Ан Мари Дюкет
Каньонът на любовта (10)

Десета глава

— Джим, не трябва да приемаш оставката на Кърт! Внушил си е, че е виновен за смъртта на Сара! Трябва да го спрем! — Андреа беше в кабинета на кадровия директор Джим Стивънс. Влезе веднага щом Кърт приключи разговора си с него. — Трябва да го вразумим, Джим! — настоя тя. — Мисли, че е обучавал Сара лошо и е станал причина за смъртта й.

— Сара бе способен рейнджър, но нямаше опит по бързотечащи води. Не успя да се пребори с Колорадо.

— Точно така! Само Кърт е на друго мнение. Трябва да направим нещо, за да го върнем обратно!

— Опитах се да говоря с него, Андреа, но той твърдо е решил да напусне. Няма да подпиша молбата му, но това не може да продължи вечно.

— Колко дълго можеш да забавиш оставката?

— Седмица-две, не повече!

— Изпитателният срок още не е приключил. Можеш ли да го накараш да остане и завърши моята подготовка? Дано успея да го убедя през това време.

— Той те препоръча на постоянна работа — поклати глава Джим. — Вече попълних необходимите документи. Ще започнеш практика на спасителния хеликоптер в… — Наведе се да провери разписанието. По устните му се плъзна усмивка.

— Какво има? — Андреа нищо не разбираше.

— Подготовката не може да започне през следващите осем дни. Какво ще кажеш за малка отпуска?

— Но нали през пробния период нямам право на отпуска?

— Няма да е точно така. Ще имаш важна задача! — Джим потри доволно ръце и се облегна назад. — Искам да си неотлъчно до Кърт! Останалото в тази деликатна задача зависи само от теб!

— Искаш да тръгна с него?

— Да! Той заминава днес следобед при родителите си. Разполагаш с една седмица да поговориш с него, преди да е подал рапорт до по-горна инстанция. Имаме нужда от човек като Кърт и не можем да си позволим да го изпуснем!

Андреа влетя в стаята си. Трябваше бързо да стегне багажа си. Забави я неочакваното посещение на Джуди.

— Само за минутка, Андреа! — хвърли тя поглед на проснатите върху леглото дрехи. — Дошла съм да се сбогуваме!

— Заминаваш ли?

— Подадох оставката си на Джим. — Джуди сведе очи. — От мен рейнджър няма да излезе. Тръгвам, преди да се разнесе мълвата.

— Джуди, иска се много смелост за подобно решение.

— Ти си причината!

— Аз?

— Да! Когато дойдох тук, ти се грижеше за мен! Реших, че е време сама да поема отговорността! Връщам се у дома във Флагстаф и на старата служба. Ще говоря с шефа си.

— Много разумно!

— Зарязах работата си в банката, едва не загинах… — Млъкна за миг, после се усмихна. — Въпреки всичко не съжалявам, че дойдох тук! Срещнах теб… Срещнах Дан. Аз и той, ние…

Андреа гледаше с удивление изчервената и заекваща Джуди. Най-сетне разбра.

— Много се радвам за теб, Джуди — успя да каже. — Щом наистина го искаш!

— Дан съвсем не е лош! Той също напуска. Ще живеем във Флагстаф.

— И той няма нищо против? — Андреа бе учудена. Дан, който така държеше на мъжкото достойнство, да хукне подир жена.

— Дан ще се безпокои за мен, ако работя като рейнджър. Аз също не искам да се тревожа за него, ако остане.

— Той намери ли си работа? — попита Андреа. Искрено се надяваше Джуди да не е решила да издържа и двамата.

— Да, разбира се! Като треньор в клуба за отдих във Флагстаф. Звучи много добре!

— Чудесно! Дан винаги се е стремил да поддържа формата си! — Лично тя смяташе, че за него едва ли има по-подходящо място.

— Така е! — Джуди се усмихна. — Животът е пред нас!

Андреа се зачуди дали двамата ще се разбират. Но Джуди бе много мила по характер и можеше да промени нрава на своя избраник. Андреа усети, че им завижда.

— Желая ти… На теб и на Дан всичко най-хубаво! Благодаря ти, че се отби!

— И аз ти желая да бъдеш щастлива! Ти го заслужаваш! — Джуди я прегърна. — Довиждане! Дано имаш късмет!

Късмет… Андреа не вярваше в него. Нейната сила бе в предварителната подготовка. Но сега, когато трябваше да върне Кърт, късметът бе единственото, от което имаше нужда. Приключи с багажа, грабна чантата и забърза към паркинга. Щеше да чака Кърт до неговия джип. Така нямаше възможност да го пропусне. Не й се наложи да стои дълго.

