Ан Мари Дюкет
Каньонът на любовта (1)

Първа глава

— Стюардеса! Не мога да повярвам! По дяволите, да наемеш някаква си стюардеса!

Оскърбителните нотки в гласа на мъжа я разгневиха. Андреа Клейбърн придърпа полата си, кръстоса крака и внимателно се заслуша в разправията, водена в кабинета на кадровия директор Джим Стивънс. Вратата беше открехната, но тя не виждаше двамата спорещи.

— По-точно бордови помощник — спокойно отвърна Джим.

— Наричай я както искаш, Джим! — Непознатият дори не направи опит да понижи тон. — Но не очаквай да се захвана с обучението на жена, която през последните пет години се е занимавала само с коктейли, гримиране и прически!

Андреа кипна, но несъзнателно вдигна ръка и приглади гъстата си права коса с цвят на пчелен мед.

— Докато е била в авиолиниите, Андреа Клейбърн е завършила курс по спешна медицинска помощ — обясняваше Джим.

— Знания без опит са напълно безполезни — въздъхна другият. Андреа не хареса резкия му безцеремонен тон. — Това е Големия Каньон, а не някакво си комфортно полетче! През лятото туристите са над четирийсет хиляди дневно! Имаме по шест-седем сериозни наранявания всяка работна смяна! Какъв рейнджър ще излезе от нея? Нали трябва да спасява другите, а не самата тя да се нуждае от помощ! Няма да се справи!

Андреа мрачно си спомни самолетната катастрофа, която преживя преди два месеца. Мога да се справям не само с комфортни полетчета, господине, помисли си.

— Слушай, Кърт… — започна примирително Джим. Така значи, господин Грубиян си има име! — Уверявам те, Андреа Клейбърн е достатъчно квалифицирана.

Андреа чу изсумтяване и шумолене на хартия.

— В документите няма нищо, което да го потвърждава. Само някаква справка за кратка клинична практика във военна болница. Тя не само няма понятие от дейността на рейнджъра в Каньона, ами и опитът й по спешна медицинска помощ е нулев!

Отново грешите, господине, поправи го наум Андреа. Имам опит, и то придобит в доста тежки условия. Още й се струваше, че долавя миризмата на обхванатия от пламъци самолет и чува виковете на ранените. Пред очите й изплува Ди — втората стюардеса. Беше най-добрата й приятелка. По ирония на съдбата тя се оказа единствената жертва. При катастрофата пилотската кабина с екипажа се озова от другата страна на пистата и Андреа остана сама сред пожара и ранените. Успя да измъкне всички пътници и едва тогава помисли за себе си. След злополуката подаде оставка, обяви наследената от леля й къща за продан и реши коренно да промени живота си. Отдавна искаше да напусне авиолиниите. Странно как се озова в Големия Каньон, пред кабинета на кадровия директор… Би могло да се нарече съдба.

Последният пътник, когото спаси, беше деветгодишно момиченце на име Емили. Тя пътуваше сама от Денвър до Големия Каньон да прекара ваканцията с баба и дядо. Спомни си как взеха от ръцете й пострадалото дете и го положиха на носилка. Андреа не се отделяше от него, първо по пътя с линейката до бърза помощ и после в педиатричното отделение на Денвърската болница. Типично по детски, Емили бързо забрави страшното преживяване. Съжаляваше за пропадналото дългоочаквано пътешествие. Сериозно заяви, че пак ще се качи на самолет само за да види любимите си баба и дядо. В стремежа си да намали разочарованието на детето Андреа му купи книжка за Големия Каньон. След няколко дни вниманието й привлече обява във вестника за набиране на рейнджъри в националния парк на Големия Каньон. Бе необходима диплома за завършен курс по спешна медицинска помощ. Поддала се на внезапен необясним порив, тя написа молба и кандидатства. Бяха обявени десет места. Колкото повече размисляше, толкова повече желаеше тази работа. Жадуваше за промяна, искаше да се откъсне от потискащото еднообразие на родния си град. Беше готова да работи където и да е под открито небе. Не можеше вече да понася затворени помещения. Ограниченото пространство на самолетните кабини през последните години й стигаше за цял живот. Все пак не й се вярваше, че ще я одобрят. За нейна изненада, скоро след като подаде молбата, й позвъниха за импровизирано събеседване по телефона. С нея разговаря Джим Стивънс.

— Вие сте Андреа Клейбърн, която неотдавна спаси пътниците от катастрофиралия самолет на летище Стейпълтън, нали?

— Да — призна Андреа. — Откъде научихте?

— Всички вестници писаха, госпожице Клейбърн.

— Аз… Не следях новините след злополуката.

Андреа бе твърде потресена и болезнено изживяваше смъртта на Ди. Двете израснаха заедно, заедно ходеха на училище, а после постъпиха в една и съща авиокомпания. Бяха неразделни като сестри. Загубата на Ди беше жесток удар.

— Разбираемо е — рече Джим съчувствено. — Бих искал да зная доколко сериозни са намеренията ви за работа като рейнджър.

— Ще се радвам да получа работата. Отдавна смятах да напусна авиокомпанията. Затова посещавах медицинските курсове. Не съм омъжена и освен родителите ми, нищо друго не ме задържа в Денвър.

— Значи причината за смяна на работата не е катастрофата?

— О, не! Много внимателно съм обмислила решението си да работя като специалист по спешна медицинска помощ.

— А имате ли някакви проблеми с летенето? — попита Джим. — Ако ви наемем, бихме искали евентуално да ви използваме и при маршрутните полети с хеликоптери.

— Да си призная, имам лоши спомени. Но след злополуката ме подложиха на професионален преглед. Той включваше и кратковременен полет. Получих здравно свидетелство без забележки. Ще ви предоставя доклада на комисията.

