Павел Вежинов
Човекът в сянката (17)

17

Наближаваше вече осем часът, когато най-сетне генералът, предупреден за тяхното искане, успя да ги приеме в кабинета си. За него не беше много трудно да познае по сериозните им лица, че разговорът ще бъде решителен.

— Седнете! — каза той. — Моля ви, седнете по-близо…

Двамата мъже мълчаливо се настаниха на креслата. Полковник Несторов извади от чантата си някаква папка и грижливо я настани на колената си. Генералът отново ги погледна внимателно. Труден, много труден и напрегнат беше тоя ден за него, но изглежда че най-трудното бе останало за последните часове.

— Слушам ви! — каза генералът.

Полковник Несторов леко се поокашля.

— Смятаме, че сме постигнали решителен напредък в нашата работа! — започна той. — Нашият пръв извод е, че наистина е извършено предателство. И второ — ние сме убедени, че знаем кой е извършил предателството. Това е Измирски…

Двамата забелязаха как генералът едва забележимо трепна, тъмна сянка легна на неговото светло, русо лице.

— Измирски! — повтори той. — Човек с такова минало!… И сте убедени, че е именно Измирски и никой друг?

— Точно тъй! — кимна полковникът.

— Това наистина не е приятна новина…

— Другарю генерал, искаме да ви предупредим, че това наше твърдение е все още една хипотеза. Но хипотеза, подпряна на няколко много здрави факти.

— Да чуем! — каза генералът.

— Изглежда че докато Измирски е стоял извън нашето внимание, най-напред той дълбоко се е обезверил — започна полковникът. — А след това може би се е озлобил и вътрешно корумпирал. И може би е имал известни обективни причини, които се крият в недалечното минало. Несъмнено той е бил доста онеправдан. Вие го познавате лично, знаете, че освен неговото революционно минало той е един много умен и способен човек, високо квалифициран и като специалист. Очевидно Измирски не е бил на мястото, което е заслужавал. Той е бил обикновен директор на завод, разболял се е на поста си, бил е пенсиониран с много ниска пенсия, бил е захвърлен настрани от пътя без никакво внимание и когато е потърсил правото си и възроптал против порядките — бил е изключен и от партията. Искам да ме разберете правилно, другарю генерал, аз не го оправдавам, аз просто искам да ви го обясня. Наистина по-късно той е бил реабилитиран, оказано му бе известно внимание, даден му бе секретен и отговорен пост, но злото се е било вече здраво настанило в него.

— Като психологичен етюд това е добре! — каза генералът. — Но какви са фактите?

— Фактите са такива, че при сключването на алжирската сделка той е поискал от Бен Салал известен процент за себе си, известна комисионна.

— Смятате Бен Салал способен да дава рушвети? — попита учудено генералът.

— Бен Салал е без друго един изключително честен човек, но може би не е имал друг изход… Неговата главна цел е била доставката на оръжие за алжирската армия и пред тая цел той е бил готов да затвори очите си за всичко друго. Тая комисионна не е малка, тя възлиза на пет процента от общата сума на доставката. Доказателства?… Вие знаете, че Петер Хаймер е тук, той ни каза, че по сделката с оръжие е внесъл за наша сметка две суми. Едната сума е на „Универ“ и отговаря точно на това, което получихме от Швейцарската банка. Втората сума е внесъл по шифрована сметка в друга банка. Тя представлява по размер точно пет процента от първата сума, изчислена просто до сантим…

— Това е наистина много сериозно! — обади се замислено генералът. — Но защо смятате, че парите е получил именно Измирски.

— Най-напред по пътя на обикновената логика. На кого Бен Салал би дал такава голяма комисионна? Изобщо кой получава комисионна?… Естествено, този, който е извършил услугата, който е отговарял за нея… Такъв човек в случая е Измирски. Не може например да бъде Дорев, защото Дорев е само едно техническо лице, от което нищо не зависи. Може да бъде Генчев. Но очевидно делът на Генчев в размера на общата работа е много по-скромен, той е отговарял за по-малка част от общата доставка — за консервите, цигарите и т.н.

— Тоя мотив не е достатъчен, за да го оневини.

— Разбира се, че не е! — кимна полковникът. — Но да вървим поред. Очевидно Бен Салал е разбирал, че комисионната е нещо нередно при нашия начин на живот и нашия строй. Вътрешно той е съжалявал за тая своя постъпка и се е опасявал за нея. На Моника той пише — цитирам по памет: мисля, че съм извършил в България непоправима глупост, която трябва да поправя. А на Хаймер е казал изрично: „Мислех, че съм извършил фатална глупост, но изглежда че съм се излъгал“. Вие чувствувате, другарю генерал, разликата в двата варианта. Навярно Бен Салал е разбирал, че човек, който може да вземе рушвет, спокойно може да извърши и предателство. Но като е разбрал, че доставката е извършена благополучно, той се е разколебал поне във възможностите за предателство.

