Ан Мари Дюкет
Каньонът на любовта (2)

Втора глава

Забележката бе подхвърлена преди седмица. После Кърт Марлоу — Андреа най-после разбра името му — изскочи стремително, без да каже дума повече. Джим сдържано я препрати да попълни документите за постъпване.

През следващите дни Андреа безуспешно опитваше да срещне господин Марлоу. Може би е по-добре, мислеше, заета с настаняването и всекидневните занятия в клас. Не биваше да започва с кавга. А сурово издадената брадичка и пренебрежителният поглед на Кърт не предвещаваха спокоен разговор. Няколко дни по-късно Джим се извини за държанието му.

— Трябва да му простиш, Андреа. Кърт говори каквото мисли и ние не се засягаме от неговите избухвания. По две причини. Първо, той е най-добрият ни рейнджър. Повечето от персонала имат постоянни задължения — като шофьори, пешеходни или речни патрули. Кърт е специалист по всичко и затова няма постоянно назначение и… постоянен партньор. Използваме го там, където е най-нужен в момента. И втората причина е, че Кърт заема особено положение сред нас. Притежава огромен опит и знания. Затова мнението му тежи. И най-вече, когато става дума за набиране на нови сътрудници. Може да е рязък, дори груб, но е принципен. Изключително добър инструктор е. Просто забрави това, което чу по свой адрес.

Андреа се опита. Но надменният израз, снажната фигура, силно загорялото лице и тъмните проницателни очи на Кърт Марлоу, не излизаха от ума й. С усилие се съсредоточаваше върху думите на преподавателя.

Днешният ден не правеше изключение. Тя непрестанно се въртеше на чина. Не бе свикнала да седи дълго време, а дървените чинове трудно можеха да се нарекат удобни. Също като в самолетната кабина, мислеше гневно. А отвън е Големия Каньон! Величествен и невероятен! Феерия от багри! Заради уроците не бе успяла да му хвърли и бегъл поглед. Но скоро всичко щеше да се промени. Предстоеше им практика.

В класната стая влезе инструкторът и те застинаха в очакване.

— Стажанти, за мен е удоволствие да ви съобщя, че всички успешно сте издържали теоретичния изпит. Днес ще бъдете разпределени с по един от нашите опитни ветерани, с който ще проведете практиката. Той ще бъде ваш партньор до края на пробния ви период. — Инструкторът отвори вратата и в стаята влязоха десетина мъже. Бяха облечени също като стажантите — в бежови ризи и къси панталони, три четвърти чорапи и широкополи шапки. — Ще чета първо името на стажанта, после името на рейнджъра-инструктор. Всички указания и задачи ще получавате от него. Той ще бъде ваш шеф.

Забелязала Кърт Марлоу, Андреа се намръщи. Той стоеше малко встрани от останалите със скръстени ръце. Огледа стажантите и открито се втренчи в нея, доста по-дълго, отколкото допускаха добрите маниери. Не се остави това да я смути. Вирна брадичка и му отвърна със същия поглед. Видя как очите му неодобрително се присвиха и той се извърна. Андреа се ядоса. Какво я зяпа? Във външния й вид няма нищо нередно. Педантично бе изгладила всяко ръбче на униформата си. Навик от времето, когато беше бордови помощник. Гримът й бе незабележим, лакът за нокти — светъл, а дългите коси — сплетени в стегната плитка. Неохотно призна, че Кърт Марлоу бе също спретнат. Кестенявата му коса бе подстригана, лицето — гладко избръснато, обувките — лъснати до блясък. И все пак тя се съмняваше, че ще й допадне.

Андреа се заслуша по-внимателно в гласа на преподавателя. В никакъв случай не искаше Кърт Марлоу да бъде неин партньор. Нямаше нищо против да работи с мъж. Не, че имаше някакъв избор. Всички ветерани бяха мъже. Както и осем от стажантите. Джим спомена, че по-голямата част от постоянния екип са мъже. Жените изпълняват длъжността на медицински помощник в хеликоптерите, каквото ще бъде в крайна сметка и нейното постоянно назначение. Като рейнджъри работеха малко жени. А стажантките бяха само две.

— Джуди Тойфел, вие сте с Дан Приор. Андреа Клейбърн… — Тя бързо извърна глава от редицата ветерани към инструктора. — Вашият партньор е Кърт Марлоу.

