Павел Вежинов
Човекът в сянката (12)

12

Не винаги принципите могат да победят човека, особено ако в двубоя се намесят няколко чашки джин. Донев лежа тая нощ до късно буден, потиснат от мисли, които не водеха доникъде. През отворения прозорец струеше свежа нощна прохлада, но и тя не можеше да охлади сгорещения му ум. Мислите се тълпяха безразборно в главата му, той се мъчеше да ги пропъди, но те отново се връщаха — все тъй тягостни и неприятни. Не може ли да мисли за нещо друго? Опитваше се и не успяваше. Най-после си припомни една интересна партия на шах, която бе играл миналия месец, и започна да я възстановява — ход след ход, без да губи разположението на нито една от фигурите. На шестнайсетия ход той мисли най-малко четвърт час и най-сетне разбра грешката, която бе направил тогава… А сега?… Дали не бе направил някакъв грешен ход и в тая тъмна история, дали не развиваше в грешна посока своето настъпление?… Седемнадесети ход, двадесети ход, фаталния двадесет и първи… Бялата дама на противника му излезе от своето прикритие и остро се вряза в разположението на неговите фигури…

Бялата дама — малката бяла дама в тъмния парк край фонтанчето, което шуртеше невидимо за очите им. Синята химическа светлина на неона, в която всички предмети изглеждаха като мъртви… Тишината… Двадесет и осми ход… Мат!… И тъкмо навреме, защото вече усещаше, че заспива. В просъница той дръпна към раменете си лекото одеяло и в тоя миг сякаш усети нежния полъх на парфюма, смесен с дъха на цъфналите липи.

За свое учудване на другата сутрин Донев се събуди доста бодър и с хубаво настроение. Все пак беше закъснял малко, нямаше да му остане време за разтребване на стаята. Успя само да се обръсне набързо и веднага излезе. Имаше един човек в министерството, с който му се беше случвало да работи няколко пъти — винаги с удоволствие. В подробната картотека, която той държеше заключена в якия си череп, имаше хиляди образи, случки, биографии. В тоя неписан тефтер все щеше да се намери нещичко и за хората, които го интересуваха.

Тая сутрин му провървя, той намери Якимов в кабинета му. Едрият, малко тромав човек се бе надвесил над бюрото си и с голямо внимание разглеждаше някакви снимки.

— Сядай! — обади се той, след това извади от бюрото си лупа и отново се загледа.

Донев неволно надникна. Снимката, която Якимов разглеждаше, беше прекалено пикантна за младежи на тая възраст.

— Надявам се, че не си ги правил ти! — обади се шеговито Донев.

Якимов се разсмя.

— Само туй ми оставаше — отвърна той. — Те сами са се увековечили — да не се загуби подвигът им за поколенията. Да знаеш само как ми се иска да пратя тия снимчици на бащите и майките им. Мога да си представя какъв завод за плесници ще произлезе от цялата работа.

Якимов най-сетне остави лупата и подхвърли снимките към своя колега.

— Виж ги, погледни им суратите… А се пишат за борци, създали даже нелегална организация…

Донев погледна снимката и неволно се намръщи.

— Може би това е бойната им подготовка?

— И подготовката, и осъществяването на целите… За техен късмет други подвизи освен тия не са имали…

— Задържани ли са?

— Пуснахме ги, разбира се… Но ще трябва по някакъв друг начин да си завършат образованието…

Донев остави снимките.

— Познаваш ли Тодор Даскалов?

— „Понтера“ ли?… Да, знам го — може ли да не го знам. Беше много способен разузнавач, но нервите му не издържаха. Сега е най-регуларен лумпен, не си заслужава хляба, който му дава държавата…

— Това ли е всичко?

— Кажи-речи… Такива като него ги наричат „чежмеджии“ — предпочитат да пият на чужда сметка. Разбира се, Тошко е от по-висока категория — предпочита чужденци и по-отбрани напитки… Служи си с много плоски методи — запознава чужденците с момичета, които представя за свои приятелки…

Донев се замисли.

— Вярваш ли, че като дружи с такива хора, може да се замеси в нещо по-сериозно…

— Валутни сделки?

— Да речем, това, а и нещо по-лошо…

— По-лошо от валутни сделки не допущам — отвърна сериозно Якимов.