— Ти не си ли на работа?

— Реших днес да не работя! — Наблюдаваше го как товари двата куфара. — Твърде малко багаж за беглец!

— Не бягам, а напускам, за да се грижа за дъщеря си! — рязко я поправи и изведнъж забеляза куфара й. — При родителите си ли отиваш?

— Не! — отговори Андреа и за най-голямо учудване на Кърт, сложи багажа си до неговия. — Идвам с теб!

— Не помня да съм те канил! — каза грубо. Извади нейния куфар и го остави в краката й.

— Джим ме праща! Тренировките с хеликоптера ще започнат едва след седмица. Ще използвам времето, за да те убедя да останеш! — Андреа демонстративно върна куфара обратно в джипа. — Смятай решението ми за окончателно! — използва неговия любим израз.

— Нямаш работа в личния ми живот! — Лицето му се вкамени.

— Джим ми нареди да дойда с теб! Смята, че правиш голяма грешка! — Отвори вратата на колата и влезе. Седна отпред и сложи колана. — Аз споделям мнението му! И трябва да изпълня заповедта. Задачата е част от изпитателния ми срок.

— Нямам време за безсмислени спорове! — Веждите му гневно се свъсиха. — Излизай веднага от джипа!

— Не! Ще трябва да ме изхвърлиш!

Кърт постоя минута-две, сякаш се колебаеше дали да не го направи. Накрая тръшна вратата и седна зад волана. Потеглиха в пълно мълчание. То продължи, докато напуснаха националния парк и излязоха на магистралата за Феникс.

— Не вярвам Джим да те е пратил! — обади се Кърт гневно. — Губиш си времето! Нямам намерение да променя решението си!

— Все пак трябва да опитам да те разубедя!

— В интерес на работата?

— Защото мисля, че е глупаво да бягаш! Кърт, не можеш да се откажеш точно сега… Особено, като разбра истината за Сара! Дъщеря ти още не е тръгнала на училище! Смъртта на Сара не е повод да зарязваш недоучени стажанти!

— Да, но аз съм твърде опасен като инструктор!

— Не е вярно! Познаваш всички бързеи и си преминал по тях! Някои от инструкторите дори не са опитвали. Бил си десет години в Каньона и не трябва да пилееш уменията си!

— Вярно е. Повечето рейнджъри, включително и Сара, не искаха да се спускат по бързеите. Непрекъснато им повтарях, че не трябва да се страхуват. И през ум не ми е минало, че тя ще се опита да направи подобно нещо! При това сама!

— Не оставяй смъртта на Сара да те прогони от работата, която обичаш и където си необходим!

— Забравяш дъщеря ми, Андреа! И двамата имаме нужда един от друг.

— Търсиш извинение за бягството си! — Тя видя нарастващото му раздразнение, но не млъкна. — Защо не я преместиш във Флагстаф? Има училище и целодневен пансион. Няма никаква причина да отиваш толкова далеч!

— Не ти ли минава през ум, че мястото е свързано с лоши спомени за мен?

— Едва ли са толкова непоносими! — избухна Андреа. — След смъртта на Сара оставаш две години в Каньона и зарязваш детето! Сега очакваш да ти повярвам, че внезапен взрив на бащина обич или няколко лоши спомени са в състояние да те принудят да бягаш като подплашен заек! Не искаш Лин да израсне с лъжа! Защо тогава не й дадеш пример? Бъди честен пред себе си!

За момент Андреа помисли, че е стигнала твърде далеч. Лицето на Кърт бе потъмняло от гняв. Ръцете му така стискаха волана, че тя се уплаши да не обърне колата. Млъкна, за да му даде възможност да се поуспокои.

Спряха в Седона. Точно по средата на пътя до Феникс. Кърт зареди с бензин и купи сандвичи. Двамата не бяха обядвали, но нямаха апетит. Без да сложат и залък в уста, те продължиха пътя. Покрайнините на Феникс вече се виждаха.

— Още ли ми се сърдиш? — Андреа най-после събра смелост да се обади. Кърт мълчеше и тя разбра отговора.

— Веднага щом спрем, ще позвъниш на Джим! — отвърна й троснато. — Кажи му, че сме пътували заедно до Феникс, но аз не съм променил решението си! Той няма да те обвинява! Довечера ще вземеш автобуса обратно! Ще те оставя точно на спирката, преди да отида при родителите си.

Опитваше се да бъде груб и Андреа с мъка скри болката си.

