Ан Мари Дюкет
Каньонът на любовта (8)

Осма глава

— Течението се усилва! — предупреди Андреа, нарушавайки решението си да не говори излишно с Кърт. — Усещам го как натиска върху греблата.

Беше ранна утрин и двамата бяха подновили плаването по Колорадо. Слънчевият ден не подобри мрачното й настроение. В резултат на снощното държание на Кърт служебните отношения бяха възстановени.

— Затова вилките за веслата са специални, а носим и резервни. Повечето бързеи в Големия Каньон са по горното течение. Скоро ще попаднем в тях.

— Кога ще стигнем? — попита Андреа, усетила леко разведряване в потискащата атмосфера.

— На осемдесет и петия е Куейгънт.

— Моля?

— За обозначаване местоположението на всички бързеи се използва дължината на реката. — Хвърли й поглед през рамо, но продължи да гребе. — Например Лийз Фери, там откъдето тръгнахме, е нулевият километър, началната точка. Крайната точка, Пиърс Фери, се намира на четиристотин и петдесет километра от нея. Бързеят Куейгънт е на осемдесет и петия километър от началото. След това идват бързеите Анкар и Хенс, съответно при сто и петнайсетия и сто двайсет и петия километър и така нататък. Това помага не само при навигацията, но и когато се случи произшествие.

— Разбирам! — Андреа се стараеше да запомни всяка дума. — Кой е най-големият бързей?

— Бързеят на Отшелника и Кристалният бързей са най-известните. Те са между сто петдесет и петия и сто и шейсетия километър, заедно с Бързея на Гърка Тана и Челюстите на Смъртта.

— Челюстите на Смъртта! — Андреа потръпна.

— Да, но нека името не те заблуждава. Този на Отшелника е по-опасен. Също и Кристалния. Той е и най-популярен. Повечето туристи отиват пеш до началото му и оттам се спускат. — Кърт замълча. — Кристалния беше любимият на Сара.

Андреа не каза нищо. Започваше да мрази името Сара Улф. Струваше й се, че с нейната смърт са загинали двама души.

— Страхотен е! — Кърт здраво налягаше веслата. — Ако искаш, ще се спуснем по него!

— Не зная… — отвърна вяло.

— Там не е лобното място на Сара. Не се стряскай. — Той не се обръщаше и продължаваше ритмично да гребе. — Така че, ако искаш един слалом по Кристалния, аз нямам нищо против!

— Аз не съм Сара! — сопна се Андреа. — Не съм търсач на силни усещания! Честно казано, много повече ме интересуват индианските руини. Четох, че в Каньона имало над петстотин равнинни и скални селища и над две хиляди и петстотин археологически обекта. Повече бих се радвала да отидем до тях, отколкото да стоя по цял ден в лодката.

— На мен също ми се иска! — Кърт се извърна. — Наистина, в Каньона има толкова забележителности, че не стига време за всичко. Но ти дори не си видяла какво е бързей! Може би ще промениш мнението си.

— Не е за мен! Мразя изненадите!

— Ще видим. — Кърт очевидно не беше доволен. — Наближаваме първия. — Андреа бързо се ориентираше в нова обстановка, но внимателно се заслуша в обясненията му за спускането по бързей. Трябваше да е готова за изпитанието. — Гледай какво правя аз! Ако се насочвам направо към клокочещата вода, това значи, че трябва да минем през нея с носа на лодката. Ако тръгвам встрани, значи искам да я заобиколим дъгообразно. Не знаеш ли какво да правиш, спри да гребеш! Разбра Ли?

— Да!

— Провери още веднъж спасителната риза! Ако случайно се озовеш във водата…

— Лодката се накланя! — извика Андреа.

Кърт се огледа, сякаш очакваше да види края на света.

