Ан Мари Дюкет
Каньонът на любовта (7)

Седма глава

— Аз ще се погрижа за лодката. Защо не се преоблечеш? — предложи Кърт.

Андреа кимна. Бяха на лагер в Глен Каньон, точно под езерото Пауел. Пред тях се простираше река Колорадо. Спокойната водна повърхност с нищо не издаваше огромната й спотаена мощ. Докато Кърт надуваше лодката с малка крачна помпа, Андреа свали униформата и обувките си. Остана по червен плувен костюм на рейнджър. Сложи дрехите в непромокаема торба. Навлече износени брезентови панталони и се загледа в Кърт, който закрепваше веслата във вилките.

— Няма ли да използваме двигател? — попита с любопитство.

— Не. Лодките с извънбордов двигател са от шест до девет метра дълги и е необходим екипаж между шест и петнайсет души за уравновесяване. Двамата не сме достатъчно тежки. — Кърт започна да товари екипировката и Андреа последва примера му. — Това е лодка за четирима. Точно за нас и багажа. Ще се придвижваме с веслата. Течението ще ни помага. Надявам се, знаеш да гребеш?

— Да, но не съм го правила отдавна.

— Да не получиш мускулна треска?

— Не се грижи толкова за мен!

— Разбирам защо Джим те е наел! — Кърт й хвърли изпитателен поглед. — Обичаш предизвикателствата.

Ти си най-голямото от тях, помисли тя, но не каза нищо. Извади спасителната риза. В това време се появи мъж в униформа на рейнджър. Андреа не го познаваше.

— Здравей, Ърл! Какво има? — вдигна очи Кърт.

— С моя колега излетяхме тази сутрин. Минахме по долното течение. Видях, че има поща за вас двамата и я донесох.

— Благодаря! Нямаше нужда! — Андреа пое снопчето пликове. Нейните родители и приятели пишеха често и тя винаги се радваше на новините от родния край. — Казвам се Андреа Клейбърн — протегна ръка.

— Ърл Делмонт. — Той приятелски раздруса ръката й, после се обърна към Кърт. — Щяхте да ги получите при спирането си за продукти в Призрачното Ранчо, но реших, че е по-добре да ви ги донеса.

— Благодаря ти, Ърл.

— Е, как си, Кърт? — попита той след секунди мълчание.

— Добре.

— Радвам се, че се запознахме, Андреа! — Ърл кимна. — Аз трябва да тръгвам. Леко плаване!

— Всичко хубаво! Благодарности за пощата! — Андреа изчака Ърл да се отдалечи. — Много любезно от негова страна да дойде само заради нашата поща!

— Не е от любезност! Друго го води насам! — рязко отвърна Кърт. — Той беше в екипа на Сара по време на спасителната операция. През последните две години ходи като квачка след мен. — Андреа хвърли озадачен поглед след мъжа, с който се бе запознала преди малко. Кърт мълчаливо приключи стягането на багажа. — Ърл, неговият партньор и бившият партньор на Сара са тримата, които продължават да твърдят, че причината за смъртта на четиримата е нещастен случай!

— Мислиш, че лъже? — попита Андреа недоверчиво.

— Не съвсем. Просто не казва всичко!

— Но ти се държиш… толкова спокойно в негово присъствие?

— Ърл е сърдечен човек! — Кърт сви рамене. — С разправии няма да реша проблема! Рано или късно ще разбера!

— Говорил ли си с Джим?

— Да. Той твърди, че официалното становище за нещастен случай го задоволява.

— Но не и теб!

— Не!

Кърт сложи спасителната риза, после внимателно провери дали провизиите са здраво привързани. Андреа грижливо прибра пощата. След по-малко от минута се спуснаха по течението. Над тях надвиснаха стените на Каньона като магическа преграда от резедавочервеникави оттенъци. Сякаш всички зъбери, сипеи и хребети се стремяха да предпазят реката и нейните обитатели от външния свят. Андреа благослови царящото спокойствие. Гребеше с внимателни движения и се поклащаше, за да балансира движението на лодката. След известно време Кърт наруши мълчанието.

— Не трябваше да те разстройвам с моите проблеми!

— Не си ме разстроил. Само съм загрижена за теб!

— Защо?

— Обвиняваш другите и се стремиш да ги изобличиш. Изминали са две години, Кърт! Време е да се заемеш със своя живот! По-добре остави нещата такива каквито са!