Не той! Всеки друг, само не той, помисли, но външно остана спокойна и хладно кимна на новия си шеф. За нищо на света не би реагирала открито на това злочесто съвпадение. А дали е съвпадение? Нали Джим каза, че Кърт заема високо положение. Значи би могъл сам да си избере стажант. Зарече се да разбере. Не искаше деспотично настроен партньор.

— Разделете се по двойки! — нареди инструкторът. — Желая ви успешен първи ден в Големия Каньон!

Сред стажантите настъпи оживление. Андреа се усмихна насила. Излезе навън и се озърна. Лесно откри Кърт Марлоу.

— Господин Марлоу? Аз съм Андреа Клейбърн. Приятно ми е да се запознаем! — Тя протегна ръка.

— Очевидна лъжа, след като знаете, че не одобрявам назначаването ви. — Почти символично стисна ръката й.

— Предпочитам да бъда учтива, вместо грубо откровена — отвърна сдържано Андреа.

— Много жалко! Понеже аз предпочитам обратното. Надутите приказки са подходящи за стюардеси, но тук не са на място.

— Речникът ви има нужда от известно осъвременяване. Правилният термин е бордови помощник. Далеч съм от мисълта да се изразявам надуто, господин Марлоу. Придържам се към добрия тон. Лично аз смятам, че той навсякъде е на място. — Тя със задоволство забеляза, че думите й го жегнаха. — Така че, моля, господин Марлоу, ако нямате повече забележки, да пристъпим към работа. — За миг по лицето му пробяга възхищение, но бързо изчезна.

— Не мисля, че притежавате необходимите качества за рейнджър, госпожице Клейбърн. Само се погледнете!

— Намирате нещо нередно във външния ми вид?

— Не… Да!

— Кое от двете? — попита тя спокойно. — Да или не?

— На ръст сте добре, но нямате тегло.

— Тегло ли? Не си спомням да е имало такова изискване.

— И най-слабият ветрец ще ви отвее — сви рамене Кърт. Лицето му бе мрачно и намръщено. — Не зная как ще вървите с раница на гърба, да не говорим за носилка с ранен.

Андреа помисли за ранените пътници, които изтегляше за краката от горящия самолет, за тежката врата на аварийния изход, която трябваше сама да отвори.

— Външният вид лъже, господин Марлоу. Нали точно затова е изпитателният срок. А след като сте настроен срещу мен, защо работим в един екип? Трудно ми е да повярвам, че жребият ни е събрал!

— Права сте. Не е жребият. Аз нарочно поисках вас, скъпа, защото смятам да ви кача на първия самолет, тръгващ оттук.

— Моля, наричайте ме госпожице Клейбърн — изгледа го студено Андреа. — Ако получавах по долар за всяко „скъпа“, което чувах в самолета, досега можех да се оттегля на Ривиерата.

— Добре! Ще ви наричам както пожелаете! Но не и рейнджър Клейбърн, защото се съмнявам, че ще изкарате останалите петдесет и три изпитателни дни.

— Грешите, господин Марлоу! Изгорих всички мостове зад себе си. Напуснах работа, продадох къщата си, оставих приятели и роднини, за да получа това назначение. Няма да мръдна оттук!

— Съмнявам се. Затова ви предлагам да си купите нова къща и да се върнете при семейството и работата си като стюардеса.

— Бордови помощник! И ви предупреждавам! — Гласът й стана решителен и твърд. — Ако умишлено се опитате да ме провалите по време на изпитателния срок, ще наема най-добрия адвокат в щата и ще заведа дело срещу вас! Ще ви избавя от омразата към „стюардесите“ в най-близкото съдилище!

— Едва ли ще се наложи. Никога не съм провалял практиката на стажант, госпожице Клейбърн! И не възнамерявам да започвам сега!

— Похвално! — процеди заядливо Андреа.

— Ще получите същите възможности за изява, каквито е имал всеки от моите стажанти. Давам ви дума.

Тя го погледна в очите. Нямаше причина да се съмнява в искреността му.

— Това е всичко, за което моля — отвърна.

— Но не очаквайте снизхождение.

— Не бих го приела! Ще започваме ли вече?