— Ти каза, че съвсем се е лумпенизирал. А от един лумпен може да се очаква всичко…

— Все пак! — вдигна рамене Якимов. — Не гарантирам, но лично за себе си не го допускам. Последното, което един мъж губи, е своите политически убеждения… И може би своята клубна привързаност… След това не му остава вече нищо, освен да заколи майка си.

— Ето виждаш ли — аз нямам клубна принадлежност — усмихна се Донев. — За мене пътят към пълното падение ще бъде много по-къс.

— Тука въпросът е по-сложен — отвърна Якимов. — Аз например не съм от „Спартак“, както навярно ти си мислиш… Аз съм славист… И когато славистите натупат нашите момчета, както обикновено се случва — аз тайно се радвам… А това е за мене един морален кошмар…

Донев искрено се разсмя.

— Не ти завиждам — каза той. — И все пак гордей се, че не си изневерил.

— Това е положението — въздъхна Якимов.

— А какво ще кажеш за Моника?

— Ще ти кажа, ако обещаеш, че няма да хлътнеш по нея.

— Защо мислиш така? — отново се усмихна Донев.

— Защото е наистина момиче с чар… И все пак в нея имам по-малко доверие, макар да е от много добро семейство… Неин баща е композиторът Панайотов, много свестен човек…

— Да, познавам го — кимна Донев.

— Като всички чувствителни и безволни хора, тя е малко фантазьорка… Да ти кажа право, никак не вярвам, че мъжът й е загинал при катастрофа, както тя твърди… Много пъти съм мислил да проверя чрез нашата легация, но не съм имал повод… За какво се интересуваш от нея?

— Сега не мога да ти кажа…

— Ако мислиш да я използуваш за сериозна работа — ще сбъркаш. Първо — няма да се съгласи. И второ — не трябва да й имаш доверие. Тя не е способна да преценява ни хората, ни постъпките им. Момичето си живее някакъв свой живот — доста объркан. Иначе не е лош човек.

Донев излезе от кабинета на своя колега с чувство на вътрешна лекота. Само за няколко минути се бе изпарила без остатък малката магия, така изкусно гарнирана с дъх на парфюм и цъфнала липа. В светлината на здравия разум преценките на Якимов му се виждаха математически точни. Но не грешеше ли за Даскалов?… Границата, която бе сложил за неговото възможно падение, му се виждаше съвсем несигурна. Какво може да се очаква от човек, който дълбоко в себе си е загубил своята вяра?… Решително всичко… Донев погледна часовника си и забърза към Софекспорт.

Там го чакаше хубава новина — Измирски се бе върнал от Швейцария. Но Генчев, който му съобщи това, не изглеждаше никак въодушевен от неговото завръщане.

— Пак е забъркал там някакви трици! — измърмори той.

— Какви трици? — запита предпазливо Донев.

— Не разбрах точно… Но изглежда, че са го арестували. Като дойде — ще ти се обадя, да го чуеш и ти… Нали ще бъдеш в кабинета си?

— Да, ще чакам — кимна Донев.

Той се качи в кабинета си, но стана нужда да чака близо два часа. Тъкмо бе загубил търпение и се готвеше да слезе отново при директора, телефонът иззвъня и той чу сърдития му глас.

— Слез при мен, Донев… Измирски е тук…

Младият човек побърза да слезе. Но въпреки бързината си той намери двамата здраво вчепкани един в друг. Те дори не му обърнаха внимание, когато влезе, Измирски тъкмо говореше — високо и разпалено.

— Ако не е бюрократизъм, тогава какво е?… Още по-лошо — мързел!… Да, мързел!… И заради вашия мързел едва не избухна международен скандал…

— Не прехвърляй от болната глава на здравата! — изръмжа сърдито директорът. — Ти не умееш да си изпичаш работата, пък другите са ти виновни… Защо не доведе Висконти тука, за да прегледа на място стоката?

— Как да го доведа — за ухото ли? — попита иронично Измирски. — Говорих му и за това, но той не поиска. Смяташе, че едно посещение в социалистическа страна ще го компрометира… И беше прав за себе си…

— Да си знаеш — тия петстотин долара няма да ти ги призная! — закани се внезапно директорът.

