Кърк Дъглас
Танц с дявола (13)

Глава единадесета

1987 г., Лондон

Магическото въздействие на Лисабон се стопи бързо в полета за Лондон на „Бритиш Еъруейз“. Последните сцени щяха да бъдат снимани в Пайнуд. Още една седмица и щеше да се свърши. Дани не бе в настроение да говори. Остави текста, който маркираше, да падне на коленете му, облегна се назад и затвори очи, преструвайки се, че спи. Но усещаше силно присъствието на Люба до него.

Изпитваше силно чувство към нея, по-силно, отколкото бе мислил и не можеше да го преодолее. Тя го плашеше твърде много. Някак си бе намерила слабо място в стената, която бе издигнал около себе си. Караше го да се чувства твърде добре, твърде спокоен и бе забравил да се предпазва. Беше му толкова лесно да й разкаже за мисис Денисън, за това, как падна от покрива във фермата. Едва не й каза нещо повече.

Люба трябваше да бъде разказвачът, а той слушателят. Но Дани наруши правилата. И сега тя знаеше неща, които не бе казвал на никого. Какви още негови тайни щеше да изтръгне тя от него?

Той отвори очи и видя Брус Райън, седнал наблизо, който гледаше одобрително към Люба. Брус й намигна. Люба му отвърна по същия начин. После тя погледна към Дани, който отново започна да прави бележки в текста.

— Не му обръщай внимание — каза Брус. — Той винаги работи. Не мисля, че може да играе.

Дани предпочете да игнорира забележката му, но се подразни от Люба.

— Ти умееш ли да играеш? — попита я Брус двусмислено.

— Мисля, че да — каза тя.

— Да, обзалагам се, че можеш.

Дани ги наблюдаваше с ъгълчето на окото си, спомняйки си авансите на Брус по време на коктейла у Адолфо. Една привлекателна стюардеса донесе на Брус напитка и отвлече вниманието му.

— Имаш ли още много работа, Дани? — попита Люба.

— Не много — отговори той, без да вдига глава.

Люба започна да го изучава. Изглеждаше изцяло погълнат от работата си, но една пулсираща вена на слепоочието му й подсказваше, че е много напрегнат. Нещо отново го притесняваше. Съвсем не приличаше на човека, който предишната вечер я бе засипал с въпроси.

Откакто започна връзката им, тя му бе казала толкова много неща. Отначало се бе опитала да се сдържа. Но той бе ненаситен, настоятелен. Искаше да знае всичко. И колкото повече му разказваше, толкова повече тя изпитваше удоволствие да споделя с него тайните, които знаеха само с Магда. Изпитваше нужда да му разказва. И накрая Дани също започна да се открива пред нея.

 

 

От летището Хийтроу Дани закара Люба до апартамента й с лимузината си. Докато шофьорът сваляше чантите й от багажника, Дани я целуна леко по бузата.

— Да не забравиш да целунеш Магда от мен.

— Ще го направя — кимна тя.

Люба се бе облегнала на колата, гледайки нагоре към него. Кожата й бе добила тен от португалското слънце и тя излъчваше здраве. Вятърът разрошваше косата й. Няколко кичура паднаха пред усмихнатите й очи.

„Господи, красива е!“ — помисли си той.

Той бръкна в джоба си и извади един плик. Усмивката й изчезна.

— Какво е това?

— Малко пари. Зная, че са ти необходими.

— Но Дани, с теб не го правя за пари. Аз те обичам.

Дани прехапа устни. Бе готов да каже „И аз те обичам“. Щеше да бъде толкова лесно. Почти се изплъзна от устните му.

— Не разбираш ли? — каза тя, търсейки очите му. — Обичам те.

Той я целуна нежно по устните.

— Считай го за заем.

— Ако ми потрябват, ще ти кажа — каза Люба, стискайки го леко за ръката, и го остави с плика в ръка.

 

 

Портиерът му подаде пощата и получените съобщения. Имаше четири обаждания от Стефани в Риноу — всичките през последните три дни. Той смачка бележките на топка и ги изхвърли. Имаше също един голям плик с пощенско клеймо от Лонг Айлънд. В ъгъла му бяха напечатани шест-седем имена от адвокатска фирма. Дани потрепери. Напъха плика в джоба си и се отправи към асансьора, без дори да чуе поздрава на оператора. Беше се изпотил, когато най-после стигна до стаята си. Извади от джоба си плика, изцапан с черно от потните му длани.

Отвори го. Съдържаше документи, пълни с празни фрази на скъпи адвокати. Представляваха документи за осиновяване. Всички места, на които трябваше да се подпише, бяха старателно маркирани със сини кръстчета, а съответните страници — с кламери.