— Няма да се връщам! — каза решително. — Джим ме изпрати във Феникс! Оставам! — Кърт не възрази и тя се обнадежди. Откриваше се възможност да го види отново някъде в града. Най-лошите й подозрения не се потвърдиха. Той не бягаше от нея. Не искаше да остане в каньона заради Сара и Лин. Андреа реши да не се предава. — Най-добре ме откарай до някой хотел!

— Хотел?

— Да! Искам малко да си почина и събера сили!

— Какво ще правиш?

— Не зная! Вероятно ще разглеждам града.

— С кого? С бабата и дядото на Емили? Нямаш кола!

— Ще се оправя. Ще купя карта и ще наема кола.

— Не желая да се мотаеш сама в непознат град! — Кърт се намръщи.

— Не съм малка и мога да се справям! Но все пак съм разочарована! Надявах се да ме запознаеш със семейството си. — Кърт мълчеше и Андреа смело продължи: — Ще бъда в града цяла седмица. Искам да ви поканя на вечеря. Всички. Много искам да се запозная с дъщеря ти!

— Искаш да я видиш? — Независимо от натовареното движение, той се извърна към нея. Беше поразен.

— Какво чудно има? Толкова си ми говорил за Лин! Завиждам ти!

— Много съм щастлив с нея. — Кърт впери поглед в пътя.

— Сигурна съм, че тя мисли същото за татко си!

Кърт се усмихна и обстановката се разведри.

— Ако искаш, ела днес на вечеря у нас! Моите родители много се радват, когато им идват гости.

— Дори ако са неочаквани?

— За тях няма значение.

— Поласкана съм, Кърт! Приемам с удоволствие!

Отново настъпи мълчание, но вече не бе потискащо. Надежда стопли сърцето й. Досега смяташе, че той иска да разруши всички връзки между тях. Дано слабо да го е познавала! Вероятно някой ден той пак ще започне да чувства и усеща. Самата тя бе готова да признае чувствата си. Бе влюбена в Кърт Марлоу. Искаше да бъде част от неговия живот.

Напуснаха магистралата и излязоха на крайбрежния път. Пред очите на Андреа се разкри борбата на два свята — на цитрусовите дървета с тежки, неравномерно разположени клони и на дивите кактуси, покриващи всичко наоколо. Кърт й бе казвал, че родителите му живеят в северните предградия на града, сред горички от портокали и грейпфрути.

— Баща ми не искаше да се откъсва от земята! — обясни й.

— А майка ти?

— Тя все още отглежда кактуси за продан. Мисля, че никога няма да се откаже.

Кърт спря колата пред фермерска къща в испански стил с червен керемиден покрив. Вляво се виждаше гараж, а вдясно — малка градина-разсадник, откъдето излезе белокоса жена.

— Майка ти? — досети се Андреа.

— Да! — Кърт скочи от колата. Прегърна и целуна жената. В това време Андреа слезе.

— Кърт, толкова се радвам, че дойде! Щях да ти телефонирам, но… — Госпожа Марлоу забеляза Андреа и млъкна.

— Мамо, това е моя колежка, Андреа Клейбърн. — Кърт побърза да ги запознае. — Случило ли се е нещо?

— Да… — Госпожа Марлоу въздъхна. — Дядо ти е много болен!

— Сериозно ли е? — Кърт стисна устни.

— Много сериозно! Баща ти тръгва с първия самолет. Иска и аз да отида с него, за да видя дядо ти, може би за последен път. Знаеш, че вече е над деветдесетте и няма много сили. Но как да оставя Лин сама?

— Аз ще съм тук, колкото е необходимо, мамо!

— Благодаря ти! — Госпожа Марлоу въздъхна с облекчение, но изведнъж се сепна. — Не си ли на работа? Имаш и гости! Ще се справиш ли?

— Напускам! Няма защо да се безпокоиш! — Той предупредително погледна Андреа. — Стягай си багажа, мамо. Отивам при татко да му кажа, че съм тук.

Влязоха и Кърт отиде да говори с баща си, а майка му се запъти да приготви багажа си. Всички бързаха и Андреа се почувства уморена. Седна и огледа всекидневната, мебелирана в типичния за запада стил. Изведнъж дочу шум от стъпки.

— Ти коя си? — пропя детско гласче.

Андреа срещна погледа на големи кафяви очи, същите като на Кърт. И косата имаше цвета на неговата, но бе дълга и къдрава. Изразът на лицето беше прекалено сериозен и Андреа веднага разбра — пред нея стоеше дъщерята на Кърт.

— Аз съм Андреа, приятелка на баща ти. Той ме доведе.

— Татко е тук! — Детското личице грейна.