Генералът, който слушаше с напрегнато внимание, отново го прекъсна.

— И все още аз не виждам тук образа на Измирски.

— Ние наистина нямаме абсолютни доказателства. Иначе веднага бихме предложили да бъде арестуван. Там е работата, че всички пътища и пътеки водят към него. Да вземем най-грубите. Вие знаете за тия петстотин долара, които Измирски твърди, че е дал като подкуп на митническия чиновник. Той се казва Морис Пливие, днес Донев разговаря с него. Измирски ни е излъгал, той не е давал никакви пари на Пливие. Само един корумпиран човек може да извърши такава долна, мошеническа постъпка. А щом доказано е извършил една, защо да не извърши и втора?

— Тук сте наистина прави! — кимна генералът. — А според вас, Измирски ли е съобщил на французите за нашата алжирска доставка?

— Разбира се!…

— Но тук има нещо съвсем нелогично — каза генералът. — Най-напред Измирски взима комисионна, за да осъществи една сделка, а веднага след това се мъчи да я провали. Но ако я провали — нали няма да вземе комисионната?

— Другарю генерал, това е проблем, който още не сме решили! — обади се за пръв път Донев. — Но може да се допусне, че Измирски е уговорил с Бен Салал комисионната да му бъде внесена незабавно. След това — като е поразмислил — Бен Салал навярно е решил да изчака събитията. Едва когато е разбрал, че корабът наистина е пристигнал, той е внесъл чрез Хаймер парите…

— Прекалено много предположения! — поклати глава генералът.

— Но правдиви и логични, другарю генерал… Какво е станало по-нататък? Измирски осигурява най-напред своите вземания. След това решава да осигури благоволението на своите бъдещи господари. Защото, другарю генерал, самият факт, че е взел парите в чужда валута, говори, че е имал намерение да ги ползува в чужбина, да живее там. Добре, той осъществява и втората си задача — съобщава по някакъв начин на французите за нашия кораб. Какво остава още?… Да заличи следите си. Кой е единственият човек, който би могъл да го изобличи?… Разбира се, Бен Салал… Щом е платил пари за една неосъществена сделка, той би потърсил, естествено, сметка от Измирски за тия пари. Би се усъмнил в него. Евентуално би дошъл при нас, за да ни разкаже за своите подозрения. Тогава Бен Салал трябва да изчезне от лицето на земята.

Полковник Несторов подробно разказа на генерала за аферата Висконти, така, както бе му я изложил Хаймер.

— Според нас, Хаймер греши, че Висконти е предал Бен Салал. Висконти може да е издал Бен Салал, но той не е имал възможност да го предаде. Висконти не е знаел за нелегалните квартири на Бен Салал, защото тогава такива квартири още не са съществували. Но напълно възможно е Измирски да е знаел първата му квартира, тъй като естеството на работата е изисквало двамата да бъдат в постоянна връзка. Какво става по-нататък? Както знаем, у Бен Салал се явяват силни съмнения, че е извършил фатална глупост с незаконното договаряне с Измирски. Явяват се страхове да не бъде предаден. Мрачните му предчувствия, за които говори в писмото до Моника, не са празна приказка. Той решава да смени за сигурност първата си нелегална квартира, наема втора. „Черната ръка“ не знае за втората квартира, но след своето пристигане в Швейцария по някакъв начин Измирски ги уведомява за първата. Те дебнат около нея. Те научават може би, че в гаража на тая квартира Бен Салал все още държи своята лека кола и чакат часа, в който той ще отиде да си я вземе. Тоя час най-сетне идва, те го проследяват, зареждат пластичната бомба в изоставената на улицата кола и в края на краищата постигат целта, към която се е стремял и Измирски…

Полковникът млъкна. И тримата мълчаха известно време замислени.

— Всичко това наистина звучи съвсем правдоподобно — обади се най-сетне генералът.

Сега Донев взе думата и разказа подробно за преговорите с Ашкенази и неговото съвсем недвусмислено предупреждение да се пазят от Измирски и да не разрешават виза за жена му.