След петнайсет минути тя излезе от стаята си с раница на гръб. Съгласно указанията носеше вода, храна, пакет медицински принадлежности и дрехи за преобличане. Не знаеше какво я очаква, но чувстваше трескава възбуда. За първи път й се удаваше възможност да види Каньона отблизо. Както Кърт я беше инструктирал, тя го чакаше в началото на пътеката за Южния Хребет. Гледката беше пленителна — с неповторимата пъстрота на багрите, извисяващите се зъбери, гори и долини. Километър-два под тях се виеше като змия река Колорадо. Водите й проблясваха в сребристо под слънчевите лъчи. Бе така замаяна от гледката, че Кърт трябваше да я повика два пъти, преди да го чуе.

— Всичко ли побрахте в раницата? Манерката ви пълна ли е?

— Взех, каквото ми казахте — кимна Андреа. — Готова съм.

— Тогава да тръгваме.

— Какъв великолепен ден! — не можа да се сдържи тя, когато поеха по каменистата пътека. Небето блестеше лазурносиньо. Времето бе приятно топло, около двайсет градуса.

— Не сте тук да обсъждате времето, а да се обучавате!

— Мога да върша и двете.

— По-добре не се разсейвайте! Трябва отлично да опознаете маршрутите. Единственият начин е да се мине по тях. Днес ще вървим по пътеката Сияйния Ангел.

— Сияйния Ангел? Какво прелестно име!

— Има две пътеки между Южния Хребет и реката. — Кърт се направи, че не е чул възклицанието. — Втората е Кайбаб. Те са най-натоварените в парка. Тук най-често стават злополуки.

— По тях не се ли минава с мулета?

— Да, проходими са и за мулета. Понякога се налага да използваме животните при спасителни операции. С тях извозваме пострадалите. По-късно ще срещнем кервана. Днес ще слезем до дъното, а утре се качваме обратно. По маршрута има три бази за почивка — на самия Хребет, в средата на пътя и на дъното на Каньона. В междинния лагер ще се отбием пътьом.

— Ще прекараме нощта в Каньона? Чудесно! — Андреа едва сдържаше радостното си вълнение. Подхлъзна се леко и Кърт я сграбчи за ръката. Впечатли я нежността и овладяната сила на докосването. Никога не бе чувствала тъй осезателно близостта на мъж.

— Гледайте си в краката! — предупреди я той. Андреа опитваше да си възвърне душевното равновесие. Внезапното влечение към този мъж я изненада. Беше й трудно да се съсредоточи и да слуша какво й говори. — Сияйния Ангел е лека пешеходна пътека. Няма въздушни участъци. Ако не можете да се справите с нея, стягате си багажа и се връщате вкъщи още днес.

— Въздушни участъци ли? Какво означава това?

— Въздушен участък означава, че се върви по ръба на пропастта. Сияйния Ангел не минава по самия хребет. Липсват смайващи гледки, но затова пък няма да се безпокоя, че ще летите повече от километър до дъното на Каньона.

— Не се безпокойте. Смятам да стигна до дъното по обикновения начин.

— Разстоянието е шестнайсет километра — предупреди Кърт. — А вие вече се препъвате. Кажете ми, ако ви излязат мехури на краката. Стажантите често си патят от новите обувки. Ще спрем на първата база за почивка.

— Няма нужда. По време на полетите Ню Йорк-Лондон с часове съм стояла права. — Тя погледна маркировката. Първата база бе на два километра, а следващата — пет по-нататък. — Защо не опитаме направо до втората?

— Зависи как се справяте.

Андреа кимна. Кърт крачеше бързо и не след дълго задминаха първата база. Тя усещаше честите му погледи. Що за човек е, чудеше се. Ако не беше вечно недоволен, би бил добра компания. Не й се щеше да прекара близо два месеца с някой, който я смята за досадно бреме. Вярно, че за тях всеки новак е бреме, каза си и въздъхна тежко. Кърт незабавно се обърна.

— Добре ли сте? Знаех си, че трябва да спрем!

— Всичко е наред — премига Андреа, учудена и от въпроса, и от загрижеността в гласа му. — Защо?

— Сторихте ми се уморена. От стръмното слизане краката отмаляват, особено коленете. Само на пет минути сме от втората база. Мислите ли, че ще издържите?

— Няма проблеми! — заяви тя твърдо. — Благодаря за вниманието, все пак!

Но когато поеха отново, тя почувства, че Кърт значително забави темпото. Преодоляха следващата серия стръмно спускащи се завои с умерен ход. Базата беше без всякакви удобства. Нямаше дори вода. Кърт намери сенчесто местенце и я повика.