— Още е рано. Ако паднеш от лодката, не се опитвай да се бориш с течението! Това е най-голямата грешка! Опиташ ли да се хванеш за някой камък или да се оттласнеш от него, ще свършиш със счупена ръка. За главата си не мисли! Имаме каски. Остави се на течението! Следвайки го, все някога ще се озовеш в спокойни води. Основното е да не се поддаваш на паника. Спускането по най-дългите бързеи не трае повече от три-четири минути. Успееш ли да запазиш хладнокръвие и да не нагълташ вода, няма страшно!

— По-добре да си остана в лодката! — каза решително Андреа.

— Така те искам! А сега повтори всичко, което чу!

Андреа изпълни нареждането на глас, а после и наум, за всеки случай. Наближаваха клокочещите разпенени води. Вътрешно бе уверена в себе си, но нямаше представа за колосалната скорост и мощ на Колорадо. Стихията на реката я изплаши и спечели уважението й. Ушите й бучаха от грохота. Звукът нямаше нищо общо с вълшебния ромон, който чуваха отдалеч. Подпря се здраво с колене и се съсредоточи. Лодката се въртеше бясно. Пръски шибаха лицето й. Често губеше ориентация и тогава оставяше всичко в ръцете на Кърт. Той мереше сили с могъществото на природата. Голите мускулести ръце се напрягаха, за да наложат своята воля над реката. Гледаше го как води неравната битка и разбра, че много държи на него. За пръв път в живота си вярваше някому безрезервно. Откритието я потресе повече от шеметното спускане сред бурните кипящи води, лудо подмятащи лодката им. Най-сетне течението отслабна, реката се поукроти и Кърт загреба към брега. Андреа бе останала без дъх.

— Е? — попита той. — Как ти се стори?

— Нямам думи!

— Трябва ти време да се съвземеш — усмихна й се топло. Андреа кимна и отметна непокорната си коса от лицето. — Още ли държиш да разглеждаме индиански селища?

— Не! Имам нужда от почивка. Да речем, плаж с топъл пясък! — Тя дишаше на пресекулки. Мускулите на раменете й трепереха. Гърбът я болеше от усилията да запази равновесие. Греблото опря в дъното. Кърт скочи в плитката вода и издърпа лодката към брега.

— Пристигнахме! — Погледна водолазния си часовник. — Минава два. Можем да обядваме и след това ще стъкмим лагера.

— Звучи добре. — Андреа отпусна веслото. Пръстите й се бяха вдървили от стискане. Прехвърли крак през борда на лодката, но схванатите й мускули отказаха. Кракът й се огъна и тя заби глава във водата. Кърт я сграбчи през кръста и я изправи на крака. След миг бе в обятията му. Погледна я в очите.

— Боли ли? — попита загрижено.

— Много! Казах ти, че не мога да стоя дълго седнала! — Лицето й се изкриви в гримаса. Той я остави внимателно на пясъка и започна да разтрива схванатите мускули на бедрата.

— Повечето стажанти, които не са се качвали на лодка, падат в бързея. Ти си първият, който го направи в половин метър вода! — усмихна се закачливо.

— Много смешно! Ох, боли! — Тя опита да разтрие болезнено стегнатите мускули на бедрата си.

— Остави на мен! — настоя Кърт. — Нека ти помогна. Няма нищо срамно!

— Не се срамувам. — Тя стисна зъби. — Просто не искам пак да ме обвиниш, че те съблазнявам!

— Имай ми малко доверие! — Тонът му не търпеше възражение. — Сама няма да се избавиш от мускулния спазъм! — Той протегна ръце към нея.

— Махай се! — избута го Андреа със здравия си крак.

— Искаш или не, ще го направя! Дръпни си ръцете и по-добре ми помогни! — Кърт продължи масажа и тя извърна глава, докато пръстите му се впиваха в бедрото й. — Не мърдай! Потърпи още няколко секунди! Готово! — каза със задоволство. — Вече не усещам възела!

Пред очите й просветна. Острата болка изчезна.

