Ан Мари Дюкет
Каньонът на любовта (11)

Единадесета глава

— Лин много ти се радва! — каза Кърт няколко дни по-късно. Бяха сложили момиченцето в леглото за следобеден сън и подреждаха всекидневната. Дъщеричката на Кърт се оказа малко природно бедствие. Разпиляваше всички играчки.

— Аз също съм доволна, Кърт! Тя е мило дете! — Андреа събираше пастелите. — Като рейнджър рядко виждам малки деца.

— Големия Каньон не е детска градина — отвърна Кърт и огледа с критичен поглед стаята. — Свършихме с играчките. Да отиваме в разсадника!

Андреа кимна. Бе останала в къщата на родителите му. Всекидневието й протичаше еднообразно. Играеше с Лин, а Кърт се грижеше за храната и домакинството. Сутрин извеждаха момиченцето на разходка до близката детска площадка. Следобед, докато то спеше, подреждаха къщата и работеха в разсадника на госпожа Марлоу. Кърт разсаждаше декоративни кактуси със същата лекота, с която се спускаше по бързеите на Колорадо. Днес, както и през другите дни, Андреа набоде жестоко ръцете си, но не им обръщаше внимание. Радваше се на всеки миг, прекаран с него.

— Ръцете ти приличат на игленик! — каза Кърт. Бяха работили само половин час. — Сложи ръкавиците на майка ми!

— Сложих ги, но бодилите минават и през тях! — Тя гневно разглеждаше ръцете си. — Има още какво да науча за отглеждането на кактуси.

— Влез вътре и ги дезинфекцирай. Аз ще довърша тук.

— След малко. — Тя отново грабна лопатката.

— Върви! — настоя Кърт. — Ще се справя и сам! — Тя не помръдваше, а очите й го гледаха с толкова любов, с толкова копнеж. — Андреа, недей! — промълви дрезгаво.

— Не мога! — прошепна тя.

Инструментите паднаха на мръсния под и той я сграбчи в прегръдките си. Жадно впи устни в нейните. Притисна я към себе си и ръцете му се заровиха в косите й. Целувката му бе ненаситна. Андреа се опита да говори, но той задушаваше потока от признания с устни. Пусна я и минута-две се гледаха в пълно мълчание. После той излезе и Андреа остана сама.

След малко Кърт се върна, но до края на седмицата говореха само за Лин и обсъждаха незначителни неща. Обстановката бе малко напрегната, но Андреа се правеше, че не забелязва. Утешаваше я мисълта, че приличат на семейство. Илюзията се стопи, когато разбра, че времето, което прекарват заедно, е към своя край. Кърт сам повдигна въпроса три дни по-късно. Пак бяха в разсадника.

— Ще липсваш много на Лин! Няма възможност да среща много нови хора. Радвам се, че се запозна с теб!

Андреа опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.

— Връщат ли се вече родителите ти? — Нервно си играеше с песъчливата почва в саксията.

— Да. Говорих с тях снощи, след като ти си легна. Дядо ми оздравял, изписали го от болницата.

— Чудесна новина — едва успя да промълви Андреа.

— Да. — Кърт внимателно отдели последния кактусов разсад.

— Сега какво ще правиш?

— Ще работя в службата за опазване на природната среда. Но първо трябва да намеря жилище за мен и Лин. Искам да е по-близо до училището.

— Говори ли с родителите си? — Андреа се опитваше да запази спокойствие.

— Още не, но ще го направя при първа възможност. — Кърт привърши с разсада и започна да почиства. — Баща ми ще остане при дядо още малко. Иска да се увери, че всичко е наред. Майка ми ще се върне след два дни.

Андреа с ужас помисли, че й остават само два дни.

— С други думи, повече не съм необходима.

— Не съм казал такова нещо!

— Но е самата истина! — Андреа захвърли лопатката и ръкавиците. — Е, ще се чуваме ли поне по телефона? — Кърт мълчеше и тя въздъхна. — Не е ли смешно? Когато тръгвахме, искаше да се отървеш от мен и ето че успя!

— Андреа, не е вярно! Аз съм ти много признателен за помощта! Но не можеш да останеш завинаги. Имаш си работа и свой собствен живот!

— Надявах се да го изживея заедно с теб! — промълви едва чуто. — И с Лин.