— Предполагах, че ще има повече хора — отбеляза Андреа, оглеждайки шепата туристи, насядали наоколо.

— Ще има, но едва другия месец. Големите тълпи започват да прииждат в началото на юни. Седнете. Не забравяйте преди това да проверите за влечуги. Тук се срещат гърмящи змии.

— Предупредиха ни на занятията! — Тя внимателно огледа между камъните, после смъкна раницата. Изненада се, когато Кърт я пое от раменете й. — Не се нуждая от помощ!

— Първия ден правя изключение за всички. Дори за стю… Дори за бордови помощници. — Андреа остана доволна от поправката. Бе удържала малка победа. — Непременно хапнете и пийнете нещо. Обезводняването е честа причина за нещастни случаи. Пийте колкото и където можете.

— Добре. — Тя се отпусна на земята, а Кърт седна няколко крачки по-нататък и надигна манерката си. Преди да отпие от своята, тя извади пудриерата и заразглежда лицето си. Манерката му замръзна на половината път до устата.

— По дяволите, какво правите?

— Проверявам грима си.

— Не мисля, че е необходимо, освен ако не таите надежда да срещнете тук бъдещия си съпруг.

— За ваше сведение, имам светла кожа и лесно изгарям. Кремът е против слънчево изгаряне. — Тя леко намаза носа и бузите си. — Същото се отнася и за червилото. Нямам намерение да получа мехури само защото грижите за външния ми вид ви дразнят. — Кърт отмина хапливата забележка с някакво подобие на усмивка. — Не мисля, че тен, наподобяващ гьон, ще ми отива — добави тя и многозначително се взря в скулестото му, обрулено от слънцето и вятъра, лице. Отива му, реши тя, но се ядоса на самата себе си. Не бива да позволява този привлекателен мъж да я покори! Щракна шумно пудриерата и я прибра в раницата. После извади сгъваема алуминиева чашка. Кърт я наблюдаваше втренчено.

— Можете да пиете направо от манерката.

— Но мога да пия и от чаша! — Тя отпи няколко глътки. Извади салфетка и внимателно я разстла на скута си.

— Салфетка?! — премига невярващо той.

— Не е хартиена — увери го Андреа. — От бързо разлагаща се материя е, тъй че няма да навреди на околната среда.

— Ако изобщо не носехте салфетки, багажът ви щеше да е значително по-лек. Просто си избършете устата с ръка.

— Не, благодаря! — отвърна хладно Андреа. — Десет грама повече едва ли ще ми натежат.

Кърт изсумтя неодобрително и посегна към своята раница.

— Искате ли пушено телешко?

— Благодаря, нося си храна.

— С нетърпение чакам да я видя — рече сухо Кърт. — Какво е? Пастет? Черен хайвер?

— Подигравате ли ми се, господин Марлоу? — Андреа извади пластмасова кутия и спокойно отвори капака.

— Нищо подобно. Просто… Това да не са кроасани?

Забеляза как внезапният му интерес се превърна в истински копнеж, когато тя извади пухкава кифличка с плодов пълнеж.

— Да. Едва ли засища като вашата опушена крава, но ще ми свърши работа. — Тя бавно отхапа. — Обичам да си угаждам. Заслужавам го след храната, която бях принудена да ям по самолетите. — Кърт изведнъж остави настрана своето телешко, а тя едва прикри усмивката си. — Не сте ли гладен? — попита невинно.

— Не. Закусих обилно.

— Жалко! Имам още кифлички. Мога да ви почерпя.

— Не, благодаря. Трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем преди залез. Привършвайте и да побързаме.

Макар и тясна, пътеката бе сравнително лека. Андреа вървеше след него и с интерес разглеждаше гъстата растителност. Разпозна някои широколистни и повечето вечнозелени видове. Но бе трудно да забележи малките обитатели на горския свят — катерички, гризачи, птички. Бяха им казали, че по-едрите животни също не се мяркат често. Елени, койоти, черната мечка, рисът, пумата и широкорогия козел отбягваха човешкото присъствие. Множеството посетители смущаваха навиците на дивите животни.