— Очевидно Ашкенази е един умен и прозорлив човек — продължи Донев. — Той се е досетил за това, около което ние вече толкова седмици напразно кръжим. А възможно е Измирски да е бил по-непредпазлив с човек като Ашкенази, когото все пак е смятал представител на един друг свят. Важното е, че Ашкенази вярно е подушил тайните намерения на Измирски. Въпросът е не само той да избяга от България, въпросът е да изведе и жена си. Планът му наистина е прост, но ефикасен. Ашкенази праща сертификат, заради него и заради Измирски ние разрешаваме визата. Жена му заминава за Израел — той за пристанището, на което трябва да пристигне нашият кораб. Тук той извършва ново предателство или пък взима от Ашкенази нова уговорена вече комисионна. С тия средства и със защитата и покровителството на своите нови господари Измирски си осигурява едно добро съществуване.

Настана ново мълчание. Генералът вече не се съпротивяваше. Той въздъхна и запита направо:

— Сега какво искате от мен?

— Преди всичко разрешение да се направи секретен обиск в квартирата му. И освен това да бъде поставен под наблюдение… Ако Измирски се усъмни, не е чудно да се реши на някоя отчаяна постъпка.

— За кога ви трябва това разрешение?

— Ако е възможно — за утре…

Генералът се замисли.

— Това не е толкова лесно — каза той. — Както знаете, тия въпроси решава не отделен човек, а цяла институция… Но както и да е, ще направя всичко възможно да удовлетворя вашето искане.

— Сърдечно ви благодарим, другарю генерал.

— Бъдете утре по местата си — каза генералът. — Щом постигна някакъв резултат — веднага ще ви извикам…

Той стана от стола си и другите двама станаха. Едва когато излязоха в коридора, двамата мъже силно стиснаха ръцете си като хора, които след безкрайно люлеене по морските вълни най-сетне са стъпили на здрав бряг.

Разрешението те получиха към девет и половина часа сутринта. Щом се прибраха в кабинета на Несторов, Донев взе телефона и се свърза със секретарката си.

— Потърсете веднага Измирски! — нареди той. — Щом го намерите — да дойде веднага в кабинета ми…

Бяха им необходими само десет минути, за да уточнят следните си ходове. След това Донев бавно се запъти към секретната служба. Когато пристигна там, секретарката беше самичка и пишеше нещо на машината си. Тя повдигна глава и любезно му кимна.

— Намерих Измирски… Обеща да дойде веднага тук…

— Благодаря ви! — отвърна Донев и влезе в стаята си.

Не трябваше да чака дълго — след десет минути Измирски влезе в кабинета му. Донев го наблюдаваше скрито, но внимателно — фалшивият генерал изглеждаше спокоен, може би малко повече оживен, но това оживление изглеждаше радостно.

— Сетихте се най-сетне за мен! — каза Измирски. — Смятам го като някакво особено благоволение…

— Какво да правя, като сам се предложихте — засмя се Донев. — Само че поръчката не е кой знае колко приятна.

— Измирски седна на най-близкия стол.

— Аз съм от старомодните хора — каза той. — За мен неприятното поръчение е за предпочитане пред приятното бездействие.

— Вижте в какво се състои работата! — започна Донев сериозно. — Корабната агенция е на път да не удържи договорните си задължения. Ние трябваше да пренесем транспорта с кораба „Шипка“. Но тая сутрин от Варна ми се обадиха, че се е появила някаква нужда от ремонт в машинното отделение и според тях, тоя ремонт ще продължи десет дни. За нас това е много, това са цели пет дни след уговорения срок. Предлагам ви да заминете веднага за Варна и да видите на място как стои работата. Поне от вестниците знам, че понякога тия технически ремонти могат да се съкратят наполовина. Но дори да не са пет дни, два-три дни да отскубнете от тях — все е нещо.

— Това ли е всичко? — запита Измирски.

— Това е… Ангажирал съм ви билет за самолета, който тръгва в 16:30 часа… Утре сутрин спокойно можете да си свършите работата и вечерта да се върнете… Ще докладвате какво сте свършили само на мен и на никой друг.

— Това се разбира от само себе си — кимна Измирски. — И смятайте, че ако аз не свърша нищо, тая работа изобщо няма как да се свърши…

След малко Измирски си отиде. Най-опасният човек беше отстранен, оставаше жената. С нея въпросът беше по-лек — трябваше да бъде задържана на нощно дежурство. Донев отново се върна в министерството, за да провери дали целият сложен механизъм е пуснат в действие, дали няма да се появи някаква задръжка. Не, играта бе скроена безукорно, предвидени бяха всички ходове. Нямаше никакво съмнение, че най-доволен от тая монтирана игра щеше да бъде самият Измирски. Чрез тая малка екскурзия той научаваше — или по-точно щеше да смята, че е научил поне името на кораба и приблизителния ден на неговото тръгване.