— Мина ми! — Беше безкрайно учудена. Той я пусна и тя въздъхна с облекчение. Едва сега осъзна смущаващата му близост. — Благодаря за… — Гласът й секна, защото дланите му обхванаха лицето й. Устните му докоснаха нейните.

— Няма за какво! — промърмори, докато я целуваше. Тя не можа да реагира. Кърт се отдръпна и Андреа го зяпна с непресторено удивление. Не знаеше какво да каже и как да постъпи. Бе сигурна единствено, че иска още.

— Затвори си устата. — Повдигна брадичката й. Усмивката му беше лъчезарна. Андреа се извърна, за да прикрие смущението си. Мислено се молеше Кърт да се отдалечи и да се заеме с разтоварването на лодката. Молбите й не бяха чути. Той се настани удобно до нея. — Изглеждаш ужасно! Къде изчезна изисканият ти вид?

Тя неволно докосна косата си. Не бе гладка и блестяща като преди. Чистата вода в Каньона беше рядкост. Пътят на Колорадо от хилядолетия започваше дълбоко под земята. Белите й еспадрили имаха същия червен цвят като наносите на реката, а калта на брега бе полепнала по ръцете и краката.

Отвори уста, за да го постави на място, но видя лукавото пламъче в очите му. Нарочно я дразнеше. Опита да укроти гнева си. Наведе глава, докато й мине.

— Засега ще ме гледаш такава! По-късно ще се оправя.

— Не е необходимо! Така ми харесваш повече!

— Изморена, мокра и кална? — Андреа го погледна изненадана.

— Именно!

— Ясно, имаме различни вкусове! — Постара се да скрие разочарованието. — Все пак съм ти благодарна, че ме изведе от въртопа на по-спокойно място.

— Това е бебето на бързеите! — Кърт се засмя гръмогласно. — Ако искаш, ще отидем до Водопада от лава при двеста и деветдесетия километър. Намира се точно в средата на Каньона. Там скоростта на течението е най-голяма.

— Защо го наричат Водопада от лава?

— В средата на реката има кратер на угаснал вулкан.

— Искаш насред Каньона да пропадна в кратера на вулкан? Благодаря! Смятам да го пропусна!

— Страхуваш ли се?

— Да кажем, предпочитам костите ми да останат здрави!

— Как е кракът ти? — Кърт спря да настоява и смени темата.

— Леко е подпухнал — Андреа разтърка бедрото. — Но скоро ще се оправи.

— Знаеш ли, че най-посещаваните бързей не са по самата река Колорадо, а на четирите й най-големи притока. Затова хората слизат от лодките и вървят пеш. Освен това, в по-голямата си част реката не е плавателна. Разликата в надморската височина между началото — езерото Пауел, откъдето тръгнахме, и края — езерото Мийд, е почти шестстотин метра.

— Затова течението е толкова опасно!

— Да! Притоците допълнително ускоряват течението в долната му част. Всички, включително и ние, трябва да се съобразяваме с особеностите на реката. Има такива прагове и водовъртежи, в които дори най-съвременна лодка не може да оцелее! — Кърт махна към реката. — Сега си мисля за първите изследователи на Колорадо. През хиляда осемстотин шестдесет и девета година картографската експедиция на Джон Уесли Пауел се е спускала цели три месеца.

— Три месеца! Но ние също нямаме двигател и ще го направим за една седмица!

— Експедицията на Пауел се е придвижвала с тежки дървени лодки, а не с надуваеми. Край опасните места са ги носели на ръце. Освен това Пауел е бил с една ръка.

— Еднорък? Какво му се е случило?

— Бил е ветеран от Гражданската война. Достигнал до звание майор. Освен това е бил геолог и етнограф. Написал е много книги за своите пътешествия.

— Възхищавам се на смелостта му!

— По онова време животът е бил суров.

— Но отношенията са били много по-прости.

— Сигурно. Ала нещата не са се променили много. Тогава, както и сега, оцеляват само силните.

