Павел Вежинов
Човекът в сянката (13)

13

Изминаха два дни в усилена работа. Тоя път Донев се втурна в миналото. Той знаеше от своя досегашен опит, че човек не се ражда престъпник и не става престъпник за един ден. Човек се образува постепенно като престъпник сред една обстановка, която неминуемо го тласка натам. Това беше основното. А допълнителното се състоеше в надеждата, че колкото и внимателен да е един престъпник, колкото и тясно да е прилепнала маската до лицето му — той не може с нещо да не се издаде.

В началото на третия ден Донев почувствува, че хоризонтите над него започнаха да се проясняват и между трите пътеки едната му се стори много по-отчетлива и ясна. Сега трябваше да тръгне по нея и да я изследва внимателно крачка по крачка. Но точно тогава пристигна Ашкенази и той трябваше да се обърне отново лице в лице с реалните факти.

Ашкенази пристигна със самолет от Виена. Посрещнаха го заедно с Измирски на летището и Донев изведнъж се изправи пред един жизнен и бъбрив човек с външност на застарял Бел Ами. И боядисаните му мустаци, и заплешивялата глава, и румените устни на сладострастник, и обилните му жестове, и шумните му възклицания никак не подсказваха за човек, който може да се занимава сериозно с делова работа. Той целуна шумно Измирски по бузата, здраво разтърси ръката на Донев, след това внезапно забрави и двамата и се зазяпа с облещени очи във Витоша.

— Каква планина! — каза той на най-чист български език. — Боже, каква планина…

И другите двама неволно я погледнаха, но не намериха нищо особено в нея.

— Кажи-речи, през вечер я сънувам — продължи възбудено търговецът. — Особено когато съм в Израел… Израсъл съм под нея — в Красна поляна. Знаете какъв сиромашки квартал. Бях малък като кученце, а тя се издигаше над мене като някакви Хималаи… За мене няма по-голяма планина от Витоша…

Малко по-късно, когато се движеха със служебната кола към центъра на града, той отново се залови за старата тема…

— Там съм постоянно жаден — постоянно ми се пие вода… И щом заспя, започвам да сънувам Витоша… Сънувам Боянския водопад — тонове кристална, прозрачна вода, която сякаш се излива в гърлото ми. Събуждам се изпотен и жаден и почвам да мечтая за Витоша…

— Ще ви заведем там — обади се Донев.

— Не, не — не искам! — възкликна енергично Ашкенази. — Искам да ми остане в душата такава, каквато я знам от детинството… Както разбрах — вие сте я превърнали на парк?

— Има нещо такова — усмихна се Донев.

— Не, не обичам паркове! — каза Ашкенази. — Предпочитам моята Витоша, по която имаше само няколко диви пътеки…

След малко колата спря пред хотел „Балкан“. Наближаваше обяд и преди Ашкенази да отиде в апартамента си, те се договориха да се видят след половин час в ресторанта. Като нямаше какво друго да правят, Донев и Измирски отидоха веднага в ресторанта и си поръчаха бира. За тяхно щастие донесоха им силно изстудена бира, която веднага изпоти чашите.

— Дойде и лятото! — въздъхна Измирски. — Но за какво ми е, като с тия бъбреци не мога да отида никъде… Освен в Хисаря, където сега е горещо като във фурна…

Те помълчаха малко, после Измирски запита:

— Как ви се видя Ашкенази?

— Мъчно мога да кажа… Но явно е, че обича България…

— По-скоро обича своите спомени… Но когато човек застарее — спомените добиват силата на реалност…

— Винаги съм се чудил как човек може да се лиши от родината си — каза замислено Донев.

— Той си въобразява, че Израел му е родина…

— Това е една измислена родина… Истинска родина е тая, в която си се родил и израсъл…

— Но тя не е била много щедра към него! — поклати глава Измирски. — Той е прекарал тук едно мъчително детство… Бил е преследван и гонен, бил е изтезаван в трудовашките лагери. Носил е на ревера си жълтата звезда — като знак на позора… Прави му чест, че е запазил и това добро чувство за България…

След малко Ашкенази слезе в ресторанта — измит и грижливо вчесан. Но лицето му не беше така въодушевено, както на идване.

