Кърк Дъглас
Танц с дявола (7)

Глава пета

1954 г., Холивуд, Калифорния

За курса по кинематография през последната година на следването всеки студент трябваше да направи десетминутен филм, който щеше да бъде показан пред група от професионалисти от филмовата индустрия. Дани се почувства смазан, когато научи, че избраната тема е за войната. Всички негови състуденти се заровиха в документи от Нюрнбергския процес и събираха филмов материал от кинопрегледи, представящи освобождаване на концентрационни лагери. Но Дани се бе постарал да зарови дълбоко всички спомени от времето, когато бе Мойше. Сега не можеше да ги възкреси. Помисли си да се откаже от курса, но това би означавало отлагане на завършването на университета с една година.

Изведнъж му дойде идея. Ще направи филм за Тайроун. Щеше да бъде разказ за чернокож морски пехотинец, който се завръща в дома си в Юга с малко бяло момиченце, сираче от войната. Щеше да нарече филма „Спасена“.

Дани нямаше проблеми с избора на актьорския състав измежду сервитьорите, които работеха с него в закусвалнята. Всички имаха желание да станат актьори и с радост приеха да играят пред камера, предоставена от университета. Намирането на човек за главната роля представляваше трудност, тъй като чернокожите актьори бяха малко. Така че готвачът трябваше да играе ролята. Изигра я безупречно.

Използва терена, на който се събаряха къщи, за да се открие място за стадиона Доджър. Сред развалините фойерверките за Четвърти юли послужиха да се симулира военна сцена. От първия ден, когато застана пред актьорския състав, обяснявайки им епизода, той разбра, че някой ден ще стане режисьор.

Филмът спечели първа награда.

 

 

Скоро след това Милтън Шулц, преуспяващ млад филмов посредник от „Веймъс Артистс“, го повика за интервю. Дани бе развълнуван. Шулц участваше в журито за студентските филми.

Дани седеше във фоайето на шестия етаж на „Феймъс Артистс“. Зданието бе на ъгъла на булевард Уилшир и Бевърли Драйв. Всички около него чакаха — красиви млади актьори, сексапилни наивни момичета и няколко брадати типа, за които Дани реши, че са сценаристи. Всички погледи едновременно се насочиха към мистър Чарлз Гросмън, когато той влезе. На улицата не би привлякъл вниманието на никого — среден ръст, черна коса, кръгло гладко лице — но тук всички знаеха, че той е един от най-могъщите филмови посредници в Холивуд. Сляп за погледите на тези, които бяха чакали с часове, а може би дни с надежда да го видят, той затвори вратата пред себе си.

Секретарката изчурулика:

— Мистър Денисън, последния офис вляво.

Милтън Шулц имаше кръгло усмихнато лице и старателно подравнена брада, която не успяваше да прикрие момчешкия му вид. Не би могъл да бъде повече от пет години по-възрастен от Дани. Светлите му сиви очи зад очилата с рогови рамки сякаш криеха някаква смешна малка тайна. Когато Шулц стана от бюрото си, Дани забеляза, че носи обувки с високи токове. Въпреки това Дани стърчеше много над него.

— Харесва ми филмът ви — каза той. — Вие ли написахте сценария?

— Да.

— Бяхте режисьор и постановчик на филма?

— Да.

— Отлично… майсторски направено. Показва дълбока чувствителност.

— Благодаря ви — отговори скромно Дани.

— Тази сцена с малкото момиче… като евреин бях наистина трогнат. Напомня за всички тези невинни жертви от Холокоста^[1]. Евреин ли сте?

Дани почувства познатото стягане в стомаха си.

— Не, но винаги съм уважавал евреите. Както много други изпитвам дълбоко съчувствие към тях заради страданията им.

— Не много goyim^[2] мислят така — промърмори Шулц.

— Моля?

— Goyim. Неевреин. Нали не се обиждате? — прибави Шулц с усмивка.

Дани пое дълбоко дъх и успя да се усмихне леко.

— Но в Холивуд еврейските теми не се продават, — каза Шулц. — Това е мнението само на един човек. — После намигна и посочи към снимката с автограф на една гърдеста артистка. — Една от моите по-добри клиентки… тя няма никакво мнение.

Двамата се разсмяха и Шулц покани Дани да седне на едно кожено канапе, пред което имаше масичка с шах.

— Играете ли шах? — попита той.

— Не, никога не съм играл.

— Жалко, това е голяма игра. Но кажете ми сега… какво искате да работите?

Дани бе готов с отговора си.

— Искам да режисирам игрални филми.

Шулц вдигна черните си вежди.

— О, значи искате да почнете от върха?

— Е, аз…

— Необходимо ви е нещо повече от това малко филмче, за да поставите задника си на режисьорския стол.

Дани се изчерви, стъписан.

— Нека опитаме да започнете в телевизията — продължи Шулц.

— Да замина за Ню Йорк?

— Не, телевизията идва тук. Ще ви свържа с един от режисьорите на Си Би Ес. Одобрявате ли това?

— Да, сър, мистър Шулц.

— Наричайте ме Милт.

— Да, сър, Милт.

Филмовият посредник написа едно име и адрес.

— Този човек е клиент. — Той понижи глас. — Пие твърде много… човек от старото време… започва да се разкапва. Изцяло се нуждае от помощ. Разбирате ли?

Дани кимна.

— С един куршум два заека. Ще му запазя службата и ще осигуря служба за вас. — Милт се закикоти шумно. — И ще взема десет процента комисиона от двама ви.