Точно в пет часа Донев, придружен от необходимия брой специалисти, проникна в квартирата на фалшивия генерал. Когато излезе оттам — часът минаваше десет. Но Донев знаеше, че колкото и да се забави — полковник Несторов ще го чака в кабинета си. И, разбира се, не се излъга — щом го видя, полковникът живо стана от стола си.

— Е? — попита той нетърпеливо.

— Има нещичко — отвърна усмихнат Донев. — За другите може да е нищо, но за мен е много…

В първия миг полковникът наистина помисли, че това наистина е нищо, защото Донев извади от портфейла си и сложи пред него съвсем малко парченце бяла хартия, като че ли откъсната небрежно отнякъде.

— Според вас, това какво е? — запита сериозно младият човек.

Тоя път полковникът внимателно се взря в хартийката, после извади от бюрото си лупа и отново я разгледа.

— М-да! — измърмори той със съмнение. — Това е парченце хартия, откъснато от ъгъла на обикновена хартия за писма.

— Точно тъй! — каза Донев необикновено доволен. — А знаете ли къде го намерих?

— Наистина това е доста трудно да се отгатне — каза шеговито полковникът.

— Сега ще разберете!… Намерих го в един стар портрет на Измирски, който висеше на стената. Хартийката беше грижливо скрита между самия портрет и парчето картон, чрез който тоя портрет бе закрепен за рамката. Както виждате, другарю полковник, доста остроумно скривалище… Остава да се реши въпросът — каква ценност представлява тая хартийка, за да се крие така грижливо, и то по-далече от очите на хората?

— Да ме вземат дяволите, ако тоя въпрос вече не си го решил! — каза полковникът.

— Или поне смятам, че съм го решил! — кимна Донев. — Но ако моето предположение е вярно — тая нищожна хартийка хвърля изобилна светлина върху редица нерешени проблеми.

— Ама говори най-после! — възкликна полковникът.

— С две думи… Това парченце Измирски е откъснал от писмото, с което е изпратил своя донос във френското посолство…

— Ама наистина! — трепна полковникът.

— Защо?… Много ясно защо… Разбира се, той не е могъл да сложи под него подписа си, защото не е бил сигурен, че то ще пристигне на мястото си… От друга страна, той е искал те да знаят, че именно той е изпратил това писмо, а не някой друг. Той е разчитал да бъде възнаграден за своето предателство, което по силата на обстоятелствата рискувало да остане анонимно. Но с това късче хартийка той винаги би могъл да установи, че писмото е изпратено именно от него. За тая цел е достатъчно да се съединят автентичното писмо с хартийката, която държите в ръката си.

Очите на полковника заблестяха.

— Древен прийом — каза той. — Но винаги ефикасен…

— Сега остава да анализираме смисъла на тоя факт — продължи Донев. — Ето първия извод, който веднага се налага: Измирски не е агент на френското разузнаване. Ако беше агент, той не би пращал писма, а би предал сведенията си чрез резидент. Дори да е загубил връзката, той би написал шифровано писмо с всички необходими сведения и не би рискувал с обикновено писмо, което, заловено, би могло да го изобличи…

— Това е несъмнено тъй — кимна полковникът.

— Той не е изпратил писмото и по пощата — не би направил такъв риск. Той не го е предал и на някой отговорен човек в посолството, тъй като на него би казал всичко устно или пък самият човек би бил свидетел от кого точно е получил писмото. Явно е, че той е предал писмото на някой страничен, непознат човек, но за който е имал сигурна гаранция, че ще го предаде, където трябва. Но кой е тоя човек?… Ако ние го намерим, ще имаме поне един сигурен свидетел за неговото предателство.

Известно време двамата мълчаха.

— Най-вероятно е, че той просто го е пъхнал в ръката на някой от обикновените чиновници в посолството… — каза полковникът. — Или пък го е пуснал в пощенската кутия на някой от тях…

— Второто ми се вижда по-малко вероятно — каза замислено Донев. — За такова важно сведение той никога и при никакъв случай не би посмял да рискува. Предполагам наистина, че го е дал на ръка… Но отде го е познавал?… Не ми се вярва да е бил канен някога на някакъв прием в посолството, да е завързал там някакви връзки…

— Защо? — вдигна вежди полковникът. — Той е ходил в посолството. Най-малкото е ходил там, за да получи виза за Франция… Както си спомняш, той е ходил два пъти в Париж…

— Наистина! — каза зарадван Донев. — Това е една пътечка все пак… Службата за паспортите! — повтори той замислен. — Естествено, той е ходил най-малко пет-шест пъти да проверява за визата и някой човек му е направил там впечатление, някое лице, което е успял да запомни. А може би дори да е знаел името му, да е потърсил някое ходатайство пред него, за да ускорят работата му, да му издадат визата навреме… Тия неща стават, случват се, кажи-речи, всеки ден…

— Повече, отколкото си мислим дори — съгласи се полковникът.