Андреа помисли за Сара, после за Кърт, който не искаше да я забрави.

— Физическата сила не е достатъчна за оцеляване. Според мен, по-важна е душевната.

Той й хвърли изпитателен поглед, но не каза нищо. Настъпи неловко мълчание.

— Става късно! Да опъваме палатките!

— Какъв е планът за утре? — попита Андреа, докато пиеха кафе. — Налага ли се да ускорим придвижването?

— Разполагаме с достатъчно време. Големите моторни лодки изминават по седемдесет километра дневно, а цялата река — за седмица. Но ние се представяме добре с четирийсет и пет на ден. Утре ще стигнем Квадрата на Сияйния Ангел. Близо до него се намира висящият мост Кайбаб. Там има и корабче, точно преди сто и четирийсетия километър.

— Ходили сме на тази база — спомни си Андреа.

— Тя е една от най-големите. Ще натоварим прясна вода и храна и ще обмислим следващия маршрут.

— Все още не съм видяла индианските селища! — напомни му. — Ще отидем ли до някое от тях или пак ще вали?

— Случихме лошо време. — Кърт вдигна поглед към небето. — Задържи ли се така, ще се наложи да се откажем не само от археологическите останки, но и от целия поход.

Андреа помисли, че това би съвпаднало с желанието на Кърт. Вероятно се чувстваше неловко заради постоянното й натякване да забрави Сара. Разочарованието й бе примесено с надежда. Още малко и той щеше да се предаде. Отправи молитва за хубаво време. Но дъждът все пак заваля и по всичко личеше, че няма да спре през следващите няколко дни. Тя седеше в лодката премръзнала, мълчалива и в мрачно настроение. Много преди да стигнат базата Сияйния Ангел, й стана ясно, че плаването няма да продължи. Единственото хубаво в цялата история бе, че не минават край лобното място на Сара Улф.

Кърт прибра лодката и останалата екипировка под навеса. Използваха го за склад на базата. Беше късен следобед и продължаваше да вали.

— Много съжалявам. Ще ми се да завършим прехода, но не можем да помръднем оттук! Приключихме с част от твоя изпитателен срок. Когато времето се пооправи, ще продължим — рече той и двамата поеха в дъжда към бараките на Призрачното Ранчо. — Утре ще се върнем до Хребета. Ако имаме късмет, ще вземем мулета до горе — каза Кърт. Андреа плътно пристягаше връзките на дъждобрана. — Ако вали, няма да искат да вървят.

Тя кимна, за да му покаже, че е разбрала. Втресе я. Имаше нужда от топло ядене, горещ душ, сухи дрехи и удобно легло. Изведнъж си спомни, че трябва да телефонира. Сигурно в този момент Емили и нейното семейство са вече в хотела на върха на хребета. Непременно трябва да им се обади.

— Закъсняхме — обади се Кърт. Постройките на Призрачното Ранчо вече се виждаха. — Ако се преоблечем, ще пропуснем вечерята. Да вървим направо в стола!

— Добре! — Ободри я мисълта за чаша горещо силно кафе.

Едва изкачиха стълбите. Дъждобраните и дрехите им бяха прогизнали. Влязоха в полутъмното помещение. Андреа отметна качулката. Бурята бе прогонила туристите и имаше много свободни маси. Кърт отиде да прочете менюто. Тя спря до първата маса и опита да свали колкото се може повече от мокрите дрехи. Ръцете й бяха още в ръкавите, когато някой радостно извика името й.

— Емили! — Не успя да се обърне и детето връхлетя отгоре й. Андреа го притисна в прегръдките си. — Как се озова тук?

— Слязохме на мулета! — Момиченцето не сваляше ръце от врата й. — Не исках да тръгвам заради дъжда, но сега се радвам, че се съгласих!

— Емили, веднага ела тук! — разнесе се гневен женски глас, но детето не се подчини.

