Ан Мари Дюкет
Каньонът на любовта (4)

Четвърта глава

„Винаги съм намирал ума за по-привлекателен от външния вид, а ти си надарена и с двете…“

Вече две седмици думите не излизаха от ума на Андреа. Влечението й към Кърт я измъчваше. Реши, че най-добрият начин да се справи с положението, е да не издава чувствата си. Помогна му при съставянето на доклада за изминалия етап от работата. Със задоволство отбеляза напредъка си през последните две седмици. Непрестанно наблюдаваше взаимоотношенията на Кърт с другите. Когато при преходите общуваше с туристи, той не бе бъбрив като нея. Но очевидната загриженост за тяхната безопасност заличаваше впечатлението от сдържаността му. С колегите си Кърт се държеше делово. Неговата вещина в работата беше добре известна и уважавана, а самият той охотно споделяше опита си. Не се сприятеляваше лесно, но се ползваше с всеобщо възхищение. С Андреа обаче продължаваха да имат разногласия. Като в момента.

За изненада на Кърт и въпреки възраженията му, Андреа току-що се бе справила отлично с няколко пияни студенти, които нарушаваха реда в Сияйния Ангел. Бе представила Кърт за свой приятел и дръзко се бе облегнала в прегръдките му, докато увещаваше младежите да се приберат в палатките си.

— Мина екстра! — не се въздържа тя. — Точно както ти казах!

— Не разбирам! Как успя? — Кърт изглеждаше поразен.

— Това е нищо в сравнение с чартърните полети на футболни запалянковци — махна пренебрежително с ръка Андреа. — Те бяха истински къркани. Да не забравяме следобедните обиколки на бизнесмени. — Андреа потръпна. — Подобни пътувания бяха същинско изпитание. Мислех, че всичко това е останало в миналото. Надявам се да нямаме често подобни случаи.

— Ако имаме, бих искал да си с мен! Тогава ще съм сигурен, че носовете и на двама ни ще останат здрави! — Кърт й отправи една от редките си усмивки, в сравнение с която всички аплодисменти и похвали бледнееха.

След двайсетина минути редът беше възстановен. Бирените кутии изчезнаха, лагерът беше почистен, а гуляйджиите спяха в палатките си.

Кърт и Андреа се отправиха към Призрачното Ранчо — целта им за деня.

— Кърт, нима хората вървят целия този път до Големия Каньон и още дванайсет километра до дъното само за да се напият — обади се недоумяващо Андреа.

— Обикновено проблеми с пиенето възникват в лагерите на хребета, не долу — обясни Кърт. — Алкохолът е разрешен във всички национални паркове и навред има търговци с разрешително. За съжаление, някои се интересуват повече от пиенето, отколкото от природата.

— Такива трябва просто да си стоят вкъщи! — заяви Андреа.

— И аз така мисля. Всъщност, ако питат мен, значително бих намалил броя на туристите в Каньона.

— Шегуваш се!

— О, ни най-малко! Разбира се, това е само личното ми мнение. Не го преподават на стажантите.

Кърт спря на сянка и изчака Андреа. Седнаха на земята, след като внимателно провериха за змии.

— Наистина ли би ограничил достъпа на туристи, Кърт?

— Защо не? В някои от другите големи паркове това вече е направено. В разгара на сезона имаме по четирийсет хиляди посетители дневно. Случва се задръстване на движението, претоварване на въздушните коридори, не достигат паркингите, ресторантите и хотелите, за да настаним всички.

— Но това е само през лятото, нали?

— Обаче вредите, нанесени на Каньона, траят през цялата година! Знаеш ли, че от четири застрашени растителни вида в този район, два вече са изчезнали?

— Не, не знаех — призна тя неохотно.

— А другите два са на път да изчезнат! — рече Кърт раздразнено. — Достъпът на толкова много хора е пагубен за екологията! Би трябвало да знаеш! Не ви ли казаха на занятията, че трябва да обеззаразявате водата, която пиете?

— Да, предупредиха ни.

— Е, преди не беше така. Тълпите посетители замърсиха река Колорадо и притоците й. Сега водата не е годна за пиене без преваряване или използването на пречиствателни таблетки.

— Съгласна съм, това е безобразие. Но не можеш да затвориш Каньона! Това ще спре приходите, от които държавата има нужда. И ще отнеме възможността на хората, които по цяла година се трепят от работа, за да видят една от най-величествените гледки на планетата. Тогава не можеш да наречеш Каньона национален парк. И няма да бъдат отпуснати държавни средства.

— Каньона съществува от векове и без държавните пари.