Туристите трябваше да съобщават за видяно рядко животно в най-близката база. Екип от еколози зорко следеше придвижването, най-вече на пумите, пустинния козел и дивото магаре. Отчитаха данните при определяне на туристическите маршрути, за да не бъдат накърнени както интересите на хората, така и на животните. Андреа никога не бе виждала диви животни в тяхната естествена среда. Не се надяваше да ги види още през първия ден, и то в близост до оживените места. Но се зареди с търпение и внимателно се взираше наоколо. Упорството й бе възнаградено. След около час забеляза някакво движение встрани от пътеката. Бързо докосна Кърт по рамото и той спря.

— Какво има? Някакъв проблем?

Тя сложи пръст на устните си, после посочи към обрасло с храсти петно сред скалите.

— Това магаре ли е? — попита шепнешком, взирайки се нататък.

— Така изглежда. Имате набито око, госпожице Клейбърн — отвърна Кърт, но сякаш неохотно изразяваше одобрението си.

— Много се надявах да зърна някое животно — каза развълнувано Андреа. — Какво ще правим?

— Ще се опитаме да го хванем.

— Да го хванем ли? — не повярва тя.

— Тихо! — Той й запуши устата. Усетила с устни топлината на пръстите му, тя кимна безмълвно и Кърт махна ръката си.

— Доколкото зная, трябва само да докладваме за дивото магаре — обади се тя, вече по-тихо.

— Туристите докладват. Рейнджърите ги ловят. — Той свали раницата си и извади въже, като се подсмихваше на очевидното й вълнение. — Повярвайте ми, ще бъде забавно.

— Не зная… — промърмори тя, без да сваля очи от храсталаците. — В курса не споменаха за ловене на магарета.

— Още много неща има да научите, госпожице Клейбърн. Тези магарета не са тукашни. Останали са от първите изследователски години на Каньона. Издръжливи са и се размножават като зайци. Повреждат растителността и нарушават екологичното равновесие. Дори хищниците не успяват да регулират прираста им. — Кърт направи примка с въжето.

— И затова трябва да ги ловим, така ли?

— Да.

— А после какво?

— После ги упояваме, вдигаме ги с хеликоптер и ги пренасяме на специално заградени участъци. След това властите настаняват здравите животни при добри стопани.

— А… болните? О, не! — промълви тя, уловила красноречивия му поглед.

— Нашият ветеринар е добър специалист — увери я той. — Следвайте ме. Слизаме от пътеката. Внимавайте къде стъпвате.

— А какво трябва да правя? — попита Андреа, като си проправяше път през шубрака.

— Само вървете след мен. Нося пушка със спринцовка. Ще го упоя, след това ще ми помогнете да го вържа.

— Ще стреляте по него? — намръщи се тя. — Не може ли просто да го завържете?

— Не. Магаретата са дребни, но много силни. Не ми се ще да ме хвърли в дерето.

— Нима се е случвало? — Сграбчи ръката му. Изглеждаше уплашена повече за него, отколкото за себе си.

— Не, защото използваме пушките. Вие също трябва да се научите да боравите с тях. — Кърт погледна пръстите й и Андреа смутена пусна ръката му. Доближиха се на метри от магарето. За тяхна изненада то не помръдна.

— Съвсем мъничко е! — прошепна Андреа. — О, вижте! Ранено е!

— Женско е — рече Кърт. — Но май сте права. — Приближи още и внимателно разгледа магаренцето. Навъси се при вида на силно ожуления му крак, който кървеше. — Изглежда е паднало лошо. Нищо чудно, че не избяга от нас.

— Къде ли е майката? — Трепна, като видя Кърт да се прицелва в сиво-кафявата задница на животното.

— Надявам се да е тук някъде. Доста е малко, сигурно бозае още. Ще огледам набързо.

Потръпвайки, магаренцето падна на земята. Андреа бавно го доближи и колебливо го потупа по врата.

— Сигурно е жадно. Да му дам ли малко вода?

— По-добре стомахът му да е празен. Понякога повръщат от приспивателното. Наглеждайте дребосъчето. Скоро ще се върна. — Андреа го изчака да претърси местността. — Нищо не открих — рече, като се върна. Майката или го е изоставила, или… — Видя как тя съвсем помръкна. — Допускам, че е сираче — поясни, взе въжето и омота магарето. — Ще се обадя за хеликоптер.

— Почакайте! Нали няма да го… убият?

— То е сукалче, госпожице Клейбърн. Без майка, с наранен крак. Така е най-добре за него.