— Тя е, бабо! Тя е! — То се изскубна от прегръдката. Беше твърде възбудено, за да стои спокойно. — Това е Андреа!

Бурната реакция на Емили я покърти. Момиченцето започна да скача от крак на крак.

— Внимавай, пази крака си! — предупреди Андреа.

— Нищо му няма! Дори не ме боли!

В това време цялото семейство се скупчи около тях. Заваляха поздравления и благодарности. Андреа не бе в състояние да каже нищо. Стоеше притихнала, държеше Емили за ръка и чакаше гълчавата да стихне. Това стана едва когато Кърт приближи.

— Андреа, не искам да ви прекъсвам, но след малко затварят. Искаш ли да ти взема нещо, докато разговаряш с твоите познати?

— Да, моля те! — каза Андреа с благодарност. — Вземи за ядене каквото и да е, но на всяка цена и чаша кафе.

— Това ли е твоят колега? — Емили я задърпа за ръката. — Този, за когото ми писа в писмото?

— Да, аз съм Кърт Марлоу, инструкторът на Андреа — отговори той вместо нея.

— О! — възкликна детето, впечатлено от ръста му. — Аз съм Емили Дженкинс!

— Семейството на Емили — представи ги Андреа. Запознанството мина набързо. Мъжете стиснаха ръце и вниманието отново бе насочено към нея.

— Вие ли сте познатите на Андреа от Денвър? — попита учтиво Кърт.

— Андреа ме измъкна, когато си счупих крака! — пропя Емили, преди някой да успее да отговори. — Запознахме се на самолета. Той се разби, както знаеш!

Кърт премести удивения си поглед от момиченцето на Андреа.

— Той не знае, Емили! — промълви тихо тя.

— Не сте му разказали за катастрофата и как спасихте дъщеря ни? — намеси се бащата, безкрайно учуден.

— Преживяла си самолетна катастрофа? — вторачи се в нея Кърт. Другите също я гледаха.

— Да, миналата зима в Денвър! — обади се дядото на Емили. Бръкна в джоба си, извади и разгъна пожълтяла изрезка от вестник. Показа я на Кърт. Смаян, той разпозна Андреа. Тя стоеше боса на снега и носеше ранената Емили. Зад тях се виждаха горящите отломки на самолета. Снимката събуди кошмарни спомени у Андреа и тя притвори очи.

— Извинете ме! Трябва да се преоблека! — Едва си пое дъх.

Не обърна внимание на протестите на Емили, нито на загрижеността на Кърт и забърза към стаята си. Искаше да избяга от проклетата изрезка, да остане сама. Но когато затвори вратата след себе си, разбра, че е твърде късно. Мрачната картина на събитията изплува в съзнанието й…

Сирените на линейките виеха отчаяно. Пламъците от реактивните двигатели обгръщаха пътниците и топяха снега върху пистата.

— Ще оцелеем! — Гласът на Андреа се извиси над писъците.

— Умираме! — крещеше мъжът зад нея. — Като тази стюардеса!

Андреа разкопча предпазния колан и скочи от мястото си в салона за пътници. С мъка освободи блузата си от вкопчилия се в нея обезумял мъж. Опитваше се да не мисли за Ди. Ако го допуснеше, щеше да се поддаде на общата паника и да започне да пищи. Пое дълбоко дъх. Цялата трепереше.

— Запазете спокойствие и ме чуйте! Спасителните групи са вече тук и чакат навън! Станете и заедно с жена си се насочете към резервния изход! — Изправи насила пътника за реверите, тикна ръката на жена му в неговата и ги изблъска. — Тръгвайте! — Светкавично се обърна и започна да разкопчава коланите на други двама. — Тръгвайте към опашката! Там има хора! Ще ви помогнат да слезете! Не тичайте! Не се блъскайте! Не спирайте! — Андреа още веднъж избута напред сащисания пътник и жената с него. Откъсна парче от блузата си и изтри кръвта от очите на дебел бизнесмен. — Хайде, господине, измъквайте се! Няма кой да ви помогне!