— Малко скучно го строите вашия социализъм — каза той. — Погледах през прозореца и, да ви кажа право, не ми стана много весело. По мое време „Дондуков“ беше истинско корзо. Имаше всичко — и кина, и кафенета, и сладкарници, и магазини. А сега виждам само учреждения… Аз мисля, че нещо сте сбъркали…

— И аз мисля така! — засмя се Донев. — Но да се надяваме, че кухнята ще ви възвърне доброто настроение.

Кухнята и хубавото бяло вино наистина повдигнаха градуса на настроението. След кафето те се споразумяха преговорите да се водят директно с Измирски от името на „Универ“. Място на преговорите — кабинетът на Донев, за да им бъде винаги под ръка секретарката и да могат да се съхраняват на сигурно място всички документи. Ашкенази щедро кимаше глава в знак на съгласие.

— Колко дни ще ви са нужни, за да се разберете? — запита накрая Донев.

— Два дни ще ни бъдат съвсем достатъчни — отвърна Ашкенази.

— Това е наистина добре! — кимна Донев. — А кога ще приемете стоката?

Ашкенази се засмя.

— Това не е нужно! — отвърна той. — Първо, аз разбирам от вашата стока толкова, колкото ескимос от крокодили… И второ, не допускам, че ще доставите негодна стока на една млада страна, която се опитва да прави революция…

Споразумяха се разговорите да започнат на другата сутрин.

— Днес искам да разгледам София — каза Ашкенази. — Измирски ще ме поразведе… Пък отде да знае човек, може аз да го разведа… А иначе току-виж, че сме останали на сухо гърло…

На другата сутрин Донев се увери, че двамата търговци не бяха прекалили с разходката. Ашкенази изглеждаше отпочинал, бодър и свеж като праскова. Той остави на бюрото тежката си чанта и възкликна възбудено.

— Леле, какви поразии сте направили!… „Широката механа“, „Дълбоката механа“, шуменските бирарии… Та това беше гордостта на София, там са ходили велики личности… Трябваше да ги запазите поне като експонати. Никой свестен град не е направен само от нови работи…

След малко пристигна и Измирски. Изглежда че за него вечерната разходка не беше минала съвсем леко. Видът му беше уморен, под очите му личаха тъмни сенки.

— Как е главата, колега? — запита бодро Ашкенази.

— Главата — добре, но храносмилането май не е в ред — отвърна Измирски кисело. — Раци сос бристол ядох за последен път в живота си…

След малко двамата търговци се затвориха в кабинета. Донев погледна продължително секретарката си.

— Ще внимаваш повече от всякога! — каза той сериозно.

— Разбирам, другарю Донев…

— Ако стане нещо непредвидено — ще ме търсиш в министерството…

На третия ден сутринта Донев намери Измирски при секретарката. Той пиеше кафе, видът му беше доволен.

— Свършихте ли? — запита младият човек.

— Ще ви кажа — кимна Измирски. — Имам право да си допия спокойно кафето…

Той погледна секретарката и добави в добро настроение.

— Във всеки случай правите отлично кафе…

След малко те се оттеглиха в кабинета. Сега лицето на Измирски беше съвсем сериозно.

— Ще ви кажа искрено, че съм много доволен! — каза той. — Проектодоговорът е в чантата ми, щом секретарката го препише, ще можете да го прегледате. Сега ще ви кажа само най-общите положения.

Той се замисли за миг и продължи.

— „Универ“ ще достави оръжие на Ашкенази по шестдесет и три спецификации. Това оръжие трябва да бъде доставено в едно неутрално арабско пристанище в срок от петдесет дни. Най-важното е, че Ашкенази ще плати цялата доставка, щом оръжието бъде доставено на неутралното пристанище. Целият риск за по-нататъшния превоз до застрашената арабска страна и на плащанията ще носи Ашкенази. По тоя начин ние си гарантираме и взиманията, и какъвто и да е риск от политически скандал… Така добре ли е?

