Кърк Дъглас
Танц с дявола (16)

Глава четиринадесета

1987 г., Северна Филаделфия, Пенсилвания

— Дядо, дядо! — Малкото чернокожо момиче скочи от велосипеда си и се втурна нагоре по стълбите на верандата.

— Какво има?

Едрият внушителен мъж избърса капките пот от абаносовото си чело и продължи да изрязва крилата на един дървен самолет, без да престава да се люлее на люлката, на която седеше.

— Един важен човек е дошъл да те види!

Старецът погледна с присвити очи над главата на момиченцето към дебелия мъж в кариран костюм, който си проправяше път внимателно покрай цветята, посадени в стари автомобилни гуми.

— Казваш важен човек?

Приближавайки се, дебелият мъж протегна ръка.

— Казвам се Маккрачън и търся Тайроун Луис.

— Той е пред вас.

— Бил ли сте в Четиридесет и четвърти парашутен взвод през Втората световна война?

— Виноват — разсмя се гръмко Тайроун.

— Ще възразите ли, ако ви попитам за някои от вашите преживявания през войната?

— Седнете — каза Тайроун, освобождавайки място на люлката.

 

 

Бевърли Хилс

След два сета на тенис с новия си треньор и плуване в басейна Дани се почувства отлично. Дори започна да си подсвирва, докато влизаше в кабинета си, любимата му стая в къщата. След като се роди Патриша, той поръча кабинетът да се пристрои към главната спалня. Обичаше да работи тук вместо в офиса си в студиото. Наслаждаваше се на възможността да отваря плъзгащата се врата и да гледа дърветата, да се потопи за малко в басейна или да се освободи от нервното си напрежение на тенискорта.

Лили Кейн, помощничката, която му бе намерил Милт, подготвяше компютъра за работа. Харесваше му тази интелигентна млада жена, скорошна випускничка на неговия алма-матер, факултета по кинематография на Южнокалифорнийския университет. Тя бе привлекателна, с розови бузи, сини очи, които винаги искряха, и блестяща кестенява коса. Сочното й тяло напомняше на картините на френски селски момичета, смеещи се под яркото слънце.

— В добро настроение сте тази сутрин, мистър Денисън.

— Да, и нека да се опитаме да остане такова.

Тя каза, смеейки се:

— Снимаме.

Дани започна да диктува.

— Сцената представлява събрание на акционери. Един работник — стоманолеяр, се обръща към Едуард Евримен, председателя на борда. Той казва: „Вие искате да пренебрегнете десетте Божи заповеди и да служите на златния телец! Вие искате…“

— Извинете — прекъсна го Лили. — Това не е ли малко помпозно за стоманолеяр, мистър Денисън?

Дани я погледна студено.

— О, мистър Денисън, моля ви не променяйте настроението си — каза тя, примигвайки.

Той се усмихна.

— Добре, нека опитаме нещо по-добро, но за бога, престани да ме наричаш мистър Денисън. Аз съм Дани.

— Да, сър, Дани.

— Така е по-добре. Какво ще кажеш за: „Една малка група богати като вас печелят много за наша сметка. Толкова много пари има там. Когато вие забогатявате, ние обедняваме.“

— О, това ми харесва — възкликна тя.

Дани разгледа лицето й. Никакъв грим, само лека линия около очите й, сини очи, които изглеждаха зелени, невинни, излъчващи интелект. Тя бе отлична в професията си. Въпросите й никога не бяха тривиални. Те винаги го караха да обмисля и претегля по-внимателно думите, които Евримен трябваше да говори.

Докато тя пишеше, Дани се разхождаше из кабинета, диктувайки:

— Председателят на борда казва: „Вие очевидно не разбирате, че аз имам задължения към акционерите на тази компания.“ А работникът извиква: „Но вие сте най-големият акционер. Вие се грижите за собствения си дебел задник.“ Тогава председателят скача ядосано и му отговаря: „Това е капитализмът! Какво искате — комунизъм ли?“

Лили го прекъсна отново:

— Но, мистър Ден… Дани, не е ли прав председателят?

— Лили, опитвам се да критикувам хората, които дискредитират капитализма, като забогатяват, обменяйки листчета хартия. Какво произвеждат тези борсови комбинатори?

— Те произвеждат капитал, за да могат режисьори като вас да си финансират филмите.

— О, умница от Южнокалифорнийския университет…

Тя очакваше отговора му, без ни най-малко да се смути. Дани седна до нея.