— Пилотската кабина я няма! Виждам… Виждам небето! — Той се озърташе недоумяващо. — Къде е пилотската кабина?

— Катастрофирахме! Не зная къде е пилотската кабина! Ставайте! — След това се обърна към жената до него. — Заведете го до изхода! Не ме интересува как ще го направите! Ако трябва, теглете го за косата! Само не спирайте!

Трябваше да крещи, за да надвика воя на приближаващите линейки и стоновете на хората, скупчили се на изхода.

— Горим! Горим! — крещеше една жена и с лакти си пробиваше път към изхода.

— Бавно! Спокойно! — В гласа на Андреа се долавяха металически нотки. Хващаше един по един паникьорите и им повтаряше. — Не бързайте! Има достатъчно време!

Погледна назад, където преди малко беше пилотската кабина и местата за обслужващия персонал. Сега там зееше огромна дупка… Пламъци лижеха небето… Обърна поглед към седалката, от която се усмихваше Ди…

Ставай, Ди, крещеше всичко в нея. Събуди се! Но Ди седеше неподвижна и Андреа се насочи към следващия ред, където плачеше малко момиченце.

— Хайде, мило, ставай! — заповяда тя. — Трябва да тръгваме!

— Кракът ме боли! — простена Емили.

Андреа видя острия край на една кост да прорязва кожата. Притисна длан към устните си.

— Ще те изнеса! — реши, като видя, че всички останали са напуснали местата си и се насочват към изхода.

Пламъците бяха захапали стръвно половината от салона за пътници. Очите на Емили, широко отворени, бяха застинали в ням ужас. Нещо стегна гърлото на Андреа, докато разкопчаваше колана на детето. При други обстоятелства щеше да обездвижи фрактурата, но сега времето бе недопустим лукс.

— Ще те заболи! — протегна ръце към момиченцето. — Но на всяка цена трябва да се измъкнем оттук!

Щом вдигна детето на ръце, то изпищя и припадна в ръцете й. Гъст черен пушек изпълваше салона. Нямаше време за губене. Тя събу обувките си и забърза към зейналия отвор на близкия авариен изход.

Пламъците достигнаха резервоарите с реактивно гориво. Последното нещо, което видя, преди да скочи в жълтия тунел на изхода, бе една огромна пламтяща топка, устремена към тях. След миг краката й докоснаха бетона на пистата. Притисна до гърдите си отпуснатото детско телце и побягна…

Беше достигнала тревата около пистата, когато се разнесе мощна експлозия. Ударната вълна ги събори върху заснежената земя. Страшният тътен проглуши ушите й, но след миг, слава Богу, бе заменен от воя на пожарната команда.

Емили отвори очи, проплака и започна да трепери. Май и двете трепереха. Опита се да седне, като внимателно придържаше детето. Започна обезумяло да се озърта наоколо за нещо, което да използва като шина. Мина много време… Цяла вечност… Преди да чуе гласове.

— Добре ли си?

— Жива съм! Успях! — Изведнъж в съзнанието й се промъкна ужасяваща мисъл. Ди…

Отнякъде се появиха санитари. Към нея бяха насочени камери и фотоапарати. Някой метна одеяло върху разкъсаната й окаляна и посипана със сняг униформа.

— Спасили сте всички пътници! — Някакъв репортер тикаше микрофона в лицето й, но снажен мъж от охраната го избута.

Андреа не му обърна внимание. Санитарите поеха детето, което пищеше, докато го слагаха на носилката. Андреа заби нокти в дланите си.

— Госпожице! Госпожице! Кажете нещо!

Андреа се взираше безмълвно в горящите останки на самолета. Горчиви сълзи се стичаха по бузите й.

— Моля ви, госпожице, предаваме на живо! Кажете нещо!

Андреа поклати глава и затвори очи. Напускам тази професия, реши наум. Просто напускам!