— Ще ги признаеш като поп! — отвърна презрително Измирски.

Едва сега Генчев се досети, че има и друг човек в кабинета му.

— Запознай се с началника на секретната служба — обади се той. — И започни всичко отначало… Отсега нататък с него ще се разправяш за тия работи…

Донев усети само за миг дълбокия, проницателен поглед на Измирски. Генералът се ръкува с него доста сърдечно, след това се отпусна със сгорещено лице в един от фотьойлите.

— И ако това е търговия! — измърмори той.

След това започна да разказва — подробно и обстоятелствено, като се стараеше да не пропуска нищо. Разказът му беше много жив, пропит с хумор и саркастични бележки, и Донев го слушаше с удоволствие. Той не пропусна дори посещението си в „Риц“ и сутрешното закъснение. Но когато разказа за смъртта на Висконти, двамата мъже неуловимо трепнаха.

— С „кураре“ ли? — възкликна Генчев.

Но той долови навреме дългия предупредителен поглед на Донев и добави неопределено.

— Съвсем като в криминалните романи…

— Точно тъй! — кимна живо Измирски. — След това вестниците описаха подробно как е станало убийството. Вилата на Висконти е с грамаден двор. Задната му страна граничи с някакъв обществен парк. Убиецът е дошъл тук с колата си, след това се прехвърлил през задната ограда. Полицията откри точно мястото, през което се е прехвърлил. Съвсем незабелязано той се е промъкнал близо до басейна и се е скрил в едни олеандрови храсти. Все пак от храстите до мястото, на което е бил убит Висконти, има близо тридесет метра. Изглежда че е стреляно не с обикновен лък, а със специален арбалет. Върхът на стрелата е бил потопен в „кураре“ — това е силна отрова, с която бразилските индианци са мажели върховете на стрелите си.

— Просто невероятно! — измърмори отново Генчев тоя път с очевидно понижено настроение.

— След това убиецът се е върнал по обратния път и отново се е прехвърлил през оградата, навярно с помощта на специална въжена стълба. Наблизо го е чакала колата му. Никой не е видял убиеца.

Измирски помълча малко, след това добави:

— Затова пък, струва ми се, че аз го видях… Когато наближавах вилата на Висконти, върху таксито едва не връхлетя една зеленикава спортна кола, която идваше от страничните алеи. Шофьорът наистина имаше вид на човек, когото гонят дяволите… Сега ми е трудно да си го припомня, но изглеждаше рус и не много възрастен… Разбира се, в префектурата не казах нито дума за тая среща — за какво да се бъркам в чужди работи и да си усложнявам положението…

— Носите ли швейцарски вестници? — запита Донев.

— Нося, разбира се — тук са в чантата ми.

Измирски приключи своя разказ с одисеята си в префектурата. Когато най-сетне свърши — в кабинета настана дълго мълчание.

— Аз мисля, че другарят Измирски се е справил отлично с всички затруднения — обади се най-сетне Донев.

— Възможно е — измърмори недоволно директорът. — Но тия петстотин долара аз не мога да му призная…

— Знаеш ли колко ме плашиш? — обади се Измирски подигравателно. — Ей сега ще бръкна в джоба на жилетката и ще ти ги хвърля на масата…

— Все ще се нареди нещо! — каза Донев примирително.

— Нищо не може да се нареди! — начумери се Генчев. — В моя бюджет няма перо „подкупи“… И изобщо напразно потрошихме пари за твоята командировка…

— Не съвсем напразно — каза Измирски. — На връщане минах през Виена и се срещнах там с Ашкенази… Мисля, че той може да свърши вместо Висконти цялата работа…

— Ашкенази ли? — намръщи се отново Генчев. — Не ми се вижда достатъчно сериозен…

— И ти не ми се виждаш достатъчно сериозен, но какво да правим — трябва да се работи — отвърна Измирски.

— Казахте ли му в какво се състои сделката?

— Не, разбира се — просто го поканих да дойде в София… Той веднага се съгласи, защото това съвпадаше и с неговите планове.

След малко Измирски и Донев излязоха от кабинета на директора, съпроводени от неговия подозрителен поглед.

— Елате при мен да разгледам вестниците — предложи Донев.

— С удоволствие — съгласи се веднага Измирски.