— Слушай, аз говоря за финансовите акули, които рушат. Те не изграждат компании, не провеждат изследователска работа и не развиват нови продукти. Те заграбват, продават имуществото и получават огромни печалби. Познавам тези работи. Това е, което върши моят тъст — той е господарят на играта.

Лили го гледаше напрегнато, обмисляйки това, което той каза.

— Как ще ги спрете?

— Не зная, но искам филмът ми да фокусира вниманието върху този проблем. Искам да кажа, че денят на разплатата е дошъл, време за равносметка — какво вършим, къде отиваме, какво искаме от живота? Искам да направя филм, който поставя тези важни въпроси. Омръзнало ми е да правя боклуци като „Лондонски рок“.

— Гледах предварителна прожекция на „Лондонски рок“. Хареса ми.

— Наистина ли?

— Мисля, че е лек, но много забавен.

— Добре, тогава трябва да ти е неприятно да работиш по „Евримен“.

— Не, не. Никога не съм работила върху толкова интересен проект. „Евримен“ би могъл да стане класика.

Тя го погледна с възхищение. Дани почувства, че се изчервява, когато тя се обърна към компютъра. Погледна елегантните й тънки пръсти, които танцуваха по клавиатурата.

Усещайки погледа му, тя вдигна очи.

— Какво има?

Дани се усмихна.

— Всичко е наред. Всъщност си мислех за онова стихотворение на Робърт Броунинг: „Бог е на небето си… Всичко е наред със света.“

 

 

— Ще го направиш — заповяда Д. Л. — Шофьорът ще те вземе оттук, в хотела, ще трябва да си готова навреме и ще отидеш на срещата!

Той се разправяше със Стефани от половин час. Темата, винаги болната в техните спорове — отказът на Стефани да посещава редовно психиатъра си.

— Но, татко, моля те. Моля те! Не искам, не мога. Той само ще ме изпрати в някое заведение. Заплаши ме с това миналия път. Поне този път ме остави да изградя собствения си живот.

— Не искам повече да чувам за Индия. Аз зная кое е най-добро за теб.

— Ходила съм на лекари цял живот. — Тонът й се повиши и започна да става хистеричен. — Била съм в санаториуми. — Тя вече крещеше. — Нищо не можа да ме превърне в това, което искаш да бъда!

Д. Л. тръгна да излиза от стаята.

— Омръзна ми. Ти си точно като майка си.

— И виж какво стана с нея.

Застанал на вратата, Д. Л. пое въздух през стиснатите си зъби и я изгледа с презрение.

— Татко, татко, защо не можеш да ме приемеш такава, каквато съм? — замоли се Стефани. — Аз съм голяма жена.

— Ти не си жена, ти си дете и се нуждаеш от помощ.

Стефани изтича през стаята и го хвана за ръката, за да предотврати излизането му. Очите й излъчваха отчаяние.

— Няма да го направя, татко. Имам семейство, дете, съпруг, който ще ми помогне.

Стоунъм погледна дъщеря си с леко изкривена усмивка.

— Стефани, скъпа, загубила си представата си за действителността. Нямаш съпруг, нито дете.

Тя пусна ръката му и се сви на пода.

— След обяд ще взема Патриша в Лонг Айлънд. Ти ще останеш тук, докато се съвземеш — каза той и затръшна вратата зад себе си.

 

 

Ню Йорк

Дани крачеше из апартамента си в Уолдорф с телефонната слушалка на ухото. От време на време поглеждаше надолу към Парк Авеню, където се виждаше Слим, застанал до чакащата лимузина. Бяха закъснели за сутрешната среща с художника на постановката, който ги очакваше на Уол Стрийт. Но Дани трябваше да се свърже с академията Стоунридж във Вирджиния. Никога ли не вдигаха телефона? Най-после някой се обади. Казаха му, че Патриша не е там. Бе тръгнала рано за коледната ваканция на ски в Гштаад. Той беше разочарован. Бе се надявал да продължи сърдечния разговор от Бевърли Уилшир, може би дори да прекарат уикенда заедно.

Когато най-после Дани излезе от хотела, Слим гледаше нетърпеливо часовника си.

— Шефе — каза той, — ти беше този, който настояваше да тръгнем рано.

Дани не отговори и те се мушнаха в колата. Шофьорът, свикнал да вози банкери, бе оставил на задната седалка един брой на Уолстрийт Джърнъл.