— На пръв поглед — много добре! — каза Донев сдържано. — Но Ашкенази е един много опитен търговец… Защо се е съгласил на такава прекалено изгодна за нас сделка?

— Сега ще ви обясня… Ние му правим десет процента отстъпка от реалната цена, плюс законната комисионна сума… Това за нас е изгодно, понеже обективният риск е много голям… Но е изгодно също и за Ашкенази… Навярно той е водил предварителни преговори с арабската страна и смята, че си е гарантирал всички взимания… Ашкенази е търговец с голям замах… Той не се ръководи от максимата — „малка печалба, но сигурна“.

Донев се замисли.

— А как ще бъдем сигурни, че ще достави оръжието точно там, дето е нужно? — запита той. — Представете си, че го потопи в морето?

— Как тъй — ще го потопи? — погледна го Измирски с недоумение.

— Както се потопява… Представете си, че някоя велика сила му плати повече за това, отколкото арабската страна, за която става дума…

Измирски разпери ръце.

— Тоя риск ние не можем да предотвратим! — каза той. — По начало в основата на сделката лежи доверието… Щом той знае за доставката, дори с военен кораб да я изпратим на застрашената арабска страна, той пак може да я провали. За това е необходимо само да вдигне един телефон…

— А ако ние уговорим всички плащания, след като оръжието стигне до мястото, на което сме го изпратили?

— Това е безсмислено — възрази Измирски. — Ако той реши да продаде на чужда сила нашата обща тайна — какво биха го интересували нашите плащания?…

Донев веднага се съгласи в себе си, че това е наистина така.

— Добре — каза той. — Кога ще бъде подписан договорът?

— Утре в дванадесет часа, тук във вашия кабинет… Ще го подпишем само двамата с Ашкенази, от името на „Универ“ и „Ашкенази и син“…

— А Генчев?

— Това е пък мое условие! — каза Измирски решително. — На Генчев ще съобщим как стои въпросът само от финансовата страна… Повече от това той не бива да знае…

— Тая работа не е толкова проста! — измърмори младият човек. — Генчев има право да знае…

— За това не споря! — каза Измирски сухо. — Тогава аз няма да подпиша — нека подпише той…

Донев забави отговора си.

— Това какво е? — запита той внимателно. — Инат или лично съперничество?

Измирски се намръщи.

— Искрено казано — това е предпазливост! — отвърна той. — Ако и тоя път започнат да ни обискират корабите — това ще бъде край за нас. Нима не го разбирате?… Защо трябва да носим чужди рискове?… Аз предлагам освен нас двамата никой друг да не знае нито срока, нито кораба, нито пристанището… Ако отговаряме — поне да знаем защо отговаряме…

— По принцип сте прав! — отвърна Донев. — Колкото зависи от мен — ще се постарая да бъде така, както вие искате…

Донев ясно забеляза как лицето на Измирски просветна.

— Знаех, че ще се разберем! — възкликна той доволно. — Ще видите, че тъй е най-добре… И не само за тоя случай, а по принцип… Ако и миналия път бяхме постъпили така — сега нямаше да си блъскате главата с разни догадки…

И двамата се засмяха. Измирски се почеса.

— Щях да забравя!… Довечера ще дадем малък банкет на Ашкенази… Ще бъдем само ние тримата…

— Поне в тоя случай приличието изисква да поканим и Генчев…

Измирски се поколеба за миг.

— Това наистина може! — съгласи се той. — Ашкенази е стара лисица, няма да откопчи от устата му нито дума… Но чувствувам, че Генчев ще ни развали вечерята със своята кисела физиономия…

Поне в това отношение Измирски се оказа лош пророк. Генчев дойде на вечерята изрядно облечен, усмихнат, вежлив. Той не даде да се разбере нито с една дума или жест, че се чувствува засегнат. Но Донев, който го наблюдаваше внимателно, забеляза ясно някаква потиснатост в поведението му, в мигове погледът му сякаш опустяваше, отнесен от неприятни, натрапчиви мисли. Единствен Ашкенази се забавляваше искрено и от все сърце, отдаден преди всичко на своите гастрономически увлечения. Измирски се стараеше да поддържа разговора, но изглежда че и него вечерята не го забавляваше. Чашата му си оставаше винаги пълна, яденето — едва наченато. Най-после той извади от джоба си кръгла алуминиева кутийка и внимателно глътна някакви хапчета. Все пак другите го забелязаха.

