога да ви покажа документи, че имам право да разговарям по този въпрос…

— Няма да споря за това, но ние сме Инженерен отдел и разполагаме с инженерни съоръжения — каза Дорев. — Впрочем дайте си документа.

Документът му бе подписан от Генчев и задължаваше всички подведомствени служби да му оказват пълно съдействие във връзка с неговите специални задачи. Дорев го прочете внимателно от първата до последната дума и отново му го подаде. Лицето му не изразяваше нищо.

— Стоката пристигна ли? — попита той късо.

— Да, пристигна — кимна младият човек.

— С друг кораб?

— Навярно с друг — също тъй пестеливо му отвърна Донев.

— Басирам се, на каквото щете, че това не го е измислил Генчев. Надали има толкова ум в главата…

— Може би сте прав — отвърна Донев с едва прикрита усмивка.

— Впрочем, не че е толкова загубен — каза намръщено Дорев. — Може би го бива да търгува с ютии и стругове… Но такава бъбрива сврака не е за специални доставки… В себе си аз бях сигурен, че пратката ще пропадне…

— Значи сте прекален песимист… Ето че не пропадна…

— А как си обяснявате този обиск?… Ясно като бял ден е, че някой си е развързал езика…

— Хора като нас не бива да правят прибързани заключения — каза Донев. — А откъде знаете, че не си е развързал езика Бен Салал?

Нещо особено светна в погледа на подполковника.

— Да си избиете тая мисъл от главата! — каза той сухо. — Даже през Съпротивата не съм виждал такъв умен и ловък конспиратор… Такива хора аз ги подушвам от километри. За мен той е революционер от голяма класа.

— Аз не съм го виждал — измърмори младият човек. — Но умен и ловък конспиратор може да бъде и един диверсант.

— Аз казах — революционер… Той е и революционер, млади човече…

— Интересно какво ви дава право да си съставяте такива категорични преценки.

— Моят нос! — каза сухо Дорев.

Но носът му не представляваше нищо особено. Беше един доста мек и увехнал нос.

— Но аз сериозно ви питам — каза Донев, като се мъчеше да скрие раздразнението си.

Подполковникът изглежда усети това.

— Всъщност не парадирам с носа си! — каза той намръщено. — Но достатъчно е човек да го види с каква стръв заляга зад…

Той едва ли не прехапа следната дума.

— Зад кое? — запита иронично Донев.

— Е, добре де — зад Емгето — продължи с досада Дорев. — Как бързо се прицелва, с каква удивителна точност поразява мишените… За това оръжие той беше готов да даде главата си.

— Защо „беше“?

— Как защо?… Той беше тук… А сега не е…

— С какво беше облечен на полигона? — запита бързо Донев.

Все тъй бързо подполковникът го стрелна със студените си очи.

— Дадохме му един стар комбинезон… И една офицерска фуражка за гарнитура.

— Умно е — кимна Донев. — А докато траеше изпитването на ор… искам да кажа, на съоръженията, той на какъв език разговаряше с вас?

— Не, не го смятайте за прост — не е говорил, разбира се, ни на арабски, ни на френски… Той почти не говореше… Зададе само няколко дребни въпроси на немски език…

— Вие знаете ли немски?

— Доста добре…

— А според вас, той как го говореше?

— Като чист немец…

— Интересно е все пак откъде един френски алжирец може да знае така добре немски…

— Между впрочем аз го попитах — каза Дорев. — Както разбрах, бил е в Париж през окупацията и работел в някакъв немски гараж…

— Дано е било гараж! — каза Донев, като мигаше срещу подполковника.

— Моля ви, поне тук не дрънкайте глупости! — каза сърдито Дорев. — Дрънкайте ги, колкото щете, във вашата служба.

— Вие сте бил доста сприхав човек…

— Ни най-малко… Но не обичам да слушам глупости… И затова се затворих тук между тия стени… А не защото ми е развален черният дроб…

— А аз мислех, че наистина не ви е в ред…

— Може и тъй да е, но не е това причината…

— Докато беше тук Бен Салал, нищо подозрително ли не направи?… Не прояви ли някакво особено желание…

Дорев се замисли.

— Не знам какво наричате особено желание — измърмори той. — Наистина поиска нещо, което не можах да изпълня — снайперова пушка със заглушител. Пушки с оптичен мерник ние можем да му доставим, колкото иска, но ефикасен заглушител засега нямаме…

— Засега?… Но навярно правите опити да произведете?!…

Отново нещо особено блесна в погледа на Дорев.

— Аз съм инженер и правя всякакви опити…

— Вие му обещахте, че ще изработите специално за него един… Така ли?

Очите на Дорев някак особено се разшириха, сега погледът му не беше нито така ясен, нито така студен.

— Вие сте умно момче! — каза той с много по-мек и по-тих глас. — Наистина имам чувството, че ме водите за носа…

— Той взе пушката, а заглушителя обещахте да му изпратите по-късно. Така ли?

