Ан Мари Дюкет
Каньонът на любовта (12)

Дванадесета глава

— Кърт Марлоу, не мога да повярвам! Не искаш да работиш като рейнджър! — недоумяваше госпожа Марлоу, докато оправяше вратовръзката на сватбения му костюм. — Решил си да станеш чиновник!

— Да, мамо. — Кърт смирено наведе глава.

— Престани с това „Да, мамо“! От години ми говориш, че природната среда се опазва най-добре на място! Как ще го направиш от креслото във Феникс? Да беше поне близо до Каньона, за Бога!

— Права си, мамо. Не бях се замислял.

Андреа се заслуша в кавгата и разбра от кого Кърт се е научил да заповядва. Сцената се разиграваше две седмици след катастрофата. През това време Кърт се промени невероятно. Андреа си отдъхна. Веднага след произшествието той й предложи да се ожени за него и оттегли оставката си.

Андреа още помнеше всяка дума от разговора.

— Все пак трябва да се погрижа за Лин. Прекалено дълго време бях неделен татко.

Двамата с Кърт лежаха облечени на леглото в хотела в Седона. Трябваше да свидетелстват пред полицията като очевидци на катастрофата. Тя предложи да останат в града. Беше изморена до смърт, но състоянието на Кърт бе още по-тежко. Освен раните, страдаше от психическо изтощение. В такова положение не можеше да шофира. Чакаха да научат от болницата новини за пострадалото семейство.

— Обичам те! — каза й нежно. — Но трябва да се погрижа за бъдещето на дъщеря си. Не мога да бягам от отговорност!

— Нима наистина ме обичаш? — Андреа въздъхна щастливо. — Смятах, че никога няма да го чуя.

— Отдавна исках да ти го кажа! — Кърт я притисна към себе си и страстно я целуна. — След смъртта на Сара не съм и помислял, че ще имам смелост отново да изпитвам чувства.

— А сега обичаш ли? — Искаше й се да го чуе пак, да го слуша непрекъснато.

— Да! Ала част от сърцето ми и от мен самия завинаги ще остане със Сара. Ще я обича и тъгува. Заради Лин. Но животът продължава. Стига мрачни спомени! Искам да живея с бъдещето и с теб!

— И с Лин! — добави Андреа и нежно зарови пръсти в косата му. — Аз ще й бъда като истинска майка! Още е много малка и ще ме приеме. Добре стана, че замествах родителите ти.

— Сериозно ли говориш? — погледна я в очите.

— Разбира се! Винаги съм обичала децата. А Лин още повече, защото е твоя дъщеря. — Беше самата истина. Първо Кърт, а после Лин бяха спечелили сърцето й. — При редовните полети ще ми остава достатъчно време да се грижата нея. Тримата ще бъдем чудесно семейство.

Очите на Кърт светнаха, но после поклати глава.

— Не ме изкушавай, Андреа! Винаги мога да започна в службата за опазване на природната среда във Флагстаф, вместо във Феникс. И да поема грижите за Лин. Но не е необходимо ти да правиш подобни жертви.

— Какви жертви? Не ставай глупав! Обичам Лин. Обичам и теб! Ще се чувстваш потиснат да седиш по цял ден между четири стени. Ако се безпокоиш толкова за детето, защо не се прехвърлиш на спасителния хеликоптер във Флагстаф?

— Постоянно?

— Защо не? Като инструктор и воден спасител губиш много време. А като пилот ще си бъдеш вкъщи по залез-слънце.

— Ако съм сигурен, че имам отличен специалист по спешна медицинска помощ в моя екип! Трябва да се дава предимство на професионалистите.

— Кърт, много ще се радвам да работя с теб, но не това е главното! Мисля, че трябва да останеш в парковата служба. Да продължиш да спасяваш хора. Така е най-добре за теб! Никога нямаше да спася онова момиченце от камиона. — Тя потръпна при спомена. — Не се сетих за крик.

— Щеше да се сетиш! — увери я той.

— Нямаше да се справя с голи ръце. Сега цялото семейство е спасено. Благодарение на теб! — От телефонния разговор с болницата разбраха, че кракът на момиченцето ще оздравее. Като по чудо цялото семейство щеше да се отърве без тежки последствия. — Зная, че работата по опазване на природната среда е важна, но спасителните операции са твоята стихия.

— Никога няма да се откажа от охраната на Каньона! — рече бавно Кърт. — Трябва да го знаеш, в случай че остана в парковата служба. Искам да променя режима на достъп до Големия Каньон. Другите големи паркове ограничават движението на посетителите само до определени бази. Защо и ние да не направим същото?

— Ще ни отнеме години — каза Андреа със задоволство. — Да не съм чула повече за оставка в близко бъдеще!

Той се надигна и я погледна в очите.

— Не знам кой е най-страшният от тримата — ти, Джим или майка ми.

— Докато тримата сме с теб, едва ли ще се откажеш! — Андреа се усмихна.

— Поне ще ме оставиш ли сам да ти направя предложение или вече си уредила и него?

— Кърт, не се подигравай — смутено каза тя.

— Мисля, че добре се справяш! Ти поръча стая с едно легло. Вероятно ще ме прелъстиш. Нямам нищо против! Или, може би, си играеш?

Андреа почувства, че сърцето й спира да бие. Кърт беше в добро настроение. Отправил поглед в бъдещето, а не заровен в минала трагедия. Напрежението в него бе изчезнало. За пръв път го виждаше отпуснат и щастлив.

— Да играя на какво? — попита, като се бореше с напиращите щастливи сълзи. — Да те прелъстя или да се оженя за теб?