Кърт заряза почистването и приближи до нея. Нежно обхвана раменете й. Търсеше подходящите думи.

— Андреа, поласкан съм! Изкушението е голямо, но не мога да започна всичко отново. Отдадох сърцето си на Сара. Веднъж е достатъчно!

— Сара, винаги Сара! — изкрещя тя. — Кърт, не трябва да се криеш непрекъснато от живота заради една смърт! Ди загина на сантиметри от мен, но аз не престанах да обичам хората заради болката от нейната загуба. Ще бъде оскърбление за миговете, които сме прекарали заедно! Животът е всичко! Ти… Ние… Трябва да го изживеем изцяло. Заедно! — затаи дъх да чуе отговора му. Той бе неочакван.

— Нямам сили, Андреа! — Поклати глава и ръцете му увиснаха безсилно. — Смъртта на Сара ме довърши! Едва ли е останало нещо дори за Лин! — Въздъхна тежко и я погледна в очите. — А за теб — нищо! — Андреа почувства как нещо в нея се прекърши. Времето спря. Едва различаваше лицето му. — Скъпа, моля те! — настоя Кърт. Протегна ръце и стисна здраво нейните. — Опитвам се да бъде по-леко за теб. Напускам сега, а не през септември, както бях планирал.

— Заради Лин — промълви Андреа.

— Не. Исках да остана през лятото. Тогава работата е най-напрегната. Но разбрах за Ди. Не са ти нужни повече душевни травми!

— Кому са необходими тези увъртания, Кърт? — Сълзи напълниха очите й. — Защо се преструваш, че смъртта на Сара или на Ди ни разделят? Защо криеш истината? Просто ми кажи: „Андреа, не те искам“ — преглътна тя с мъка. — По-ясно е!

— Защото ще бъде най-голямата лъжа! — Тя зяпна от учудване. — Аз те желая, Андреа! — бурно каза Кърт, но после вдигна безпомощно ръце. — Искам да кажа, че има чувства, но не са достатъчно силни. Животът ми едва тлее… Сякаш съм обвит в дебел пашкул. Разбираш ли?

— Не! Но те желая, въпреки всичко…

— След смъртта на Сара нещо се случи с мен! Не зная дали някога… отново ще… Идването ти тук не направи нещата по-лесни. Колкото по-скоро си тръгнеш, толкова по-добре. И за двама ни.

— Кърт, спасил си толкова много хора! Нима не можеш да помогнеш на себе си?

— Опитвам се, Андреа! — Лицето му се изкриви от болка и думите му преминаха в дрезгав шепот. — Бог ми е свидетел.

Гърлото й се сви и в един страшен миг й се стори, че животът е спрял. Пое дълбоко дъх и когато проговори, едва позна гласа си.

— Не се предавай, Кърт!

Никога! Заради нас двамата, довърши наум.

Майката на Кърт пристигна на следващия ден. Той отиде да я вземе от летището, а Андреа остана с Лин. Госпожа Марлоу остана доволна, че нейното отсъствие не се е отразило зле на Лин. Но Андреа не можеше да сподели радостта й. Искаше час по-скоро да вземе самолета до Големия Каньон. Струваше й се непоносимо да остане под един покрив с Кърт. Остана изненадана, когато той предложи да я откара.

— Защо? До там и обратно са шест часа! По-добре ме остави на летището.

— Трябва да попълня някои документи при Джим. Освен това, трябва да закарам личната си туристическа екипировка. Доста е обемиста. — Взе куфара й и го качи в джипа. Андреа се поколеба. Чудеше се как ще прекара три часа с него в колата. За какво ще говорят? Бяха си казали всичко. С изключение на едно. Никога не й бе казвал, че я обича. Но за това тя дори не можеше да мечтае. — Качвай се! Ако искаш, ще пусна радиото — рече тихо. — Ще ни спести излишни разговори.

Андреа се сбогува с Лин и се качи в колата. Още щом седнаха, Кърт включи радиото. Симфония на Моцарт изпълни купето, но прекрасната музика не подобри настроението й. Мислеше за самотния живот, който я очаква без Кърт. Напуснаха платото северно от Феникс и започнаха да изкачват планината по тесния криволичещ път. В този ранен час движението бе слабо. Радиото изведнъж замлъкна. Кърт се опита да намери друга станция, ала скоро се отказа.