— Да, и останките от индианската култура са вандалски унищожени, подивелите магарета скитат и нарушават крехкото равновесие на растителния свят, а хората продължават да идват в Каньона. Правителството се е погрижило за въвеждането поне на някаква регулираща сила в наше лице.

— Това е идеалистична представа! — разгневи се Кърт. — Всъщност типичната картина тук е като тази, на която присъствахме. Лично аз мисля, че колкото по-малко посетители има, толкова по-добре!

— В такъв случай се учудвам защо изобщо продължаваш да работиш тук?

— Многократно са ми предлагали място в службата по защита на природната среда. Екологичните изследвания са моя специалност, а Големия Каньон има нужда от защита! Не казвам, че не съм се изкушавал, но… — Той тръсна глава. — Някой трябва да защитава и хората в Каньона. А и знам как да го правя. — Той въздъхна тежко. — Казаха ли ви на занятията колко жертви имаме за последната година?

— Аз… Не си спомням. Около стотина? — предположи тя.

— Грешиш! Над хиляда!

— Хиляда? — Цифрата беше смайваща.

— Да. Грубо пресметнато към деветстотин от жертвите са извлечени с мулета, стотина са откарани с хеликоптер. Десет сме пренесли на носилки. Останалите пет — удавници, вследствие употреба на алкохол, транспортираха в чували. — Кърт видя потресеното й лице. — А което е по-лошо, тази статистика е ежегодна. Може да попиташ работещите тук.

— Вярвам ти. Но все пак не мога да се съглася, че трябва да затворим парка. Все едно да изземем шедьоврите на изкуството от музеите и да ги скрием в подземия. Хората имат право да се наслаждават на красотата.

— А имат ли право да поставят в опасност себе си, растителния и животинския свят? Да замърсяват водите?

— Не, разбира се. Но защо да колим цялото стадо заради една дръглива овца?

Той се изправи, изпълнен с негодувание.

— Трябваше да се досетя, че няма какво да разисквам екологични въпроси с една… — Той замълча.

— С една бивша стюардеса? С някой, който го е грижа за туристите? — допълни Андреа.

— Не съм го казал — отвърна припряно Кърт.

— Не, но го мислеше! — Тя стана, като се стараеше да скрие обидата си.

— Андреа, ти не можеш да разбереш!

— Грешиш! Отлично разбирам! Достатъчно съм обаятелна да укротявам пияници, но не достатъчно, за да имам собствено мнение! — Гласът й едва не премина в ридание. Каква глупачка е само! Трябваше да се досети, че Кърт още не я е признал за истински рейнджър. Тя бързо пое надолу по пътеката.

— Андреа, почакай! — извика той след нея.

— Защо? Страхуваш се, че безсловесната стюардеса ще се загуби? — сопна му се, без да спира. — Бродя тук вече две седмици. Смятам, че ще намеря пътя за връщане и без теб!

— Няма ли да вървиш по-кротко? Ще си счупиш краката както си се разбързала. — Кърт я настигна и я сграбчи за ръката. — Не исках да те обидя!

— И да си искал, не успя! Просто съм ядосана, това е всичко! А сега ме пусни да вървя!

Той я пусна. Андреа полагаше усилия се овладее.

— Не искам някоя несъзнателно изтървана от мен дума да развали служебните ни отношения — каза й Кърт. — Моля те, приеми извиненията ми.

— Бих предпочела да ме оставиш да си кажа мнението!

— Не си права за Каньона! Добре съзнавам какво говоря!

— Този каньон принадлежи на всички, не само на теб!

— Аз пък зная кое е най-добро за него! — упорстваше той.

— В такъв случай, колкото по-скоро започнеш работа в екипа за защита на околната среда, толкова по-хубаво! Струва ми се, рейнджър Марлоу, че си от погрешната страна на бариерата.

— Възможно е, но съм съвсем сигурен, че не е необходимо да ми го пояснява новобранец! — Кърт се завтече разярен надолу по пътеката, оставяйки я да го следва или да си стои там. Както желае.