— Най-добре ли? Аз мисля, че е престъпление! Кракът му не е счупен! Освен това, няма да мъкне товари! Може да се отбие и да свикне с трева и зърно за нула време!

— Андреа, ние сме рейнджъри, отговаряме за сигурността на туристите. Не сме магарешки болногледачи. Не разполагаме нито с време, нито с достатъчно хора. Зная, звучи жестоко, но трябва да свикнете. — Тя беше твърде разстроена и не забеляза съчувствените нотки в гласа му.

— Никога няма да свикна! Ако можех, щях аз да го взема!

Кърт понечи да каже нещо, но се отказа.

— Ще се обадя по радиостанцията — рече накрая.

Не след дълго чуха шум от хеликоптер. Андреа седеше с натежало сърце. Наблюдаваше как спуснаха дебело въже, а Кърт надяна специалния хомот на малкото телце. Беше й непоносимо да гледа клюмналата глава на приспаното магаренце, когато хеликоптерът го издигна във въздуха и отлетя. Проследи ги, докато се скриха в далечината.

— Готови ли сме за тръгване? — обади се Кърт.

— Да — едва преглътна тя буцата в гърлото си.

— Съжалявам за магарето — каза той. — Това е една от неприятните страни в работата ни. Беше много сладка обаче. Магаричката, де — уточни припряно. Мина й през ум, че не е толкова безчувствен, колкото й се струваше. — Говорих с пилота. Помолих го да каже на ветеринаря, че малкото изглежда доста ячко. От време на време оставят по-издръжливите сирачета, но обикновено… — Гласът му секна. — Е, хайде да вървим! Няма смисъл да го обсъждаме повече.

Тя кимна. Почувства как в очите й напират сълзи и запремига бързо, за да ги спре. Поне външно трябва да се държи професионално като Кърт. Искаше й се въобще да не бе забелязвала магарето. Кърт също избягваше въпроса. Продължи да й дава разяснения и инструкции.

— По време на преход задължително общувайте с хората, които срещате или застигате. Усмихвайте се, разговаряйте с тях и ги наблюдавайте — обясняваше й. Намираха се на разширен участък от пътя и вървяха един до друг. — Така имате възможност да забележите симптомите на слънчев удар, преди да е станало опасно за живота. Топлинният удар е причина номер едно за нещастните случаи. Понякога почивката на сянка или няколко глътки вода са от голямо значение. И запомнете! Тук няма телефони. Туристите изцяло зависят от нашата помощ и радиовръзката. Батериите трябва винаги да са заредени и в изправност.

— Проверих ги. — Андреа докосна закачената на колана й радиостанция. — Всъщност колко горещо става тук? — попита.

— Юли е най-лошият месец. Температурите на Южния Хребет се движат около двайсет и седем градуса, но долу става по-горещо. На дъното на Каньона стигат до четирийсет, дори повече. Тогава вече има жертви.

— Но из целия парк има табели, предупреждаващи за горещините. Защо хората не внимават? — възмути се Андреа.

— Причините са различни. Понякога жертви стават чуждестранни туристи, които не разбират английските надписи, но не си правят труда да се отбият в базовия лагер за брошури на други езици. Други просто проявяват твърдоглавие и глупост. Тръгват неподходящо облечени за високите температури и не носят достатъчно вода.

— Предполагам, не вярват на предупредителните надписи — каза Андреа. — Ето, сега е приятно и прохладно. Едва ли е повече от двайсет и два, двайсет и три градуса.

— Да, наистина. Но сама ще усетите разликата по-надолу. Буйната растителност се сменя с пустинни видове. Като стигнем дъното, ще е вече над трийсет градуса.

— Не предполагах, че тук има пустинна природа. На занятията наблягаха предимно на издирването и спасителните операции.

— Така и трябва да бъде. Но не пречи да се знае повече и за екосистемите. Много не са и чували например че от четирите Северноамерикански пустини, три се намират в Големия Каньон.

— Три? — Андреа учудено вдигна глава.

— Гледайте си в краката, не в мен! — смъмри я Кърт. — Дълъг е приблизително четиристотин и петдесет километра, а ширината му е от шест до трийсет. Дълбок е повече от хиляда и петстотин метра. Ненапразно са го нарекли Големия Каньон.

— А пустините? Кои са?