Върху редовете точно над кръстчетата изпъкваше ъгловатият подпис на Д. Л. Стоунъм. На няколко места забеляза и старателния почерк на Стефани, разработен във Фокскрофт.

Дани се стовари на канапето. Кучият му син! Ето един човек, който може да обере сръчно печалбите на една компания и да я остави като изстискан лимон. В сравнение с една такава операция придобиването на едно младо момиче трябва да изглежда лесно. За Дани бе ясно кой щеше да бъде изстискан.

Почувства свиване на стомаха си при вида на четливо отпечатаното име „Патриша Д. Стоунъм“.

Д.! Това бе може би последната мръвка, оставена за него.

С подписването на тези документи щеше да загуби всички законни права над дъщеря си. Това ли е, което Стефани иска от него? Това ли е, което наистина иска Патриша? Как Д. Л. е успял да ги убеди?

Взе листовете с треперещи ръце и от тях изпадна плик с обратен адрес, облепен с марки. Екипът на Д. Л. се бе погрижил за всеки детайл. Старецът не оставяше нищо на случая. Всичко, от което се нуждаеше, за да приключи сделката, бе подписът на Дани.

Майната му! Не може да подхожда към това, като към борсова сделка! Никога няма да подпиша!

Дани скъса документите и ги изхвърли в кошчето. Едва дишаше. Отвори прозореца и пое дълбоко дъх. На отсрещната страна на улицата в Хайд парк група момичета се готвеха да се надбягват, насърчавани от родителите си. Щастливи семейства, които прекарваха заедно времето си. Дани не можеше да гледа повече.

Хвърли се на канапето и зарови глава във възглавницата. Какво ли правеше Патриша в този момент? Може би е в клас или язди кон? Или се разхожда? Представи си я, че се надбягва с група момичета, а той я очаква на финиша. Патриша се отдели малко напред. Той нададе окуражителен вик. Състезателките изчезнаха за момент зад един завой с дървета, а когато се появиха отново, Патриша я нямаше. Отстрани видя черната лимузина на Д. Л., която се отдалечаваше. От задния прозорец се протягаше ръката на момиче. Дали му махаше за сбогом, или го викаше да я последва? Другите момичета наближаваха финиша. Първа бе Люба, която тичаше усмихната към него с протегнати ръце…

Телефонът иззвъня. Звънеше настоятелно в очакване на отговор.

— Мистър Денисън, жена ви се обажда от Риноу, Невада — каза операторката.

Погледна часовника си — един часа. В Риноу трябваше да бъде пет сутринта. Сигурно вече е извън себе си от нерви.

— Дани?

— Да, Стефани.

— Опитвам се да се свържа с теб от дни наред.

По гласа й разбра, че е пияна.

— Бях в Португалия. Работех.

— Там нямат ли телефони? — каза тя и продължи без пауза. — Не мога повече да стоя в това гадно място. Тук съм от шест седмици.

— Тогава го напусни. Аз не се нуждая от развод. Сегашното състояние на нещата ме задоволява.

— Но татко казва, че ако не се разведа, ще ме остави без пени!

— Това е твой проблем.

— Защо всеки път ме забърква в такива работи?

— Попитай него.

— Той не иска да говори с мен.

— Защо не му се обадиш, когато не си пияна?

— Не съм пияна! — извика тя.

Дани знаеше, че няма смисъл да спори с нея.

Тя се разплака.

— Патриша също не иска да говори с мен. Той я настрои срещу мен. Сега я подкупва с дрехи и пътувания. Разваля я…

— Стефани! — изкряска той и това я накара да млъкне. — По дяволите, ако не беше толкова пияна, щеше да си спомниш, че ти беше тази, която подписа документите за осиновяване!

Тя продължи хлипайки:

— Той… ме заплаши, че ще ме прати в заведение за душевноболни… Каза, че не съм в състояние да бъда майка… Объркана съм… Ела тук… измъкни ме от това място. Моля те, Дани.

Дани съжали, че е повишил тон и се опита да я успокои.

— Стефани, ще се почувстваш по-добре, ако поспиш.

— Не искам да спя!

— Повечето хора спят по това време.

— И не искам тази гестаповка, която ми е изпратил…

— Просто се опитай да поспиш, Стефани.

— … Тя е като стена.

— Стефани, иди на лекар.

— Не искам лекар…

Дани затвори телефона.

 

 

Сиракюз, Ню Йорк

Един едър мъж с кариран костюм вървеше по коридора на сиропиталището Сейнт Джон. Свали си шапката и почука на вратата, която водеше към кабинета на управителката. Една млада монахиня подаде глава навън.