— Ако наистина е завързал такава връзка, защо по-късно да не я използува за други цели?… Това е толкова близко до ума!…

Донев помълча за миг, после внезапно попита.

— А не можем ли да направим справка? Да разберем кои хора работят там?…

— Можем, но утре — усмихна се едва забележимо полковникът. — Сега хората вече спят…

— Какво от това?… Ще ги събудим… Нас колко пъти са ни будили?

— Няма смисъл, мойто момче! — за пръв път с някакъв особен, дълбоко загрижен тон каза полковникът. — Иди да си починеш!… И без туй тая вечер никаква делова работа не можем да свършим…

Младият човек въздъхна дълбоко.

— Вие сте наистина прав! — каза той тихо. — Добре, до утре…

Донев се прибра направо у дома си и спа тежък, непробуден сън до късно утро. Когато се събуди и погледна часовника си, разбра учуден, че е закъснял за работа. Все още се чувствуваше уморен, ръцете някак особено му тежаха. Опита се да направи лека утринна гимнастика, но и това не помогна. Тогава се обръсна бавно, оправи леглото си, след това взе едно такси и пристигна все пак с едно нормално закъснение в министерството. Полковник Несторов, който изглеждаше съвсем бодър и свеж, го погледна учудено.

— Не очаквах да закъснееш точно днеска — каза той.

Донев повдигна малко апатично рамене.

— И аз не разбирам как се успах — измърмори той. — Имам чувството, че съм бил упоен тая нощ…

Полковникът го погледна внимателно.

— Това са преуморени нерви — каза той. — Нищо чудно, много млад си още. Къде сме ние старите атове!… Както и да е, обещавам ти, че след като приключим тая история, ще получиш веднага един хубав и продължителен отпуск…

Но Донев сякаш не го чу.

— Трябва да направим проверката — каза той.

— Направих я вече… В паспортната служба в момента работи само един от хората, които са били там по време на Брюкселското изложение. Това е известният в града „гарсона“, бивш комарджия, но сега сериозен и прибран човек, който в нищо не е уличаван… Както разбрах, той е най-старият служител в посолството…

— Как се казва?

— Ето ти тук името, адреса и телефона.

— Смятам да го посетя веднага — каза Донев.

— Напразно ще биеш пътя… В момента той е на работа… Ще го намериш у дома му не по-рано от пет часа.

Пет часа!… Това наистина беше ужасно далече… Но за свое учудване Донев усети, че внезапно се е събудил, много малко бе останало от умората, която го потискаше сутринта. Той сподели това с шефа си.

— Ясно! — кимна полковникът. — Иди някъде да изпиеш две хубави кафета „еспресо“, ще се съвземеш съвсем…

— Така и ще направя — съгласи се Донев. — Има ли някакво съобщение от Варна?

— Не още…

— Много ви моля да ме уведомите, ако се случи нещо непредвидено. Но надявам се, Марков ще се научи да си контролира гласа.

Полковникът се намръщи.

— Марков ще отговаря служебно за тая непредвидливост — каза той. — Но върви, пий кафе и поддържай връзка с мене…

След кафетата Донев се ободри още повече и вече с олекнала стъпка се отправи към учреждението. Първата му работа беше да надникне в кабинета на Генчев.

— Тук ли е шефът? — попита той секретарката.

— Тука е — отвърна тя, но гласът й не беше никак любезен.

Това бе все пак някакво откритие — младият човек не знаеше, че Генчев споделя своите огорчения със секретарката си.

— Кажете му, че искам да го видя.

Секретарката се повдигна неохотно и влезе в кабинета, като не забрави да затвори вратата след себе си. След малко тя отново се показа.

— Заповядайте…

Донев едва прикри усмивката си и влезе в солидния кабинет. Генчев го посрещна мълчаливо и не отвърна на поздрава му.

— Ще ми разрешите ли да седна? — с възможно най-тънката вежлива ирония запита Донев.

— Какво има да разрешавам? — едва не избухна директорът. — Мога ли да разрешавам?… Откакто сте тук, изглежда че вие командувате учреждението.

— Ето тая ваша ревнивост като че ли е най-лошият ви съветник — отвърна Донев в същия тон. — Тя ви кара да се пъхате там, където не ви е работа.