Дани също се разсмя. Знаеше, че е в добри ръце. Беше направил първата стъпка.

 

 

Стоеше пред голяма тежка врата. Над нея мигаше червена лампа и имаше надпис „Не влизай, когато лампата свети“. Дани почака с ръка на дръжката и когато лампата угасна, влезе бързо вътре. Намираше се на снимачна площадка на Парамаунт — конструкция, която бе достатъчно голяма за самолетен хангар. Бе наета за филмирането на телевизионна драма. Докато чакаше, опитвайки се да свикне със суматохата, която цареше, един млад дангалак с рус перчем се приближи до него.

— Дани Денисън?

— Да, сър.

Младият човек се засмя.

— Наричайте ме Слим^[3]. Аз съм помощник-режисьорът. Това е прякор за натегач. — Имаше сърдечна усмивка, която веднага накара Дани да се отпусне. — Последвайте ме — каза той, махайки с ръка.

Пробиха си път през стойки с огромни декори, репетиращи артисти, танцьори, които се упражняваха на уреди, технически работници в почивка, бъбрейки на чаша кафе. Стигнаха до мъж, приведен над чаша чай във висок режисьорски стол с надпис на облегалката „Мистър Ендрюз“.

— Това е Дани Денисън — каза Слим, когато се приближиха до него.

Възрастният мъж се обърна стреснат. Свали си тъмните очила и загледа Дани с присвити очи, сякаш се опитваше да си спомни къде го е виждал преди. Почеса се по неугледната сива гъста коса. Накрая каза:

— А, да… момчето, което ми изпраща Милт.

— Бих се радвал да работя с вас, мистър Ендрюз.

— Не бъдете толкова сигурен — чу се в отговор ниският му дрезгав глас.

Дани се чудеше дали трябва да се засмее.

Мистър Ендрюз посегна към един термос, за да си напълни чашата.

— Ще говорим по-късно. Засега вървете със Слим.

Когато се отдалечиха, Слим се усмихна на Дани.

— Той наистина е чудесен човек. Преди години е бил режисьор. Дошъл е от „Лондон филмс“.

— Предполагам, затова пие толкова чай.

— Чай? — Слим се захили. — О, да, обича го. — После внезапно извика силно: — Атмосфера… по местата си. Музиканти, хайде.

Към площадката шумно се задвижи вълна от хора. Сцената представляваше пищно осветен нощен клуб. Слим погледна към мистър Ендрюз, който кимна, докато отпиваше от чашата.

— Пускайте! — извика Слим. Камерите се задвижиха. — Действие!

Изведнъж от високоговорителите загърмя танцова музика и всички затанцуваха. Оркестърът движеше инструментите си в такт с музиката. Внезапно говорителите бяха изключени, но всички продължаваха да се люлеят, сякаш музиката още свиреше. Двамата герои, танцувайки с ентусиазъм, започнаха разговор, повишавайки глас, за да надвикат несъществуващата музика. Беше интересно за Дани. По сигнал от Слим музиката загърмя отново. После Слим погледна към мистър Ендрюз и извика: „Стоп! — Музиката и танцуващите веднага спряха. — Пет минути почивка!“

Актьорите шумно напуснаха площадката. Слим се наведе доверително към Дани.

— Нека ти кажа нещо важно. В телевизията не е необходимо да бъдеш добър. Трябва само да бъдеш бърз. — После кимна към мистър Ендрюз, който все още клюмаше на стола си. — Той е много добър, но не е бърз. Затова си тук.

След снимките Дани последва мистър Ендрюз горе в офиса му, слушайки силното почукване на бастуна му по коридора. Седнаха и мистър Ендрюз му предложи уиски, което се оказа — и той не го криеше — главната съставка на неговия чай…

Докато двамата отпиваха от чашите, мистър Ендрюз каза:

— Момче, какво искаш да правиш?

— Да правя филми, сър… игрални филми.

Мистър Ендрюз изсумтя:

— Първо научи занаята си. Днешните добри телевизионни режисьори и сценаристи ще бъдат тези, които ще правят утрешните филми за киното.

— Така ли мислите, сър?

— Зная, че е така. — Той си свали тъмните очила и ги избърса в ръкава на ризата си. — Тези тъпи шефове на студия се присмиваха на телевизията, когато започваше… докато забелязаха, че всеки вторник вечер улиците са празни, а хората не са на кино.

— А къде бяха? — попита Дани наивно.

— Вкъщи, момче, и гледаха „Чичо Милти“. Мистър Бърл, момче, задвижи тази индустрия. Преди това Джек Уорнър издаде заповед никоя от звездите от неговата конюшня да не се появява на тази малка кутия. Погледни сега — Уорнър прави не една, а три телевизионни серии. Телевизията е интересна. Единственото лошо при нея са хората, които я управляват.

— Имате предвид телевизионните компании?

— Не, не… те не я управляват.

— А кой?

— Спонсорите… Погледни, момче, нашият спонсор е компания за цигари. Би ли повярвал… заповядано ми е всички добри герои в нашата серия да пушат цигари, а на лошите не е разрешено.

Дани го погледна въпросително.

— Така е, момче. — Той продължи с дрезгав смях. — А искаш ли да чуеш нещо по-лошо? Когато правиха филм за Нюрнбергския процес, спонсорът — компания за добив на газ, не им позволяваше да казват „газ“. — Мистър Ендрюз се преви в изблик на смях. — Разбираш ли, момче? Целият филм бе за задушаване на евреите с газ, а те не произнесоха думата „газ“ дори веднъж. — Смехът му замря. — Сега виждаш ли кое е лошото в тази индустрия?