— Да! Нима не знаеш?

Лин поклати глава и къдрите се разпиляха по раменете й.

— Току-що се събуждам! Спяхме заедно с моята кукла.

— Когато бях малка и аз спях с кукла! — кимна Андреа.

— Искаш ли да видиш моята?

— С удоволствие! Няма ли първо да отидеш при баща си?

— Татко е горе! — Лин се заслуша. — Баба каза да не се качвам сама там, защото ще ми се случи случка.

— Какво ще ти се случи? — усмихна се Андреа.

— Понякога си играя с червилото на баба. — Спусна се през всекидневната. — Сега се връщам! Моята стая е долу.

Когато се появи отново, носеше не само куклата. Срамежливо показа блокче с картинки за оцветяване и кутия с пастели.

— Обичаш ли да оцветяваш?

— Да, много.

— Хайде да оцветяваме!

— С удоволствие!

Детето седна на килима пред масичката за кафе. Андреа също. Двете кръстосаха крака и Лин разлисти блокчето.

— От коя страница ще започнем? — попита Андреа.

— Ти кажи! — Детето незабавно й го подаде.

— Ето една хубава картинка! — избра Андреа. — Обичаш ли циркови понита?

Малкото момиченце внимателно се вгледа в картинката, после кимна и подаде пастелите на Андреа.

— Благодаря, Лин! Ще направя моето пони кафяво.

Започна да оцветява. Момиченцето я наблюдава известно време, преди да избере своя цвят.

— Моето ще го направя лилаво!

— Никога не съм виждала лилаво пони! — усмихна се Андреа.

— Моето не е истинско! — Детето съсредоточено оцветяваше. — Татко каза, че мога да рисувам с всички цветове, ако животните не са истински!

— Правилно, миличко! Разбира се, че можеш!

— Татко!

Андреа стана. Не бе забелязала появяването на Кърт. Беше влязъл, без да го усетят и ги наблюдаваше. Лин скочи и разпиля пастелите. Хвърли се в обятията на баща си. Прегръдката им бе тъй щастлива, че Андреа реши да не ги безпокои. Започна да събира пръснатите под масата пастели.

— Надявам се, Лин не те е изцапала — обърна се Кърт към нея. Вдигна детето и за негово най-голямо удоволствие го сложи на раменете си. — Много обича някой да оцветява заедно с нея.

— Беше ми приятно. Ще довършим ли картинките или ще играеш с баща си?

— И двете! — изкрещя детето и Кърт я остави на пода. Лин веднага се настани до Андреа.

— Какво става? — обърна се Андреа към Кърт, докато Лин продължаваше с лилавото пони. — Като че ли дойдох в неподходящо време? Би ли ми поръчал такси. Отивам в хотела.

— Бих искал да те помоля да останеш за малко с Лин? Родителите ми бързат за следващия полет и трябва да ги закарам до летището. А на Лин й става лошо в колата.

— Повръща ми се! — изписука детето.

— С удоволствие! — Андреа се усмихна на детето. То оцветяваше второ пони. Този път цветът беше тревистозелен. — Радвам се, че мога да ти помогна!

— Ще се забавя не повече от час и половина. — Кърт й отправи една от най-чаровните си усмивки. — Лин, да слушаш Андреа!

— Няма да се качвам на горния етаж! Няма да пипам нещата на баба! — обеща детето, без да вдига поглед от картинката.

— Не се притеснявай, Кърт! Няма да я изпускам от очи! Кажи на твоите родители, че искрено желая дядо ти да оздравее!

— Благодаря, ще предам! Те ме чакат в колата. Трябва да тръгвам. А, да! Като се връщам, ще купя нещо за вечеря.

— Ако нямаш време, аз ще сготвя. Лек път, Кърт! — пожела Андреа и се надвеси над детето. Реши да се придържа към неговия вкус и оцвети едно пони в яркооранжев цвят. Опитът й бе възнаграден с одобрително кимване. — Искаш ли да направя гривата и опашката червени?

— Да попитаме татко!

Едва сега Андреа забеляза, че Кърт още стои в стаята и ги наблюдава.

— Не се притеснявай, Кърт! Ще се грижа добре за нея! — успокои го Андреа, решила, че той още се безпокои.

— Зная! Бъди послушно, миличко! Довиждане, Андреа!

Изминаха почти два часа, преди Кърт да се върне. Когато се появи, носеше кутия, пълна с пържени пилета и салата.

— Съжалявам, че се забавих! — извини се той. — Имаше задръстване пред летището и не можеше да се влезе с кола.

— Няма нищо! Ние сме добре! — увери го Андреа.