— Очаквам от вас да ми определите точно периметрите! — каза сърдито Генчев. — Иначе винаги рискувам да се окажа в небрано лозе…

Донев се усмихна.

— Оставете тия приказки, другарю Генчев — каза той. — Много скоро ще разберете, че не сте били никак прав… Но преди това ще ми позволите ли да ви задам един служебен въпрос.

— Моля! — каза Генчев наежен.

— Добре!… Кажете ми искрено защо сте се спречкали веднъж с Бен Салал?… Защо той ви е нарекъл мошеник?

Генчев го погледна смутено.

— Това беше дреболия — каза той. — Той смяташе, че доставката на консерви не отговаряше на предварителните мостри…

— Искате да кажете, че консервите са били развалени?

— Не бяха развалени! — каза троснато Генчев. — Но наистина не бяха от същото качество.

— Ясно! — кимна Донев. — Искали сте да му пробутате залежали стоки…

— Не мои… Аз нямам залежали стоки… Залежалите стоки са на държавата…

— Все едно…

— Аз съм търговец преди всичко! — повдигна тон Генчев. — Аз…

— Оставете! — каза огорчено Донев. — По-млад съм от вас, за да ви уча на комунистически морал, но изглежда че е нужно… Там хора мрат за своята свобода, а вие се опитвате да ги храните с боклуци!… Не ви ли е срам да ме гледате?

Донев се повъртя притеснен из кабинета си, после се върна в министерството. Беше пристигнало съобщение от Варна, че там работите се развиват нормално. Към един часа пристигна второ съобщение, че Измирски е приключил разговорите и ще се върне обратно в София със самолет, който тръгва от Варна в 14:40. Беше вече без значение кога точно ще се върне, те бяха свършили своята работа.

Едва към шест часа следобед Донев получи съобщение, че „гарсона“ се е прибрал у дома си. Той взе такси и веднага пристигна пред жилищния дом, в който живееше служителят на чуждото посолство. Квартирата му беше на втория етаж. Донев позвъни, след малко на прага се появи висок мършав мъж по халат. И проницателният му поглед, и дълбоко нарязаното му от бръчки лице подсказваше за човек, който е имал какво да научи от живота. Донев веднага му се легитимира.

— Искам да поговоря с вас — каза той спокойно.

— Моля, заповядайте! — също тъй спокойно и любезно отвърна домакинът.

Влязоха в някаква стая, мебелирана със стари скъпи мебели. Донев седна на висок стол с още по-високо облегало, гарнирано с красива седефена инкрустация. Домакинът седна точно срещу него. Лицето му не подсказваше никакво вътрешно напрежение или тревога. Да, с такъв човек няма смисъл да се водят сложни преговори, трябва да се действува решително и направо. Донев извади един голям портрет на Измирски и му го подаде.

— Познавате ли този човек?

„Гарсона“ пое картичката със сухите си артистични ръце и я задържа доста дълго. Но Донев ясно чувствуваше, че неговият събеседник не разглежда картичката, той трескаво размисляше.

— Не, не го познавам!

Донев подпря с гръб коравото облегало.

— Моля ви да не забравяте, че сте български поданик… И не правете от една ваша случайна грешка умишлено съучастничество… За нас не е трудно да докажем случая, при който за последен път сте се видели… Но тогава вече ще отговаряте пред законите на страната.

— Вижте какво, другарю… — започна „гарсона“.

Но той не успя да довърши. В дъното на стаята имаше широка портална врата е матирани прозорци. Внезапно зад нея зазвуча креслив женски глас с чисто папагалска интонация.

— Не ставай глупак, Ангеларий!… Кажи истината!…

— Наистина, не ставайте глупак! — поклати глава и Донев.

— Вижте какво, другарю, не е в моя характер да правя бели на хората, без да съм убеден лично, че наистина са виновни. Но щом въпросът е толкова сериозен — ще ви кажа. Да, тоя човек е идвал при мене…

— За да ви донесе едно писмо, нали така?

— Да, но преди това той ми разказа една дълга история. Преди войната тоя човек е бил във Франция и като главен инженер на една френска фирма за каучукови изделия бил и неин съдружник. Той твърдеше, че неговите бивши съдружници не отказват правата му, но нямал възможност да отиде във Франция и да уреди своята собственост. Според него, той изложил всички тия факти в писмото, което ми носеше, и молел посолството да му помогне да уреди своите работи. Аз сметнах, че мой човешки дълг е да му помогна…

Донев го погледна иронично.

— А кой му е пречел да отиде лично в посолството? — попита той.

— Вижте какво, другарю, някои хора наистина се страхуват да влизат в личен контакт с посолствата…

— И вие смятате за ваш дълг да ги подпомагате?