— Кога започваш практиката на хеликоптера? — обади се той. Тишината в колата бе станала непоносима.

— Веднага щом се върна.

— Гледката отгоре е фантастична. Полетите са само денем, в определени часове. Няма да работиш до късно като другите рейнджъри. Новите занимания ще ти харесат.

— Сигурно — отвърна тя с безразличие.

— Не виждам желание! — Тонът бе неодобрителен.

— Мислех си, че няма да видя останките от старите индиански селища. — Едва не каза „отново да те видя“.

— Вярно, че не успяхме да ги разгледаме.

— Да… — Тежест притисна гърдите й. На свой ред се опита да намери нещо по радиото.

— Няма да хванеш нищо, докато не стигнем Седона. Искаш ли да спрем там? Да вземем кафе или нещо за хапване?

— Не, благодаря. — Тя изключи радиото и се опита да следи разговора. — Но ако ти искаш, нека спрем! — Учтивият отговор, както и неговият въпрос, звучаха неестествено.

Дълго пътуваха, без да отронят дума. Изкачваха се нагоре сред скали и покрити с кактуси поляни. Бяха сами на шосето. От време на време настигаха тежки и бавни превозни средства. Андреа се преструваше, че разглежда пейзажа, а Кърт — че е погълнат от шофирането. Премина в другото платно, за да изпревари стар, очукан товарен камион. В каросерията имаше три деца, които весело им махнаха.

Андреа отвърна на поздрава и докато ги задминаваха, видя в кабината при шофьора още две деца.

Въпреки всичко, спряха в Седона. Кърт напълни резервоара, а Андреа си взе чаша кафе. След около час бяха отново на шосето.

— Когато решиш да си починеш, ела да видиш нашия нов дом — обади се Кърт. — Лин много ще се зарадва.

— А ти? — осмели се да попита.

— Аз също. Но нищо не обещавам, Андреа!

На първо време и това й стигаше. Навлязоха в планинската част на северна Аризона. Кактусите и пустинната растителност се смесиха с борови, а после, с широколистни дървета. В това забравено от Бога място движението бе още по-слабо и Андреа отново забеляза трите дечица.

— Това не е ли старото камионче, което задминахме? — проговори за пръв път от половин час. — Ето го пред нас.

— Изпреварили са ни, докато пихме кафе. Пътят не е за такъв стар камион. Нагоре става още по-стръмно. Тук няма сервиз на километри разстояние. Ще ги наблюдавам известно време. — Той рязко намали скоростта.

Изведнъж силен трясък разкъса кристалния планински въздух. Една от износените гуми на камиона буквално се пръсна. Той се наклони наляво, пресече насрещното платно и се плъзна по стръмния склон оттатък пътя. Обърна се на една страна и трите деца изхвърчаха от каросерията. Андреа изкрещя от ужас. Те летяха във въздуха като парцалени кукли. Строполиха се на земята и останаха там неподвижни. Камионът продължи да се свлича надолу. Преобърна се на покрив, после на другата страна и спря.

— Кърт, спри! — извика, но той вече намаляваше.

— Вземай радиостанцията! Настрой я на аварийна вълна, девети канал и викай помощ!

Андреа грабна микрофона. Кърт паркира джипа встрани от пътя.

— Аз ще се заема с пострадалите в кабината! — заповяда, докато изскачаха навън. — Ти виж какво става с останалите! — Изтича отзад и извади от багажника чантичката за първа медицинска помощ. Двамата забързаха надолу по склона. Андреа откри едното дете близо до дъното на дерето. Видя и второто. Бяха в съзнание и викаха на испански баща си. Не знаеше доколко разбират английски, но се опита да ги успокои. Голямото момиченце имаше сериозни наранявания. Вероятно трябваше да се зашие и бе необходима намесата на хирург. Андреа спря кървенето с тампони. Другото момиченце бе в още по-тежко положение. По всичко личеше, че китката е счупена. Андреа бързо я обездвижи и нежно й каза да не мърда. Много й се искаше да знае испански. Питаше се кога ли ще пристигне полицията и линейката. Не бе сигурна, че децата я разбират, но се надяваше да се успокояват взаимно. Третото, младо момче, беше в безсъзнание. На главата му имаше голяма рана, но зениците му реагираха на светлината, което беше добър знак. Андреа превърза раната и се спусна към Кърт.