— Може би си права, но не мога!

Не искаш, поправи го наум Андреа.

— Сигурно Сара много ти липсва! — попита с лека завист.

Кърт спря да гребе и се обърна към нея.

— Да! Беше издръжлива, темпераментна и готова да се противопостави на всичко. Като мен. Тя беше част от моя живот, при това много важна! Радвам се, че имаме дете!

— Значи е истина — пророни Андреа, обхваната от нов порив на завист, много по-силен от предишния. Обичаше децата, но този път чувството беше болезнено. За пръв път в живота й се прииска да има собствено дете. После се зарадва, че все пак, след трагедията нещо е останало на Кърт. Страшен край за един брак.

— Имам дъщеря. Лин е на пет години. — Кърт я изгледа остро. — Знаеше ли?

— Чух някои клюки! — Андреа си спомни за Дан. — Заради източника се съмнявах в тяхната достоверност!

— Защо не ме попита?

— Не исках да ти досаждам. Лин е много хубаво име — усмихна се тя. — Сега къде е? Във Флагстаф?

Флагстаф беше малко градче близо до Големия Каньон.

— Там живеехме, докато Сара беше жива. След смъртта й родителите ми взеха детето във Феникс. Всяка събота и неделя ходя там. Мислех да върна Лин във Флагстаф, но изглежда й харесва при баба и дядо.

— Затова ли се интересуваш от нова работа в службата за опазване на околната среда във Феникс? Заради Лин?

— Ако не бяха родителите ми, не бих се справил! Не можех да поема грижите за тригодишно дете. През септември ще тръгне на училище. Ако постъпя на работа във Феникс, ще мога да й отделям повече време.

— Мислех, че ненавиждаш канцеларската работа? — Усети почти физическа болка при мисълта, че Кърт ще бъде далеч от нея.

— Трябва да се примиря, за съжаление! Моите родители се нуждаят от почивка, а и детето ми липсва. Но преди да напусна, ще открия какво точно се е случило със Сара!

— Няма да успееш. Септември е само след три месеца.

— Трябва, Андреа! Сара толкова обичаше живота! Имаше планове за нас, за Лин и загуби всичко в един миг… — Гласът му стана дрезгав. — Заради нея трябва да разбера кой е виновен!

— Ами ако няма виновен?

— Има! И съм сигурен, че не е Сара! Наблюдавах я през целия пробен период! Виновникът няма място в парковата служба! Ще бъде уволнен! Искам Лин да знае, че майка й не е безпомощна удавница, както хората смятат! Единственото, което мога да направя за Сара, е да възстановя нейната репутация!

— Толкова ли е важно за теб?

— За мен и за Лин! За Сара също, ако сега беше жива! Тя се гордееше с работата си!

— Едва ли ще откриеш нещо — повтори Андреа. — Случило се е отдавна.

— Да, така е. Толкова време името й остава опетнено! Смъртта на Сара не е нелепа случайност! — Гласът му се извиси гневно. — Или поне не тя е виновна за станалото!

— Не се опитваш да погледнеш нещата отстрани. — Очите на Андреа бяха тъжни. — Така няма да можеш да я забравиш.

Кърт рязко се обърна и започна да гребе. След няколко минути и тя натисна веслата. Искаше да му разкаже за Ди. Да му разкрие колко душевни терзания й е струвало изличаването на мъчителния спомен. И това й донесе лекота, не угризение. Животът бе за живите. Ала Кърт ясно показваше, че се е затворил в себе си и не желае повече разговори. Андреа реши да опита пак по-късно. Имаше и собствени проблеми. Винаги бе честна пред себе си. Разбра какво измъчва Кърт и изпита отчаяние. Взривът от страсти бе нещо ново за нея. Намираше се далеч от приятели и близки. Не можеше да отрече, че самотата й тежи. Кърт сякаш й бе разкрил нова вълнуваща страна от живота.

Андреа ценеше неговото мнение и способности. Уважаваше привързаността към дъщеря му и предаността към паметта на мъртвата. Виждаше в Кърт професионалиста и мъжа, но не можеше да се пребори с призрака… Решението й да му помогне се затвърди. Щом разкрият истината, той ще е свободен от угризения. И тогава тя може да му разкрие любовта си.