Бяха изпратили художника да търси места за снимки на Уол Стрийт и да уреди разрешение да се снима в неделя, когато стоковата борса е празна. Сега той и Слим бяха готови да уточнят работите.

Гледайки през прозореца, Дани си представяше как ще трансформира върховете на залцбургските католически катедрали в небостъргачите на Световния търговски център.

— Това е сцената, Слим, това наистина ще направи филма. Когато снимам… — Дани го побутна. — Хей, ще ми обърнеш ли внимание?

Погледът на Слим бе прикован върху първата страница на вестника на скута му. Дани видя заглавието, което гласеше:

Стоунъм купува акции на „Ейс Филмс“. Има опасения от завладяване на компанията.

Дани грабна вестника. В статията пишеше, че Д. Л. Стоунъм е започнал да купува акции на „Ейс Филмс“, предизвиквайки вдигане на цените им с дванадесет пункта — очевидна първа стъпка към завладяване на компанията. Той посегна към телефона в колата. Събуди Милт в Лос Анджелис.

— Момченце, не знам… не знам, още не съм го чел.

— По дяволите, в какво положение ме поставя това?

— Почакай. Успокой се. Може просто да е фалшив слух. Нека говоря с Арт Гън — не мога да си представя, че той просто така ще се предаде.

— Всеки има цена.

— Момченце, едно студио все пак трябва да прави филми.

— Милт, Стоунъм иска „Ейс Филмс“, за да може да ме унищожи.

— Хайде не драматизирай нещата. Има по-евтини начини да те унищожи. Не е необходимо да похарчи половин милиард долара!

— Не го познаваш.

— Добре, добре. Не забравяй, че имаш договор. Не изпадай в паника и си върши работата.

На закуската Дани едва бе в състояние да каже няколко смислени изречения, докато Слим обсъждаше с художника местата за снимки.

Когато се върнаха в Уолдолф, Слим сложи ръка на рамото на Дани.

— Иска ми се да можех да направя нещо, шефе.

— Благодаря ти. Знаеш ли, от двадесет години съм си мислил как да направя този филм. Сега имам идеята, имам парите, а тъстът ми унищожава всичко.

Слим го потупа по гърба, мърморейки:

— До последния момент не можеш да знаеш как биха се развили нещата.

Обезкуражен, Дани вървеше по дългия коридор към апартамента си в хотела. Отвори вратата и се спря втрещен.

На канапето пред него бе седнал дебелият мъж в карирания костюм.

— Какво, по дяволите, правите тук?

— Мистър Стоунъм притежава този хотел. — Дебелият мъж се изправи на крака и извади свитък документи от джоба на сакото си. — Тук съм, за да предам съобщение от него.

— Предайте го и се махайте.

— Мистър Стоунъм казва, че ще изостави всякакви опити да завладее „Ейс Филмс“, ако подпишете някои документи.

— Кажете на мистър Стоунъм да върви по дяволите!

— Благодаря.

Дебелият мъж внимателно сгъна документите и ги сложи в джоба си. На излизане от стаята масивното му тяло едва не помете Дани.

 

 

Тази нощ Дани не можа да спи. Омразата му към Д. Л. Стоунъм почти го задушаваше. Чувстваше се безсилен, самотен, изолиран. Имаше нужда да разговаря с някого. Вдигна телефонната слушалка.

Когато чу гласа й, почувства, че езикът му се връзва, но накрая успя да каже:

— Люба, обажда се Дани. — Последва тишина. Той помисли, че е затворила. — Там ли си?

— Да, тук съм.

— Люба, съжалявам, че толкова се забавих, но… аз…

— Но какво?

— Дължа ти извинение.

— Да забравим за това.

Последва неловка тишина.

— Липсваш ми, Люба — каза направо Дани.

— Не би трябвало, но и ти ми липсваш.

Той отново почувства, че езикът му отново се връзва.

— Е… точно си мислех, че… аз съм в Ню Йорк за няколко дни…

— О, не си много далеч.

— Три часа с Конкорд…

Последва дълга пауза.

— Моля те ела, Дани. Искам да те видя.

— Ще мога да остана само за уикенда.

— Добре, ела за уикенда.

 

 

Лондон

Люба, изглежда, наистина се радваше да го види. Тя окачи дрехите му, извади пижамата му и кутията с тоалетните принадлежности.