— Точно така?

— А на какъв адрес?… На неговия?…

— Не на неговия… Даде ми адреса на един свой доверен човек…

— Мога ли да го видя?

Дорев бръкна в измачканото си сако и измъкна оттам нов, луксозен кожен портфейл. Той го отвори с меко, внимателно движение и извади малка визитна картичка.

— Можете да препишете адреса — каза той с променен глас. — Но картичката ще запазя…

Откакто работеше в министерството, на Донев често му се беше случвало да благодари на отличното си зрение. В момента, в който Дорев затваряше портфейла си, той зърна само за миг в долния му край малък монограмен овал и в него буквата Ж, кръстосана във винетка. Без да дава вид, че е забелязал нещо, той пое картичката и грижливо записа в своето тефтерче чуждия адрес.

— А как вървят опитите? — запита Донев, преди още да е затворил тефтерчето си. — Надявам се — успешно…

— Не съвсем! — отвърна недоволно Дорев. — Мога да му доставя и сега ефикасен заглушител, но голям като тиква… Това не е работа, разбира се. Техническият проблем е много труден и според мен, всички досегашни решения, които знам, не са задоволителни.

Донев върна визитната картичка. Сега и неговото лице изглеждаше много по-приветливо.

— Много добре ви разбирам — каза той. — Към Бен Салал вие чувствувате особен афинитет… И много ви се е искало да го задоволите напълно.

— Това е истината! — кимна Дорев. — Бен Салал е конспиратор от голяма класа… Сигурен съм, че при всички случаи тоя заглушител отлично ще му послужи…

— Дано е тъй! — въздъхна едва забележимо младият човек.

— Вие имате набито око… Наистина съжалявам, че не сте имали възможност да го видите лично. Впрочем за него ли дойдохте да ме разпитате? Или искахте да видите що за птица съм аз?…

— По-скоро второто, макар да не съм ви смятал за никаква птица! — усмихна се Донев. — В края на краищата отсега нататък ще отговарям за секретността и на вашите действия… Така че бях длъжен да се срещна с вас.

— Само това ли?

— Не, не само това… Имах и конкретно задължение — да проверя дали сте осигурили достатъчно секретно изпращане на швейцарската мостра…

— Там е работата, че още не сме я изпратили — отвърна с досада подполковникът. — Вече за втори път КЛМ отказва да я приеме… А между София и Цюрих няма друг самолет…

— Това е наистина неприятно — измърмори Донев. — Измирски сега там стои на тръни…

— Не стои на тръни, бъдете спокоен… Той е такава лисица, каквато не сте виждали… Сигурен съм, че ще се справи…

— Опаковката добра ли е?

— За това не берете грижа… И е маскирана по най-невинния начин. Но да я занеса на гръб до Цюрих, естествено, не мога…

— Кой се грижи за експедицията?…

— Един от моите служители — Даскалов. Последния път са обещали да вземат непременно пратката със следния рейс…

— Кога е то?

— Другиден… В понеделник…

— М-да… Само дано не е прекалено настоявал. Това може да усъмни екипажа…

— Бъдете спокоен, не е вчерашен… Дойде при нас от МВР — работил е там повече от пет години… И главно — пипето му сече…

— С други думи — за него да бъдем спокойни?…

— Не само за него! — каза подполковникът обидено. — Нашата работа е такава, че всички трябва да бъдат сигурни хора… Поне в политическо отношение… А аз имам нос — няма да се излъжа.

— Познавате ли Измирски?

— Откакто работим заедно — отвърна Дорев. — Но съм чувал за него и в Брюксел. Френските другари много го ценят и има защо… Той е способен човек и ако имаше справедливост — нямаше да бъде сега фалшив генерал, а истински…

След малко Донев напускаше пипнешком тъмното стълбище на отдела. По средата на пътя спря безпомощно, за да потърси кибрит в джобовете си, но не намери. Едва пред последната площадка срещу него се зададе човек със запалена клечка в ръце, който уверено бързаше по стълбите. От стремителното движение клечката бързо угасна и последното нещо, което Донев видя, бе едно мургаво лице с хубави остри черти.

Като излезе навън, слънцето силно блесна в очите му, но от това никак не стана по-светло в мислите му. Най-много го объркваше неочакваната, странна и противоречива личност на Дорев. И неговото собствено отношение към подполковника се люшкаше между откритата симпатия и скритата тревога, между доверието и пълното недоверие към мненията му и към преценките. Безрезервното му отношение към Бен Салал му се струваше явно пресилено и в края на краищата доста субективно. Те се бяха виждали само няколко пъти и младият човек знаеше, че от външни наблюдения е трудно да си съставиш вярно впечатление за кой да е човек. Озадачаваше го и мнението му за Измирски — съвсем противоположно на това, което беше чул от устата на Генчев. И при това всички мнения на Дорев бяха категорични и не допускаха никакво съмнение или противоречие.