— Татко, виж! — Лин гордо размаха ръце пред носа му. — Андреа ми лакира ноктите! Те са розови!

Кърт се намръщи неодобрително.

— Страхотни са — насили се да каже.

— Надявам се, не възразяваш? Тя толкова искаше ноктите й да са като моите. — Ще сваля лака, преди да си тръгна.

— Нищо. — Кърт погали дъщеря си. — Хей, ти, с красивите нокти, занеси пилетата в кухнята и слагай масата. Тази вечер ще ядем с пластмасови вилици в хартиени чинии.

— И ще пием лимонада вместо мляко?

— Ние ще пием лимонада, а ти мляко!

— Татко! — Лин се нацупи.

— Добре, ще ти дам няколко глътки от моята. Тръгвай! Не забравяй салфетки!

— Няма да забравя!

— Майка ми каза, че ще останат поне една седмица. — Кърт изчака детето да напусне стаята. — Може и повече, ако положението на дядо се влоши. Понякога забравям, че е на деветдесет и една. — Кърт изтощен се строполи в един стол. — Не можем да очакваме да живее вечно!

— Може пък да се оправи? — В гласа й имаше надежда. — Ще стискам палци.

— Аз също! — Млъкна за миг. — Върнах се точно на време! Нямаше да могат да вземат Лин с тях.

— Болницата не е място за деца — съгласи се Андреа. — Малката е много чаровна, Кърт! Говори като възрастен човек.

— Радвам се, че Лин те прие добре и разговаря с теб! Обикновено не е така общителна с непознати. — Той се изправи. — Ще отида да видя какво прави. Когато не я чувам, се притеснявам.

Вечерята мина приятно. Лин беше много възбудена. Вживя се в ролята на домакиня и предлагаше на двамата хартиени салфетки с поклон и сияйна усмивка. Андреа й отговаряше по същия начин.

— Лин, не мога да хапна нито залък повече! Преядох!

— И ти ли не искаш? — Лин поднесе картонената кутия на Кърт. — Има крилце и бутче.

— Не, миличко. Нека останат за утре. Разтребваме масата и отиваш да спиш. Стана много късно.

— Аз не съм уморена! — протестираше Лин. — Искам да стоя още и да оцветявам.

— Не! — каза Кърт твърдо. — Трябва да си лягаш! — Детето се нацупи, но той бе непреклонен. — Да тръгваме! Ще те измия и ще ти помогна да се съблечеш.

— Нека тя да дойде с мен! — посочи Андреа.

— Андреа е на гости! Аз ще ти помогна.

— Мъжете не трябва да виждат момичетата голи! Баба го каза! — продължаваше да настоява детето.

— Баба ти не е тук, Лин! Казах ти, че за известно време ще трябва да се задоволиш с мен.

— Няма! — Лин повиши тон.

— Кърт, нека аз й помогна! — предложи Андреа и момиченцето подаде малката си ръчичка, мазна от пържените пилета. — Лин ще ме заведе в банята.

— Ти ще измиеш чиниите! — Лин посочи баща си. Гласът й прозвуча също като неговия.

— Прилича на теб, Кърт! — усмихна се Андреа. — Не се тревожи! Ще се оправим!

След малко, изкъпана и с чиста нощница, Лин беше в леглото.

— Ще доведа татко ти да те целуне за лека нощ.

— Аз съм тук. — Кърт влезе в стаята и приближи до детското креватче. — Добро момиче! — Той оправи завивката. — Сега ме прегърни и ме целуни за лека нощ!

Лин обви ръце около врата му и звучно го целуна. След това прошепна нещо в ухото му.

— Лин пита дали и ти ще я целунеш за лека нощ! — Кърт вдигна поглед към Андреа.

— Разбира се! — Андреа се разтопи от удоволствие. Наведе се и целуна Лин по челото. За нейно най-голямо учудване детето седна в креватчето и я прегърна. Андреа също я притисна до себе си и остана така, докато детето се насити на прегръдката.

— Ще кажеш ли лека нощ и на моята кукла?

— Лека нощ и на двете! — подчини се Андреа.

— Лин, помни! Утре сутринта баба и дядо ги няма, но аз съм тук! Кърт загаси нощната лампа.

— А Андреа тук ли ще бъде?

— Аз… — Андреа погледна Кърт. — Зависи от баща ти.

— Нека остане! — помоли детето.

Андреа и Кърт гледаха учудено малкото момиченце, прегърнало своята кукла. Кърт премести поглед върху Андреа. Изражението му беше неразгадаемо.

— Да, Лин! — каза най-после. — Тя ще остане!