След малко, трепереща от яд, Андреа тръгна след него. Тя и Кърт имаха среща с Дан и Джуди в Призрачното Ранчо. Това беше единствената база под хребета, която предлагаше условия за почивка и на пешеходците, и на ездачите. Срещу ниска цена можеха да се наемат отделни стаи с душ, а за желаещите по-големи удобства имаше бунгала. Можеха да се купят също хранителни продукти. Имаше няколко подходящи места за плуване. Туристите — пешеходци и ездачи — обикновено отделяха един ден за отиване до долу и един ден за връщане. Призрачното Ранчо беше необходима и удобна за нощувка база и точно тук се предвиждаше Кърт и Андреа да прекарат нощта. И двамата имаха нужда от почивка. Бяха тръгнали по пътеката Сияйния Ангел рано сутринта. А възстановилата се вече Джуди и нейният партньор бяха яздили дотук по маршрута Кайбаб. По план на следващата сутрин трябваше да се сменят — Андреа и Кърт щяха да се качат на мулетата и да продължат с кервана, а Дан и Джуди тръгваха пеш. Междувременно, на четиримата предстоеше да прекарат нощта в ранчото. За щастие, бунгалата все още бяха свободни по това време на годината. Жените щяха да заемат едно, мъжете — друго. Андреа стъпи в Призрачното ранчо с натежало сърце. Нетърпението и радостното вълнение, с което очакваше първото си пътешествие на муле, беше помрачено. Малко се оживи, като видя мулетата. Керванът още не беше пристигнал. Но Джуди беше вече тук. Хубаво е, че ще има с кого да поговори. Някой, който няма да й натрапва възгледите си. Андреа забърза към бунгалото, кимайки хладно на Кърт, който я наблюдаваше от прага на своето.

— Здравей, Джуди! Радвам се да те видя пак! — поздрави весело тя. — Не съм те срещала от първото ти пътуване с муле.

— Не ми припомняй — изпъшка Джуди и се надигна. Беше се излегнала боса на леглото. — Тогава ме боляха всички кости и разни други места. И сега не е по-добре! Слава богу, утре няма да сме на тези проклети смрадливи добичета!

— Мисля, че са милички — усмихна й се съчувствено Андреа и седна на единствения стол. — Имат такива дълги мигли!

— О! — избели очи Джуди. — Ти винаги гледаш на нещата от добрата им страна. Само почакай, докато дойде твоят ред! Ще видиш как ще те натърти и ожули седлото. Така ми се иска една гореща вана вместо тия душове!

— Какво ще кажеш за едно хубаво къпане? — предложи Андреа. — Ако побързаме, можем да изпреварим останалите. Зная кратък път до един прекрасен вир! — Джуди я погледна учудено и тя поясни. — Ами да! Това е едно от предимствата да си служител в парка — знаеш всички пътечки. Имаш бански, нали? По правилник сме длъжни да го носим в багажа. Хайде да се преобличаме и да вървим! Чувствам се мръсна като прасе.

Мястото беше идеално за почивка. От малкото каменисто езерце лъхаше прохлада. Водата нежно ромонеше.

— Това със сигурност е по-добро, отколкото надпреварата с тълпата под душовете — каза Джуди, гребна вода и поля раменете си. — Предпочитам да запазя остатъка от силите си, за да допълзя до леглото.

— Учудва ме, че все още се уморяваш толкова — навъси се угрижено Андреа. — Краката ти не се ли пооправиха, откакто си в транспортните патрули? Сега как ги чувстваш?

— Краката ми са добре. Колкото до останалото, не съм вървяла пеш, както ти ходиш, от две седмици. Седях си в джипа. Просто не съм във форма още.

— Сигурно е така. — Андреа разплете плитката и разпусна свободно косите си. — Е, идва краят на седмицата, ще можеш да починеш през двата свободни дни.

— На работа съм. — Джуди хвърли на Андреа любопитен поглед. — Ти не си ли?

— Не. Никога не работя в събота и неделя.

— Никога ли? — повтори Джуди. — Та събота и неделя са най-натоварените дни в парка? Всички стажанти работят.

— Странно, на мен не ми се е случвало.

— Завиждам ти. Моите почивни дни са през седмицата, и то не един след друг.

— Предполагам, при мен е така, защото Кърт почива в събота и неделя — рече бавно Андреа.

— Вероятно това е причината — кимна Джуди. — Твоят инструктор е достатъчно високопоставен. Бих желала и с Дан да е така. На нас са ни пробутали вторник и четвъртък. Нямам време да ходя никъде. За един ден, естествено, не мога да си отида вкъщи и да се върна обратно.

Внезапно Андреа си зададе въпроса къде ли ходи Кърт през почивните дни? Странно как досега въобще не го е мяркала в събота и неделя, макар да живееше в същата сграда?

— Андреа? — сепна я гласът на Джуди.

— Извинявай, Джуди, нещо се бях унесла. — Наистина, не беше нейна работа какво прави Кърт в свободните си дни, упрекна се тя. — Всъщност как се държи Дан с теб?