Дани отпиваше мълчаливо.

— Все още ли искаш да бъдеш в тази работа?

— Да, сър.

— Каква грешка. — Мистър Ендрюз отпи голяма глътка. — Е, предполагам, че е твърде късно да се поправи тази твоя грешка. Ето текста на следващия епизод. Изучи го внимателно и след това започни да работиш с актьорите.

— Какво искате да правя?

— Каквото можеш. Помагай им да научат ролите си… може би ще имаш някоя и друга идея за тях. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с това?

— Да, сър, мистър Ендрюз.

— Сега бягай, момче… не карай момичето ти да те чака.

— Не, не, приятно ми е да разговарям с вас, сър. Никой не ме чака.

Мистър Ендрюз погледна Дани с присвити очи.

— На колко си години?

— На двадесет и две, сър.

— Когато бях на твоята възраст… — Той поклати глава с кисела усмивка. — Сега се махай оттук.

На Дани му бе приятно да работи с актьорите. В началото те негодуваха срещу него, но постепенно той ги спечели, подражавайки на мистър Ендрюз в неговия спокоен начин на общуване. Те виждаха, че е талантлив, и му бяха благодарни за помощта.

Колкото повече наблюдаваше как работи мистър Ендрюз, толкова повече растеше уважението му към него. Той харесваше стареца и никога не се отегчаваше да го слуша как говори за някогашните дни в театъра, за голямата литература.

— Момче, „на своето собствено аз бъди верен./И това трябва да следва, както нощта деня./ Тогава не можеш да бъдеш нечестен към никой мъж“.

— Хамлет?

— Да, момче, Хамлет. Класиците. Всички добри сюжети в английската литература са написани много отдавна.

Когато мистър Ендрюз посягаше към нова бутилка, Дани обикновено прекратяваше разговора. Безпокоеше се за стареца. Знаеше, че пиенето му започваше да става неконтролирано. Понякога мистър Ендрюз даже не си правеше труд да се занимава с термоса, а съвсем явно си наливаше уиски от бутилка, увита в кафява хартиена торбичка.

Дани работеше също и със Слим. Работеха заедно и често обядваха заедно. Мистър Ендрюз изяждаше обяда си, като рядко оставяше режисьорския си стол. Но един следобед, връщайки се от магазина, завариха стола му празен.

— Открий го, а аз ще приготвя актьорите — каза Дани на Слим. След няколко минути Слим се появи отчаян.

— Не мога да го помръдна. Той е мъртво пиян.

Поставиха режисьора на бюрото му, практически в безсъзнание, и нищо не бе в състояние да го свести. Слим вдигна ръце.

— Може да се направи само едно. Ти трябва да поемеш работата, Дани, докато той дойде на себе си.

— Не мога да направя това.

— Ще трябва да го направиш. Ръководството няма да допусне повече забавления.

— Зная, но той е режисьорът.

— Режисьор ли? Погледни го.

Дани погледна човека, когото бе почнал да обича.

— Слим, помогни ми да го изправим на крака.

— За какво?

— Щом веднъж го раздвижим и го сложим на стола му, ще се оправи.

С неохота Слим помогна на Дани да изправят мистър Ендрюз, хващайки го подмишниците, и те успяха да го довлекат през страничната врата до стола му. Там той седеше в обичайната си поза и сякаш се взираше през тъмните очила. Дани го разтърси.

— Мистър Ендрюз!

От устните на стареца се чу несвързано мърморене. Артистите чакаха.

— Тишина, моля! — извика Слим сред пълната тишина.

— Да, сър — каза Дани високо на мистър Ендрюз и след това се обърна към състава с топла усмивка. Пое дълбоко дъх.

— Дами и господа… а-а… мистър Ендрюз в момента има временно ларингит… и ме помоли да предам неговите указания, които ми пошепна на ухото.

Слим го зяпаше с изненада. Дани заговори по-силно:

— Мистър Ендрюз би искал да се започне с вашето влизане, Джо — той посочи към актьора, — когато заварвате жена си да плаче. Да почнем оттук.

Слим, все още изумен, извикваше инструкциите и екипът му отговаряше.

— Камерите готови?

— Готови.

— Пускайте ги.

— Работят.

Скриптерът застана пред камерата.

— Сцена седма. Първо снимане.

Слим намигна на Дани, който се опитваше да изглежда уверен, застанал до стола на мистър Ендрюз с ръце, скръстени на гърдите.

Хитрината свърши добра работа. Мистър Ендрюз се размърда едва на последната снимка.

Дани се надвеси над него.

— Добре ли сте, сър?

Старецът промърмори нещо.

— Какво казахте? — попита Дани, навеждайки се по-близо до лицето му.

— Добра работа, момче.

 

 

В края на деня Дани бе напълно изтощен. Слим дойде при него и го прегърна през раменете.

— Не зная как изкарахме. Нервите ми са съсипани, но ти свърши голяма работа, Дани.

— Той почна да изтрезнява накрая.

— Разбира се, когато работата беше вече свършена. Ти му отърва кожата — засмя се Слим и се отправи към изхода.

Дани седна уморен, но щастлив. В тишината на празната площадка острото позвъняване на телефона го накара да подскочи. Беше Милт.

— Решили са да изхвърлят стария глупак — каза той на Дани.

— Какво? Какво говориш?

— Знаеш за какво говоря.