— Раци сос Бристол! — въздъхна Измирски. — Нито за стомаха ми, нито за бъбреците…

Постепенно настроението спадна до нулевата точка. Дори вечно жизненият Ашкенази се принуди да погледне часовника си. Изпиха кафето, разкланяха се любезно, стиснаха с изкуствено оживление ръцете си и с облекчение си пожелаха „лека нощ“. Но като се разделяха в хола, Донев усети върху себе си дългия, настойчив поглед на Ашкенази, който сякаш нещо се опитваше да му каже. Търговецът се упъти към асансьора, другите трима — към изхода. На стълбището те си кимнаха бегло и всеки побърза да вземе своята посока, сякаш в тоя миг се плашеха един от друг. Донев пое вдясно към Универсалния магазин и спря разколебан пред входа на обикновения ресторант. Да влезе ли веднага или да направи една малка разходка? Но улицата му се видя пуста и досадна и това реши въпроса. Той прекоси няколко мраморни зали, отвори една тежка дъбова врата и отново се озова в хола, който преди малко бе напуснал. Но сега там нямаше никой, само дежурният администратор ровеше нещо в книжата си. Без да бърза, Донев се запъти към барчето.

Първият човек, когото видя, беше Ашкенази. Той седеше на една от близките маси и гледаше право в лицето му. Тоя път изглеждаше някак необичайно сериозен, съвсем го бе напуснало неговото обикновено бонвиванско настроение. Донев хвърли бегъл поглед към залата. Имаше още една заета маса — точно в насрещния ъгъл — и на нея седяха Моника и Даскалов. Донев ясно забеляза радостното трепване у Моника, но нямаше възможност за избор. Той направи няколко крачки и седна при Ашкенази. Търговецът го гледаше с нескрито облекчение.

— Бях сигурен, че ще се върнете — каза той. — И все пак…

— А ако не бях се върнал?

— Щях да помисля, че не си гледате добре работата! — отвърна сериозно Ашкенази. — И все пак щях да ви потърся утре сутринта… Какво ще пиете?

— Това, което и вие пиете…

— Хубав отговор! — едва забележимо се усмихна Ашкенази. — Едно уиски, моля — обърна се той към бармана.

— Аз ви слушам, господин Ашкенази — каза Донев.

Ашкенази отново втренчи в него сините си очи. Лицето му в тоя миг изглеждаше съвсем преобразено, нещо остро и решително се появи в опънатите му черти.

— С хора като вас трябва да се говори направо и откровено! — каза той. — Това ще бъде полезно и за двамата…

— Наистина! — кимна Донев.

— Затова ще ви кажа направо, че тая сделка е за мен най-важната в живота ми. Тя е най-опасната и ако се осъществи изцяло — ще бъде най-доходната. Аз или ще изплавам напълно, или докрай ще пропадна. Трети път няма и вие разбирате колко много съм заложил на вашата карта…

— И какво ви безпокои! — запита внимателно Донев.

— Това ви е съвсем ясно! — отвърна Ашкенази. — И най-хубавото е, че в тоя случай нашите интереси съвършено съвпадат. Никой от нас двамата не е по-заинтересуван доставката да се осъществи докрай…

— Това е наистина така! — кимна Донев.

Ашкенази млъкна, защото барманът се бе запътил към тях. С крайчеца на окото си Донев забеляза унилия вид на Моника. Даскалов нещо оживено й говореше, но от своето място той не можеше да чуе нито дума. От друга страна, това беше хубаво, това означаваше, че и те няма да чуят нищо от техния разговор. Барманът остави чашата и си отиде.