Слънцето се издигна и напече. Течението стана по-бързо. Около обяд раменете на Андреа се схванаха от гребането. Кърт каза, че ще спрат при първото удобно за слизане място. Стори й се, че чува най-хубавата новина в живота си.

— Туристическите пътувания траят само половин ден! — обясни й, докато гребяха към брега. — Дори през лятото в Каньона се смрачава бързо и тогава не е много разумно да си в реката. Освен това, смятам, че се нуждаеш от почивка.

— Наистина ми се иска да слезем и да се раздвижа! — Андреа с копнеж погледна брега. — Седенето в една и съща поза ме изморява много повече от гребането.

— Бихме могли да се разходим, след като се нахраним. В страничните каньони има останки от индиански селища. Те са достъпни само по реката. Ако се интересуваш, с удоволствие ще ти ги покажа.

— Много ще се радвам! — Очите на Андреа светнаха. — Дори съм си взела фотоапарата. — Беше го сложила в един от херметическите контейнери. С тях пренасяха провизиите. Кърт й бе обяснил, че това е сигурен и сравнително евтин начин да се запазят продуктите при обръщане на лодката в някой от бързеите. — Искам да снимам дивата природа. — И като се опита да прозвучи нехайно, добави: — Отдавна ми се ще да те попитам какво стана с магаренцето, което спасихме?

— Според последните ми сведения, възстановява се бързо.

— Нима е живо? — възкликна тя.

— Обясних ти! Поръчах на пилота да говори специално с ветеринаря! — Кърт й хвърли раздразнен поглед. — Оздравяло е и сега се приспособява към новия начин на живот.

— Толкова се радвам! Благодаря ти, Кърт! — Андреа въздъхна с облекчение.

— За какво? Магаренцето беше жизнено. Аз нямам никаква заслуга. Ако искаш да се разходим, да започваме обяда!

Тъкмо се нахраниха и небето притъмня от огромни черни облаци. Едва разпънаха палатките и дъждът се изсипа като порой. Всички планове се провалиха. Андреа нямаше друг избор, освен да седи в палатката и тъжно да се взира през водната пелена.

— Мога ли да вляза? — попита Кърт през полуотворения цип.

— Влизай! Бързо, че ще се измокриш!

Той пропълзя вътре. Носеше хавлията и банския костюм на Андреа. Двамата бяха по фланелки и къси панталони.

— Забравила си ги навън. При този дъжд едва ли ще изсъхнат.

— Благодаря ти! — Пое дрехите. — Почакай! — Той бе тръгнал да излиза. — Забрави за пощата! — Протегна ръка към брезентовата торба с пликовете. — Дано имаме късмет с по някое дълго весело писмо, вместо множество неплатени сметки!

— Не очаквам моите родители да пишат. Виждаме се почти всяка седмица, но Лин понякога ме изненадва приятно. Научих я да печата азбуката, а майка ми й помага за останалото. — Той седна. — Едно писмо от нея би било чудесно! Изглежда, няма да помръднем скоро оттук.

— Така е. Налей си кафе докато разпределя пликовете! — Подаде му кафеника и чаша. — Едва успях да ги внеса, когато заваля. Затова забравих дрехите — усмихна се весело.

— Ти си родена за живот на открито. — Лицето на Кърт също грейна. Свали дъждобрана и си наля кафе.

— Ето твоите. — Андреа му подаде кореспонденцията и се залови със своята. — Сметки, предизвестия, застраховка за колата… Виж ти късмет! Писмо от нашите! А това прилича на… — Тя замълча. Плик, надписан на машина, привлече вниманието й. Беше от Емили.

— Надявам се не е поредната сметка? — вдигна поглед Кърт.

— Не е… Пише ми едно момиченце. Запознахме се в Денвър. Говорихме по телефона миналата седмица и не очаквах писмо толкова скоро. — Андреа захвърли останалите пликове. — Извини ме! Искам да го прочета.

— Разбира се! Освен това, писал ми е приятел от колежа и съм любопитен да видя какво ми съобщава.

Андреа кимна доволна и отвори писмото на Емили. Обикновено в пликовете намираше и ярко оцветена от детето рисунка. Сега нямаше. Вместо нея, краткият поздрав на Емили бе придружен от лист, изписан с добре оформен почерк. Андреа прочете първо него.

