Павел Вежинов
Човекът в сянката (18)

18

Изминаха пет дни.

Притиснат от безспорните доказателства, Измирски признаваше престъпленията си едно по едно, макар и след упорита съпротива. Това, което преди няколко дни бе само една хипотеза, сега се потвърждаваше точка по точка. Новото, което успяха да научат, всъщност бяха само подробности.

Така например се установи, че Измирски е успял много ловко да подведе Бен Салал за своята комисионна. Той му е казал, че се касае всъщност за безотчетна сума, нужна на нашето разузнаване във връзка с неговата задгранична дейност. Уговорката наистина била сумата от пет процента да бъде внесена в швейцарската банка незабавно.

Измирски признал, че е знаел нелегалния адрес на Бен Салал. Тоя адрес той съобщил на един свой личен познат, французин, свързан с най-десните среди във Франция.

Що се отнася до Ашкенази, той и от него се опитал да получи същите пет процента, но тоя път играта не успяла. Единственото, което откопчил от него, бил сертификатът за жена му (който между другото и до тоя момент не бе получен). Измирски признал, че е смятал след това да избяга завинаги в чужбина.

По-интересни за Несторов и Донев бяха събитията от последните дни.

Измирски за пръв път разбрал, че са в дирите му едва когато чул по телефона невнимателната реплика на оперативния работник. Дори успял да види митничаря в момента, когато заедно със своя придружител се качвал в колата си на път за Благоевград. Тогава Измирски решил да действува бързо и енергично. Отпечатък за ключа от касата имал преди това. Той успял да направи отливката в един момент, в който секретарката се обърнала гърбом към него, за да вземе кафеничето, а ключът е бил на масата. Измирски откровено признал, че се стремял към тайните сведения, защото знаел, че в чужбина те струват пари.

Особено се стреснал Измирски, когато разбрал, че е изчезнала отрезката от писмото. И решил да избяга в чужбина още на другия ден. Паспорта си той изобщо не бил връщал, а в мазето имал скрити прибори, за да го оформи с всички печати, подписи и щемпели. Леката кола бил купил преди няколко месеца, но я криел в двора на един свой роднина.

Измирски енергично отричал, че е предал някому данните, които научил след обиска на касата. Той твърдял, че не е имал никакво време за това и изобщо предпочитал да си послужи с тях като стока, а не да ги харизва даром с анонимно донесение.

Само на един въпрос Измирски отказал упорито да даде какъвто и да било отговор. Той не искал да съобщи шифъра, по който са били внесени парите в швейцарската банка.

 

 

Тия пет дни бяха за Донев една ненужна и недействителна почивка. Той нямаше какво да прави, освен да чака. Едва на петия ден Донев се обади по телефона на Моника. Гласът на момичето му се стори доста сдържан.

— Бях решила вече да не ходя в това заведение — каза тя, — но щом настоявате…

Той не бе настоявал, той само я бе поканил.

— Наистина настоявам — каза Донев.

— Служебно?

— Не, моля ви се — съвсем лично.

— Добре, ще дойда в девет часа.

Отново трябваше да ходи на кино вечерта, за да мине някак времето. Точно в девет той се появи в бара в своя най-нов костюм, току-що обръснат и подстриган. За негово учудване Моника беше вече там, седеше сама на една от ъгловите маси. В тоя миг тя му се видя така хубава, че колената му изведнъж омекнаха и той пристигна до масичката й едва ли не с последни усилия. Докато сядаше, Донев като че ли забеляза в погледа й следи от смях.

— Така сте се издокарали, другарю Донев — каза Моника, — сякаш сте тръгнали на годеж.

Донев разбра, че се е изчервил, и това го смути още повече. Той едва събра сили да каже:

— Вие се шегувате, Моника, но на мен наистина ми е дошло времето. Така че ако не подадете навреме заявка, рискувате да се разминем…

— Тъй и ще стане — отвърна спокойно момичето.

Тия спокойни думи като че ли го боднаха с отровна игла в сърцето.

— Защо трябва да се разминем, Моника? — запита той тихо. — Нима никак не ме харесвате?

Тя мълчеше, чувствуваше се, че премисля грижливо думите си.

— Вие сте прекалено сериозен! — каза тя най-сетне. — И все ми се струва, че никога не можете да принадлежите на себе си.

— Това наистина е вярно, Моника… Но нима е толкова лошо?