— Мистър Ендрюз се чувстваше зле за няколко часа. Сега е добре.

— Момченце, не на мене тия. Искат да се отърват от него отдавна. Знаят какво се е случило. Ти свърши добра работа и сега искат теб.

— Мен?

— Защо мислиш, че ти дадох този шанс?

— Той не може да загуби работата си заради мен — възрази Дани. — Никога няма да получи друга. Това ще го убие.

— Дани, бъди твърд. Изглеждаш голям и силен, но си мек. Стегни се!

— Но ако той спре да пие?

— Никога няма да спре.

— Слушай, нека да опитам.

— Момченце, не те разбирам. Искаш ли да бъдеш режисьор или не? Реши сам. — И Милт затвори телефона.

Дани побърза пребледнял към офиса на мистър Ендрюз. Влезе, без да чука.

— Чакам те, момче. Ето ти питието.

— Не искам да пия, мистър Ендрюз.

Тонът му накара режисьора да се спре за момент, докато наливаше. Той погледна към Дани и след това спокойно напълни чашата. Когато я поднесе към устните си, Дани сграбчи ръката му.

— Моля ви, моля! Трябва да спрете да пиете.

Старецът се засмя горчиво.

— Спрете да пиете! — извика Дани в лицето му.

Мистър Ендрюз се облегна назад в стола и погледна нагоре към Дани.

— Ти си добро момче — каза той меко. — Харесваш ми. Но по-добре иди пред океана и заповядай на прилива да не идва. Ще имаш по-голям успех.

Изпи чашата на един дъх.

Дани стоеше безпомощен, мислейки какво да каже. Когато режисьорът си наля друга чаша, той бавно излезе от офиса. Това бе последният път, в който видя мистър Ендрюз жив.

На следващата сутрин полицията откри обезобразеното тяло на режисьора в колата му, смачкана в един телеграфен стълб на Сънсет булевард^[4].

 

 

Дълго време след това Дани не можеше да режисира сцена, ако не стоеше до празния стол на мистър Ендрюз. Никой не сядаше в него.

Дани беше благодарен за това, че Слим работи с него. Те почти си четяха мислите взаимно. В тежки моменти се шегуваха помежду си.

— Казвам ти, Дани… от работата с теб косата ми започва да окапва.

— Не се ли дължи това на лекарството против косопад, което използваш? — закачаше го Дани.

— Погледни ме, това е от теб.

Дани прегръщаше Слим и се смееше.

— Не се тревожи. Преди да съм свършил, цялата ще е окапала.

Слим бе добър колега, но най-добрият приятел на Дани бе Милт. Той бе противоположност на Дани — нищо не го притесняваше. Понякога беше груб, но винаги честен и прям. От своя страна Милт беше много горд от това, че младият му клиент става известен и уважаван в телевизионния свят. Често канеше Дани на домашно ядене, но Дани се стремеше да намали броя на тези вечери колкото е възможно повече. Те му навяваха спомени, които отдавна бе потиснал.

 

 

Звънейки на вратата, Дани се опитваше да не гледа мезуза^[5], закован на вратата. Чуваше Кети, осемгодишната дъщеря на Милт, която усърдно свиреше уроците си по пиано.

„Упоритостта й заслужава възхищение“ — помисли той.

Сара избърса ръцете си в престилката, която покриваше едрите й бедра, стегнати в тесни домашни панталони. Кръглото й лице бе зачервено от готвене. Тя го целуна по бузата и повтори това, което винаги казваше:

— Влизай, Дани. Тази вечер ще ядеш добре, не от обикновената храна. Ще те охраним малко. Извинявай…

И се спусна обратно към кухнята, от която се излъчваше обичайната миризма на картофени кюфтета, супа с хлебни кубчета и кълцан пилешки дроб.

Милт гледаше съсредоточено в шахматната дъска.

— Точно навреме — каза той, без да погледне нагоре.

Синът му Джонатън, седемгодишен, седеше срещу него с отегчения израз на играч, който предварително добре знае изхода от играта.

— Мат — каза Джонатън, като пренебрежително премести офицера си.

— За Бога, той го направи пак — каза Милт, като стана и се ръкува с Дани. — Опитай с него.

— Не, не — каза Дани. — Едва зная как се местят фигурите.

— Джонатън ще ти помогне — каза Милт, като нареждаше фигурите.

Дани седна, решен да се позабавлява малко. След няколко хода със своите пешки той премести офицера си и се усмихна на Джонатън.

— Така добре ли е?

— Глупаво.

— Не е любезно така — смъмри го много строго Милт.

Дани обичаше деца, но в Джонатън имаше нещо, което не разбираше напълно. Момчето не му допадаше.

Чуваше как Кети все още прилежно повтаря един и същи пасаж от музиката. Милт го побутна гордо.

— Чуваш ли я, Дани.

Дани се опитваше да не слуша, но каза:

— Страшна е.

Местеше фигурите безразборно, надявайки се да приключи играта бързо. Успя.

Когато яденето свърши, Дани не посмя да поиска сода бикарбонат. Най-после децата бяха изпратени в стаите им. Милт пошепна на Дани:

— Мразя еврейска храна. Слава Богу, че я разубедих да прави кашер^[6].

— Приготвила съм ти момиче, Дани! — извика Сара от кухнята.

Когато тя влезе с десерта, Милт и Дани си размениха бързо погледи.

— Тя е истинско бижу, не мислиш ли така, Милт? — възкликна възторжено Сара, докато наливаше кафето. — И освен това е богата.