— Може и да съм сбъркал! — каза унило домакинът.

— Тия ваши грешки някой път ще ви вкарат в много сериозна беля.

Зад вратата отново се разнесе папагалският глас.

— Остави тая проклета работа, Ангеларий!… Аз ще те храня!…

— Ето един добър съвет! — усмихна се Донев. — Засега това ми е достатъчно, довиждане…

Донев се върна в министерството. Докато слушаше късия разказ, полковник Несторов се разхождаше неспокойно из кабинета си. Най-после Донев свърши, полковникът дълбоко въздъхна.

— Според мен, това напълно доказва хипотезата ни! — обади се той. — При това положение повече доказателства надали можем да съберем…

— Сигурно ще можем — каза Донев. — Ако предразположим Ашкенази към един съвсем искрен разговор…

— Да, но Ашкенази е далече, а ние нямаме време за губене.

— И това е вярно…

— Аз мисля да отидем утре при генерала и да го помолим за решителни действия…

— А не може ли сега?

— Не, не е в министерството и е предупредил, че няма да се върне…

— Измирски пристигна ли?

— Да, тука е… За него не се плаши, взели сме всички мерки…

— Ще бъда съвсем спокоен само като го видя зад решетките — каза Донев.

Младият човек излезе от министерството с потиснато настроение. Трябваше да се радва на успеха си, а не се радваше. Струваше му се, че е минал по дъното на пресъхнало блато и че се е оцапал завинаги с черна, лъскава, неизмиваема кал. Мъчеше се да проникне в душата на Измирски, да си обясни постъпките му, а не можеше. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само студени, влажни стени без изход. Не, не може да се обясни всичко с алчност, с жажда за лек живот. И нещо друго лежеше на дъното на тая мръсна история, което неизмеримо го смущаваше. Кой е тоя мрачен път, по който могат да загинат идеалите?… Откъде идва началото му, кой го трасира, накъде води — мрачен път без посока и знаци?… Сам ли е по тоя път, не са ли тръгнали и други по него?… И нима това ще бъде неговата собствена зла съдба — да прониква там, в тая безмерна пустош, без утро и заник, без слънце — да издига там бариери, да копае препятствия? Та кой нормален човек не би желал да живее сред зеленина и слънце?…

Стъпките му бавно го отведоха пред „Балкан“. Барчето беше съвсем празно, само бай Янко редеше по рафтовете своята пъстроцветна алкохолна батарея. Той седна на високото столче.

— Моника не идва ли вече? — запита той направо.

— Няма я — отвърна барманът. — Не е идвала от оня път, когато излезе сърдита…

Да, наистина, много малко неща могат да убегнат от погледа на тоя човек, който е свикнал да вижда хората разголени. Сигурно и самият той му е ясен като разтворена книга.

— Ще ми дадеш ли нещо да пийна?

— Нали това ми е работа? — усмихна се барманът.

След малко той постави пред него широка чаша, пълна с някакво розово питие. Донев бавно отпи. В тоя миг светлината му се виждаше особено студена и застинала — като мъртва.

— Да пусна ли малко музика? — запита барманът.

— Не, не трябва…

Той отпи още две глътки. Светлината в залата като че ли лекичко се поизбистри. Ето впрочем откъде почва един от пътищата без знаци — пътят на Даскалов. И ето защо човек не трябва да съди много строго другите…

— Няма да се спи тая нощ — помисли той гласно.

Барманът едва забележимо се усмихна.

— А според мен, другарю Донев, време ви е да се ожените…

— Може би…

— Но ви трябва сериозна жена, грижлива — българка.

След малко Донев си отиде. Нощта наистина беше неспокойна, той се събужда безброй пъти и едва дочака утрото. Да, трябва да сложи днес точка и да се маха — да върви някъде на слънце и въздух. Той отиде в министерството преди Несторов и остана в кабинета си да го почака. Точно в седем и половина зазвъня телефонът, той вдигна слушалката.

— Вие ли сте, другарю Донев? — чу той разтревожен женски глас.

Това беше гласът на секретарката му.

— Да, аз съм…

— Моля ви се, елате веднага при мен…

— Какво се е случило?

— Касата е отваряна — отвърна с тих глас момичето.

— Да, идвам!… Но вие стойте там, не напускайте стаята. Преди да дойда аз, никой друг да не влиза…

— Разбирам, другарю Донев…

Докато събираше специалистите, които му бяха нужни, пристигна и полковник Несторов. Донев му разказа с две думи какво се е случило.

— Аз веднага отивам! — каза той. — Моля ви, погрижете се вие за Измирски.