Те се изкачиха бавно на горния етаж. Измирски леко се задъха — изглежда не беше много добре със сърцето си. Като влязоха в кабинета на Донев, той хвърли върху бюрото му голямата си жълта кожена чанта, натъпкана като на някой провинциален търговски пътник. Донев веднага забеляза сложната секретна ключалка. Наистина Измирски извади от портмонето си странно на вид ключе и внимателно отвори чантата. Вестниците не бяха малко.

— Можете да ги задържите — каза Измирски. — Но няма да научите нещо особено, главното ви го разказах…

— Вие лично как си обяснявате такова загадъчно убийство?

Измирски се замисли.

— Трудно е да се отговори — каза той. — А защо убиха Хамидиен? В тайната търговия с оръжие винаги има заинтересувани държави, революционни организации, мощни капиталистически монополи… Изглежда че е настъпил някого зле по мазола…

— За Висконти няма какво да мислим! — измърмори Донев. — Но жалко за Хамидиен…

— Наистина жалко! — поклати живо глава Измирски. — Преди всичко той беше един изключително почтен човек. Думата му беше по-сигурна от всякакъв договор… С него наистина можеше да се работи.

— А Ашкенази?

— Аз вече ви казах — за мен той също е много сериозен търговски партньор.

— Все пак той е израелски поданик… Как ще достави оръжие на една арабска държава?

— За мен той е повече българин, отколкото евреин… И после тая държава не граничи с Израел, какво има толкова да му мисли…

— Мене не ме интересува сделката! — каза Донев. — Мене ме интересува тя да бъде запазена в пълна тайна.

— Ашкенази ще бъде длъжен да запази тайна. Ако се разбере каква доставка е направил — по-добре да не се връща в Израел. Освен това ние ще му платим комисионната само в случай на сполучлива доставка.

Донев се замисли. Работата наистина беше добре обмислена и реален риск не съществуваше освен, разбира се, ако някоя заинтересувана държава реши да му плати срещу издайничеството всички вреди и загуби.

— Да, прав сте наистина! — каза най-сетне Донев. — Но ми се стори, че Генчев не хареса сделката…

По лицето на Измирски се изписа нескрита досада.

— В това няма нищо чудно! — отвърна той. — Всъщност Генчев харесва сделката, но той не харесва мене. На него му се иска всички сделки на „Универ“ да минават като актив на Софекспорт… Ако не съществуваше „Универ“ и аз бях само негов помощник — от мен, разбира се, по-добър нямаше да има…

— Има нещо вярно в това — усмихна се Донев.

— Истината е съвсем проста — добави Измирски намръщено. — Шумим, брат, шумим!… И колкото повече шумим, толкова по-голям е шансът да ни обърнат внимание отгоре…

— Интересно как сте успели да спечелите митническия чиновник…

— Съвсем проста работа — отвърна Измирски. — В Цюрих имаше наша голяма туристическа изложба. Прочетох неговия отзив в книгата за впечатления… Беше наистина чудесен отзив… И при това се беше постарал да ме улесни, като бе посочил дори своята професия и адреса си… Поканих го веднъж на чашка… Не беше никак трудно да се разбере, че е готов да ми услужи…

— Твърде отдалече сте се окопали! — похвали го искрено Донев.

— Не може иначе!… Още от началото чувствувах, че с тия мостри може да стане някаква беля… Както и стана… Ако мислим, че само ние сме дяволи, а всички други спят — горчиво ще се излъжем…

— Важно е човек винаги да държи инициативата.

— Точно тъй! — съгласи се Измирски. — Почнеш ли да изчакваш какво Ще стане — можеш да бъдеш сигурен, че нищо хубаво няма да стане…

— Радвам се, че разсъждавате така! — каза Донев. — И трябва да ви призная, че всички други освен вас са работели съвсем лаически…

— Нищо чудно! — намръщи се Измирски. — Ако не беше тъй, нямаше да обискират нашите кораби из Средиземно море… И най-глупавото е, че в цялата тая история пострада най-опитният — горкият Халил… Но и неговите врагове бяха най-силни…

— Оплаквал ли се е пред вас, че има врагове? — попита внимателно Донев.

