Павел Вежинов
Човекът в сянката (10)

10

Измирски мъчно можеше да си представи, че ще закъснее за такава важна среща и все пак закъсня. Таксито летеше с главоломна скорост и само червените светлини спираха тук-там неговия бяг. Сега единствената надежда на генерала беше, че след такава вечер и Висконти няма да бъде съвсем в ред. Сам той се чувствуваше отвратително. Главата го болеше така, както никога не бе го боляла, спазми свиваха стомаха му. В бързината не успя да вземе дори един аспирин и сега се надяваше Висконти да му направи тая милост. Дано само го чака, дано не е отишъл някъде. Не, невъзможно — утешаваше се той. — Висконти не е глупак и никога няма да изпусне такава изгодна сделка. И освен това той още снощи като че ли бе изказал някакво съмнение дали генералът ще се събуди навреме и предлагаше друг час.

Сега таксито се движеше из едно от най-красивите предградия на града. Вече нямаше обикновени къщи, красивите вили едва се виждаха зад оградите, потънали в зеленина и цъфнали храсти. Никакви хора не се мяркаха по пустите тротоари, само леките коли фучаха на двете посоки по излъскания асфалт. Едва когато наближиха вилата на Висконти, той съзря две възрастни дами, които водеха на кожени ремъци две уродливи кучета.

Внезапно се случи нещо, което в първия миг Измирски не разбра какво е. Изведнъж му се стори, че лети, и то по-бързо от самата кола. Таксито като че ли изоставаше, а той летеше напред към стъклото, като правеше отчаяни опити да се залови за нещо. Чу се писклив вой — навярно свистенето на спирачките, колата внезапно спря. Точно в тоя миг и Измирски дрънна главата си в командното табло. Една ръка му помогна да се изправи и докато още се мъчеше да се ориентира в посоките, той чу сърдития глас на шофьора, който ругаеше някого. Най-после Измирски се озова на старото си място и погледна през предното стъкло. Една лека кола излезе от напречната алея и без повече да обръща внимание на презряното такси, направи ляв завой и се вля в пътя. Само за съвсем кратък миг Измирски видя лицето на мъжа, който шофираше — светло, солидно лице на спортист, рано загоряло на слънцето. Той само чу как непознатият силно форсира колата, която просто литна и се загуби от погледа им.

— Какво стана? — запита Измирски.

Шофьорът обърна към него възмутеното си лице.

— Напълно невменяем! — каза той сърдито. — Излиза на главен път, без дори за миг да спре на стопа… Добре че разбрах навреме колко му е умът…

— Какво може човек да чака от любители…

— Тъй е, господине! — отвърна с признателност шофьорът. — За нас това е прехрана, за тях гъдел на нервите…

— Мисля, че трябва да намалите… Пристигаме вече…

Таксито спря, Измирски плати и излезе. Силното слънце веднага го удари в лицето, куха, кънтяща болка звънна в главата му. Вилата на Висконти не се виждаше от пътя — отделяше я масивна ограда, цялата потънала в пълзящи растения. Хубава врата от черно вито желязо позволяваше да се види поне началото на алеята. Миналия път вратата беше заключена — дали сега в негова чест Висконти не бе я оставил отворена? Не — пак беше заключена — навиците са си навици. Измирски позвъня, след това извади носната кърпа, избърса лицето си, пристегна малко вратовръзката и търпеливо зачака. Беше единадесет и половина — все пак едно прилично закъснение.

Не стана нужда да чака дълго. Скоро по сенчестата алея се появи старият служител с ключ в ръка. Лицето му бе усмихнато и приветливо. Той отключи вратата и пропусна Измирски край себе си.

— Тука ли е господин Висконти?

— Тука е… Допреди малко беше в кабинета си. Като разбра, че ще закъснеете — отиде на басейна.

Измирски си отдъхна. Старият служител го поведе по алеята край цъфналите олеандри.

— Ако искате и вие да се освежите — там има всичко, каквото е нужно.

— А, не — благодаря! — поклати енергично глава Измирски.

Прислужникът тънко се усмихна, сякаш искаше да каже, че много добре разбира каква е работата. Бяха стигнали вече до вилата — с грамадно монолитно стъкло вместо предна стена на приземния етаж.