„Скъпа госпожице Клейбърн,

Със съпругата ми вземаме Емили на тъй дългоочакваното от нея пътешествие и идваме в Големия Каньон, където живеят нейните баба и дядо. Петимата горим от желание да ви видим и лично да ви благодарим. Ако не бяхте вие, сега Емили нямаше да е между живите.“

Следваха подробности за тяхното пътуване, включително и телефона в хотела. Искаха да я видят колкото е възможно по-скоро. Андреа пресметна, че семейството на Емили ще пристигне в Каньона точно по средата на нейната водна одисея. Реши да им се обади от Призрачното Ранчо. До там щяха да стигнат за три дни. Родителите на момиченцето възнамеряваха да останат в Каньона една седмица. Прочете и бележката от Емили.

„Мила Андреа,

Най-после ще видя баба и дядо и отново ще се срещна с теб! Харесваш ли новата си работа? Не съжаляваш ли за старата? Искам да се снимаме заедно! Татко ми позволи да взема неговия фотоапарат. До скоро!

С обич, Емили.

П.П. Докторите казаха, че кракът ми се е оправил!“

Андреа се усмихна. Радваше се, че ще види отново Емили. В болницата видя родителите й и снимки на нейните баба и дядо. Бе станала нещо като почетен член на семейството.

— Добри ли са новините? — попита Кърт.

— Да! — Андреа продължи да се усмихва. — Ще дойдат мои близки от Денвър. В тази пустош е приятно да видиш познати лица.

— Сред тях може би ще бъде и твоят приятел? — В погледа на Кърт проблесна едва прикрито любопитство.

— Моля?

— Можеш да не отговаряш. Не е моя работа.

Лъч надежда огря Андреа. Явно мисълта за Сара не запълваше изцяло съзнанието му. Сгъна писмото и го прибра в плика.

— Май прекаляваш с въпросите като началник — не се сдържа тя. — Скоро ще започнеш да разпитваш какво обичам да ям и къде съм ходила на училище!

— И какво обичаш да ядеш?

— Шоколад! — Сбърчи нос. — Но не натурален!

— Нормално. Повечето хора не обичат горчивия.

— Така е. — Андреа седна на спалния чувал и се заслуша в ударите на тежките капки. Кърт затвори докрай ципа на палатката.

— Та къде си ходила на училище?

— В Денвър, разбира се. Години наред с едни и същи деца във всички класове. Моите родители са родени там и са прекарали целия си брачен живот в една къща.

— Сигурно си имала ученическа любов в горните класове?

— Аз ли? — Андреа поклати глава. — Бях кльощаво и непохватно момиче, по-високо от всички момчета в класа. Никога не са ме канили на среща.

— Трудно ми е да го повярвам!

— Истина е! Промяната настъпи след години. Така е с всички жени от семейство Клейбърн. Но имах късмет.

Ди… — Внезапно замълча, после подхвана отново. — Ди беше кралицата на класа. Когато имаше среща, уреждаше и на мен. Момчетата бяха луди по нея и излизаха с мен, само и само да я видят. — Андреа отново млъкна. Спомени от миналото нахлуха в съзнанието й със страшна сила. Ди беше весела и лъчезарна и със затворената Андреа отлично се допълваха.

— Ди е твоя приятелка?

— Да! Най-добрата! Бяхме като сестри. Аз бях единствено дете, а тя имаше двама братя. Живеехме врата до врата. Мама казваше, че играем заедно от пелени… — Гласът й заглъхна. — Ди загина при катастрофа преди няколко месеца. — За неин ужас очите й се напълниха със сълзи и потекоха по лицето. Кърт хлъцна от учудване. Прегърна я успокоително и извади от джоба чиста носна кърпичка. Тя я взе и избърса мокрите си бузи. Настъпи мълчание. Чуваха се само ударите на дъждовните капки и хлипането на Андреа. Кърт не свали ръката си и това й се стори чудесно. — Съжалявам! — обади се тя най-сетне, успяла да се овладее. — Не очаквах да се разплача! Но понякога… е по-силно от мен!

— Не е лесно да загубиш любим човек! — отвърна той тихо и протегна ръка да изтрие сълза, останала на бузата й.

— Много е… Много е… — Раменете й се тресяха от ридания. — Нейната смърт беше… — Кърт търпеливо чакаше кризата да премине. Прегърна я съчувствено. — Такава загуба! — Андреа нервно мачкаше кърпата на топка. — Знаеш ли, често упреквах Ди, че живее ден за ден. Настоявах да планира бъдещето си, но тя казваше: „Има време, Андреа. И това ще стане“. Мисля, че дълбоко в себе си е предчувствала какво ще се случи.