— Добре — усмихна се Джуди. — Дори се старае да ми помага. Благодарение на намесата на Кърт. Жалко само, че не можах да го разубедя за днешния преход с мулетата. — Андреа видя как Джуди потръпна, макар нито водата, нито вечерният въздух да бяха студени. — Знаеш ли, ходят по самия ръб на пътеката.

— По ръба ли? Над пропастта?

— Именно — кимна Джуди. — Колкото и да им дърпаш юздите, те пак хукват към ръба. Водачът на кервана каза, че е изключено да ги накараш да вървят по друг начин.

— Колко интересно! Чудя се, защо ли?

— Очите на мулетата са отстрани на главата им — обясни мрачно Джуди. — Скалата от едната страна на пътеката им се струва като препятствие, гледайки я с едното око, и затова се дърпат от нея. Знам го, защото специално попитах.

— Добре, но нали с другото око виждаш стръмнината. Не съм чувала някое муле да се е подхлъзнало или паднало, дори на въздушните пътеки. Тъй че — Андреа сви рамене, — няма защо да се безпокоим.

— На мен не ми харесва. Мразя височините!

Признанието беше така изненадващо, че Андреа застина.

— Страх те е от височина?

— Не, не точно от височина… Просто ме е страх да яздя, докато мулето непрекъснато върви по самия ръб над огромна пропаст. — Джуди отново потръпна. — И от тези преходи с мулета всеки път ми излизат мехури.

Андреа замислено потопи ръце във водата.

— Не си ли доволна от работата, Джуди? — попита тихо.

— Аз… Толкова е трудно, Андреа! — Джуди се усмихна измъчено. — Като свикна, може би…

— Можеш да напуснеш, ако решиш. Ще се върнеш пак в банката. Има толкова други места, където би могла да работи хубава и умна жена като теб.

— Да, но не искам да напускам. Особено след изказването на Дан, че не притежавам необходимите качества за рейнджър.

— Джуди, а защо реши да напуснеш работата си?

— Любовни неприятности. — Джуди се поколеба, но продължи: — Шефът ми беше женен, а не ме оставяше на мира. Избягах. Глупаво, нали?

Повече от глупаво, помисли Андреа.

— Но защо реши да дойдеш именно в Големия Каньон?

— Исках да съм някъде, където той няма да ме открие. Един познат на моя приятелка работи тук и от него чух, че имат нужда от повече жени за попълване на екипа. Казвала съм ти, че в училище се занимавах със спорт. Но не и с яздене на мулета. Освен това винаги съм обичала излетите, компаниите. Всички мислеха, че работата е подходяща за мен.

— А ти, Джуди? Ти какво мислеше?

— Аз скоро ще свикна. Началото винаги е трудно. — Джуди се изправи. — Наближава време за вечеря. Имаме уговорка с Дан да се видим в стола. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Ще ми се да остана още малко. Ще се видим в бунгалото.

— Добре. Аз тръгвам.

Андреа я проследи с поглед. Горката Джуди, помисли си. Изтегна се, отметнала глава. Подпираше се на лакти, почти цялата потопена във водата, която нежно обгръщаше тялото й. Нима е възможно животът на подобно място да ти се стори непосилен? Съзерцаваше каменистите стени на Каньона, преливащи в пурпурни оттенъци на избледняващата дневна светлина. Със страхопочитание се любуваше на извисилите се зъбери, хвърлящи черни сенки върху разноцветните скали. Километър-два по-нагоре по Каньона пълзяха последните слънчеви лъчи, отразяваха се и проблясваха в раздвижената от вечерния полъх вода. Никога няма да изостави всичко това. Никога!

— Нямаш ли намерение да вечеряш? — прекъсна унеса й познат глас.

— Ще вечерям, разбира се — вдигна поглед Андреа.

Кърт се беше преоблякъл и изглеждаше чудесно. Косата му бе още влажна след банята.

— Кога?

— Малко по-късно. Джуди предложи да вечеряме с тях, тъй че се чувствай свободен да идеш без мен. Дан сигурно те чака.

Андреа се бе зарекла да се държи делово. Думите й прозвучаха рязко. Но Кърт не се впечатли. Вместо да си тръгне, той седна на един по-голям камък край езерцето.

— Вече ми дадоха да разбера, че не съм добре дошъл. Изглежда Дан Жуан иска Джуди само за себе си.

— Точно затова трябва да идеш при тях — стрелна го с поглед Андреа, после отново отмести очи към стръмните стени на Каньона. — Джуди жадува за почивка.

— А-а, не зная… След неуспешния старт, Джуди изглежда не смята, че Дан е чак толкова лош. — Кърт сви рамене. — Сред такъв голям избор на мъже, рано или късно жените си намират някой. С изключение на теб. Ти май не обичаш служебните романси?