— Какво е положението? — запита, останала без дъх.

— Камионът се е заклещил между скалите — промърмори той. — Не мога да го помръдна, нито да отворя вратата. Ключалката е заяла.

— Как са хората вътре? — Тя мина отпред и погледна през стъклото. Двете деца — момченце и малко по-голямо момиченце, както и шофьорът — не помръдваха.

— Тримата са в безсъзнание!

— Предлагам да не ги местим, докато не пристигне помощ! — Андреа бе много разтревожена. — Ти видя как се преобърна камионът. Сигурно имат гръбначни травми. Трябват специални носилки и шини. Пътната чантичка за първа помощ няма да свърши работа. Настоявам да чакаме!

— Андреа, зная, че си завършила курс по спешна медицинска помощ, но повярвай ми, не можем да чакаме!

— Трябва! В противен случай рискуваме някой да остане парализиран заради прибързаните ни действия.

— Помириши!

— Мирише на бензин! — Андреа пребледня.

— Явно и те са напълнили резервоара — каза мрачно Кърт. — Сега горивото изтича. Ако пламне, няма начин да го изгасим.

— О, не! — В съзнанието й изплува самолетната катастрофа в Денвър. Реактивното гориво, превърнало се в огнена топка. — Не можем да ги оставим така, Кърт! — извика отчаяно.

— Не можем! Другите деца достатъчно далеч ли са? В случай че камионът избухне? — Андреа кимна. Гадеше й се. — Как са? — Той се качи върху камиона.

— Едно от момиченцата има счупена кост, другото драскотини, а момчето е в безсъзнание от удар в главата. Но зениците му реагират.

— Звучи окуражаващо! — подаде й ръка и я издърпа горе.

Андреа се покачи върху смачканата страна на камиона.

— Добре, че скоростта беше ниска. Иначе децата отзад щяха да пострадат много по-зле.

— Да се надяваме, че и пътниците в кабината са добре. Първо трябва да измъкнем шофьора. Той е едър и сам няма да се справя. — Кърт легна по корем и погледна през страничното стъкло. — Поне имат колани. Ще го държа за китките, докато ти му разкопчееш колана. Не искам да падне върху децата.

— Моли се краката му да минат през прозореца. — Също легнала по корем, Андреа се протегна към колана. — Държиш ли го?

— Да!

— Готово! — Тя натисна освобождаващия бутон и двамата с Кърт измъкнаха мъжа. — Придържай врата му! — настояваше Андреа, докато го носеха или, по-скоро, влачеха на безопасно разстояние. Дори оттам се усещаше миризмата на бензин. — Диша и не кърви! — обяви тя след бърз преглед. — Засега е достатъчно. Да измъкваме децата!

Забързаха обратно към камиона. Точно се катереха по него и радиаторът гръмна. При трясъка Андреа подскочи и щеше да падне, ако Кърт не я беше хванал.

— Това е само радиаторът! — опита се да я успокои, но тя отблъсна ръцете му и скочи през отворения прозорец в кабината.

— Значи моторът е прегрял и още не е изстинал. Може да се получи искра! — почти изтръгна колана на момчето и подаде детето на Кърт. — Отнеси го! Аз ще се заема с момиченцето!

Андреа внимателно измъкна левия крак изпод смачканото арматурно табло и опита с десния. Не успя. Протегна ръце надолу, но напипа само смачкан метал.

— О, не! — Наведе се, доколкото й позволяваше тясното пространство в кабината и тялото на момичето. Опита да повдигне арматурното табло, но нямаше как да го подхване. — По дяволите! — Още се мъчеше да освободи крака на детето, когато се появи Кърт.

— Какво става? — Гласът му бе гневен и настоятелен.

— Кракът й се е заклещил! Не мога да го освободя.

— Ще опитаме двамата! Дръпни се да погледна! — Андреа се отмести. Опита да избягва острите режещи ръбове. Той се наведе през стъклото и разгледа арматурното табло. — Трябват ни инструменти.

— Инструменти? Нямаме подходящи! Не сме на работа! Трябва час по-скоро да я измъкнем оттук!

— Андреа, успокой се! Ще измислим нещо! — Кърт се наведе и погледна под смачканото табло. — Мисля, че има достатъчно място да използваме крика на колата. С него ще повдигнем таблото! Иди да го донесеш! Джипът е отключен.