— Къде е Магда?

— Беше болна.

— О, не…

— Сега трябва да е по-добре. Възстановява се при приятели в Уеймът.

— Съжалявам, че я няма.

— Тя също ще съжалява. В Португалия те хареса много.

— Наистина ли? — Дани я погледна, но лицето й не изразяваше нищо.

— Сега се измий, а аз ще ти приготвя нещо за ядене. Почти толкова добра готвачка съм, колкото Магда.

— Добре. Имаш ли нужда от помощ в кухнята?

— По-полезен ще бъдеш в банята — засмя се тя. — Измий се и си налей нещо за пиене.

Дани разгледа апартамента. Предишния път в тъмнината едва го бе забелязал. Тук се чувстваше уютно. Беше малък, скромен, чист, а на прозорците имаше мушкато.

На масата видя снимки на Люба, опитваща се да изглежда по-възрастна, и на Магда, опитваща се да изглежда по-млада. И двете изглеждаха много привлекателни. В Краков би трябвало да бъдат богати.

Наля си още една чаша и легна на килима.

Люба влезе с две свещи, постави ги на масата и изгаси лампите.

— Радвам се, че си тук, Дани.

— Също и аз. — Той остави чашите до себе си на пода и се изтегна. — А сега ми разкажи история.

Люба започна да се смее толкова силно, че по бузите й потекоха сълзи.

— Изминал си три хиляди мили, за да чуеш приказка?

— Не можеш да се измъкнеш със смях.

Люба си избърса очите, поклати глава и каза:

— Дани, никога няма да се промениш.

Часовникът на печката в кухнята иззвъня.

— Спасена от звънеца. Твоята приказка ще трябва да почака.

Той направи нацупена физиономия.

Докато тя се занимаваше в кухнята, Дани се разхождаше из стаята. В ъгъла намери няколко големи платна, обърнати към стената. Взе едно от тях.

— О, Господи! — възкликна той.

Люба надникна от кухнята, чудейки се какво го е обезпокоило.

— Португалия!

Той разглеждаше картината, изобразяваща два голи силуета, застанали на плажа, зад тях огромно пурпурно небе, осеяно с хиляди блестящи диаманти, а пред тях се разстилаха вълни, отразяващи звездната светлина. Дани се засмя.

— Кое е толкова смешно? — попита Люба.

— Не е смешно. Страхотно е. Това сме ние! Но къде е кометата, която пресича луната?

— Моля те, остави я — измърмори Люба, връщайки се в кухнята.

Той я гледаше през вратата, докато тя се занимаваше с рязането на хляба.

— Много добре е направена — каза Дани, приближавайки се до нея. — Имаш изразен талант. Надявам се, че ще го реализираш.

Люба не бе свикнала да чува комплименти за своите картини. Никога не ги показваше на никого освен на Магда. Стоеше пред кухненската маса, гледайки надолу към хляба, и не знаеше какво да каже.

Дани постави нежно ръката си под брадичката й и повдигна главата й. Тя се бе изчервила.

— Ти си смутена, наистина си смутена — каза изненадано Дани. — Струва ми се, че за първи път те виждам в това състояние.

— Не съм показвала тази картина на никого.

— Знаеш ли, изненадваш ме. Ти можеш да стоиш гола пред всеки, без да ти мигне окото, а се изчервяваш, когато някой ти каже нещо добро за картината.

— Не разбираш ли, това е нещо интимно — каза тя сдържано и се освободи от него. — Остави ме да си довърша вечерята.

Той се върна при платната. Вземаше ги едно след друго, впечатлен от нейния богат талант. Изведнъж възкликна. Последното представляваше сив жребец, галопиращ из висока трева, но с човешка глава.

Люба влезе с две чинии със супа.

— Дани, моля те, остави ги. Да ядем.

— Но това съм аз! И си ме превърнала в сатир.

— Дори не си спомням какво е това — каза Люба, занимавайки се със салфетките.

— В гръцката митология сатирът е нещо като бог, получовек, полуживотно. Обикновено го свързват със сексуални оргии.

— Не съм си мислила за това. Седни, преди да е изстинала супата.

Дани се подчини, но продължи да гледа картината.

— Знаеш ли какво ми напомня? На един жребец, който имахме във фермата, когато бях дете. Никога няма да забравя, когато го видях за първи път да се сношава с една кобила. — Той се разсмя. — Дори не знаех какво прави. Сестра ми и аз не можехме да си отделим очите от него, докато майка ни ни накара да… — Той млъкна изведнъж.