— Благодаря ти, Сара, но точно сега с помощта на Милт искам да се съсредоточа върху кариерата си.

— Една подходяща жена може да ти помогне в кариерата повече, отколкото Милт — каза тя през рамо, като се връщаше в кухнята, за да изчисти. Последните й думи се чуха през затворената врата: — Милт, защо не уредиш една среща с нея?

— Ще го направя, скъпа — извика той, правейки отрицателен знак с глава на Дани. И двамата се засмяха.

— Дани, ти не си ми виждал офиса.

— Виждал съм го — последният в края на коридора.

— Грешиш, вторият след този на мистър Гросмън.

— Поздравявам те. Явно напредваш добре.

— Как бих могъл да губя с клиенти като теб? Всяко от твоите телевизионни шоута е хит. Ти си блестящ, Дани.

— Ако съм толкова блестящ, защо не ми уредиш да режисирам игрален филм?

— О, отново се връщаме на това.

— Добре, сега, когато си на две врати от мистър Гросман, имаш влияние да го направиш.

— Да, може би имам тази възможност. Ще си помисля.

— Не бързай… чакам само от пет години.

 

 

Беше 1960 година. Джон Кенеди бе току-що избран и Чъби Чекър и туистът бяха в разгара си. Но това, от което единствено се интересуваше двадесет и осем годишният Дани, бе срещата с Арт Гън, която Милт бе уредил. Арт Гън се бе изкатерил нагоре по стълбата с помощта на серия евтини филми на ужаса, направени от него, които бяха донесли стабилен финансов успех на студиото. Сега той се очертаваше като следващия шеф на „Ейс Филмс“. Милт предупреди, че е груб. Беше направен от същото тесто, както руските евреи, които бяха дошли от Нюйоркските гета в Холивуд, за да реализират мечтите си по отношение на Америка. Мечтите на Гън бяха по-прости, с по-малко угризения и по-малко блясък. Това, което единствено го интересуваше, бе печалбата.

Милт, облечен в най-яркото си карирано спортно яке, и Дани, с обичайния си тъмносин блейзър и сиви спортни панталони, обядваха в ресторанта на студиото преди срещата. Дъвчейки една пържола ала „Хъмфри Богард“, Милт промърмори:

— Не казвай, че не те вкарах в студио.

 

 

Докато ядеше своята салата от риба тон „Грета Гарбо“, Дани видя високоплатените режисьори Уили Уилър и Хауърд Хоукс да влизат в частната директорска трапезария.

— Ти го направи, Милт. А сега как да вляза там?

Срещата с Арт Гън продължи пет минути. Седейки зад огромното си бюро, Гън каза на Дани, като прекъсваше думите си, за да смуква от дебелата си пура:

— Напишете сценарий, който ще ми донесе милион, и не ме интересува как ще се режисира.

Дани изгуби интерес към телевизията, погълнат в издирването на сценарий, който да задоволи непретенциозния вкус на Арт Гън. Не беше лесно, но думите на мистър Ендрюз „всичко е в класиците“ го насочиха в правилна посока. Първият му проект за „Ейс Филмс“ бе уестърн, основан на „Крал Лир“, с тази разлика, че главният герой бе фермер, който се опитваше да раздели земята между трите си дъщери. Дани сам написа сценария.

В деня на предварителната прожекция Милт го закара до театър Гондола в Сан Фернандо, като се шегуваше, че Дани е твърде нервен, за да му се повери кормилото. Когато стигнаха, Дани се почувства зле и помоли Милт да гледа филма, докато той крачеше в близост до тоалетната. В другия край на фоайето бе седнал Арт Гън до масата, на която бяха разположени картите за оценките и къси моливи. Вътре публиката, състояща се от студенти от колежи, не се чуваше. Дани не знаеше как да тълкува това.

Когато те се изсипаха от залата, за да отразят своите впечатления, влачейки се, викайки и пукайки балончета дъвка, Дани ги гледаше с нарастващ страх. Милт се приближи и Дани го попита с измъчена усмивка:

— Значи моето бъдеще зависи от това, какво мислят тези малки идиотчета?

— Те са си платили билетите — изхили се Милт.

Когато публиката се изниза, Дани видя как Арт Гън прелистваше картите. Зъбите му, захапали дебелата пура, бяха оголени в широка усмивка.

 

 

Милт уреди добър договор с „Ейс Филмс“, който позволи на Дани да се изнесе от скромния си апартамент с изглед към Сънсет Стрип и да купи една къща, за която мислеше, че никога няма да може да си я позволи. Тя представляваше малка вила в швейцарски стил, разположена на склон, съвсем близо до Тауър Роуд, на пет минути от хотел Бевърли Хилс. Гаражът бе под къщата, а просторният първи етаж, състоящ се от голяма кухня, всекидневна с огнище и гостна стая, имаше великолепен изглед към хълмовете. От всекидневната по стълба се отиваше в главната спалня, която граничеше с малка ливада в задния двор. Дани си мислеше някой ден там да направи плувен басейн и тенискорт. Спалнята бе любимото му място в къщата. Там сложи бюрото си. Обичаше, докато работеше над сценариите си, да излиза на тревата и да гледа кафявите хълмове.

Неговият професионален похват бе адаптирането на класици в уестърни. Това не бяха филми, печелещи Оскари. Интелектуалците гледаха на тях презрително, твърдейки, че той разваля големите литературни творби, за да задоволи масовия вкус. Но други казваха, че той довежда голямото послание на класиците до обикновения човек по един забавен начин. Споровете му донесоха голяма популярност и дори неговите най-яростни критици трябваше да признаят, че филмите му са добри. Освен това никой не отричаше, че носят печалби.