— Не!… Той беше много дискретен… Но какво е да имаш срещу себе си цяла мощна империя?… Щом имаш пари — можеш да купиш всичко — даже и хора!…

— Тъй е за съжаление — въздъхна Донев.

— Щом пристигне Ашкенази, аз ще ви държа в течение на преговорите.

— Наистина ще се наложи — кимна Донев. — Имайте предвид, че в бъдеще всички документи ще изготвя моята секретарка…

Измирски прибра чантата си и отново грижливо я заключи. Лицето му сега беше съвсем приветливо.

— Надявам се да работим добре с вас — каза той. — Довиждане…

Донев го изпроводи до външната врата. Когато се готвеше да влезе отново в кабинета си, секретарката се обади.

— Някаква жена ви търси, другарю Донев…

Младият мъж усети как вратът му се сгорещи.

— Какво каза?… — попита той небрежно.

— Пак щяла да позвъни…

Донев влезе в кабинета си и разгърна швейцарските вестници. Ще позвъни, но кога?… Не може да виси цял ден пред телефона и да чака… Той беше сигурен, че това е Моника, на никаква друга жена не беше давал телефона си. И сигурно си е спомнила нещо интересно, щом се е решила да му позвъни след снощната недружелюбна среща. Той зачете търпеливо вестниците, но френският език не му спореше. И все пак успя да се добере до най-важното — Висконти наистина бе умъртвен с „кураре“. Какво означаваше това?… След всеки изминат ден нещата като че ли все повече и повече се объркваха.

Той остави вестниците и взе телефонния указател. Не беше никак трудно да намери телефона на композитора. След малко до ухото му стигна далечен, мелодичен глас.

— Кого търсите?

— Вие ли сте, Мотика?

— Да, аз съм…

— Донев ви се обажда…

— Ааа, другарю Донев, струва ми се, че имам нещо интересно за вас…

Донев беше готов да се закълне, че в гласа на момичето се чувствуваше някакво скрито вълнение.

— Тогава ще ви помоля да се видим…

Настана кратко мълчание.

— Не мога веднага.

— Защо, Моника?… Предполагам, че не готвите вечеря за татко си…

Донев имаше чувството, че е направил плоска шега, но момичето оттатък се засмя.

— Не, разбира се… Играем покер с няколко приятелки… И не мога да стана, защото печеля.

— Добре — тогава довечера?

— Да, чакайте ме към девет в барчето… Ако върви все тъй — довечера почерпката ще бъде от мене…

— Съмнявам се, Моника… Гледайте да не заложите някоя много важна част от тоалета си.

— Имам си достатъчно тоалети — отвърна момичето.

— Новината интересна ли е?…

— Да, много интересна — във връзка с Халил!

— Много ви моля втори път да не споменавате по телефона имена…

— Защо?… Аз съм самичка в стаята…

— Не бъдете толкова сигурна…

— Добре… Ще се опитам поне веднъж в живота си да бъда послушна…

Телефонът оттатък щракна, младият човек едва не изпъшка. Девет часа!… А какво да прави до девет часа, освен да си изяде пръстите от любопитство?… Най-добре е да отиде на кино, все пак — екранът е единственото нещо, което може да открадне два часа от живота на човека, без той да ги забележи… Добре, от четири до шест… А след това?… Е, след това ще помисли!…

За негово щастие в програмите имаше и един криминален филм. Той го изгледа с удоволствие, но и с лека скептична усмивка на края на устните. Всичко това наистина беше прекалено добре нагласено, за да бъде истина. Пътят до всяка истина е постлан с безкрайно повече огорчения, разочарования и страдания. Но все пак приятно е да се види как един мним колега блести с всички цветове на дъгата — от остроумието до безпогрешната стрелба, от находчивостта до безкрайната смелост и жертвоготовност. Може би трябваше да доведе и Моника тук, за да види с какъв човек си има работа.

Но двата часа изминаха и той отново излезе на улицата — най-шумна в тоя час на деня, изпълнена с хора, чиито лица след магическата светлина на екрана му се виждаха някак особено бледи и унили. Той потърка брадата си — може да се обръсне още веднъж, няма да бъде излишно. Дори може да облече някой по-свестен костюм. Не, това не бива — тя веднага ще забележи, че се е издокарал. Най-хубаво е да се избръсне, лекичко да се подстриже и да вечеря — това ще убие доста от времето.