— С какво мога да ви услужа?

— Идвам, за да говоря с управителката.

— За кого да съобщя?

— Мистър Маккрачън. — Той бръкна в джоба на сакото си и извади голям бял плик. — Идвам от името на фондацията Стоунъм.

 

 

Лондон

В понеделник сутринта всички на снимачната площадка се държаха добре, като че ли доброто поведение щеше да ги върне по-бързо в слънчева Калифорния.

Дори и Брус Райън се усмихваше. Той се приближи с един брой на „Холивуд рипортър“ и показа статия за новия бестселър на Сидни Шелдън.

— Току-що купих авторските права. Знаеш ли книгата? — попита той Дани.

— Да, чел съм я. Страхотна е.

— Това е нещо, което би могъл да режисираш.

От романа би станало добър филм, но Дани не бе сигурен, че може да повери роля на Брус. Търсеше да му каже нещо любезно.

— Това е идеалната роля за теб — каза той накрая. — Нека говорим за това в Лос Анджелис.

Докато вървяха към площадката, Брус го попита, ухилвайки се самодоволно:

— Какво стана с момичето, което флиртуваше с мен в самолета?

„Прав е, тя наистина флиртуваше с него — помисли Дани. — Но тя е проститутка“ — трябваше да си припомни той.

Изведнъж се сети какво да прави. Погледна Брус и го попита спокойно:

— Харесва ли ти?

— Да — каза Брус с цинична усмивка.

— Имаш я.

Брус хвана Дани за ръката и спря.

— Какво искаш да кажеш?

— Остави вратата си отключена — в десет часа. Бъди в леглото си. Тя ще дойде.

— Какво… какво… Сигурен ли си?

— Не искаш ли да рискуваш да оставиш вратата си отключена?

И двамата се разсмяха.

Работата вървеше добре този ден. След обеда Дани се обади на Люба.

— Дани, какво става? Опитвах се да се свържа с теб снощи. Сърдит ли си?

— Разбира се, че не. Имах някои проблеми. Свободна ли си довечера?

— Дали съм свободна? За теб винаги съм свободна.

— Ела в стаята ми в хотела. Колата ще те вземе в девет. Чакат ме. Довиждане — каза той и затвори телефона.

 

 

Сервитьорът остави кафето на масата пред камината и излезе. Дани й наля, докато говореше непрекъснато. Люба пренебрегна кафето и вместо него отпи голяма глътка водка. Слушаше го спокойно, докато й обясняваше какво точно иска от нея.

— Вратата ще бъде отключена. Просто влез, затвори вратата, застани пред леглото и го погледни. Не казвай нито дума.

— Даже не „Здравей“?

— Не ставай смешна.

Люба стана с въздишка.

— Толкова ли проблеми имаш с него?

— Той питаше за теб, Люба.

Тя отново отпи от бутилката. Дани продължи:

— Застани пред леглото…

— През деня не работиш ли достатъчно?

— Това е важно.

— Слушам те.

— Продължи да го гледаш, свали си дрехите, после бавно махни завивката и легни върху него.

Люба го погледна с любопитство.

— Наистина ли искаш да направя това?

— Да, искам.

— Просто не мога да разбера защо.

— Сама ще прецениш, Люба.

Тя отпи още една глътка и остави бутилката.

— Стая осемстотин тридесет и пет?

— Точно така — каза той, гледайки я внимателно.

Люба погледна часовника си.

— Добре тогава, ще тръгвам. Не искам да закъснявам.

Докато излизаше, му отправи през рамо странна полуусмивка.

Когато чу затварянето на вратата, Дани изпита желание да я извика обратно. Защо го направи? За да се покаже? За да демонстрира пред Брус Райън, че това красиво момиче би направило всичко, което пожелае? Мразеше този негодник. Протегна ръка към телефона. Все още можеше да се обади в стаята горе и да спре това. Но не го направи. Трябваше да приключи с тази работа. Нуждаеше се от нещо драстично, за да се спаси. Не можеше да си позволи да се влюби в проститутка.

Дани свали халата си и се изтегна на леглото. Затвори очи и отчаяно затърси някоя приятна мисъл — каквато и да е, която да го откъсне от настоящето.

Бе отново на четиринадесет години и играеше до железопътната линия недалече от сиропиталището. Започна да се изкачва по един от високите железни стълбове, които поддържаха платформата за товарене. Слабините му се търкаха в хладния метал. Точно когато стигна на върха, едно странно приятно усещане обхвана тялото му, една топла вълна. Тя се излъчваше от члена му. Притискайки се към стълба, той се облегна назад и погледна нагоре към синьото небе. Започна да се притиска към стълба ритмично.