— Продължавай… накара ви какво?

— Не, много говоря… супата ще изстине.

— Къде беше това?

— А-а… кое?

— Къде беше фермата?

— О… да… в Сиракюз.

— Голяма ли беше фермата?

— Не, средна по големина.

— Имахте ли много коне?

— Какво е това? Изпит? Престани да ми досаждаш. Остави ме да ям.

Но апетитът му беше слаб. След малко остави супата настрана. Отново бе отишъл твърде далеч. Как успя да го подведе да сподели толкова много?

Люба се изненада от бързата смяна на настроението му. Не хареса супата. Беше потиснат. Трябваше да намери начин да отвлече мислите му от това, което го притесняваше.

 

 

Звънеше се. Звукът проникваше в сънливото съзнание на Дани. Отвори очи и видя Люба, която гледаше надолу към него. Беше седнала със скръстени крака на леглото, гола и пиеше кафе.

Позвъни се отново.

— Кой е това?

Люба отпи от кафето.

— Това е Рик.

— Кой, по дяволите, е Рик?

— Вестникарчето. Казах ти за него, спомняш ли си? Неделя е. Трябва да му платя.

Звънецът зазвъня по-упорито.

— Почва да става нетърпелив — каза Дани.

— Да, по-добре да му отворя.

Тя се отправи към вратата, пренебрегвайки пеньоара на пода. Дани я чу да говори по домофона.

— Рик? Качи се горе.

Дани седна в леглото и отпи голяма глътка кафе. Почувства се неловко. Трябва ли да се облече? Да си сложи пижамата? Не направи нищо, само отпи още една глътка кафе.

В Португалия се беше ядосал, но и заинтригувал от това, което му каза Люба за вестникарчето. Сега само се чувстваше странно неудобно, напрягайки се да чуе разговора във всекидневната.

— Рик — казваше Люба с игрив глас, — толкова се радвам да те видя.

Той не можа да чуе какво казва момчето.

— Бях заспала. Дори не можах да си взема пеньоара. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря — чу се отговорът му на лондонски акцент.

Дани се почувства глупаво, седнал в леглото, подслушвайки. Разговорът спря. След известно време се чу гърленият смях на Люба. Последва звукът от някакво движение. Искаше му се да погледне. После Люба продължи:

— О, Рик, мистър Денисън е тук.

— Какво?!

— Искаше да го видиш. Ела.

— Не, не, не — каза уплашено момчето.

Държейки го за ръка, Люба въведе в спалнята високо слабо момче. Дани не можеше да повярва на очите си. Момчето също беше напълно голо!

„Господи — помисли той, — колко бързо успява да се наложи над всеки.“

— Дани, това е Рик. Той иска да стане актьор. Мислиш ли, че има шансове?

Тя говореше така, като че ли всички са напълно облечени и се намират на коктейл.

— Здравей, Рик — каза Дани, надявайки се, че гласът му звучи неангажирано.

— Здравейте, мистър Денисън — промърмори момчето, опитвайки се с движения на тялото и ръцете си да прикрие своята ерекция.

— Той се поддържа в добра форма, като тича, докато разнася вестниците. Нали, Рик? — продължи Люба. — Има хубаво тяло.

Дани отвори уста, но не можа да каже нищо. Рик каза нещо несвързано.

— И той още не е напълно пораснал! Ще бъде много… голям. — Тя се усмихна лукаво на Рик и облиза устните си. — Станахме добри приятели, нали?

Докато той произнасяше нещо в израз на съгласие, Люба се обърна към Дани, молейки:

— Трябва да му помогнеш, моля те, нали ще го направиш? — После, обръщайки се към голото момче, тя прибави: — Рик ми харесва.

Последва кратко мълчание.

— О, знаеш ли какво обича Рик? — Люба взе една капсула амил нитрат от нощната масичка. С едно бързо движение тя я отвори и я поднесе към момчето. Рик вдъхна дълбоко. — И на мен ми харесва — каза Люба, вдишвайки също, докато придърпваше Рик на леглото между двамата. — На теб харесва ли ти? — каза тя, като поднесе капсулата към ноздрите на Дани.

На Дани му хареса. Той се отпусна, когато гъделичкащата топлина премина през главата му и после към тялото му. Рик лежеше, дишайки дълбоко, а членът му стърчеше към тавана.