Служебната кола отведе групата хора пред учреждението. Секретарката се беше заключила, но щом чу познатия глас, веднага отвори. Лицето й бе смъртно пребледняло.

— Спокойно! — каза Донев. — Разкажете какво се е случило…

— Касата е отваряна! — каза уплашено момичето. — И восъкът, и печатът са на мястото си, но аз знам, че е отваряна… Аз знам къде точно бях поставила шнура…

Тя забърза към масата и показа точно къде е бил шнурът и как е бил поставен върху него восъкът. Излизаше, че печатът е леко изместен.

— Добре, седнете и се успокойте… Вие не носите никаква отговорност за това…

Специалистите веднага се заловиха за работа.

— Няма никакви следи от отпечатъци по касата — обади се след малко един от тях.

— Отворете касата! — обърна се Донев към момичето.

Секретарката се беше поуспокоила, бързо и сръчно отвори касата.

— Личи ли вътре да е пипано? — запита Донев.

Секретарката дълго и внимателно разглежда папките.

— Не може да се познае — каза тя. — Струва ми се, че всичко е тъй, както го бях оставила.

— Проверете дали не липсва някой предмет.

Момичето взе описа. Проверката трая близо половин час.

— Не, всичко е налице!

Донев дълбоко се замисли.

— Всички вие останете тук — каза той най-сетне. — Ще ви моля да проверите всеки лист хартия… Възможно е все пак да намерим някакви отпечатъци…

Донев ги остави да работят, а той веднага се върна в министерството. В негово отсъствие полковникът бе направил всички справки.

— Измирски е пристигнал в София към четири часа следобед — каза той. — На летището го е чакала служебната кола, с нея той веднага е отишъл в учреждението. Там се е бавил до шест и половина часа, след това е излязъл и се е прибрал у дома си. Към дванайсет и четвърт лампата на апартамента угаснала — очевидно Измирски е легнал да спи. И досега е в квартирата си, още не е излязъл. Усилихме охраната, няма да му дадем възможност да мръдне.

— Излязъл е от учреждението в шест и половина! — каза Донев. — Значи прекарал е два часа там по време, по което из етажите няма жив човек, освен няколко чистачки…

— Мислиш, че той е отворил касата?

— Сигурен съм!… Аз го виждах, че през последната седмица често се въртеше около секретарката. Ако е забравила само за миг ключовете си някъде по масата, той е могъл да вземе отпечатъци. А като вътрешен човек, който има кабинет в същото учреждение, за него не представлява никаква трудност да проникне в стаята на секретната служба и да поработи там на спокойствие…

— А според теб, какво е търсил?

— За съжаление намерил е всичко, което е търсил!… От договора с Морското управление той е научил и името на кораба, и пристанището, дори шифъра на радиовръзката между кораба и родината. Да не говорим и за писмото на Ашкенази, което съдържа и други данни…

— Трябва да отидем веднага при генерала! — каза полковникът решително. — И да излезем оттам със заповед за неговото арестуване…

В десет и двайсет часа оперативната група, ръководена от майор Донев, замина с кола за жилището на Измирски. Сведението гласеше, че към девет и половина от квартирата излязла жената на Измирски, но фалшивият генерал бе останал у дома си. Точно след половин час групата отново се върна. Донев бързо слезе от колата, лицето му бе съвсем потъмняло. Той изкачи бързо стъпалата и без да почука, нахлу в кабинета на шефа си.

— Намерихме квартирата празна! — каза Донев, като все още се задъхваше от тичането по стълбите. — Измирски е избягал!…

— А според тебе, как е избягал? — попита спокойно полковникът. — Нали има охрана?

— Избягал е през мазето, което има прозорец към вътрешния двор…

— Ето това се казва охрана! — измърмори полковникът намръщено. — Заслужава специална похвала…

— Другарю полковник, трябва да вземем незабавно мер…

— Почакай малко! — прекъсна го полковникът. — И аз имам за тебе новина. Преди пет минути ми се обадиха от границата, че са задържали там Измирски. Опитал се да мине границата с лека кола, паспортът му и всички други документи са били в пълна изправност… Изобщо всичко предвидил господинът освен това, че и ние не сме толкова глупави.

Донев остана безмълвен, със зяпнали уста.

— Седни!… И пийни чаша вода, за да се успокоиш! — засмя се полковникът.

Същия ден към два часа следобед дактилоскопите докладваха, че са открили по полетата на документите, съхранявани в секретната каса, отпечатъци от пръстите на Измирски. Сега на всички, които се занимаваха с неговото дело, стана съвсем ясно, че пътищата му за отстъпление са докрай отрязани.