— Оставам! Ти ще отидеш! Тичаш по-бързо от мен! Аз ще остана с момичето. Разбирам от медицина повече от теб!

— По дяволите! — Кърт я хвана през кръста. С мощно движение я измъкна през стъклото. — Тръгвай за крика!

— Ако ти се случи нещо… — Не се решаваше да го остави. Изведнъж разбра какво е направила с Кърт смъртта на Сара. Ако той загине, с нея щеше да се случи същото. Зениците й се разшириха от страх.

— Тръгвай, Андреа!

— Моля те, Кърт…

— Губиш ценно време!

Думите я извадиха от вцепенението. Обърна се и затича нагоре по склона. Камионът щеше да гръмне също като самолета. Животът на Кърт висеше на косъм… Стигна до джипа. Захвърли куфара на земята и разтреперана затърси крика. Намери го заплетен във веригата за гуми. Грабна го и хукна, но се спъна. Успя да не падне, но изпусна крика. Той се затъркаляха надолу по сипея и спря в някакви храсти. Не можа да го достигне и заслиза на колене до мястото. И тогава светът избухна…

Преди трясъкът да стихне и да остане само плющенето на пламъците, тя знаеше, че камионът го няма. Изпищя и се отпусна на земята. Притвори очи, за да не вижда страшната действителност. Не можеше да помръдне от отчаяние, дори не дишаше. Кърт го няма и за нея самата животът вече не съществува.

— Андреа, отвори очи, любов моя!

Не можеше да повярва. Отново чу името си и животът се възвърна. Пое си дъх, после още веднъж.

— Кърт? — отвори очи и премигна. — Ти ли си?

Стоеше пред нея и носеше детето на ръце. Лицето му бе покрито със сажди. Парчета от ризата му липсваха. По кожата се виждаха кървящи драскотини, но беше жив. Жив!

— От плът и кръв! — Гласът му трепереше като нейния.

— Но, как… — Тя скочи на крака. Бе успяла да достигне крика и още го стискаше. — Как я извади?

— Миришеше много силно на бензин. Страхувах се да не пламне. Изплаших се, че повече няма да те видя! — Той замълча. — Накрая повдигнах таблото сам.

Андреа плачеше и се смееше. Искаше да го прегърне и да танцува от радост… Нямаше време. Децата и баща им чакаха. С появяването на Кърт, ролята й на жертва свърши. Отново стана спасител.

Най-сетне полицията и линейките пристигнаха. Пожарът бе потушен, а пострадалите натоварени на носилки. Изгарянията на Кърт бяха незначителни. Докато го превързваха, Андреа натовари в джипа крика и куфара си. Колите постепенно напускаха мястото на катастрофата. Остана само една линейка.

— Добре ли си? — попита го Андреа. Двамата стояха встрани от пътя. Почиваха си от огромното напрежение и се наслаждаваха на успеха. Той се усмихна, целуна я и я привлече към себе си. Андреа се чувстваше щастлива. Опиваше се от мириса на тялото му, от допира на ръце му, все още неспособна да повярва в чудото. — Беше права! — промърмори той. — Винаги си била права! Не мога да се крия вечно!

Тя се страхуваше да го погледне, за да не зърне болката в очите му. Но щом вдигна глава, остана изумена. Печалният израз го нямаше. Кърт бе по-жив от всякога.

— Разбрах, че съм се крил от смъртта. И постепенно съм започнал да се крия и от живота. — Той обърна лице към линейката. Тъкмо товареха момиченцето, което се бе заклещило в камиона. Двамата проследиха отдалечаващата се кола. — Животът е ценен дар, а аз пропилях много от него. Можех да те направя щастлива, а аз те накарах да страдаш. Какъв глупак съм!

— Не си! — Щастливи сълзи изпълниха очите й. — Смъртта на Сара е била голям удар за теб. Страдал си. Разбирам те, Кърт! Повярвай ми!

— Ти също си го преживяла! — Нежно повдигна брадичката й. — Но не си се скрила! И на мен даде възможност да се върна към живота!

— Никога не се предавам — разсмя се тя нервно. — Професията на бордови помощник ме научи.

— Бих искал да прекарам остатъка от живота си с теб. Ако ми позволиш.

Не го остави да чака дълго. Наведе се и страстно го целуна. Отговорът бе достатъчно красноречив…