— Нали е красиво? — каза Люба, докосвайки го.

Тя взе ръката на Дани и я сложи върху члена на Рик. Дани бе изненадан, но усещането му хареса — беше твърд, пулсиращ. Имаше чувството, че пипа себе си.

Почти майчински Люба пошепна:

— Рик, зная какво искаш.

Тя поднесе зърното на гърдата си към устата му и посегна към друга капсула. Дани гледаше как Рик смуче гърдата й.

— Нали е добро момче? — изгука тя.

Люба отвори капсулата. Езикът й докосна устата на Дани, докато двамата поемаха дълбоко от наркотика. После тя бавно побутна главата му към члена на Рик. Изведнъж Дани усети в устата си твърдия млад член на момчето. Рик изстена тихо. Дани се чувстваше замаян.

„Какво правя?“ — помисли си той.

Но не спря. Вълна от възбуда премина през тялото му, след като Люба отново му даде да вдъхне от наркотика. Той срещна погледа й и надигна глава.

— Искам да видя как се сношаваш с него — каза Дани дрезгаво.

— О, да — промърмори Люба, като наместваше тялото на Рик върху своето.

Отваряйки широко уста за твърдия член на Дани, тя каза:

— Дай ми го.

Започна да го смуче, издавайки звуци на удоволствие. Дани почувства през тримата да преминава електрически ток, докато гледаше как Рик прониква в нея. Той се облегна на таблата на леглото. Членът му реагираше на посланието, което езикът на Люба му отправяше. Виждаше кръглия задник на момчето да се движи нагоре и надолу, докато Рик набиваше.

Когато свършиха, Люба каза с тих, приятен глас:

— Рик, ще закъснееш за останалите си клиенти.

Без да каже дума, момчето стана и отиде в другата стая. Докато то се обличаше, Люба му извика:

— Ще ти платя следващата седмица.

Чуха затварянето на вратата.

Люба погледна Дани с очи, изпълнени с обожание.

Той лежеше неподвижно с ръка пред очите си.

— Господи, какво направих?

— Какво искаш да кажеш? — попита Люба, като го целуна с любов, прокарвайки пръсти през косата му.

— Чувствам се като извратен тип.

— О, стига — засмя се Люба.

Дани не каза нищо.

Тя се засмя отново, обсипвайки го с целувки.

— Нека да ти направя едно кафе за освежаване.

Люба излезе от стаята. Той изскочи от леглото и бързо си прибра нещата в чантата.

— Хубаво и горещо — каза Люба, когато влезе. Тя се спря. — Къде отиваш?

— Тръгвам си — каза той, отбягвайки погледа й, и се облече.

— Какво има, Дани?

Той не отговори.

— Дани, да не си разстроен от това, което се случи?

Той продължи да мълчи.

— Мислех си, че нещо ново и различно ще ти достави удоволствие. Хайде, отпий от кафето, ще се почувстваш по-добре.

Той не взе предложената му чаша.

— Дани — каза тя с усмивка. — Това, че си смукал веднъж член, все още не означава много.

Дани й зашлеви плесница с такава сила, че чашата с кафето прелетя през стаята. Пред изненадания й поглед той взе чантата си и изскочи от стаята.

Не се виждаше никакво такси. Дани крачеше сърдито по улицата, изпълнен с желание да се махне колкото е възможно по-бързо. Милт бе прав. Една проститутка няма да ти донесе нищо друго освен неприятности. Той беше смаян от ловкия начин, по който Люба бе използвала ситуацията. Срамуваше се от това, че толкова бързо се бе поддал. Тази кучка би могла да го накара да направи всичко.

Когато яростта му към Люба спадна, тя бе заместена от угризения. Как можа да го направи? Как можа да падне толкова ниско?

Той си спомни как Тате казваше на Маме, че сексът е важна част от живота. Но трябваше ли сексът да има такова важно значение, каквото му отдаваше Люба? Никога не бе правил такова нещо, никога не го бе помислял. Чувстваше се уплашен от това, че му хареса. Може би извратеността бе в него. Изпитваше потискащото чувство, че слабостта е у него.

Виждаше щъркела на покрива на плевнята с разперени криле, с един крак вдигнат, а другият поставен на върха на покрива. Баща му бе казал, че птицата ще отлети, когато той стане мъж. Дани знаеше, че птицата е все още там.