— Пустинята Соноран е в Централна Аризона. От растителния свят се среща предимно акация. Това е източната част на Каньона. Другата е Мохаве. Тя се простира в западната му част. Там виреят кактуси. Местността се разпознава лесно. Третата е по горното течение на река Колорадо. Ридовете и възвишенията в източната част на Каньона са част от пустинята Големия Басейн.

— Ако това е студената пустинна тундра на Невада и Юта, там трябва да вирее бор, хвойна и мъхове — изрецитира тя гордо.

— Така е. Откъде знаете?

— Родена съм в Денвър, снежен край. Била съм в Юта на ски.

— Тук не могат да се карат ски. И въобще не разбирам защо градско момиче като вас е оставило удобствата.

— Отдавна бях решила да променя живота си.

— Само това ли е причината? — попита сериозно Кърт.

— Предостатъчно е — отвърна му. Отново изплува споменът за разбития самолет и безжизненото тяло на Ди. Всички я убеждаваха, че трагичните събития избледняват с времето, но тя още не бе в състояние да говори за случилото се. — Но си мисля, че и съдбата се намеси. А вие оттук ли сте?

— Роден съм във Феникс и израснах в Аризона. Родителите ми също живеят тук. Нямам братя и сестри.

Като инструктор, Кърт бе словоохотлив, но станеше ли дума за личния му живот, млъкваше. Беше подочула съвсем малко за него. Кърт Марлоу бе един от малцината, по адрес на които не се носеха клюки. Не знаеше дали поради високия ранг, или заради затворения му характер. Но страшно й се искаше да разбере повече за него. Затова настоя.

— Чух, че майка ви е ботаник и има собствен разсадник за кактуси, а баща ви кара хеликоптер на патрулните служби за следене движението по пътищата.

— Информацията ви е остаряла. — Кърт я изгледа остро. — Баща ми неотдавна се пенсионира.

— От него ли се научихте да летите?

— Да. Той ме научи още като бях момче. — Кърт замълча, но Андреа не престана да разпитва.

— Сигурно се е надявал да тръгнете по неговите стъпки?

— Не — въздъхна Кърт. — Аз се интересувах повече от ботаниката. Бях решил да специализирам в колежа естествени науки. Мама беше доволна. Но бизнесът с кактуси ме привличаше толкова малко, колкото и следенето на задръстванията по пътищата. Затова постъпих в парковата служба на Големия Каньон. Исках да съчетая летенето с работата на открито.

— Това е невъзможно — свъси вежди Андреа. — Едното винаги остава на второ място.

— Летя доста в натоварения летен сезон. През останалата част от годината съм навън. Подготовката на стажанти е основното ми задължение.

— От колко време сте рейнджър? — попита след малко Андреа.

— От десет години. Дойдох веднага след завършване на колежа.

Значи е на около трийсет и две, пресметна тя наум.

— Тук ли смятате да останете завинаги?

— Вие наистина задавате прекалено много въпроси. По-добре се съсредоточете върху терена, вместо върху биографията ми. Ще облекчите задачата и на двама ни, госпожице Клейбърн.

Андреа се изчерви от справедливия укор. Разпитваше го най-безцеремонно. Нещо, което винаги бе ненавиждала и смятала за невъзпитано, особено от страна на другия пол. Но така й се искаше да узнае повече за него! Замълча смутена. Реши да ограничи всякакви по-нататъшни разговори до чисто делови въпроси. Независимо колко привлекателна й се струва темата за личността на Кърт Марлоу. А и околността предлагаше великолепни гледки. Скалите и растителността преливаха във всички багри — зелено, яркочервено, златисто, мораво…

— Красиво е! Мисля, че това е най-вълшебното място на света!

Кърт позабави крачка и се обърна да я погледне.

— Не се оставяйте красотата на Каньона да ви заблуди. Той може да бъде и смъртно опасен.

— Зная. — Тръпки полазиха по гърба й. — Видях какво се случи с магарето. Кракът му…

— Имам предвид смъртта, госпожице Клейбърн! — прекъсна я той. — В Каньона загиват хора! Не само животни! Хора! — Яростта в гласа му стъписа Андреа. Човешките жертви са нещо ужасно, но опитен рейнджър като Марлоу би трябвало да е готов за подобен сблъсък. Тя вдигна глава и открито го погледна в лицето. Безстрастният израз беше изчезнал и очите му диво блестяха. Изведнъж й се стори съвсем непознат. — Зная го най-добре от всички! Сара Улф бе моя жена!