Точно в девет часа той влезе в бара и си поръча чаша оранжада. Чувствуваше, че няма да му се размине само с това безвкусно питие, но поне да сложи нещо отдолу за хастар. Моника пристигна едва към девет и двайсет — много по-добре облечена, отколкото миналата вечер, с чудесен външен вид. Изглежда че за малката комедиантка беше много трудно да играе една и съща роля дълго време. Тя се усмихна приветливо и седна свойски на свободното място срещу него. Отново и по-силно от предната вечер го лъхна познатата миризма на парфюма.

— Защо ме гледате така? — попита тя учудено.

— Просто — гледам — усмихна се той. — И да ви кажа право, никак не приличате на прокълната, приличате на благословена. Друго такова хармонично произведение вашият баща надали е успял да направи…

— Не познавате баща ми…

— Какво стана с покера?… Спечелихте ли?

— Не се съмнявайте… Какво да поръчам?

— Аз вече си поръчах…

— Не се правете на прекалено скромен. Снощи доста добре нагъвахте джина…

— И това ли забелязахте?

— Жените всичко забелязват… Бай Янко, две уиски с лед.

— Веднага! — отвърна бай Янко от тезгяха си.

Стори му се, че барманът едва забележимо му намигна, изведнъж му стана тягостно и неприятно.

— Аз ви слушам! — каза той доста сухо.

Моника го погледна с леко учудване, неясна сянка на тъга мина по лицето й.

— Получих писмо от Халил — каза тя просто. — Ще ви го прочета…

Моника отвори кожената си чанта с бледорозова подплата — като раззината уста на звяр. Изящните й пръсти с чудна лекота се вмъкнаха в зверската уста, тя извади оттам дълъг зеленикав плик. Донев забеляза, че лицето й стана по-тъжно.

— Горкият Халил! — каза тя. — Слушайте…

Простете, че забавих така дълго време писмото, което може би Вие не очаквахте. Няма да ви кажа, че съм бил зает — имах напоследък много свободно време, премного. Имах време и да мисля, и да си спомням, и да съжалявам може би за неща, които никога няма да се върнат. Над всички спомени стои един — това прекрасно, студено езеро, белите върхове на хоризонта и Вие, Моника, простете, че ви слагам на последно място. Няма да забравя рибарите и красивата бяла риба, която те ни подариха. Няма да забравя и с какъв превъзходен апетит Вие я изядохте същата вечер в ресторанта, макар че тя за мен бе символ на революционно братство.

Аз съм затворник тук, Моника, макар и доброволен. Много далеч от мен са тия най-прости човешки радости, които се наричат сигурност и спокойствие. Гнетят ме тежки предчувствия. И все пак над всичко стои надеждата. Утре аз ще напусна моята бърлога, затова Ви пиша и това писмо. Може би няма да се върна обратно. Съзнавам, че това лошо чувство се дължи може би на преуморени нерви, но не мога да го надмогна. Да се надяваме, че всичко ще свърши благополучно. Аз ще дойда още един път в България, длъжен съм да дойда. Имам чувството, че съм направил там непоправима глупост, която на всяка цена трябва да поправя. Дори такива хора като мен, които изпитанията са направили чудовищно недоверчиви, могат понякога да се излъжат. Да се греши е човешко.

Довиждане, скъпа Моника, надявам се скоро да ви се обадя. Тогава ще мога да ви съобщя и един сигурен адрес.

Ваш Халил

Моника млъкна, лицето й бе съвсем помръкнало. Донев взе писмото от ръцете й. То беше изпратено от Бон и носеше датата от деня преди неговото убийство.

— Мога ли да го задържа? — попита той тихо.

— За какво ви е?

— Искам още веднъж да проверя превода… Има тук един пасаж, който е за мен изключително важен…

— Никой няма да ви го преведе по-добре от мен — отвърна момичето. — Аз съм го чела най-малко десет пъти… Но нищо, вземете го…

Той сгъна грижливо ценния документ и го пъхна в портфейла си. Двамата мълчаха край тясната масичка и край тях, сякаш невидим, седеше загиналият.

— Гнетят ме тежки предчувствия! — каза замислено Моника. — Щом тая дума съществува в човешкия речник, все трябва да означава нещо… Вие имали ли сте предчувствия?