— Аз познавах лично Бен Салал! — продължи Ашкенази. — Успях да направя за него една малка доставка. Знам за смъртта му и за смъртта на Висконти… Знам и за обиските на вашите кораби. Това означава, че в системата на алжирската доставка е включен предател. Ако ние автоматично го превключим и в нашата доставка — ясно е, че сме загубени…

— Господин Ашкенази, вие знаете, че успяхме да доставим оръжието в Алжир…

— Това е наистина така! — каза търговецът. — И ако не беше така — изобщо не бих се заел с тая работа…

— Аз мисля, че трябва да бъдете спокоен! — продължи Донев. — Ние вече имаме обица на ухото… Знае ли някой освен вас името на пристанището, на което ние трябва да доставим стоката?

— Разбира се, че не! — възкликна Ашкенази. — Аз ще ви го съобщя лично на вас в часа на моето тръгване… Ще ви съобщя също така името на моя доверен човек там… Корабът пристига, капитанът се свързва с моя агент, сумата се депозира, разтоварва се стоката и с това нашата обща сделка приключва. Всичко останало ще бъде моя грижа…

— Отлично! — каза Донев. — Мисля, че може да спите спокойно…

— Аз все още не мисля така! — въздъхна Ашкенази.

— Бихте ли ме посъветвали нещо?

Лицето на Ашкенази някак особено се изостри. Той помълча малко, после каза.

— Страхувам се да не бъда несправедлив… Но, според мен, най-добре е сумата да не бъде внесена за сметка на „Универ“… Нищо по-просто от това да бъде заключена в корабната каса…

— Взели сме мерки в това отношение — кимна Донев.

— И второ, не давайте виза на жената на Измирски…

Донев погледна продължително събеседника си.

— Той е наше доверено лице… Нямаме причини да му откажем…

— Няма да му отказвате… Но ще забавите под някакъв предлог, докато приключи нашата сделка…

— Закъде ще поиска тя виза?

— Това нямам право да ви кажа… Но вие сам ще разберете…

— Да, ясно…

— Не го вземайте много навътре! — предупреди го сериозно Ашкенази. — Просто една мярка за по-голяма сигурност… В такива неща човек трябва да подозира всеки за всичко… Но вие добре ме разбирате…

— Напълно! — усмихна се Донев. — Длъжен съм и вас да подозирам…

— Ама ясно! — кимна енергично Ашкенази. — Страх ви е да не изсипя оръжието в морето… И да получа за това една хубавичка премия…

Донев го погледна учудено.

— Откровено казано — наистина съм го мислил…

— Откровено казано — такава обективна възможност съществува… Но аз това нещо няма да направя. Аз никога няма да скъсам с България. И ми се струва, че тук, в тая прохладна страна, ще прекарам последните дни на живота си…

— Според вас, кой уби Бен Салал?

— „Черната ръка“, естествено…

— А кой го предаде?

— Струва ми се, Висконти… Предполагам, че е взел пари, без да достави стоката… И за да предварди удар върху себе си, е побързал да ги предаде… Зле си е направил сметката… С алжирците двойна игра не може да се играе… Това са наистина хора, които са си сложили главата в торбата… Аз мисля…

Но Ашкенази не можа да каже какво мисли, той млъкна внезапно с поглед, отправен към вратата. Донев погледна бързо нататък. На прага стоеше Генчев и смутено гледаше към тях. Нещо в позата му едва-едва подсказваше, че е готов да се върне назад. Донев се учуди с каква необикновена бързина Ашкенази промени изражението на лицето си. Сега то отново приличаше на лице на пийнал бонвиван и гуляйджия.

— Какво стоиш там?… Сядай тук! — обади се пръв Ашкенази.

Генчев приближи неохотно и седна край масата им.

— Поверителен разговор? — запита той иронично.

— А, не — моля ти се! — засмя се Ашкенази. — Само българите говорят в кръчмата за работа и на работа за кръчмата… Ние вече имаме по други навици… Какво ще пиеш?

— Право да ви кажа — нищо…

— Не може нищо…

— Един френски вермут тогава…

Ашкенази поръча. Донев използува малката пауза, за да погледне към съседната маса. В погледа на Моника той съзря учудване и обида. Но много повече го стресна погледът на Даскалов — с такава ненавист гледаше той към Генчев.