— Пътят за басейна е оттук! — посочи прислужникът. — Господин Висконти каза да отидете при него.

Измирски кимна и тръгна по пътечката. След петдесетина крачки декоративните храсти оредяха и той видя синия квадрат на басейна. На дървената скара лежеше Висконти и се печеше на слънцето. Макар да го болеше все тъй силно главата, Измирски се постара да изобрази на лицето си приветлива усмивка.

— Добър ден, господин Висконти! — обади се той с насилено бодър глас.

Висконти не повдигна глава. „Сигурно е заспал!“ — помисли Измирски. Той се изкашля шумно, след това доста високо извика.

— Добър ден, господин Висконти!

Отново не последва никакъв отговор, Висконти не помръдваше. Доста озадачен, Измирски приближи и го побутна по рамото. Когато се изправи, лицето му бе леко пребледняло.

Висконти беше мъртъв.

Измирски отново се наведе над него. Устата му беше отворена, мъчителна гримаса бе изкривила лицето му. В дясната си ръка той стискаше нещо, което приличаше на стрела, малко по-голяма от един неподострен молив. С тая детска играчка ли е бил убит?… Съвсем нелепо — освен ако…

Но нямаше време за догадки и предположения. С бързи крачки Измирски се върна във вилата и влезе в хола. Старият прислужник беше там — нареждаше върху малка кръгла масичка прибори за закуската. Той се обърна, видя пребледнялото лице на Измирски и учудено запита:

— Какво има, господине?

— Вашият господар е мъртъв! — каза Измирски. — Веднага трябва да предупредите полицията…

Прислужникът изправи мъчително бавно стария си гръб. Очите му бяха някак животински изплашени.

— Мъртъв? — попита той. — Къде е сега?

— При басейна… Но после ще го видите — сега извикайте полицията…

Като тътреше краката си, прислужникът тръгна към едно от крилата на хола. Измирски бързо, се огледа. Както очакваше, в една от стените на хола имаше грамадна красива камина. Нямаше време за губене. Той извади проектодоговора, пъхна го в камината и драсна клечка кибрит. Докато хартията още гореше, той дочу уплашения глас на прислужника, който разговаряше с полицията. След малко прислужникът влезе в хола. Хартията бе догоряла, но все още стоеше накуп.

— Можете да го видите… Той е край басейна… Но недейте го пипа…

Прислужникът като бездушен автомат се понесе към изхода. Измирски разби с ръжена останките от хартията и ги смеси с останалата пепел.

След пет минути някъде в задните помещения тревожно зазвъня външният звънец. Прислужникът още не се бе върнал. Измирски стана от мястото си и бързо се запъти към алеята. Пред външната врата се бяха струпали цивилни и униформени полицаи.

— Прислужника го няма — обади се мрачно Измирски. — Нима не можете сами да си отворите?

След малко полицейската група нахлу в алеята. Цивилен мъж с леко прошарена коса приближи до Измирски.

— А вие кой сте?

— Аз намерих трупа — каза Измирски. — И алармирах прислужника…

— Заведете ни бързо…

След малко те бяха при басейна. Клекнал на колене пред трупа, старият прислужник беззвучно плачеше.

Полицаите веднага се заловиха за работа. Засвятка магнезият, зашумяха рулетки. Лекарят, който се бе навел над трупа, каза замислено:

— Без съмнение — „кураре“…

— Кураре? — възкликна учудено мъжът с посивялата коса.

— Не може да бъде друго…

Внезапно мъжът с посивялата коса вдигна глава към Измирски, погледите им се срещнаха.

— Елате с мен, господине — каза любезно полицаят.

Те отидоха в хола на вилата. Полицаят извади бележника си.

— Кажете ми най-напред името си. След това разкажете всичко, което знаете.

— Моля! — кимна Измирски.

Той наистина добросъвестно разказа всичко, което знаеше, без да спомене, разбира се, от какъв характер е била търговската сделка. Полицаят зададе още няколко въпроса, после каза замислено.

— Боя се, че трябва да дойдете с мен в префектурата… Ще са ни необходими вашите писмени показания.

— Щом е необходимо! — вдигна с досада рамене Измирски.

След четвърт час той вече пътуваше за префектурата. Най-напред го оставиха да чака в някаква стаичка, след това полицаят отново излезе.