— Като ученик — отвърна Донев. — Винаги когато не си знаех уроците, имах предчувствие, че ще ме вдигнат… И това доста често се случваше.

— Аз говоря сериозно!… Веднъж имах наистина поразителен случай на предчувствие. То стана в деня, в който загина моят съпруг… Сутринта аз му казах…

— Моля ви се, Моника! — прекъсна я намръщен Донев. — Поне не се задълбочавайте повече в тая лъжа…

Той усети как момичето трепна, страните й едва забележимо пребледняха.

— Какво искате да кажете? — запита тя глухо.

— Искам да кажа, че вашият бивш съпруг и досега се радва на добро здраве.

За миг Донев искрено съжали момичето — дотолкова нейният вид беше засрамен и безпомощен.

— Кой ви каза? — запита тя тихо.

Донев се усмихна.

— Никой не ми е казал, Моника… Аз просто го подозирах, а вие сега сама се издадохте…

Донев усети как в погледа й блесна малка мълния.

— Вие сте невъзпитан — каза тя сухо. — В края на краищата да си лъжец е по-благородно, отколкото да си душевен грубиян…

— Аз го направих умишлено, Моника… С възпитателна цел…

— Мерси!…

Тя замълча намръщена, после каза.

— Всъщност не съм ви излъгала — поне вас… Отдавна вече искрено вярвам в това, което говоря… И нямам друг изход…

— А всъщност какво е станало? — запита Донев.

Лицето й съвсем потъмня.

— Той бил женен там… Отначало я криеше във вилата си, после тая игра му омръзна… Той ми разказа каква е работата с надежда, че нямам път назад… Но аз все пак се върнах… Та можех ли да кажа тука истината?… Защо трябва да ми се смеят разни простаци… Отначало излъгах, пък постепенно повярвах сама в лъжата си… Човек трябва да спаси някак си своето честолюбие…

— Напълно ви разбирам! — каза Донев. — Само едно не ми е ясно — защо продължавате да вървите по същия път?… Или ви се иска да попаднете на втори многоженец?

Лицето й леко поруменя.

— Нали ви казах. Щом като човек повярва на една лъжа, той започва да живее и с нейните детайли…

Донев мълчеше.

— Не е точно така, Моника! — въздъхна той. — Човек може да излъже другите, но към себе си трябва да бъде винаги искрен… Напразно си търсите оправдания… Всъщност вие вече сте свикнали на лек и приятен живот и ви е трудно да се разделите с него…

— И тъй да е! — каза тя нетърпеливо. — Та кой търси съзнателно трудния и неприятен живот… Тая китайска философия ми е съвсем чужда…

— Но човек все пак е длъжен на обществото… И ако не изпълнява своите задължения към него, обществото само ще го изхвърли…

— Знаете ли колко не ви подхожда ролята на наставник! — каза тя с досада. — В края на краищата аз не съм търтей, аз съм царица… Много мъчно ще ме накарате да управлявам багер, тая работа не е за мене…

Тя погледна часовника си и стана.

— Наистина трябва да си вървя…

— Да ви изпратя ли? — попита той.

— Не, благодаря!… Но, господи, какво още щях да ви кажа… Вие съвсем ме объркахте с вашата педагогическа атака…

Тя отново седна и притисна със своята деликатна длан челото си.

— Просто загубих всякакво желание да говоря с вас! — каза тя искрено. — Ах, да — сетих се!… Веднъж, като говорехме с Халил, той ми каза… Няма да цитирам дословно, а по памет… Но нещо подобно беше: „В края на краищата общественият строй не може да измени изведнъж хората… Даже тия, които уж му съчувствуват… И у вас има не по-малки мошеници, отколкото в буржоазното общество!…“.

Тая новина наистина беше интересна. Донев напрегнато се замисли.

— Спомняте ли си кога ви каза това?… В последните дни?

— Не, не съвсем в последните… Но беше тук — в барчето…

— Интонацията ме интересува… С възмущение ли го каза?

— Не, по-скоро резигнирано… Като доказателство на собствените си убеждения…

Той търсеше в себе си как да продължи разговора, но не намираше. Това го ядоса.