— Да, бих искал да го прегледам. Ценя вашата искреност! — Джим явно бе доволен. — Преди да започнете полетите, ще се наложи да разучите пешеходните пътеки и маршрутите по реките в парка. Ще трябва също да получите шофьорска книжка за щата Аризона. Ще се справите ли?

— О, да! Аз съм добър шофьор и плувец. Родителите ми притежават моторна лодка и аз често карам водни ски.

— Радвам се да го чуя. Познаването на водните спортове ще ви бъде от полза. Яздите ли? Из Каньона има преходи с мулета.

— Вземах уроци по езда. — Андреа замълча за момент. — Но никога не съм яздила муле. Предполагам, че е същото, нали?

— Не съвсем, госпожице Клейбърн — засмя се Джим. — Е, как мислите, ще ви хареса ли работата?

— О, да, много! Но… — Андреа обузда въодушевлението си. — Господин Стивънс, защо избрахте мен? Аз съм на двайсет и шест години, нямам опит като рейнджър, а само диплома за двегодишно обучение по медицина. Наистина искам работата, но положително има и други желаещи с по-висока квалификация?

— Бяхте искрена с мен, госпожице Клейбърн — рече Джим Стивънс след дълго мълчание. — И аз ще бъда откровен с вас. Преди време жена от нашия екип загина по време на спасителна операция в реката. — Андреа онемя. — Беше голям шок. А точно тя имаше най-впечатляващите препоръки. Известно време била при военните, в спасителните отряди, после работила като фелдшер в пожарна служба. Атестатът на Сара Улф беше безупречен. Но когато се случи това на реката… — Джим въздъхна. — Сара не се справи. Загинаха и тримата туристи, които се опита да спаси.

— Горката жена… — прошепна Андреа.

Животът понякога е жесток. Сара се бе удавила, Ди загина при катастрофата… Въпреки че седеше през едно място от нея, Андреа нямаше възможност да помогне на приятелката си. По същия начин, изглежда, никой не е могъл да помогне на Сара.

— Аз обвинявам себе си за нейното назначаване — продължи Джим с дрезгав глас. — Ала откъде можех да зная? Препоръките й бяха превъзходни. Вие може и да нямате голям опит, но от вестниците узнах, че реагирате хладнокръвно в бедствени положения. Нуждаем се от хора като вас, които не се огъват пред опасностите. Всичко се научава, но не и да бъдеш смел.

Андреа не знаеше какво да отговори. Накрая каза сдържано:

— Просто си вършех работата, господин Стивънс.

— Зная, госпожице Клейбърн. И затова ви предлагам мястото. Кога можете да започнете?

Този разговор бе проведен преди две седмици. Андреа стегна багажа си и остави на родителите си, приятелите и малката Емил и бъдещия си адрес. Натовари колата и бе готова да потегли. Аризона я привличаше неудържимо като началото на нова глава в нейния живот. И ето я в Големия Каньон, седи и слуша виковете, долитащи от кабинета на Джим. Добре поне, че не крещи той, а някой си Кърт.

— Искаш мнението ми за новата група стажанти и аз ти го казвам! Всички кандидати са приемливи, с изключение на стюардесата!

— Бордови помощник — поправи го на глас Андреа, но той, разбира се, не можеше да я чуе.

— Джим, аз не наемам за спасители разни напудрени куклички!

От поредната обида очите на Андреа заблестяха. Жените от рода Клейбърн бяха надарени с класическа красота. Имаха в наследство кръвта на викингите и се отличаваха с впечатляваща външност. С висока и стройна фигура, руси коси и сини очи, Андреа беше свикнала с настойчивите мъжки погледи. Но жените от рода Клейбърн умееха да поставят на място всеки мъж, който се осмеляваше да съди за тях повърхностно само по външността им. Андреа не правеше изключение. Тя желаеше да работи тук и нямаше да позволи на никой да й попречи. Още по-малко на този човек, който съвсем неоснователно я обижда, без да я е подложил на проверка.

— Хайде, Джим, съгласи се с мен! — настояваше Кърт. — Тя да не е роднина на губернатора или нещо подобно? Посочи ми поне една разумна причина, поради която искаш да я наемеш, и ще млъкна!

Андреа застина. Беше помолила Джим да не споменава нищо за „геройствата“ й, както ги окачествяваха вестниците. Колегите й бяха събрали изрезки от статиите и по време на разследването за причината на катастрофата, тя най-сетне ги прегледа. Една от снимките я показваше боса по снега на пистата, с ранената Емили на ръце. На друга се виждаше как пренасят от горящия самолет безжизнената Ди, покрита с бял чаршаф. Андреа се смути от високопарните хвалебствия, придружаващи първата фотография и бе дълбоко потресена от сензационното представяне във вестниците на последните минути на Ди.

— С Ди израснахме заедно, господин Стивънс. Бяхме като сестри. Не искам да говоря за нея с чужди хора. Оттогава минаха два месеца и не вярвам някой все още да свързва името ми с катастрофата. Бих желала да си остане между нас, ако не възразявате — бе подчертала изрично при разговора им.

За нейно успокоение Джим се съгласи. Дали сега ще наруши обещанието си?

— Чакам отговор, Джим! — подкани го Кърт.

— Извинявай, Кърт, но ще трябва просто да се довериш на преценката ми като кадрови директор, работил тук през последните двайсет години.

Андреа въздъхна с облекчение, което не трая дълго, защото двамата излязоха. Вниманието й привлече по-младият, чиито тъмни очи излъчваха пренебрежение.

— Джим, на теб мога да се доверя, но на нея? — Андреа се изправи. Издържа втренчения му поглед. — Да се молим тя да не се окаже втора Сара Улф! — добави той рязко.