— За щастие на останалата част от екипа, като се имат предвид предишната ми работа и неприемливите ми възгледи за околната среда — отвърна Андреа с непривична за нея язвителност.

— Не съм казвал такова нещо!

Тя го изгледа остро.

— Не с толкова думи, но общо взето успя да предадеш смисъла.

— Аз се извиних — напомни й Кърт. Тя не отвърна и навъсено се втренчи във водата. — По дяволите, Андреа, няма ли да ме погледнеш?

Не, нямаше. И горещо желаеше изобщо да не си бе отваряла устата. В следващия миг чу плясък и ръцете му сграбчиха раменете й.

— Кърт, обувките ти! — възкликна Андреа. Водата стигаше почти до бедрата му, а от тялото й по дрехите му се стичаха струи. — Стана вир-вода! Дръпни се от мен!

В отговор Кърт само я привлече още по-плътно до себе си.

— Никога не съм искал да те обидя, Андреа!

Лицата им бяха съвсем близо. Андреа прочете в очите му искрено разкаяние, което се смени с нежност. Устните му докоснаха нейните. Тя обви ръце около врата му и почувства как я притисна към гърдите си. Затвори очи и вкуси целувката му. С наслада се отпусна в прегръдката му. Ръката му бавно се плъзна по мокрия й гръб, а пръстите на другата се заровиха в косите й. Обидата и болката отшумяха, заместени от чудно, вълнуващо усещане. Тя би останала така в ръцете му завинаги…

Кърт се отдръпна пръв, отпусна ръце и отстъпи назад. Върху дрехите му ясно се бе отпечатало мокрото й тяло. Андреа почти изстена. Гледката беше така недвусмислена, тъй властна и неудържима, че тя се извърна, за да се овладее.

— Андреа, съжалявам. — Кърт бе изтълкувал реакцията й неправилно. — Не исках да се случи… — каза сериозно. — Самият аз съм мъмрил другите мъже за същото. Аз… — За първи път, откак Андреа го познаваше, той не намираше думи. — Аз мислех… Аз просто исках да знаеш, че имаш право на свое мнение.

— Разбирам — успя да пророни Андреа. — Нека го отдадем на залеза.

Но залезът не бе причина тя да отвърне на целувката му. Беше нещо, което все още не можеше да назове. Наблюдаваше как Кърт излиза от водата, без да сваля очи от нея. Накрая Андреа реши, че е неин ред да го спасява и отчаяно си напрягаше ума за изход от положението.

— Докато сме на темата за личното мнение, мога ли да изкажа едно?

— Слушам те.

— Тревожа се за Джуди. Зная, че Дан и Джим Стивънс най-добре могат да преценят възможностите й, но тя изглежда толкова… Толкова…

— Какво?

— Не зная… Объркана може би е най-точното определение. Разбирам, че самата аз съм новак и тепърва ще трябва да доказвам способностите си, но се безпокоя за нея.

Кърт изглежда не успя да схване веднага за какво става дума.

— Но какво искаш да направя аз? Да говоря с Джим ли?

— Не — отвърна тя бързо. — Просто би ли помолил Дан да я държи под око, докато посвикне с новата си работа? Аз и сама бих поговорила с него, но не сме в добри отношения.

— Да, наистина. За разлика от… — Той млъкна. За миг на Андреа й се стори, че ще заговори за случилото се между тях, но вместо това Кърт каза: — Ще говоря с Дан след вечеря.

Благодаря — въздъхна тя облекчено, зарадвана, че на Кърт не му е присъщо да разисква лични въпроси.

— Сигурна ли си, че не искаш да вечеряш с мен?

Андреа се поколеба, но бързо си даде сметка, че няма да запази самообладание в негово присъствие. С този отпечатък от тялото й, който още личеше върху дрехите му.

— Не, благодаря. Все още се разхлаждам. — Беше вярно, и не само в този смисъл. — Ти върви.

— Ето — наведе се Кърт и вдигна нещо от земята. — Донесох ти хавлия и фенерче. — Ще ги оставя до чехлите ти.

— Нямаше нужда! — смути се Андреа, приятно изненадана от вниманието му.

— Не ми се ще мой стажант да хване пневмония или да си счупи крака в тъмното. Ще се видим сутринта. Лека нощ!

Андреа го проследи с поглед. Чувстваше едновременно облекчение и съжаление. Облекчение — че ласкавите му ръце не прегръщаха вече тръпнещото й отзивчиво тяло.

И съжаление — по същата причина.