И образът на Бен Салал след тоя разговор бе станал по-ясен и в същото време по-загадъчен. Изглежда, че се потвърждаваше общото мнение за една силна личност, всецяло предадена на делото, на което служеше. Но как можеха да се обяснят неговите интереси към отрови и странни оръжия?… Нима може един истински революционер да си служи с методите на „плаща и кинжала“?… Не се ли криеше тук нещо, което да има отношение към общата загадка?

Донев взе трамвая до най-близката автомобилна пиаца, след това нае такси.

— Аерогарата — каза той късо.

Искаше му се да види все пак сандъка с мострите, да разбере колко съвестен и точен е Дорев в деловата работа. Той задържа таксито и побърза да намери един от сътрудниците, с когото бе работил и друг път. Младият човек го заведе в магазията и му посочи пратката. Дорев не беше го излъгал. Хубавият колет носеше печатите на „Универ“ и знака „чупливо“.

— Въздушната линия има ли право да откаже транспорта? — запита Донев.

— Разбира се, ако самолетът е претоварен — кимна младият човек. — Но там е работата, че в петък КЛМ можеше да го вземе… В понеделник бяха молби и увещания, дори аз лично се примолих на коменданта, пък вчера никой от тях не се мярна на летището.

Донев усети как сърцето му леко ускори биенето си.

— А вие защо не го натоварихте?

— Даскалов лично нареди — без него да не се транспортира…

— И не дойде?… Дори не се обади?…

— Нямаше го никакъв…

— В колко тръгна самолетът?

— В десет без четвърт… Той минава два пъти седмично — понеделник и петък, и в двата дни с едно и също разписание.

Донев се замисли.

— Добре! — кимна той. — Ако Даскалов не дойде и в понеделник — лично аз ще експедирам пратката… Но ако се появи — ще го оставиш спокойно да си свърши работата… И за мен нито дума, разбира се…

Донев побърза да се върне при шофьора, който беше вече загубил търпение да го чака.

— В МВР — разпореди той.

За негово щастие Несторов беше в кабинета си. Донев му докладва почти дума по дума своя разговор с Дорев и всичко друго, което се бе случило. Когато най-сетне свърши. Несторов дълго време остана замислен.

— Не си спомням наш служител на име Даскалов — каза той най-сетне. — Но може да е служил в някое от районните управления или пък в провинцията… Това може да се провери, разбира се…

— Ще проверя още днес! — кимна Донев.

— Адресът, който ти е дал Дорев, какъв е?

— Петер Хаймер, Линденалее 21… Дюселдорф…

— Това е хубаво! — каза Несторов. — Ще имаме при нужда още една връзка с Бен Салал… И както изглежда — още по-секретна и сигурна… И изобщо днешният ден все пак ни донесе нещичко. Утре е неделя — ще имаш време и да починеш, и да размислиш, пък ще видим в понеделник как ще се развият работите с пратката…

Веднага след като напусна кабинета на своя шеф, Донев се зае енергично да издири служебното досие на Даскалов. Минаваше два часът, когато най-сетне му го донесоха. Макар да не бе обядвал, младият човек побърза да се залови за него. На пръв поглед нямаше нищо особено в неговата биография. Беше роден в София, завършил софийска гимназия. Известно време работил в низовия апарат на Комсомола, след това бил изтеглен на работа в МВР. От справките личеше, че до момента на неговото уволнение бил добър и съвестен служител. Но причината за уволнението му беше малко странна. Една вечер той бил дежурен заедно с един по-млад колега в окръжното управление на милицията. В дежурната стая влязъл неговият непосредствен началник майор П. Двамата се спречкали по съвсем дребен повод — за годишния отпуск. Съвсем неочаквано Даскалов извадил пистолета си и нанесъл силен удар по главата на майора, който паднал на земята в безсъзнание. Следваха след това протоколите на анкетната комисия и личните показания на Даскалов, който твърдеше навсякъде, че сам не може да си обясни своето поведение. Към анкетата бяха приложени медицински справки. Заключението на лекарската комисия беше, че Даскалов е имал силна нервна преумора и вследствие на това — краткотрайно нервно разстройство. Анкетната комисия препоръчваше да бъде освободен от работа при органите на МВР и да бъде назначен на друга, по-спокойна служба.

Донев се върна у дома си потиснат. Зад сухите редове на анкетата, зад експертизите и показанията той бе видял и почувствувал истината. Какво можеше да се очаква сега от такъв човек? Всичко — мислеше той с горчивина. — Не само нервите не бяха издържали — сърцето не беше издържало, умът не беше издържал. Навярно и преди това всичко в него е било слабо. Щом през него е минал силният ток, изолацията бързо е изгоряла, показал се е, нажежен до бяло, първичният инстинкт.

Донев въздъхна тежко и измъкна от рафта на малката библиотека „Пармският манастир“.