— Не знаех, че директорите имат навик да обикалят нощните заведения — обади се Донев.

— Защо? — повдигна вежди Генчев. — И те са хора…

— Навярно сте търсили някоя млада дама?

— Защо не?

— Тогава бих могъл да поканя едно младо момиче… Просто за украшение на скучната маса — каза Донев.

И без да дочака отговор, той стана и приближи към масата на Моника. Даскалов извърна главата си. Лицето на момичето сякаш се вкамени.

— Мога ли да ви поканя на нашата маса? — запита любезно Донев.

Моника го погледна хладно.

— Не, уморена съм… Ще си вървя…

— Много ви моля…

— Не, не мога… В края на краищата човек трябва да се съпротивява на лесния начин на живот…

— Много съжалявам! — каза младият човек искрено.

Той се върна на масата си. Генчев пиеше мрачно вермута си, втренчил неподвижно поглед в зелените светлини на бокса. Ашкенази, който сякаш съвсем го бе забравил, едва откъсна погледа си от Моника.

— Хубаво момиче! — каза той. — Ваша приятелка?

— Уви, не!… Просто позната — усмихна се Донев.

— Наистина жалко! — каза сериозно Ашкенази. — На вас ви трябва хубава и умна жена… Това е единственият начин да се спасите от опасни съблазни…

Донев усети как Моника стана от масата и след малко видя тънката й фигура на изхода. Токчетата й тракаха сърдито, тя излезе, без да се обърне. За миг на Донев се стори, че светлината в барчето силно намаля. Генчев допи мълчаливо вермута си, измърмори някакво извинение и си отиде. След малко и Ашкенази погледна часовника си.

— Време е — каза той. — Нека бъдем утре с бистри глави…

Донев го изпрати до асансьора. Като се обърна, той видя пред изхода Даскалов, който го гледаше със своя изстинал, мрачен поглед. Известно време двамата се гледаха, после Даскалов бавно приближи.

— Искам да говоря с вас, другарю Донев — каза той със своя малко дрезгав глас.

Донев кимна.

— В бара?

— Не, можем да си поговорим по пътя…

— Още по-добре — съгласи се Донев.

Те излязоха на тъмния, прохладен площад и поеха по посока на градината — по същия път, който бе извървял преди няколко вечери с Моника. Даскалов крачеше бавно, навел глава, нищо във вида му не подсказваше, че има намерение да заговори.

— Е, чакам — обади се най-сетне Донев.

Едва сега Даскалов повдигна глава и го погледна продължително.

— Аз знам кой сте вие, другарю Донев. И се сещам с каква работа сега се занимавате… В края на краищата ние сме нещо като колеги…

— Били сме — поправи го хладно Донев.

— Все едно! — намръщи се Даскалов. — Едно искам да ви кажа — напразно си губите времето с мене…

— Чак пък такова уважение не съм ви направил — обади се Донев иронично.

— Знам аз! — поклати убедено глава Даскалов. — Хванали сте се за туй — защо не съм изпратил навреме мострите… Ще ви кажа защо… Може да ви се види просташко, но тъй е… Предната вечер се запих с мои приятели тук в бара. Трябва добре да съм дръпнал. Легнах към пет часа, но навих преди това будилника. И въпреки всичко не се събудих…

Той помълча малко и добави:

— В това е цялата мистерия!… Ако мислите нещо друго — на грешен път сте… Може да съм се пропил, може да съм станал половин човек — то е друг въпрос!… Но акъла си не съм загубил…

— Тъй си и предполагах — измърмори неволно Донев.

— Аз знам, че сте умен човек! — поклати бавно тежката си глава Даскалов.

— Това пък отде знаете? — попита иронично Донев.

— Моят шеф каза — това момче има глава. Но за тая работа трябва не само глава, трябва нос… и е прав човекът…

— Предполагам, че след толкова уиски вие сте си загубили съвсем обонянието…

— То не се знае! — каза мрачно Даскалов.