— Благодаря ви, Моника!… Наистина много ми помогнахте… И аз ще намеря начин да ви се отплатя.

Моника го погледна иронично.

— Мога да си представя каква ще бъде тая отплата — каза тя. — Ще ме настаните в някой по-удобен възпитателен дом… В околностите на София.

Тя отново стана, кимна небрежно и тръгна към изхода. Но той много добре забеляза, че лицето й е разстроено, в походката й не се чувствуваше нейното обикновено самочувствие. Но и сам той стана с крайно понижено настроение от стола си и се запъти към телефонните кабинки. Както очакваше, полковник Несторов бе у дома си.

След половин час те вече седяха в неговия скромен домашен кабинет. Донев разказа подробно последните новини. Полковникът слушаше спокойно и от време на време нещо записваше. Настана кратко мълчание.

— Да, ясно! — обади се най-сетне полковникът. — Това наистина е най-важното, което сме научили досега…

— И все пак не ми е съвсем ясно! — въздъхна Донев.

— Поне едно е ясно — че трябва да търсим виновника у нас… Иначе защо Бен Салал ще иска да се върне в България, за да поправи това, което той нарича „непоправима глупост“?… Очевидно той е направил някаква грешка спрямо някакъв човек… Той знае кой е човекът и каква е грешката. Навярно е искал да дойде в България, за да ни предупреди, да поправи, доколкото може, последствията от тая грешка… Какво излиза от цялата работа?… Най-напред, че провалът не е случаен и не се дължи на някое от междинните звена… И второ — по цялата логика на събитията — той е познавал лично човека, спрямо когото е сбъркал, имал е непосредствен контакт с него… А ние знаем, че тия хора са били няколко…

Двамата отново замълчаха, вдадени в мислите си.

— Отново се връщаме към тоя фатален триъгълник Дорев — Генчев — Измирски! — обади се най-сетне Донев.

— Четириъгълник — поправи го полковникът. — Забравяш Даскалов…

— За мене той е по-скоро производна величина — отвърна младият човек. — По начало Даскалов не е знаел нищо за корабите…

— По всяка вероятност един от тримата! — каза полковникът намръщен. — Това все пак е нещо… На колкото по-малък терен работим, толкова е по-голям шансът ни за успех… Но кой от тях?… Ти на кого би отдал своето любезно предпочитание?

— Искрено казано, сега-засега и тримата ми се струват еднакво невинни…

— Е, не съвсем еднакво! — поклати глава Несторов. — Знаем например, че Бен Салал се е спречквал с Генчев… По каква друга работа може да се спречка с него, освен във връзка с доставките… Може би точно Генчев е бил мошеникът, за когото Бен Салал се е оплакал пред момичето…

— М-да! — поклати глава Донев. — Може и така да е… А може и съвсем да не е така… Възможно е келнерът да му е надписал сметката и пак да каже същите думи…

— Всичко е възможно! — каза нетърпеливо полковникът. — Но ние трябва да минем реката, като скачаме по най-малките и отдалечени камъни… Иначе винаги ще си останем на отсамния бряг…

Младият човек потиснато мълчеше.

— Не знам — каза той колебливо. — Ако е за хипотези — имам най-малко десетина в главата си. Но ме е страх да ги кажа дори и на вас. Не е толкова лесно да набедиш един човек — та макар и само в главата си. Искам да се докопам поне веднъж до един сигурен факт.

— Писмото на Бен Салал е абсолютен факт…

— Да, наистина!… Аз съм съгласен с вас, че то съвсем ясно определя терена ни… Но не и обектите… Единствената сериозна надежда да излезем от това положение е Петер Хаймер… По всичко личи, че е бил много доверено лице на Бен Салал… И ми се вижда невъзможно Бен Салал да не е споделил с него подозренията си, още повече че не се е чувствувал никак сигурен за своя живот…

— Според теб, от кого се е плашил?

— Очевидно от „Черната ръка“…

— Може би и Хаймер се е скрил от тях… Всичките ни усилия да влезем във връзка с него засега са безрезултатни…

Полковникът помълча малко и добави:

— Трябва да работим така, че все едно Хаймер не съществува. Трябва отново да прегледаме всички факти… И да потърсим някаква пътечка между тях…

— Така и ще направим! — каза Донев замислено.