— Тук не може да става дума за „добро“ и „лошо“ — отвърна момичето. — Но според мен, човек трябва да има най-напред себе си, за да може да даде това на някой друг…

Не, никак не беше лесно да се отговори. Докато търсеше трескаво думите, Моника отново се обади:

— Знаете ли колко много ми се искаше да дойдете оная вечер на масата ми… Та аз бях дошла заради вас…

— Но нали дойдох?

— Кога дойдохте?… Когато бях загубила вече всяко търпение… И когато бях ви се обидила докрай…

Донев примигва.

— Извинете, Моника, но в момента изпълнявах важно служебно задължение. Имах да водя сериозен разговор…

Моника го изгледа продължително.

— Ето това очаквах да чуя от вас! — каза тя. — И това ни разделя, не разбирате ли?

— Не сте права…

— Съвършено права съм… Поне за себе си… С вас имам чувството, че мога да бъда забравена всеки миг заради нещо друго, което е извън мене и извън вас… Аз знам колко то е сериозно за вас, но мен това какво ме утешава?… Ще ви кажа нещо, което вие не знаете. У мен всеотдайното е толкова силно, че аз просто се срамувам от него… И се плаша от него… И виждам как то ме прави беззащитна и слаба… В тоя свят може ли да се намери човек, който да отговори на такова нещо — не само у мен, в когото и да било?… Смешно е да се помисли!… И за това главно водя тоя живот, който вие смятате повърхностен и лекомислен…

Бай Янко се бе появил незабелязан край масата им.

— Ще обичате ли нещо? — запита той.

Донев трепна.

— Да, две чаши уиски…

— С лед — добави Моника.

Барманът кимна и си отиде.

— Наистина трябва да се напием някой път с вас — но докрай… Може би това ще развърже сърцата ни…

— Готов съм тая вечер — каза младият човек.

Моника се засмя.

— Не, няма да го направите! — каза тя уверено. — Вие сте толкова пресметлив и разумен…

— Разумен, да, но не и пресметлив, Моника…

— Мисля, че е все едно… Но точно това аз не мога да бъда никога. Ето, опитах се да живея, както вие казахте… Упорствувах дори… Но не вървеше, честна дума ви казвам… Аз не мога нито да рисувам, нито да пея, нито да свиря на пиано… Нямам влечение ни към химията, ни към математическите науки… Ракетите ме интересуват много по-малко от водните кончета. На тоя свят само едно мога да правя — да обичам…

Моника замълча за миг, след това продължи.

— Моят бивш съпруг беше някакъв подобен тип, само че от обратната страна…

— Оставете, Моника, той е бил най-обикновен развратник! — каза Донев намръщено.

— Не, не е вярно! — каза енергично момичето. — За него любовта беше всичко, тя затваряше напълно кръга на всеки разум и смисъл. Пари, сделки, афери — това беше за него само средство да я постига… Разбира се, вие сте прав донякъде — у него наистина преобладаваше мъжката, чувствената любов. И освен това тя наистина не беше за него като някаква статуя, издялана от монолитен камък, тя просто беше една красива мозайка, съставена от безброй пъстри камъчета.

— Да, съвсем ясно! — прекъсна я сърдито Донев.

Моника го погледна иронично.

— Тая система наистина не е толкова лоша! — каза тя. — Много съм мислила и ми се струва, че напълно ми отговаря!… Ако не можеш да получиш нещо цялостно, защо да не го надробиш на хиляди късчета. Ако си добър майстор, пак можеш да съставиш от тях една чудна рисунка.

— Не ставай цинична, Моника! — въздъхна младият човек.

В тоя миг му се стори, че някой се е изправил на прага и гледа към него. Той повдигна глава — беше един от неговите колеги, който му направи дискретен знак с ръка.

— Извинете! — каза Донев.

Той стана и излезе в хола.

— Трябва да дойдете веднага в министерството! — каза тихо колегата му. — Чакам ви навън с кола.

— Добре, идвам…

Донев се върна обратно в барчето. Лицето му бе съвсем непроницаемо.

— Безкрайно съжалявам, Моника, но ме викат служебно! — каза той.

— Какво!… Вървете! — каза тя хладно.

— Искам да ви изпратя до дома ви…

— Късно е вече! — каза тя. — Аз съм излязла, вие сте ме извикали… И ще остана сама, щом вие не можете…

— Много ви моля, Моника…

— Не! — каза тя сухо.

Той я изгледа продължително, после, без да каже нито дума, плати недонесената поръчка и излезе. След десет минути Донев беше в кабинета на полковника.

— Прощавай, че те викам по това време! — каза Несторов уморено. — Но наистина се налагаше…

Той въздъхна и се облегна назад.