— И като мой бивш колега, накъде бихте ме упътили? — запита Донев със затаена ирония в гласа.

Даскалов спря и го погледна втренчено.

— Не се майтапете! — каза той сериозно. — Ще ви кажа само едно име — Генчев.

Донев неволно се усмихна.

— Много сте категоричен — каза той. — Но ме интересува — това ваше мнение ли е или на вашия шеф?

— Все едно…

— Мотиви?

— Какви мотиви?… Тук не трябват мотиви, тук трябва да имаш нос. А старият има нос, в това можете да бъдете съвсем сигурен.

— И все пак трябва да има и мотиви някакви — каза Донев.

— Той е кариерист! — каза твърдо Даскалов и очите му някак особено блеснаха.

Донев отново се усмихна — разговорът наистина го забавляваше.

— И да е вярно, това не се смята за държавно престъпление.

— А трябва да се смята! — избухна Даскалов. — Слушайте, аз може да съм пияница, но имам морал… А може и за туй да съм станал пияница. Но който е кариерист, няма никакъв морал… Който е кариерист, няма ни морал, ни идеи, ни отечество, ни семейство дори… От него всичко може да се очаква…

— Така е — кимна Донев. — Макар да е доста преувеличено.

— Не, никак не е преувеличено — откликна някак екзалтирано Даскалов. — Та не разбирате ли?… Ние сме потънали до гуша сред кариеристи, подмазвачи и подлеци… Те ще ни задушат, те ще удушат и целия ни строй… Те вече са ни помъкнали към дъното, а нищо не можем да им сторим, защото сме слепи, защото не им обръщаме внимание, защото ги търпим, вместо да им сплескваме главата, където ги срещнем…

Даскалов говореше развълнувано, гласът му беше съвсем искрен. За пръв път Донев го погледна внимателно.

— Слушайте, Даскалов, ще бъда към вас съвсем откровен! — заговори той. — Алкохолът наистина не е засегнал вашето чувство за нравственост. Но е поразил душата ви. Вашата душевност е станала мрачна и болезнено подозрителна. Вие вече виждате всичко лошо в преувеличена светлина…

— Значи, според вас, няма такива хора? — запита Даскалов учудено.

— Разбира се, че има!… Но те не са нито толкова много, нито толкова силни!… Те не могат да ни завлекат на дъното. Напротив, ние ще ги завлечем на дъното…

— Мене вече ме завлякоха! — каза Даскалов с горчивина.

— Не, вие сам вървите натам! — каза Донев сериозно. — Защото така ви е приятно… Пък търсите на всичко това някаква причина и оправдание…

Даскалов го погледна и млъкна. Известно време те вървяха мълчаливо по улицата.

— Какво беше мнението на Бен Салал за Генчев? — запита най-сетне Донев.

Даскалов не отговори веднага.

— Веднъж той направо ми каза: „Чудя се как тоя човек може да заема такъв пост“.

Донев спря, лицето му беше много сериозно.

— Слушайте, Даскалов, вашите лични чувства не трябва да се превръщат в необективност! — каза той. — Питам ви като колега — наистина ли Бен Салал каза тия думи?…

— Не ви лъжа! — каза мрачно Даскалов. — Каза го пред Моника…

— Тя не ми е казвала нищо подобно…

— Може да е забравила… Но ако се съберем тримата, ще си припомни.

— Не, не е толкова важно — поклати глава Донев.

След две пресечки те се разделиха. Донев за пръв път му подаде ръка, Даскалов някак поривисто я стисна в своята. Донев за миг се поколеба, после каза:

— Слушайте, Даскалов, ако питате мен — Дорев е много по-опасен за вас, отколкото Генчев… Дорев не гаси мрачния огън у вас, той го подклажда. А вие се мъчите да го гасите с все по-големи и по-големи дози алкохол. Помислете за това, което ви казах…

Даскалов енергично поклати глава.

— Вие не го познавате! — каза той. — Дорев е най-истинският човек, когото съм виждал!… Той просто не е човек, той е светец…

После махна с ръка и бавно се запъти надолу по улицата.