Когато четеше статии за себе си, имаше чувството, че се отнасят за друга личност. Успехът му изглеждаше нереален. Животът му също изглеждаше нереален. Сякаш бе герой в един от своите филми.

Името му често бе споменавано в клюкарските рубрики на вестниците като една от най-подходящите партии за женене в града — тридесет и три годишен, талантлив и успяващ. Считаха го за твърде красив и го сравняваха с актьори като Клиф Робъртсън или Робърт Тейлър. Често имаше връзки с една или друга пищна актриса, но някак си не можеше да установи връзка, която да продължи повече от няколко месеца.

Сара, разбира се, не бе разколебана в усилията си да го ожени. Тя винаги характеризираше своите кандидатки като „почтена“ и „идеална съпруга и майка“. Това на практика означаваше „напълняла и търсеща отчаяно съпруг“. Зад гърба й Милт правеше точно обратното. Срещите, които уреждаше на Дани, бяха със сладострастни млади момичета, надяващи се да влязат в киното.

Веднъж след вечеря, докато Сара правеше кафе в кухнята, Милт прошепна:

— Как беше Нанси снощи?

— Не беше зле — отговори Дани, ухилвайки се.

— Завиждам ти, момченце… ех, да бях отново ерген.

— Но Сара е страхотно момиче — каза Дани, опитвайки се да бъде убедителен.

— Да, така е — съгласи се Милт без ентусиазъм. — Но ние сме заедно още от колежа. Оттогава сме се променили. Аз обичам този луд бизнес, а Сара би била по-щастлива, ако все още живееше в Бронкс.

— Защо не я заведеш там на разходка?

— Разбира се — разсмя се Милт, поглеждайки бързо към кухнята, — но не този уикенд. Да отидем двамата с теб във Вегас този уикенд.

— Вегас? За какво?

— За да се махнем оттук. Хайде, може да извадиш късмет. — Гласът му бе настоятелен.

— Бих искал, но трябва да работя.

— Работиш твърде много, но не чукаш достатъчно.

Дани се засмя, когато Сара влезе.

— Скъпи, кажи на Дани с какво хубаво момиче се запознахме тези дни у Розенбергови. Розалина. Не е еврейка.

— Да, това е добра идея — изрази съгласието си Милт.

Когато Сара отново излезе от стаята, Милт се облегна на стола на Дани.

— Приятел ли съм ти?

— Да, Милт. — Дани се усмихна. — Може би единственият, който имам.

— Тогава ще трябва да дойдеш с мен във Вегас.

— Но, Милт…

Милт го прекъсна, хващайки го за ръката, и хвърли още един поглед към кухнята, където Сара шумно разбиваше крема за ягодовата пита.

— Нуждая се от алиби. Сара става подозрителна.

— Какво има във Вегас?

— Дарлийн.

— Кой?

— Хайде, спомняш си Дарлийн. Русата танцьорка в твоя последен филм?

— Да, смътно…

— Дани, тя е страхотна. Работи сега във Вегас. Уговорих си среща с нея след шоуто в събота вечер.

Дани се поколеба.

— Ще й кажа да ти намери момиче — настоя Милт.

— Не е необходимо това. Виж, ако е толкова важно за теб, ще дойда.

Милт изглеждаше така, сякаш ще се разплаче.

— Ти си истински приятел, Дани. Няма да забравя това.

 

 

Двамата гледаха заедно шоуто в Двореца на Цезар.

— Ето я — пошепна Милт, като сръга Дани и едва не събори чашата от ръката му. — Третата отляво… И освен това имам добра новина за теб, момченце. Дарлийн ще те запознае с Тина, най-добрата й приятелка. — Той се надвеси още по-близо до ухото на Дани. — Чернокосата.

Тя наистина имаше страхотно тяло. Би могло да бъде приятна вечер, помисли Дани.

След шоуто те се разделиха. Без да губи време, Милт заведе Дарлийн в стаята си. Дани се обърна към Тина:

— Искате ли да вечеряме?

— Да вечеряме?

— Трябва да сте гладна след шоуто.

— Гладна съм наистина — каза тя с благодарност.

Той я заведе в специалния ресторант за хора с големи кесии на терасата. Тина гледаше листа, без да разбира нещо от пищното френско меню.

— Може ли да поръчам за двама ни?

— Моля — каза тя с очевидно облекчение.

Дани я изучаваше. Може би е била красавицата на някой малък град от средния запад, готова сега на всичко, за да бъде запомнена от един холивудски режисьор. Тя го изкушаваше, но бе толкова уязвима. Дани нямаше желание да повтаря познатата рутинна процедура.

След вечерята за нейна голяма изненада той я заведе у дома й и взе следващия самолет за Лос Анджелис.

В понеделник Милт дойде в студиото.

— Ти замина набързо, момченце, не ти отне много време да се отчетеш.

— Не, Милт, аз просто й поръчах вечеря и се прибрах вкъщи.

— Не ти вярвам.

— Да, точно това направих.

Милт се почеса по брадата и изгледа Дани през очилата си.

— Знаеш ли, мисля, че си малко задръстен в секса.

— Така ли?

— Изглеждаш адски добре, всички са лапнали по теб, а ти даже не забелязваш.

— Стига с това, Милт.

— Не взимаш своята квота.

Дани се разсмя, като видя колко убедено спори Милт.