Той се засмя. Това се случваше много рядко. Андреа знаеше, че ще запомни този миг за цял живот.

— И двете, любов моя, и двете!

Сега Андреа стоеше облечена в сватбена рокля и наблюдаваше как госпожа Марлоу мъмри сина си. Най-сетне, след критичен оглед, вратовръзката и официалното сватбено сако задоволиха майчиния вкус. Сцената предизвикваше усмивка.

— Стоиш на прага на медения си месец! Другите отиват на Хаваите и Ниагара! — продължаваше госпожа Марлоу.

— Ниагара е само една, а Хаваите са само седем острова. Аризона има хиляди археологически забележителности. Искам да съм сигурен, че жена ми няма да се отегчи.

Кърт погледна Андреа и очите му заблестяха от желание. На всички стана ясно, че младоженката няма да скучае. Тя се изчерви, но отвърна на погледа му. Госпожа Марлоу се изкашля смутено.

— Ъх… ъ, да, разбирам! Защо не се жените в църква, а под открито небе? — не спираше обаче да мърмори. Поклати неодобрително глава и се огледа наоколо. — Не ми го побира умът! Как убеди родителите на Андреа да се съгласят с тази твоя налудничава идея?

Кърт не обърна внимание на майка си и нежно прегърна Андреа.

— Нали има свещеник, мамо — отвърна разсеяно, а цялото му внимание бе погълнато от булката. — Оправи булото й, развяно от лекия полъх. Андреа потръпна от докосването. Дългият бял воал се увиваше около глезените й. — Всичко това е наше! — Кърт посочи Големия Каньон, единствения декор на сватбената им церемония. Безоблачното небе сияеше лазурносиньо. Слънцето огряваше Каньона и той искреше с цветовете на дъгата. Тази велика пустош бе само тяхна. — Не можеш да ме убедиш, че между четири стени е по-добре!

— Не мога! — госпожа Марлоу победи гордостта си. Очевидното щастие на сина й я накара да се предаде. — Хайде, Лин! Време е да заемем местата си!

Лин срамежливо пристъпи до Емили. Андреа настоя двете да бъдат шаферки. Когато малките момиченца се хванаха за ръце, тя видя усмивката на Кърт. С радост помисли, че той вече живее с настоящето и мисли за бъдещето. Беше щастлива! Надявам се и с теб да е така, Ди, където и да си, помисли. После се отърси от мислите за миналото и остана само с любовта, изпълнила сърцето й.

Свещеникът ги подкани да се приближат.

— Минутка само! — сети се Андреа. — Къде е Джим?

— Тук съм! — извика Джим отзад.

— Какво, за Бога, е това? — Госпожа Марлоу се хвана за главата.

— Сватбен подарък! — Джим дърпаше за въженце малко магаренце с венец от свежи карамфили около врата. — За пръв път моят най-груб старши рейнджър се отнася мило с диво магаре. Ето го, отбито и излекувано, точно както го искахте! — Той подаде въженцето на Кърт.

Андреа погледна с учудване своя бъдещ съпруг.

— Не съм се разнежвал! — запротестира Кърт и преди тя да успее да каже нещо добави: — Исках Лин да се научи да язди, преди да е опитала с мулетата от Каньона. Това е всичко.

— Тогава ти благодаря от името на Лин! — Андреа го целуна по бузата.

— Хей, би трябвало да благодариш на мен! — засмя се Джим.

— Не се надявай, Джим! — отговори Кърт, като не сваляше очи от Андреа, а дъщеря му го дърпаше отзад за сакото.

— Мое ли е наистина, татко? — питаше възбудено детето. — Ще го вземем ли с нас?

— И аз искам диво магаренце! — примоли се Емили на своите родители. — Моля те, мамо! Лин вече си има!

— Ти си виновен! — мърмореше госпожа Марлоу на сина си.

Малкото магаренце сякаш разбираше, че е център на вниманието. Изви глава и започна да хрупа карамфилите. Кърт веднага се намеси.

— Това не е за ядене! — Той внимателно издърпа остатъка от карамфилите от устата му.

— Искам и на моята сватба да има магаренце! — пропя Емили, за голямо удоволствие на всички, с изключение на госпожа Марлоу.

— Мястото на магаретата не е по сватби — промърмори тя.

— Не съм съгласна! — Андреа пристъпи до Кърт. Хвана ръката му, а с другата погали нежните ноздри на магаренцето. — Радвам се, че е тук! То се е променило много от деня, в който го спасихме! — Усмихна се на Кърт и само той разбра скрития смисъл на усмивката. — Мога спокойно да кажа, че то е част от нашата венчавка.

Майката на Кърт ги погледна, поклати недоволно глава, но премълча.

— Хващай въженцето, Джим! Момичета, застанете зад магаренцето и да приключваме! — подкани ги Кърт и се обърна към Андреа. — Готова ли си, любов моя?

— О, да! — Лицето й грееше от радост. — Много отдавна! Толкова съм щастлива! Чакането няма значение!

— Аз също съм готов! — прегърна я той през кръста.

Сватбените одежди на двамата изпъкваха на фона на променливите цветове на Каньона. Някъде отдолу блестеше сребърната лента на Колорадо.

— Обичам те, Андреа Клейбърн!

Сърцето й преливаше от щастие. Очите й казваха това, което устните не можеха да изрекат. Свещеникът прочисти гърлото си. Семейството и приятелите се приближиха по-плътно. Малките пръстчета на Лин се загубиха в дланта на Андреа. Почувствала прегръдката на силната ръка на Кърт, тя се усмихна сияйно.

— Чада Божии…