— Обещах ти почивка и отпуска, а те търся по работа!… Няма как!…

— Какво се е случило? — запита спокойно Донев.

— Трябва да заминеш утре! — каза полковникът. — Както знаеш, нашата доставка съвсем се обърка. Наистина Измирски твърди, че никому не е издал сведенията, но ние не можем да му вярваме. Трябва да направим нов план на доставката и да я изпълним срочно. Но не можем да влезем във връзка с Ашкенази. Знаем само, че в момента е в една от арабските държави в Близкия изток. Трябва да се срещнеш с него и отново да се договорите. В тоя плик са нашите предложения, както и всички инструкции по пътуването. Проучи ги внимателно, след това унищожи документа.

— В колко излитам?

— В единайсет за Прага… Но там всичко е споменато.

— Не остава, освен да ви благодаря за доверието — усмихна се Донев. — А може би това пътуване наистина ще ме поразсее.

— Да ти кажа право, имал съм предвид и това! — отвърна сериозно Несторов. — Е, добър път и добра сполука…

Те се ръкуваха сърдечно, след това Донев отиде в кабинета си и отвори плика. Не, безсмислено беше да го чете сега, без друго нямаше да запомни нищо. Той погледна часовника си. Беше му съвсем ясно, че ако отиде отново в бара, ще я намери там. Не, нямаше да го направи, не биваше да го прави…

Все пак на другата сутрин той не издържа и се обади по телефона. Гласът оттатък му се стори малко сънен и студен.

— Моника, заминавам за чужбина — каза той. — За десетина дни…

— Тогава приятно пътуване, другарю Донев — отвърна тя.

— Не бива да ми се сърдите за нищо… Наистина не съм виновен пред вас…

— Да, много добре знам това! — каза момичето.

— Една добра дума за „довиждане“?

Отговорът се забави.

— Аз съм ви обичала няколко дни! — каза Моника. — Това ще ви направи ли удоволствие?

— Трябва да поговорим още веднъж, Моника…

— Мисля, че ще бъде съвсем безсмислено — отвърна тя. — Довиждане, малко късче от мозайката.

Донев се качи съвсем разстроен в самолета и не усети пътя до Прага. На летището го посрещна млад човек, съвсем рус, с много приятно лице.

— Аз съм Войтех — каза той. — Няма смисъл да ходим в града. След един час самолетът излита.

— На ваше разположение съм — отвърна Донев.

Те отидоха в бюфета, пиха кафета и ананасов сок.

— За пръв път ли пътувате за там? — попита той.

— За пръв път…

— Интересна страна, ще видите… Ако ни остане време, ще ви покажа много любопитни неща.

— Наистина ще разчитам на вас — каза Донев.

След час те вече летяха в обратната посока. В самолета имаше само десетина пътници, повечето араби. Времето беше хубаво, грамадната птица поддържаше уверено своя път, без никакво трепкане. След три часа Донев видя през прозореца на самолета белите колони на Акропола — за пръв път през живота си. Слязоха в Пирея, след това отново излетяха. С часове пътуваха над безкрайна, ослепително синя водна шир, осеяна с острови. И когато вече им се струваше, че ще се блъснат във високите ливански планини — отново кацнаха.

След това полетяха над сухи, пустинни земи. Вече се свечеряваше. Постепенно изчезваше всяка зеленина, изчезваха градовете и селцата, под тях се разгръщаше безкрайна пустиня, златисточервена на залеза. Тъкмо им се струваше, че на хиляди километри от тях няма никаква жива душа, внезапно отнякъде долетяха два изтребители. Известно време те летяха успоредно с грамадния бял самолет, после един от изтребителите набра височина и пикира така остро, че ушите на пътниците за миг оглушаха от яростния вой на мотора му.

— Какво ги е прихванало? — запита намръщено комендантът. — Нали имаме редовен въздушен коридор?…

— Разбира се! — отвърна навигаторът.

— И сме точно в курса?

— До сантиметър…

Изтребителите повториха още няколко пъти своята опасна въздушна шега, след това започнаха да дават някакви знаци с крилата си.

— Канят ни да слизаме — каза един от пилотите.

— А къде да слезем?… В пустинята ли?

— Тука наблизо имат някакво резервно летище…

И понеже изтребителите продължаваха настойчиво да дават знаци с крила, комендантът разпореди да започнат бавно да се спускат надолу. Скоро се показа и летището, оградено с корниз от мигащи светлини — редица кандила от природен газ. Самолетът слизаше все по-ниско и по-ниско, докато пътниците почувствуваха лекия удар на колелата в бетонната писта. Самолетът спря, бумтенето на моторите угасна.