— Едва ли! — Кърт поклати глава. — Не трябва да се измъчваш с подобни въпроси! Сигурен съм, че ако беше жива, Ди нямаше да ти позволи.

— Ами ти! — Андреа повдигна глава. — Ти преживяваш същото! Нима Сара би искала да страдаш? Споменът за нея е толкова безсмислен, колкото и този за Ди!

— Какво искаш от мен? Да оставя смъртта на Сара неразгадана?

— Остави Сара да почива в мир.

— Трябва да разбера, Андреа! Няма да се успокоя, докато не го сторя!

— Искам да ти помогна! — Андреа пое дълбоко дъх.

— Как? — повдигна учудено вежди.

— Мога да поразпитам вместо теб. Вярно, че съм отскоро тук, но това е само предимство. Хората ще говорят свободно пред мен за Сара, защото не съм пристрастна. Може да чуя нещо, което да ти помогне. Ако ми разрешиш, разбира се.

— След смъртта на Ди, за теб ще бъде твърде мъчително да се занимаваш с разследването на друг злополучен инцидент! — Лицето на Кърт беше непроницаемо. — Защо се забъркваш в тази история?

— Защото те разбирам — каза просто.

Настъпи мълчание.

— Трябва да се връщам в моята палатка.

— Забрави си пощата.

— Вярно. — Но не посегна към пликовете, нито свали ръка от рамото й. — Ти никога не споделяш с мен. Има ли нещо, което те е развълнувало тук?

Андреа се вгледа в лицето на мъжа до нея и внезапно реши да каже истината.

— Впечатлена съм твърде много от един мъж! — призна.

— О-о! — Кърт изглеждаше разочарован. — Не съм изненадан! — каза след малко. — Винаги има някой!

Близостта му отприщи чувствата й. Не можеше повече да ги крие. Беше изморена да се съобразява с всичко. Животът е кратък и не си струва да се губи в чакане на подходящ момент и условия. Ръцете й обвиха врата му. Смачканата кърпа падна на земята. Докосна устните му.

— И този мъж си ти! — прошепна. Целувката й не срещна взаимност. Андреа бе силно развълнувана — вълнение, което обещаваше много повече, ако тя… Ако те дръзнеха опитат. Беше готова да започне живота си отново.

Но Кърт очевидно не беше. След първия миг на изненада, той разкъса прегръдката и твърдо я отблъсна.

— Кърт! — По лицето й се изписа болка.

— Не е редно — каза рязко. Взе писмата и ги натъпка в джоба. Грабна дъждобрана и понечи да излезе.

— Защо? — открито заговори Андреа. — Попита ме дали някой не ме е развълнувал. Ръката ти беше на рамото ми. Ако това не е проява на интерес, какво е тогава?

— Ти беше разстроена и се нуждаеше от успокоение!

— Да, в началото — отбеляза Андреа и видя, че той избягва погледа й.

— Аз съм инструктор, за Бога, не сваляч!

— Същото каза и онази вечер, когато ме целуна! Тогава не ти повярвах. Не ти вярвам и сега! Нищо лошо не правим! Нима проявата на нежност е престъпление?

— Забравяш служебните ни отношения! — Устните му се свиха. — Нахвърлянето ти върху мен е трудно приемливо поведение за стажант в изпитателен срок!

— Причината не е в служебните отношения! — Андреа се задъхваше от възмущение. — Причината си ти! Отблъскваш ме заради Сара!

— Не знаеш какво говориш! — викна Кърт гневно.

— Напротив! Много добре разбирам! И двамата сме загубили хора, които обичаме! След смъртта на Ди, реших да изживявам пълноценно всеки миг от живота си. Но явно Сара…

— Остави Сара на мира!

— След смъртта на Сара ти си решил да живееш със спомена! — не се подчини Андреа. — Затова постоянно ме отбягваш! Не зная дали от връзката ни ще излезе нещо, но никога няма да разберем, ако… не ми дадеш шанс!

— Не желая никого в моя живот! — Лицето на Кърт изразяваше непоносима болка и мъка. — Най-малко теб!

Разтвори ципа на палатката и излезе.