— Наистина мисля така. Избери си която пожелаеш артистка, обади й се, определи й среща. Ще видиш. Много от тях стоят вкъщи през повечето вечери, защото всеки мисли, че са заети и не ги кани. Би могъл да чукаш различна артистка всяка вечер.

— Милт, ти искаш да легнеш с всяко момиче, което видиш?

— Слушай, някой веднъж ме попита „Имал ли си някога гадно чукане?“ Аз казах „Да“. „И как беше?“ Отговорих „Страхотно!“ — И кискайки се, Милт прегърна през рамо Дани. — Ти си луд, но си ми приятел. Ти ми направи услуга и аз ти дължа една.

— Добре. Тогава отърви ме от Арт Гън при следващия ми филм.

— О, радвам се, че спомена за това.

— Сега пък какво?

— Кога започваш „Земята на бизоните“?

— Следващата седмица.

— Дай роля на Дарлийн.

— Но постановката е готова. Единствената роля, която още не съм възложил, е на стадото бизони.

— Добави нещо… освен ако не искаш да продължаваш да летиш с мен до Лас Вегас.

Дани се разсмя.

— А аз мислех, че ти се притесняваш за моята квота.

— Слушай… — Гласът на Милт бе необикновено сериозен. — Тези момичета не идват при мен заради хубостта ми. Както Сара винаги ми напомня, не съм Кларк Гейбъл. Така че, момченце, аз трябва да се отплащам.

Дани разбра и прибави ролята на танцьорка в бар за Дарлийн. Това беше петият му игрален филм, адаптация на „Макбет“, разказ за един алчен фермер и жена му, които се опитват да заграбят пасищата на съседа си.

 

 

Дани паркира своето ново Порше, модел 1967 година, и бързо отиде на снимачната площадка, като държеше анотиран сценарий. Поздрави Матилда, скриптерката, с целувка по бузата и й подаде последните изменения. Осветителите бяха заети с подготовката на прожекторите за сцената, която той бе приготвил предишния ден. Погледна през визьора и направи малки промени в композицията на кадъра.

Когато вдигна глава, видя Слим, който му се усмихваше.

— Тази твоя усмивка не може да ме заблуди — пошегува се Дани. — Зад нея ти се притесняваш през цялото време. Затова си скубеш косата.

Ръката на Слим инстинктивно се отправи към оплешивяващото му теме.

— Имам изненада за теб — пошепна той.

— Точно това ми трябва, още една изненада.

И тогава той я забеляза, застанала на края на площадката.

Докато Дани гледаше изненадано, Слим каза:

— Дани, дошла е майка ти.

Маргарет Денисън се приближи. Погледът й искреше.

Дани я прегърна. Изглеждаше толкова слаба и крехка. По изпитото й лице имаше дълбоки бръчки.

Не бе я виждал от години. Обаждаше се по телефона формално на празници и понякога изпращаше кратки бележки с месечния чек. На тях той винаги получаваше сърдечен отговор, изпълнен с благодарност. Сега се чувстваше толкова гузен. Накрая успя да каже:

— Толкова се радвам да те видя. Всеки път, когато планирам да те посетя, затъвам в работа по нов филм.

— Разбирам, Даниъл. Гледала съм ги всичките.

— В Риалто?

— Разбира се.

— Да. Там започна всичко — каза Дани, като я постави да седне в режисьорския стол. Роклята изглеждаше твърде голяма за крехката й фигура и бикините й се виждаха. Той клекна до нея.

— Никога няма да забравя тези съботни представления.

— Нито пък аз.

— А сега „ме виж, майко“, като Кагни, „аз съм на върха на света“.

Маргарет стисна ръката му.

— Готови сме, шефе — прекъсна ги Слим.

— Не искам да те задържам, Даниъл.

— Не се притеснявай. Звездите никога не се втурват към площадката… Грижи се за майка ми, Слим, докато аз създавам шедьовър пред очите й — засмя се той.

— Добре ли се чувствате, мисис Денисън? Желаете ли нещо… кафе?

Слим бе много внимателен.

— Не, не, благодаря ви. Но може би ще ми кажете нещо за действието. Никога не съм виждала как се прави филм. Това прилича на бар в Запада…

Слим почна да й обяснява, но тя не слушаше. Гледаше очарована как Дани говори спокойно, но твърдо на двама актьори, които изпълняваха ролите на алчния фермер Макмъртри и жена му.

— Тишина — извика Слим над главата на мисис Денисън. — Репетираме.

Макмъртри каза:

— Получихме достатъчно. Да спрем вече.

Мисис Макмъртри:

— Не. Не можем да се върнем назад. Моля те, съвземи се. Трябва да докараме нещата докрай, Мак.

Макмъртри:

— Права си, нагазили сме твърде дълбоко. Няма връщане назад.

Лицето на мисис Денисън се оживи. Тя произнесе:

— „В кръв съм/Отишъл съм толкова далеч, че повече не бива да нагазвам./Връщането е така трудно, както продължаването.“

Слим я погледна, без да разбира.

— Това е темата от „Макбет“ — обясни тя с тон на учителка. — Дилемата на човек, преминал границата, от която няма връщане. Не може да избяга. Трябва да продължава да се движи към сигурна катастрофа.

— Хм, разбирам, — каза Слим и погледна часовника си. — Готови ли сме за почивка?

Дани се върна с две чаши кафе.

— Даниъл, ти си толкова взискателен — възкликна мисис Денисън, докато той й подаваше чаша кафе. — Караш актьорите да повтарят многократно едни и същи думи. Сигурно е уморително за тях.