Не трябваше да чакат дълго. След малко до тях с голяма скорост дофуча джип, пълен с военни лица. Но трябваше да почакат още, докато дойде и стълбата. Комендантът сам отвори вратата и посрещна военните на първото стъпало.

— Това, което вършите, е пълно беззаконие! — каза комендантът на английски.

Начело на групата военни вървеше подполковник с арабска униформа, но лицето му се стори на коменданта доста европейско.

— Вие летите в наше въздушно пространство! — каза на най-чист английски език подполковникът. — Тук ние разпореждаме…

— Какво всъщност желаете? — попита комендантът.

— Да направим проверка на пътниците…

— Ще ви позволим, защото всичко при нас е редовно! — каза комендантът. — Но ще направим енергичен протест за вашето своеволие…

— Ваше право е! — каза сухо подполковникът. — Паспортите, моля…

Един от офицерите събра всички паспорти.

— Това ли са всички пътници? — попита подполковникът.

— Това са…

— Проверете навсякъде — заповяда подполковникът.

Двама от офицерите веднага се разшетаха — в тоалетните, в гардеробите, в сервизната стаичка. През това време подполковникът внимателно преглеждаше паспортите.

— Двама от пътниците ви имат нередовни документи! — каза намръщено подполковникът. — Войтех и Донев… Тях ще трябва да задържим…

Комендантът стисна устни.

— Първо — всички документи са редовни! — каза той. — И за това аз отговарям… И второ — ние летим транзитно над вашата страна, техните документи не могат да ви интересуват…

— Съжалявам много, но трябва да ги задържим…

— Тогава ще задържите всички — и пътниците, и екипажа… Те са под моя защита и аз няма да ги оставя сами.

— Разбира се! — възкликна един от пътниците и стана пребледнял от мястото си. — Или всички, или никой!…

Подполковникът гледаше пронизително коменданта със сивите си очи.

— Това ли ви е последната дума, господин комендант?

— Това е! — твърдо каза комендантът.

Арабските офицери се спогледаха.

— Мисля, че ще съжалявате за вашата упоритост…

Полковникът помисли малко и добави.

— Разрешавам ви да излетите… Но ще излетите от посоката, от която дойдохте, ще направите широк кръг вдясно и ще влезете във въздушния коридор след двадесет километра. Ясно ли е?… Или ще трябва отново да пращам изтребители?

— Ще го изпълним! — каза хладно комендантът.

Военните слязоха, комендантът видя как те се качиха в джипа и с голяма скорост се упътиха към импровизираните постройки. Влекачът отмести стълбата. Моторите отново мощно забоботиха, но сега комендантът трябваше да отведе самолета чак до другия край на пистата, за да отлети в обратната посока. Той насочваше тежкия корпус и като стигна края, с бърза, ловка маневра обърна самолета към посоката, от която бяха дошли. По-бързо, да излетят, да се махат оттук…

Моторите усилиха своя мощен рев, самолетът бързо се плъзна по пистата. И точно в тоя миг Донев нещо се досети.

— Слушай, Войтех, един от офицерите не влезе ли с малко куфарче?

Войтех го погледна бързо.

— Да, наистина!…

— А аз не си спомням да излезе с него.

Страшната мисъл мина едновременно и на двамата през ума. Войтех стана пръв тъкмо когато самолетът се беше отлепил и набираше височина. С все сила той се спусна към гардеробите. В тоя миг се чу страшна експлозия, самолетът се разцепи и рухна в пламъци на земята.

В тоя миг…

В същия тоя миг полковник Несторов пухтеше и се задъхваше под душа от студена вода в своята баня.

В същия тоя миг Петер Хаймер гледаше замислен красивите чайки, които летяха над морето.

В същия тоя миг Морис Пливие тъкмо мажеше с кисело мляко зачервените си като божур крака…

В същия тоя миг секретарката на секретната служба се смееше презглава на Фернандел в едно от софийските кина.

Само Моника плачеше… Тя не знаеше за какво плаче, но й се плачеше и сълзите обилно се лееха по светлата кожа на лицето й…

Самолетът гореше с все по-буйни и по-яростни пламъци, осветяваше с милион искри глухата пустинна нощ. Около него, заслепени от пламъците му, бледо мигаха сигналните кандила.

 

 

На другия ден западните агенции съобщиха, че един чехословашки самолет при опит за аварийно кацане се разбил на едно летище в Близкия изток.