— О, господи, бих умрял — пошепна той на себе си.

Замалко не падна, но се задържа и се плъзна бавно надолу. Чувстваше се премалял.

След това мастурбираше често. Не с ръце, а като си търкаше члена в някоя кърпа, както правеше сега.

Лампите бяха изгасени. Той бавно търкаше надолу и нагоре, представяйки си нова въображаема сцена — Люба и Магда, тримата заедно.

 

 

Колко ли дълго стоеше Люба там? Не я чу да влиза. Дръпна бързо завивката нагоре.

Тя включи лампата в банята. В спалнята проникваше слаба светлина.

— Надявам се, че сега си щастлив. Направих го. — Тя си наля от бутилката на бюрото. — Точно както ми каза. Първо махнах завивката от него…

— Гол ли беше?

— Не, носеше спално бельо. — Тя се отправи към съда с лед.

— Искаш да кажеш пижама.

Люба се обърна и го погледна.

— Не, носеше черен пеньоар.

— Дамски пеньоар?

— Продават ли мъжки пеньоари? — попита сухо Люба.

Дани нямаше думи. Мъжественият Брус Райън в женски дрехи.

— Педераст ли е?

— Знам ли? Във всеки случай е особен.

— Достави ли му удоволствие?

— Трудно е да се каже. Говореше през цялото време.

Тя отпи голяма глътка.

— Какво ти каза?

— Той не говореше на мен, а по телефона.

— По телефона?

— Не спря да говори освен за няколко секунди, докато се изпразваше. След това отново продължи до говори.

— На кого говореше?

Люба отпи нова глътка.

— Някакъв мъж.

— Глупости — каза Дани. — Трябва да е било момиче…

— Който и да е бил, наричаше я Джим.

— Съчиняваш.

— Така беше.

— Той явно ме заблуди.

— Защо се учудваш толкова? Казах ти — някои много мъжествени мъже са педерасти. Това, което не мога да проумея, е защо ме изпрати горе да направя това.

Отпускайки глава на възглавницата, Дани каза с отмерен глас:

— За да видя дали би го направила?

— Бих направила всичко, което поискаш от мен.

— Направи го, защото си проститутка!

Люба отговори, без да повишава глас:

— Току-що ли разбра това?

— Би направила всичко, нали?

Тя го погледна втренчено.

— Ако поискаш това от мен.

— Ти си курва — така ли те наричаха в Краков? Затова би направила всичко! Какво ще кажеш за вестникарчето?

Тя не отговори.

— И освен това ви видях с Райън да флиртувате зад гърба ми.

Тя си наля още една чаша.

— Ти си вбесен от мен, защото направих това, което искаше.

Той седна рязко в леглото.

— Трябваше ли да го правиш толкова бързо, без всякакви възражения?

— О, не ставай глупав, Дани.

Да, той се почувства глупаво и това не му харесваше.

— Искам да си отиваш — каза той, опитвайки се да възстанови достойнството си. Това бе трудно в неговото положение, седнал в леглото и облечен само с горнището на пижамата си.

— Моля те, Дани, защо си толкова сърдит? — Тя се отправи към леглото. — Не искам да си отида.

— Махай се оттук! — извика той, когато тя се приближи.

Тя спря удивена.

— Какво има?

Гледаше я втренчено, сякаш за да предотврати доближаването й до себе си.

— Не беше длъжна да го направиш.

— Дани, няма логика в това, което казваш.

— Ти си мръсна курва! — каза й той през стиснати зъби.

— А ти какъв си, Дани? Кажи ми! Правя това, което искаш от мен, а после се сърдиш. Ще ти кажа какъв си — Люба го погледна право в очите. — Ти си мръсен лицемер!

Той скочи от леглото, грабна две банкноти от по сто лири от нощната масичка и ги напъха в деколтето й.

— Махай се!

Тя го изгледа за момент, така както стоеше прав с подаващи се изпод горнището на пижамата му срамни части. Дани се почувства смешен и се хвърли отново под завивките. Тя вдигна чашата си за наздравица.

— Лека нощ, полковник Джонсън.

Остави чашата и излезе с подчертано достойнство.

— Полковник Джонсън? Какво, по дяволите, искаше да каже? — И тогава си спомни историята за мъжа на Магда. — Кучка — промърмори той.

Стана бавно от леглото и се наведе да вземе панталоните на пижамата си. Изведнъж се спря. В светлината, проникваща от банята, видя на пода двете банкноти.