— Съжалявам много… Трябва да останете още няколко часа, докато установим вашата самоличност…

Полицаят със сивата коса изчезна, след малко се яви солиден полисмен и каза мрачно:

— Вървете след мен…

— Къде да вървя? — попита сухо Измирски.

— Не можете да останете тук.

Измирски се намръщи, но тръгна след полицая. Едва когато зад гърба му щракна вратата на ареста, той разбра, че ще трябва да се бори с по-сериозни неприятности, отколкото първоначално бе смятал. Нищо — може би тъй е по-добре. Поне ще има време да обмисли всичко с най-големи подробности.

До четири часа още не бяха го извикали. Като разсъди, че това минава границите на всяка обикновена формалност, той се изправи пред вратата на ареста и започна да бумка силно с юмруци по нея. След малко пред ареста се появи едрият полицай, който го бе довел тук. Без да бъде достатъчно сърдит, Измирски добавъчно изтърси още няколко ритници върху вратата.

— Веднага ме заведете при вашия началник! — изкрещя той. — Чувате ли какво ви казвам?…

Полицаят изчезна и след малко отново се появи, тоя път с по-учтиво изражение на месестото си лице. Той отключи вратата и каза късо:

— Елате с мен…

Въведоха го в хубав кабинет. Зад бюрото седеше не млад човек в цивилен костюм и го гледаше с нетрепкащ поглед. Полицаят със сивата коса бе седнал встрани от бюрото.

— Какво означава това, господин комисар? — запита рязко Измирски. — С какво право арестувате един чужденец, който няма никаква друга вина, освен че ви е направил услуга?

— Не се горещете толкова много, господин Измирски — каза сухо комисарят. — В края на краищата вие сте единственият човек, който е бил намерен край трупа.

— Който е намерил трупа, господин комисар! — отвърна гневно Измирски. — Вие отлично знаете това… И не се опитвайте да ме шантажирате. Убиецът не е слязъл с хеликоптер в парка на вилата, вие непременно сте намерили някакви следи от него.

Това наистина беше така — Измирски съвсем точно бе улучил истината.

— Най-близко до трупа са вашите следи…

Измирски го изгледа със съжаление.

— Не искам да вярвам, че говорите сериозно, господин комисар — каза той. — Вие знаете моите показания, тях може да потвърди и прислужникът. Какво искате да кажете — че съм дошъл специално да боцна с тая игличка покойника, с когото се готвех да направя една отлична сделка? А откъде ще знам аз, че ще се намира гол при басейна? Ние имахме среща в единайсет часа, за да водим преговори. Ако предната вечер не ми беше поръчал коктейли, с които не съм свикнал, щях да дойда на срещата съвсем навреме и той сега щеше да бъде жив. И освен това смятате ли за възможно да го приближа, без да ме усети, и да го бодна със стрелата? Това са глупости. Стрелата навярно е изстреляна от човек, който е бил скрит наблизо — предполагам в околните храсти. Ако не сте намерили досега никакви следи от него — вие ще бъдете навярно най-късогледият комисар на всички федерални кантони.

Комисарят се намръщи.

— Кажете ми — изгорихте ли нещо в камината?

— Да, изгорих! — отвърна веднага Измирски. — И какво от това?

Искра на учудване блесна в погледа на комисаря. Навярно той бе очаквал, че Измирски ще откаже категорично.

— Какво изгорихте?

— Хм!… Изгорих проектодоговора, който бях приготвил предварително, за да го подпишат и двете страни…

— А защо?

— Защото, господин комисар, в него се съдържаха данни за сделката, които аз смятам, че са държавна тайна.

— Вие сте искали да му продадете оръжие?

— Не, да купя оръжие… Исках да купя леко оръжие и някои специални съоръжения за нашата милиция и за органите по контрола на автомобилното движение… От наша страна ние щяхме да доставим машини и машинни части…

— Какво съдържа колетът, получен на ваше име?

— Предполагам, че вече сте го проверили…

— Не си служим с такива методи, господине! — каза сърдито комисарят. — Ще го отворим във ваше присъствие…

— И ще намерите в него мостри от машинни части…

Комисарят и полицаят с прошарените коси се спогледаха.

— Напишете вашите показания! — каза комисарят. — След това ще ви освободим…

Към седем часа вечерта Измирски напусна префектурата.