— Затова печелят много пари.

Тя се разсмя.

— А кои са тези хора на площадката сега.

— Стоят пред прожекторите, за да могат осветителите да нагласят добре осветлението.

— Защо актьорите не правят това?

— Ти току-що каза, че трябва да са уморени.

Тя се засмя отново и му стисна ръката. Държеше се като щастлива ученичка. На Дани му бе приятно, че тя се забавлява.

Когато си тръгваха, се сблъскаха с Милт, който имаше среща с Дарлийн в офиса на Дани. Със своя европейски маниер, който пазеше за по-възрастни жени, Милт целуна ръка на мисис Денисън.

— Виждам откъде Дани е наследил добрата си външност.

Тя засия.

— Милт е най-добрият ми приятел — каза Дани.

— Да — поясни Милт, — затова му позволявам да прибере деветдесет процента от парите ми.

Дани се разсмя, когато видя учуденото изражение на мисис Денисън.

— Той само се шегува, но някои филмови посредници наистина мислят това.

 

 

Вечерта той я заведе в ресторант Чейсън в Бевърли Хилс.

— За жената, която изигра най-важната роля в живота ми — вдигна тост Дани.

— Ти ми даде един чудесен ден, Дани. — Очите й бяха замъглени.

Дани не можеше да преодолее впечатлението от това, колко много е остаряла. Червилото й не покриваше точно линията на устата. Бе загубила изискания си патрициански вид.

Той поръча за двамата бифтек „Хобо“, специалитет на Чейсън.

— Леко недопечен?

— О, чудесно — каза тя, кимвайки.

Дани гледаше над чашата си с шампанско тази жена, която бе направила толкова много за него. Изглеждаше тъжна. На снимачната площадка се смееше, а сега изглеждаше толкова сериозна. Ръката й трепереше, когато тя поднесе чашата към устните си с размазано червило.

— Добре ли си, Маргарет? — Почувства се странно, произнасяйки името й след толкова много години.

Тя погледна към него и толкова тихо, че едва успя да я чуе сред шума на ресторанта, каза:

— Ако съм прегрешила спрямо теб, Даниъл, моля те да ми простиш.

Дани остана изненадан.

— Как може да говориш така? Ти направи за мен повече от всеки друг на света.

Тя се усмихна леко, отпивайки от чашата.

— Надявам се да е така. Би ми се искало да запомниш доброто, което може да съм направила за теб.

„Говори толкова странно — помисли си Дани. — Може би е от шампанското.“

— Нещо не е наред, Маргарет? — попита той отново.

— Нищо — каза тя с вяла усмивка. — Толкова се гордея с теб, с твоите успехи. Но сега се чувствам малко уморена. Трябва да хвана утре първия самолет.

— Но, Маргарет, ти току-що дойде! Още не си видяла къщата ми. Има чудесна стая за теб…

— О, благодаря ти, Даниъл, но трябва да се връщам.

— Защо не останеш за малко да си починеш? Изглеждаш уморена. Моля те.

Тя се усмихна тъжно. Извади от овехтялата си чанта малко пакетче, увито в светлосиня хартия и вързано с лентичка.

— Искам да вземеш това, Даниъл. Малка книжка, която някой ми даде, когато бях малка. Тогава не й обърнах много внимание, но напоследък често се връщам към нея. Моля те да я прочетеш внимателно и да помислиш за това, което пише в нея. — Тя погледна към него с молещи очи. — Считай го за задание от старата си учителка.

Дани взе пакетчето, като не знаеше как да реагира. Когато си казаха довиждане, той й обеща да я посети скоро. Но такава възможност не му се отдаде. След една седмица се обади нейният адвокат и му каза, че мисис Денисън е починала. Бе имала рак. Въпреки забраната на лекарите беше дошла в Калифорния, знаейки, че това е последният й шанс да го види.

Чак тогава, борейки се със скръбта и угризенията, той отвори малкото пакетче. Миришеше на лавандула, като нея.

Книгата, нравствена драма от шестнадесети век, бе на немски от едната страна на страницата, „Йедерман“^[7], и на английски от другата, „Евримен“^[8].

Архаичният английски бе труден за разбиране. Много по-лесно му бе да чете немския текст. Той почваше така:

Бог рече: съберете всички живи същества да дадат отчет за своя живот.

Главният герой Евримен е изправен пред окончателната присъда. Докато божият пратеник, Смъртта, чака, той отчаяно вика за помощ приятелите си да свидетелстват в негова полза, но всички те — Удоволствието, Красотата, Силата — му изневеряват. Той отваря ковчежето си със скъпоценности, но събраното му богатство е безполезно. Единственото му спасение може да дойде от неговия приятел Добри дела, но той има твърде малко да каже в защита на Евримен. Поуката от драмата: Направи оценка на живота си сега. Постарай се да извършиш достатъчно добри дела. Окончателната присъда винаги идва по-рано, отколкото я очакваш.

Дани спря да чете и запрелиства разсеяно страниците. Беше притеснен, но знаеше защо. „Направи оценка на живота си.“ Това ли се опитваше да му каже Маргарет Денисън? Това ли бе наследството, което му оставяше? Това бе книга за една стара жена, болна от рак, която знаеше, че ще умре. Той искаше нещо, което би изтрило нещастието, пронизващо сякаш всичко в живота му, дори и добрите мигове. Би ли могла тази книга да бъде ключът? Той се съмняваше в това и все пак Евримен остана в съзнанието му.